Традиционна седянка в църквата

Що е то?

На 21 ноември 2010 г., Въведение Богородично или Ден на християнското семейство, в една от най-големите енории на Варна към храм „Св. Николай Чудотворец” се случи фолклорна седянка. Тя е проект на Духовно-просветния център „Св. Архангел Михаил”, финансиран по програмата за творчески проекти на община Варна в рамките на инициативата „Европейска столица на културата”. След литургията пред храма се изви празнично хор, а в Духовно-просветния център доц. Любомир Тенекеджиев говори за християнското семейство. В съседната зала се представяха традиционни български занаяти като килимарство, дърводелство, иконопис и други, съвместно с Камарата на занаятите. Следобед започна самата Седянка с хора от енорията, ученици от Националната гимназия за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски”, танцьори от Народно читалище „Отец Паисий”, Хлебната къща „Св. Христофор” – Габрово.
Авторът на тази статия е също участник в Седянката и текстът е опит за осмисляне на това „въвличане”.

Започвам оттам, че православният храм „Св. Николай” във Варна се намира в самия център на града. Енорията е голяма и в нея влизат хора с различно образование, професия и възраст. Духовно-просветният център „Св. Архангел Михаил” провежда ежегодната Седмица на православната книга, където участват представители на православните църкви от цял свят. В Центъра се организират два пъти седмично богословски беседи и групи за духовна подкрепа; Центърът издава вестник, доскоро и списание. Неговата седмична програма, освен неделните събирания след литургията на чай и кафе, включва срещи, гледания на филми, представяния на хора и книги в книжарницата към храма. Към Центъра има Неделно училище за деца, иконописна школа и социални дейности на Настоятелството. Изброявам всички тези неща, само за да подчертая, че организирането на Традиционна седянка не е случайно събиране, а обмислена идея. Неин свой автор е Иван Димитров, а организатор – написал и координирал проекта към общината – е Георги Манолов. Преките участници от енорията в първото издание на Седянката са 15 души.

Авторът на идеята я представя така: „Искаме да „свалим” красивия народен обичай „седянка” от сцената и да го изживеем истински. Днес хората от църквата започват да усещат силен контраст между християнството и съвременната масова култура. „Седянката” е място, където всички сме заедно и равни един с друг, като всеки от нас участва пълноценно по начин, който е типичен за него самия. Там ще се учим един другиго, ще пеем заедно, ще танцуваме и ще се забавляваме”.

Какво означаваше за мен участието в това събитие?

Седянката имаше изключителен успех сред многобройната публика; емоционално преживяна беше всяка „сцена” и целият ден се превърна в събитие, за което все още се говори на живо и в интернет.

За образованите, особено филологически образованите, е ясно, че фолклорната и християнската системи са различни, ако не и напълно противоположни. Да се събират и разделят през всичките векове до днес – е техен „специалитет”. Разбира се, безсмислено е истерично да се спори защо и кога са ставали „грешките” на общия им живот. Те даже изобщо и не се схващат като такива, а тъкмо обратното – търсени са. Интересно е обаче осмислянето на това „променливо съотношение” на фолклорното и нефолклорното в културата на всяка епоха. Петко Иванов казва в своя статия, публикувана в сборника „Общуване с текста” ( издаден през 1992 година и съставен от Александър Кьосев и Ангел Ангелов). Статията„Фолклорът и християнството като духовни форми на живот”говори за „умението на фолклора да въвлича в своята духовна орбита дори явления, които като християнството са насочени към разрушаването му”. Съвсем неслучайно енорията „Св. Николай” посяга към подобно съвместителство.

За „поставянето” на седянката по проекта се грижеше хореографът Стефан Желязков, човек с многогодишен опит в един от популярните варненски фолклорни ансамбли. Негов щеше да бъде сценарият, постановката, осигуряването на реквизита – народни носии. Имаше попълнение в нашите редици с танцьори от ансамбъла, за качество и плътност. Сливането на тези млади хора с „аматьорския състав” беше съвсем радостно-пълноценно. Не по-малко приятно беше и участието на живата музика на ученици от Хуманитарната гимназия.

