Иконостасът




Източник: сп. Мирна, бр. 2

О. Павел Флоренски (1882-1937) е сред най-големите и колоритни руски мислители, личност с разностранни интереси и дълбоки познания в областта на богословието, философията, математиката, музиката, филологията, електротехниката, изкуствознанието и др. Павел Флоренски завършва Физико-математическия факултет на Московския университет и Московската Духовна академия. Чете лекции по история на философията в МДА. През 1911г. приема свещенически сан. След болшевишката революция му предлагат ръководна длъжност в Главэлектро, където се занимава с изследване на електрическите полета и диелектриците. През 1921г. е избран за професор във ВХУТЕМАС, където чете лекционен курс “Анализ на пространството в художествените произведения”. През 1933г. е арестуван и осъден на10 години затвор. Разстрелян e в Соловецкия лагер на 8.12.1937г.

Основни негови съчинения са: “Стълб и крепило на Истината”, "Смисълът на идеализма", “Иконостасът”, “Очерци по философия на култа”, “Обратната перспектива” и сборникът “При водоразделите на мисълта”.

Иконостасът е олтарната преграда, коато разделя двата свята (видимия и невидимия, земния и небесния – бел.ред.) Но иконостас могат да бъдат наречени също тухлите, камъните и дъските. Иконостасът е границата между видимия и невидимия свят. Олтарната преграда се осъществява, става достъпна за съзнанието благодарение на плътните редици светии, на облака на свидетелите, обкръжили Божия Престол и сферата на небесната слава, възвестяващи тайната. Иконостасът е видение. Иконостасът е явлението на светиите и ангелите – ангелофания, явление на небесните свидетели и преди всичко на Богородица и на Самия Христос от плът – свидетели, възвестяващи какво има от другата страна на плътта. Иконостас са самите светии. И ако всички молещи се в храма бяха достатъчно одухотворени, ако очите им бяха способни винаги да виждат, то в храма не би имало никакъв друг иконостас, освен стоящите пред Самия Бог Негови свидетели, възвестяващи ликовете и словата си. Неговото страшно и славно присъствие. Заради немощното духовно зрение на молещите се, грижейки се, Църквата създава известни пособия – отбелязва, утвърждава веществено ярките, отчетливи и светли небесни видения, сплита техните следи в багри. Но тази духовна патерица – вещественият иконостас – не крие нищо от вярващите, не крие любопитни и парливи тайни, както някои са си въобразявали поради невежество и самолюбие, а напротив – показва им на тях – полуслепите, тайните на олтара, отваря на тях – куците и сакатите – входа към другия свят, заключен от тяхната собствена изостаналост, криещи в глухите им уши за Царството Небесно, след като не са разбрали словата, произнесени с нормален глас. Разбира се, този вик е лишен от нюансираните и богати изразни средства на спокойната реч, но кой е виновен, ако тя не само не е оценена, но не е и забелязана и какво остава в такъв случай, освен викът? Свалете веществения иконостас и тогава олтарът съвсем ще изчезне от съзнанието на тълпата, ще се скрие зад плътна стена. Но вещественият иконостас не заменя иконостаса на живите свидетели и не се поставя вместо тях, а само напомня за тях, за да могат молещите се да съсредоточат вниманието си там. Насочването на вниманието е необходимо условие за развитието на духовното зрение. Образно казано храмът без веществен иконостас е отделен от олтара със сляпа стена; иконостасът пробива прозорци в нея и тогава през стъклата ние виждаме или поне бихме могли да видим ставащото отвъд – живите Божии свидетели. Да се унищожат иконите – това означава да се зазидат прозорците; напротив, да се изтръгнат и стъклата, намаляващи духовната светлина за тези, които въобще са способни да я видят непосредствено (в прозрачното безвъздушно пространство това означава да се научиш да дишаш ефира и да живееш в светлината на Божията слава). Тогава, когато това стане, вещественият иконостас от само себе си ще се изпразни от съдържание, наред с изчезването на образа на целия свят и дори на вярата и надеждата, със съзерцаването на вечната Божия слава с чистата любов.

