Стефан Смядовски (1948) е професор в Института за български език, доктор на филологическите науки. Медиевист, специалист по история на българския език и кирилска епиграфика. Лектор по български език и българска култура в университета в Клермон-Феран (1996-2001). Гост-професор в Департамента по история на изкуството в университета "Блез Паскал" с курсовете "Увод във византийското изкуство" и "Поетика на иконата" (2001). Автор на книгите "Българска кирилска епиграфика " (С., 1993), "Надписите към Земенските стенописи" (С., 1998), " Светци, свитъци, книги" (С., 2003).

Публикувано във в-к Култура, бр.27, 15 юли 2005 г.

Дочуваме вече изрази като "ортодоксален фундаментализъм". Догматиката на Православната Църква е изправена пред поредното охулване. Съвременникът болезнено приема православната догматичност, колчем насочи към нея огнения си светски хъс...

„Отдавайте кесаревото кесарю, а Божието Богу”. Тази вечна евангелска истина трябва да бъде разбрана динамично, а не статично. Различаването и разграничаването на двете царства остава вечно, но отношенията между тях в християнската история не са неизменни, те се менят през различните възрасти на християнството.

Руската святост, бидейки православна, има общи с византийската святост предпоставки. Ала нейната емоционална окраска е по-различна: тя съответства на впечатлителността на един млад народ, на доста по-патриархалните житейски устои, тя включва специфичните нотки на славянската чувствителност. И ако побързаме да се върнем към нашата тема, контрастите на „кроткия” и „страховития” тип святост тук не са определени от цивилизацията, както това ставало във все по-висока степен на Запад, нито са транспонирани в „мъдра” тоналност, както във Византия. Те се проявяват в такава потресаваща оголеност и непосредственост, както навярно никъде другаде.

Ще говорим за отношението между вярата и разума. По-рано стана дума единствено за съпоставяне на методологията на класическия сциентизъм с пътищата на духовно познание. Изтъкването на същностните разлики между двете обаче ни най-малко не означава, че в рамките на чистото богословие няма място за рационалното мислене и че богословието отрича значимостта на рационалното духовно познание.

Списание Мирна, бр. 4

“Или! Или! Лама савахтани?”
(Мат. 27:46; Марк. 15:34)

Августин казва: “Бог може да направи всичко, освен едно - да спаси човека против неговото желание”. И същият този Августин говори, че вярата е дар, който се дава даром, т. е. не по заслугите на човека, а понякога и против желанието му. Тъкмо така било със Савел, един от най-усърдните и жестоки фарисеи, преследвали християните. Нему се явил Христос и казвал: “Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен.” (Деян. 9:5). И Савел станал Павел.

Небостъргачи и бедняшки квартали, мъгливият Петербург от романите на Достоевски, първата целувка в градската градина, олющените софийски кооперации, сивота и смазваща сталинистка архитектура, старият Пловдив, паметници, кръчми, трясък от строшени стъкла, гора от антени, балкони и мирис на асфалт. Градът е всичко това и още хиляди други неща. Спомени, бит, настроения и представи; мечти и пристрастия, чувства. Чувства, защото градът може да бъде обичан и мразен, както се обича и мрази човек.

Източник: сп. Мирна, бр. 2

Известно е, че религиозният култ е люлката на културата и по-точно - нейната духовна родина. Цели исторически епохи, особено богати на творчески постижения, се характеризират с това, че основните елементи на "културата ": изкуство, философия, наука, право, стопански живот, в по-голяма или по-малка степен са били обвързани с култа, имали са свещен характер. Висшите постижения на изкуството се отнасят към областта на свещеното: египетската, асиро-вавилонската, елинската архитуктура и скулптура, християнското изкуство от Средните векове и ранното Възраждане, иконографията, пластиката и танците, музиката и пеенето, свещената мистериална драма. По-светските, периферни изкуства са се развивали около този център. Изкуството е обгърнато с молитва и благоговение още от своето зараждане: в началото на културната история човечеството е принасяло на олтара и посвещавало на Бога своите най-добри вдъхновения. Връзката на културата с култа е факт с огромно значение в историята на човечеството, който изисква подобаващо внимание и разбиране.