Разказвам последователно подготовката за събитието заради изключително важната роля на репетиционния процес, който „зададе въпросите”.

Веднага ще кажа, че той не мина гладко. За мен конфликтните ситуации по време на репетициите – спорове с професионалиста хореограф и с някои от участниците енориаши – бяха хранителни и полезни, защото исках да разбирам през цялото време в какво се бях съгласила да участвам. Тези разногласия, разбира се, напълно се изтриха и забравиха заради небивалия успех сред публика и участници по време на самото събитие. След края на Седянката хората не искаха да си тръгват от емоции и желание да се случи още нещо.

Залата за конференции на Центъра за духовно-просветна дейност, разположена на втория етаж на сградата над самата църква „Св. Архангел Михаил” беше дегизирана като средновековен български дом с черги, менчета и всякакви предмети на народния бит. Имаше майка и дъщеря домакини, които посрещаха една по една момите, облечени с прекрасни носии и закичени с китки по забрадките, които си носеха „работата” – плетене на чорап, предене с хурка и вретено, шиене на шевица. След настаняването на момите, в залата влязоха ергените с калпаци и ямурлуци и съответното „Добър вечер, какини!”, „Дал Бог добро, батьовци!”

Реквизитът и нашата сценичност напомняха живите картини от рода на „Иисус в яслите” или възстановките на битки по време на градски празници.

Започна размяна на реплики (куплети от народни песни) и закачки, както и пеене на народни песни насред „професионалните включвания” на партньорите от ансамбъла и музикантите от гимназията. Гатанки и почерпвания с вино, локум , пуканки и т.н.

На първата репетиция нашият хореограф ни раздаде „думички”, които от пръв поглед отхвърлихме като такива, които „не стават” – нито сегашно ни изразяваха, нито бяха за нашата уста – леко цинични изхвърляния на „народния гений”. Издирихме си „текстове” и си ги самораздадохме, като постоянно уточнавахме в крачка „дали това искаме”. Тежки репетиции за хореографа Стефан Желязков, защото искреното му желание беше да „задоволи публиката”, която не познаваше (хората от енорията и гостите). Иначе, той дисциплинира и обедини очакванията. За автора на идеята, Иван, седянката трябваше да означава „както е било, но не с претенция за автентичност и най-важното – без „сценичност”, а да правим „нещо лично”.

По време на социализма имаше само една традиция, която се покриваше с българския идентитет – фолклорната (и то отчасти). Християнската не съществуваше. Помня, че се смеехме на курдисаните баби от телевизионния екран, натруфени с носии и пера по главите, които „знаеха как е било”. Този соц-кич беше възприет широко и безалтернативно. Той се употребява и до днес. „Сценичността” унищожи възможността да стане фолклорът, ако може, наш живот. Малко по-късно, в късния социализъм , когато имаше разпуквания на схемата, народни певици излизаха „пред народа” без носии и с друг поглед в очите, който трябваше да означава, че народната песен наистина е станала не част от живота, а самият живот, израз на постсоциалистически модернизъм във фолклора. Днес декоративното в представянето на фолклорните изпълнения е много по-осъзнато и очевидно не е самият живот, а наследен жив елемент насред глобалистичния шум.

Какво искаше нашата Седянка? Идеята на организаторите е Седенките да не бъдат инцидентни, а периодични и всеки със своя избор на занимание да съпреживява общото. Първата Седянка тръгна от представата за традиционна седянка, от компромиса на сценичната седянка, преди да поемем към „собствен израз”. Друг е въпросът дали ще открием такъв. Ако декоративизмът надделява, ако в нас обитава някаква неосъзната фолклористичност, която мислим, че можем да изтласкаме, остава въпросът кое е това нещо във фолклорния обред, от което наложително се нуждаем?