По подобен начин на неопитния ученик трябва да му се показват кръвоносните съдове, например, оцветени с боя, за да може вниманието му да се насочи към техните пътища и посоки; така за начинаещия в геометрията е необходимо линиите и повърхностите, които са важни за аргументацията, да бъдат подчертани посредством дебелината и вида на щриха и даже с цвят; така е и при първите стъпки в нравственото възпитание, когато с нагледни примери за болести, бедствия и външни страдания наставникът описва последствията от пороците. Но когато вниманието вече е станало гъвкаво и без помощта на външни белези се съсредоточава върху даден обект, способно е внимателно да отдели сред шума на сетивните впечатления определен признак или обект, макар и губещ се между останалите, привличащи вниманието, но ненужни за разбирането – то тогава необходимостта от осезателни опори на вниманието отпада. Същото се отнася и за съзерцаването на свръхчувственото – духовния свят – невидимото не е някъде далеч от нас, а ни заобикаля; и ние като на дъното на океана, тънем в благодатна светлина. Но поради липсата на навик, поради недозрялост на духовния взор, ние не забелязваме това светоносно царство и често дори не подозираме неговото присъствие, а само със сърцето си неясно усещаме общия характер на намиращите се около нас духовни течения. Когато Христос изцелил слепия по рождение, проглеждащият видял преминаващите хора първо като дървета – такова е първоначалното оформяне на небесните видения. Но ние не виждаме прелитащите ангели нито като дървета, нито като попаднала между нас и слънцето сянка на далечна птица, въпреки че по-чувствителните понякога ще забележат мощните махове на ангелските крила, но усетени само като лек полъх. Иконата е едновременно небесно видение и не съвсем това – тя е очертаващата видението линия. Самото видение не е икона, то е реално само по себе си, но иконата, в своите очертания съвпадаща с духовния образ, присъства в нашето съзнание като този образ, а извън това, без връзка с образа, сама по себе  си, иконата не е нито образ нито икона, а просто една дъска. По същия начин прозорецът е прозорец, когато зад него се открива пространството на светлината и тогава самият порзорец, който ни дава светлина, за нас е светлината; не просто "прилича" на нея, не се свързва в субективна асоциация със субективно мислената представа за светлина, а е самата светлина в нейното онтологично самотъждество – тази светлина, която не може да бъде отделена от самата себе си и от слънцето, светещо във външното пространство. А прозорецът сам по себе си, тоест извън отношението му към светлината, извън неговите функции, недействащ, мъртъв, въобще не е прозорец – изолиран от светлината той е само дърво и стъкло. Мисълта е проста, но хората почти винаги спират някъде по средата, макар че по-правилно би било да не се достига до средата или пък тя да се премине; обичайното схващане за символа като нещо самостоятелно, макар и отчасти условно, като нещо истинно, в основата си е невярно, защото символът е или повече от това или по-малко. Ако символът е целесъобразен и достига до своята цел, то той е реално неотделим от нея – от висшата реалност, явена чрез него; ако пък той не яви реалността си, то значи не постига целта си и в него изобщо не може да се открие целесъобразна организация и форма; това пък от своя страна означава, че лишен от тях, символът не е символ, не е оръдие на духа, а е само сетивен материал. Ще повторим – не съществува прозорец сам по себе си, защото както всяко средство на културата, така и понятието прозорец конститутивно съдържа в себе си целесъобразността – това, което не е целесъобразно не е явление на културата. Следователно или прозорецът е светлина или е дърво и стъкло, но никога не може да бъде просто прозорец. Така и иконите са "видимите изображения на тайни и свръхестествени зрелища" според определението на свети Дионисий Ареопагит. И иконата е винаги нещо повече от самата себе си – когато е небесно видение, или нещо по-малко – ако не разкрива пред някакво съзнание свръхсетивния свят, и тогава не може да бъде наричана иначе, освен нарисувана дъска. Дълбоко измамно е това съвременно направление, което смята, че в иконописта трябва да се вижда древно изкуство, живопис. Измамността се крие преди всичко в отричане на собствената сила на живописта; а тя е също или нещо повече или нещо по-малко от самата себе си. Целта на всяка живопис е да изведе зрителя в някаква реалност зад пределите на сетивно възприеманите платно и багри – и тогава произведението на живописта споделя с всички символи тяхната основна онтологическа характеристика – да бъде това, което символизира. А ако живописецът не е постигнал своята цел – изобщо или по отношение на определен зрител – и произведението не извежда до никъде,  то тогава за него не може да се говори като за произведение на изкуството; тогава говорим за цапаница, за несполука и други подобни. Целта на иконата е да въведе съзнанието в духовния свят, да му разкрие "тайни и свръхестествени зрелища". Ако по преценка или по усет гледащият иконата не достига до тази цел, ако у него не се пробужда дори и най-слабото усещане за реалността на другия свят, както миришещите на йод водорасли още отдалече свидетелстват за съществуването на море, то какво друго може да се каже за тази икона, освен че тя не е влязла в кръга на произведенията на културата и следователно нейната стойност е само материална или в най-добрия случай – археологическа.