Ясно е, че плачът по топло-социалното съществува днес във всичките си форми. Лесно ще кажем и че мотивацията на порива група млади хора да посегнат към потапянето в нещо „наше”, едновременно близко и далечно, е алтернативността на забавата, отегчението от музикалните клубове, дискотеки, заведения за пиене, МОЛ-ски бутици за дрехи, немалко вериги супермаркети, където пазаруването е утеха и предпочитана забава. Всички съвременни философи и наблюдатели не спират да повтарят как колективната енергия е разпределена по рафтовете със стока. И че когато философите от 80-те формулираха постмодернизма, тяхната теза беше свързана с краха на Големия разказ, на мета-наратива и с това, че няма никаква универсална истина, която да смаже механизма на човешките общности. Сега се видя, че това е било лъжа или поне „временна истина”, защото „човечеството още никога не е било доминирано до такава степен от един-единствен мета-наратив както това става днес, когато глобалният капитализъм заплашва да елиминира всеки друг наратив и всяко друго значение от човешкия живот” (Тина Бийти). Историите и традициите, които придават смисъл и принадлежност, са притиснати в ъгъла или дори заличени от глобалната икономика, помитаща последните следи от човешко достойнство и надежда. Глобалният пазар, естествено, не зачита граници, култури и традиции и тогава вместо свобода ние имаме избор, а вместо ценности – маркови стоки и начини на живот. В този контекст г-жа Бийти, която преподава християнски изследвания в университета Ройхамптън в Лондон (цитирам по електронното списание „Либерален преглед”), вижда дълбоко проблематичния днес религиозен екстремизъм като единствена силна алтернатива за консуматорския начин на живот.

В нашия случай, православната църква има свой, слава Богу, различен път в подробно описаната духовна нужда/липса, но мисля, че и за нас важи наблюдението на Бийти за това най-вече кои хора са привлечени от религията: „хора, изначално онеправдани, защото са твърде бедни или твърде угнетени, за да участват в постмодерния празник на пазаруването; така и хора, които се страхуват от онова, което възприемат като морално разпадане на модерната западна култура.”

Не е трудно да признаем, че в първите години след 1989, нашата църква беше подслон преди всичко за хората от първата категория, описана от Бийти. Днес положението е различно. Със сигурност – в описваната варненска енория. Което не пречи постоянно да се внасят в живота на тази православна общност нови поводи „да правим още нещо заедно”.

Затвореността на повечето енории е отчайваща. В нашата имаше и следните гласове: „Нима не е достатъчен литургичният живот, каква по-голяма заедност от общата молитва?” Критерий за достатъчност, както знаем обаче няма в едно търсещо семейство, което постоянно желае да разширява своята активност, привличайки косвено нови приятели.

За хората, възпитани в духа на фолклорната заедност, макар и не в нейните автентични форми, а в градските ансамбли и трупи за народни песни и танци по читалищата, е съвсем естествено да внесат или да искат да споделят своята обич към народното творчество в църквата и по този начин за втори път да бъдат „у дома”.

Фолклорът е по-старата, спрямо християнството, традиция и може би затова по-безопасно и овладяно място; онова пространство, което е обработено и което е обработвано от бащата, дядото и т.н. Обратно, „ отвъд синурите и оброците, очертаващи границите на селското землище, за селянина започва заплашителната неизвестност на един чужд, нестопанисван и поради това враждбен свят” (Петко Иванов). Обичайността на трудовите дейности е разиграна в народните обреди „в очакване на празник”. Всъщност, фолклорната култура е организиране и случване на Празника заедно с особената духовност, съпровождаща честването на един общностен смисъл.

Този фолклорен празник насред християнския празник Въведение Богородично удвоява съборността и топлия дух на една централно-градска „сполетяна от икономическата криза” енория в морския град.

Целите на фолклорните празници са гарантирането не толкова на жизнения минимум, колкото социализирането на хората, произвеждането на човека в колектива; за църквата важното е неговото спасение, личностният просперитет в духовен план. В единия случай от значение е вплитането на човека и природата в единен ритъм за постигане на равновесие, а в другия – вплитането на човека и Бога в общ ритъм, заживяване на човешкото с Божието. Задачата изглежда почти еднаква, ако не беше една основна разлика: в християнството само личността може да направи човека подобен на Бога; творчеството и отделната личност са плътно обвързани; макар живеенето в църквата да възпитава в „правилния път”, без личността в тайната стаичка, без общуването сега между мен и Бог, резултатът е немислим. Бог-Слово е насочен към църковното Събрание, но в същото време и към отделната личност, чието преобразяване в духовна е най-същественото. Във фолклорната творба отделният човек не е автор, а живо участие; неговата роля е елемент от общата мозайка. Народният творец е онзи, който в момента изпълнява фолклорната творба; „фолклорният текст съществува само тогава, когато е разказван, пят или обредно разиграван”(Петко Иванов). „В приказката самото разказване е по-съществено от разказваното в нея, защото именно актът на разказване прави светът ни по-устойчив, доказва съществуването на ред в него. В по-древните култури дар словото е дори синонимно на живота – онези, които не умеят да разказват – умират.” Да разказваш/пееш и по този начин да бъдеш жив – колко просто и социално!

Нашата Седянка-възстановка на нещо, което наричаме „традиционна седянка”, доста преформулирана от Филип-кутевото театрализиране и навлизане на определени форми на представяне в градските ансамбли за народни песни и танци, се случи ненадейно за мен и постави въпроси пред цялото ми предишно ученическо-читалищно възпитание. Какво в традицията е по-традиционно от друго? Не е ли по-традиционна седянката-събиране на софра до ден днешен с приятели по различни семейни поводи или общуването с едни и същи хора в ирландски, индиански и всякакви клубове вечер? Да търсим ли и какво в декоративните форми на селски живот, оцелели през социализма и видовете обществени промени и кризи?

Докато разсъждавах за седянката в Деня на християнското семейство, се случи и второто нейно издание от продължаващия проект – Коледарска дружина на 24-ти срещу 25-ти декември, която влезе да благовести в Дом за стари хора, в Дом за деца без родители и в още девет други домове, които са поискали фолклорно-християнски благослов в нощта срещу Рождество Христово. И досега по-възрастните хора разказват как след 9-ти септември 44-та коледуването било забранено, не само заради заменените лични стопанства (които коледарите благославят) с текезесетата, а и заради забраната на Бога. Четох в едно фолклористично изследване на Йежи Бартмински, в Православие.БГ, че значението на полската дума „коледа – коледна песен” освен двете значения като „религиозна песен, свързана с Рождество Христово” и „народен обред, свързан с изпълнение на коледни песни, отправяне на новогодишни пожелания и даряване на коледарите”, има и едно трето специално значение: „посещение на свещеника сред енориашите по време на Рождество Христово, при което той събира волни пожертвования за църквата”. Без много приказки, изследването семпло онагледява историческите наслоения.

Срещу Рождество десетина мъже от енорията „Св. Николай” пяха песни и влизаха в домовете заради тази религиозно-обредна празнична среща на човек с човека. После празнично се появиха по време на коледното тържество на децата от Неделното училище. Единият от коледарите разказа как в дома за деца без родители, където в коледната нощ били останали четири невзети от никого деца, те влезли и наистина благовестили срещу блеснали детски очи – и било много истинско и благодатно. Наистина, не е важно кое идва в повече – религиозното или фолклорно-обредното. Но за добро или за лошо, връзката между тях все още е разпознаваема.

Лесно е да приемем ценностите на фолклорния човек, който е един „общ” човек, вкопан в семейната последователност с традиционно отношение към земята и хляба. Фолклорният човек е в настоящето. С раждането обаче на Христос, с акта на Рождество, идва вечността в линията на човешкия род. Тя може да я подмени и удължи, има надежда това да се случи. Христос ни дава продължението на фолклорния човек, продължението на Седянката в Църквата. Затова е важно в името на какво си с другия човек.

Ясно е, че проектът „Седянка” е легитимиране на „социален контакт между младите”. В църквата седянката е фолклорно събиране в името на Бога, с Неговото участие; събиране на променения и променящия се човек. Само човекът, за разлика от животното, е съ-битиен. В нашия случай, съ-битийността става по този двоен, удължен и по-надежден начин.

Списание Свет, бр. 1/2011

Поръчай списанието >>>

Свали списанието като PDF >>>