Според едно от определенията на Седмия Вселенски събор " на живописеца се пада само техническата страна на работата, а самото създаване на (…. т.е изграждането, композицията и даже повече – въобще художествената форма) очевидно е зависело от светите отци." Това важно определение свидетелства не за антихудожествено доктринерско ограничение на иконописното творчество чрез външни за него съображения и правила, не за цензура на иконите, а за това че Църквата  е признавала и признава за истински иконописци светите отци. Те създават изкуството, защото те съзерцават необходимото за изобразяване в иконата. Как е възможно да изписва икони този, който не само няма пред себе си първообраза, но и никога не е зървал, ако се изразим с езика на живописта, модела? Ако дори и в областта на сетивното, наблюдавана още от детството, художникът търси модел, макар да е виждал безкрайно много подобни предмети, то не е ли огромна наглост да претендират за изображение на свръхсетивния свят – съзерцаван в неговата пълна яснота откъслечно и за съвсем кратко време даже от светите отци – хора, които изобщо не са го виждали?

Религиозната живопис на Запада от възраждането насетне е една художествена неправда и, проповядвайки на думи близост и вярност към изобразяванета действителност, художниците, без да имат къкъвто и да е допир с оназитой говори, но свидетелства не за себе си, а за Господ и явява не себе си, а Него, така и тези свидетели на свидетелите – иконописците – свидетелстват не за своето иконописно изкуство, тоест не за себе си, а за светиите – Божите свидетели, а чрез тях и за Самия Господ. действителност, която претендират че изобразяват и дръзват да изобразят, смятат за необходимо да следват дори оскъдните предписания на иконописното предание, тоест знанието какъв е духовният свят, представяно от католическата Църква. Иконописта фиксира небесните образи, въплътява върху дъска живия облак от свидетели, заобиколили престола. Иконите веществено отбелязват тези пронизани със знаменателност ликове, тези свръхестествени идеи и правят виденията достъпни, почти общодостъпни. Свидетелите на тези свидетели ни дават образите на своите видения. Със своята художествена форма иконите непосредствено и нагледно свидетелстват за реалността на тази форма – те говорят, но с линиите и багрите си. Това е изписаното с бои Божие Име, защото какво друго е образът Божи, духовната Светлина от светия Лик, ако не нарисуваното Божие Име на светата Личност? Както свидетелят – светия, мъченик, макар че и

От всички философски доказателства за Божието битие най-убедително звучи именно неспоменатото в учебниците; то може да бъде изразено например с умозаключението: "Троицата на Рубльов съществува, следователно и Бог съществува".

В иконописните изображения ние самите вече виждаме благодатните и просветлени ликове на светците, а в тях, в тези ликове – явения образ Божи и Самия Бог. И ние като самаряните казваме на иконописците: " Вече вярваме не затова, защото вие с изписаните от вас икони свидетелствате за светостта на светците, а защото ние сами чуваме идващото от тях свидетелство за святост, което идва от тях чрез произведението на вашата четка и те свидетелствата не с думите, а със своите ликове. Ние сами чуваме най-сладкия глас на Словото Божие, на Верния Свидетел, глас, който със своя свръхестествен звук прониква в цялото същество на светиите и го превръща в съвършена хармония. Но не вие сте създали тези образи, не вие сте явили тези живи идеи пред нашите зарадвани очи – те сами се явиха пред нас, за да ги съзерцаваме; вие само отстранихте препиятствията, които скриваха тяхната светлина от нас. Вие ни помогнахте да снемем люспите, покриващи духовните ни очи. И сега с ваша помощ ние виждаме, но виждаме не вашето майсторство, а напълно реалното битие на самите ликове. Ето, аз гледам иконата и си казвам: "Това е Самата Тя", не Нейното изображение, а Самата Тя, съзерцаема чрез посредничеството, с помощта на иконописното изкуство. Като през прозорец виждам Божията Майка, Самата Божия Майка и на Нея Самата се моля – лице в лице, а не на нейното изображение. А и в моето съзнание няма никакво изображение: има дъска с бои и Самата Божия Майка. Прозорецът е прозорец и дъската на иконата е дъска, бои, безир. А отвъд прозореца съзерцаваме Самата Божия Майка, отвъд прозореца е видението на Пречистата. Иконописецът ми Я показа, но не той Я създаде; той отдръпна завесата, а Тази, Която е зад завесата стои като обективна реалност не само пред мен, но и пред него, на него се открива, на него се показва, но Която не той, дори и в порив на най-високо вдъхновение създава.  Според разпространените позитивистични полупризнания, иконата трябва да бъде или недооценена или надценена, но в никакъв случай не бива да се задържаме на нейната психологическа, асоциативна значимост, тоест да гледаме на нея като на изображение. Всяко изображение съобразно своята необходима символичност разкрива духовното си съдържание не по друг начин, а чрез духовното изкачване "от  образа към първообраза", тоест при нашето онтологично съприкосновение със самия първообраз; тогава и само тогава сетивният знак се изпълва със соковете на живота и така,  неотделим от своя първообраз, става вече не "изображение", а челна вълна или една от челните вълни, породени от реалността. А всички други начини на проява на самата реалност пред нашия дух са вълни също породени от нея, включително и нашето жизнено общуване с нея – нали ние винаги общуваме с енергията на същността и чрез енергията – със самата същност, но опосредствано.

Така ние се приближихме плътно до постоянно прилагания в иконоборческите спорове термин и  понятие напомняне.

Защитниците на иконите безброй пъти се позовават на напомнящото значение на иконите: иконите, казват светите отци и с техните думи Седмият Вселенски събор – напомнят на молещите се за своите първообрази и, когато се взират в иконите, вярващите "възнасят ума си от образите към първообразите". Такава е твърде здраво наложилата се богословска терминология. Днес често се позовават на тези изрази, а ги тълкуват въобще в субективно-психологически аспект и като цяло погрешно, изопачавайки изоснови мисълта на светите отци; със собствени ръце, давайки си вид, че защитават иконите, възстановяват, при това доста грубо и безусловно, иконоборчеството; а и старото иконоборчество, над което църковното учение е възтържествувало, е било по-задълбочено, по-деликатно и по-предпазливо, по-сложно по смисъл в сравнение със съвременните вариации на тази тема и във възраженията на протестантите или рационализма. Нали иконоборците не са отричали изцяло възможностите и значението на религиозната живопис, към която днес се причисляват иконите; именно иконоборците, говорейки съвременно, са посочвали субективно-асоциативното значение на иконите, но са отричали в тях онтологичната връзка с първообразите и тогава иконопочитанието – целуването на иконите, молитвата, каденето пред тях, запалването на свещите и кандилата и т.н., изобщо всичко, което би могло да се отнесе към "изображенията", стоящи извън и встрани от първообразите – към този двойник на почитаемото – не е могло да бъде оценявано като престъпно идолопоклонство. Ако иконите са същността на "изображението", то е нелепо и греховно на тези педагогически пособия да се отдава "почест", подобаваща единствено и само на Бога, и тогава съвършено необяснимо остава какво означава стародавната вяра на Църквата за въздигането до първообраза – почест, отдавана на образа. Но в периода на иконоборческите спорове хората са знаели за какво спорят помежду си и откъде произтича несъгласието помежду им: имало е иконопочитатели и иконоборци. Сега иконопочитателите учат по иконоборчески, без да знаят защитават  ли иконите или пък ги отричат. Забравя се, че споровете за иконите са се водили през IХ век, а не десет века по-късно, водили са се във Византия, а не в Англия, водили са се на основата на философията на Платон и Аристотел, а не на тази на Юм, Мил и Бейкън. Като въвеждат в общата религиозна терминология съдържанието на английския сенсуализъм и сенсуалистичната психология вместо подразбираното онтологично значение, основано на древния идеализъм, съвременните защитници на иконите успешно постигнаха победата в спора, изгубен някога от иконоборците.

Какво означават в решения на съборите термините: първообрази и образ, напомняне, ум и т.н.?

Иконата напомня за някакъв първообраз, тоест пробужда в съзнанието духовно видение. За този, който ясно и съзнателно е съзерцавал това видение, новото, вторичното посредством иконата видение е също така ясно и съзнателно. А у другиго иконата събужда дремещото дълбоко в подсъзнанието възприятие на духовното; във всеки случай тя не просто потвърждава, че има такова възприятие, а създава възможност подобен собствен опит да бъде почувстван или да се приближи към съзнанието. Във върховните моменти на молитвата за възвишените подвижници  иконите не веднъж са били не само прозорец, през който се виждали изобразените лица, но и врата, през която тези лица са влизали в сетивния свят. именно от иконите са слизали най-често светците, когато са се явявали на молещите се.

©Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

1 Response

  1. Adelina Stoyanova Madjarova каза:

    BOG DA BLAGOSLOVI MONAHINYA VALENTINA ZA BEZPREDELNATA Y OBICH KAM DECATA!

Споделете в социалните мрежи