Бъдещият век
”…“ живот в бъдещия век!” (из Символа на вярата)
Краят на човешката история
Евангелието съдържа ясни указания за това, че материалният свят някога ще стигне до своя край. Христос говори за Своето пришествие и признаците за настъпването на последните времена: „Пазете се да ви не прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина. Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки… Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят; много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина; и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен. И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят… И ако не се скратяха ония дни, не би се спасила никоя плът; но заради избраните ще се съкратят ония дни. Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е — не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните… И веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят; тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма… А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец… И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ“ (Мат. 24:4-8, 10-14, 22-24, 29-30, 36, 42).
Не по-малко ясно говорят за Второто пришествие на Христос апостолите. Вярата в близостта му е била много силна в раннохристиянската епоха. „Пришествието Господне е наближило“, казва апостол Яков (Иак. 5:8). „Близо е краят на всичко“, казва апостол Петър (1 Петр. 4:7). Пак той пише за внезапността на последния ден: „И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят… Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:10, 13). Апостол Павел говори за същото: „А за времената и годините, братя, няма нужда да ви се пише, защото сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощя. Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел… И тъй, нека не спим, както и другите, а да бъдем бодри и трезвени“ (1 Сол. 5:1-3, 6).
Изглежда, че апостол Павел е предполагал, че пришествието Христово ще стане по време на неговия живот: „…всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим“ (1 Кор. 15:51). В Първо послание до солуняни той казва: „…Ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите… мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха“ (1 Сол. 4:15-17). Ала във Второто послание той подчертава, че думите от Първото послание не трябва да се разбират буквално, „какво уж настъпва вече Христовият ден“. Апостол Павел посочва, че белег за близостта на последния ден, освен скърбите и бедствията, ще бъде и идването на антихриста: „Никой да ви не прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог… тогава и ще се открие беззаконникът, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си… тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса“ (2 Сол. 2:2-5, 8-9).
В продължение на двадесетте века християнска история за антихриста е било говорено и писано много. В Русия се e радвало на особена популярност „Словото за Христос и антихриста“, приписвано на свещеномъченик Иполит Римски. В тази книга се казва следното: „Христос се яви като агнец и антихристът ще се яви като агнец, бидейки отвътре вълк… Христос изпрати апостоли при всички народи и онзи също ще изпрати лъжеапостоли“ [1].
Книгата „Посмъртните слова на преп. Нил Мироточиви“ (тя се е появила в началото на XIX в. и описва явленията на този светец, живял през XVI в., на един атонски монах) съдържа много пророчества за антихриста и последните времена [2]. Там се казва, в частност, че антихристът ще завземе властта над градовете и селата, ще стане разпоредник на света и единодържец. По времето, когато дойде антихристът, светът „ще обеднее откъм добродетели, ще осиромашее откъм любов, единодушие, целомъдрие“. Църквата „ще осиромашее откъм главенство на духовните власти“, т.е. ще се наблюдава духовно оскъдняване на света и Църквата. Авторът на книгата предсказва революции и настъпване на ерата на социализма, отнемане на частната собственост и увеличение на стихийните бедствия…
Трябва да отбележим, че „Посмъртните слова на преп. Нил Мироточиви“ спадат по-скоро към апокрифите, отколкото към светоотеческата литература. Освен това на руския читател те са известни в тенденциозен и неточен превод. Образът на антихриста в тази книга не отговаря изцяло на раннохристиянските представи за него. В частност, там се говори за политическа власт на антихриста над света, докато при апостол Павел и в думите на Самия Христос става дума за духовна власт: антихристът ще дойде в Божия храм и ще се прави на Бог, той ще се старае да подмени със себе си Христос (на гр. antichristоs буквално означава „вместо Христос“). Антихристът няма да е политически, а религиозен лидер: някои съвременни авторитарни секти, чиито лидери се представят за христосовци, са предтечи на антихриста.
През различните епохи хората се опитвали да предскажат датата на свършека на света. Апокалиптичните предчувствия се засилвали особено много там, където се изостряли социалните и другите бедствия. Наближаването на кръглите числа също спомагало за засилването на настроенията от този род. Знае се какво брожение на духовете се е наблюдавало в света преди 1000 г., когато хората били готови да тълкуват буквално хилиастичните пророчества. През 80-те години на XX век на популярност се радваше видението на някакъв румънски игумен на име Калиник, комуто през 1848 г. уж се явили св. Николай и св. Георги и предсказали, че свършекът на света ще се случи през 7500 г. от Адама, т. е. през 1992 г. [3] Ала 1992 г. отмина, а свършекът на света не настъпи. С 2000 г. също се свързваха опасения, ала и тя отмина като предишните. Едва ли не всяка година нови и нови пророци и ясновидци се появяват ту тук, ту там, посочвайки датата на края на света и предсказвайки идването на антихриста.
Как да се отнасяме към предсказания от този род? На всички, които се увличат прекомерно от тях, трябва да напомним думите на Христос: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт“ (Деян. 1:7). На въпроса на учениците „кога ще бъде това?“ Христос отговорил: „Пазете се, да се не прелъстите; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки, че са Мен, и че времето наближи“ (Лука 21:7-8). В Новия Завет се подчертава, че денят Господен ще дойде внезапно — не когато го изчислят, а когато никой не го очаква. И всички опити за предсказване на точната дата на пришествието Христово са съзнателно или несъзнателно противене на Евангелието, скрило от нас тази тайна.
Когато апостолите в своите послания говорели за близостта на Второто пришествие, те имали предвид не хронологична близост, а по-скоро постоянното усещане за присъствието Христово в ранната Църква (често употребяваната дума parousia означава както „пришествие“, така и „присъствие“), готовността ѝ да Го посрещне всеки ден и всеки час. Ранната Църква живяла не в атмосфера на страх от идването на антихриста, а в радостно, ликуващо очакване на срещата с Христос, с която трябва да завърши човешката история. Есхатологически последното време е започнало от момента на Въплъщението на Божия Син и ще продължава до Неговото второ пришествие. Тайната на беззаконието, за която говори апостол Павел (1 Сол. 2:7), ще се разкрива все по-ясно в историята. Ала успоредно с този процес на оголването на злото ще се извършва вътрешната подготовка на човечеството за срещата със своя Спасител. Битката на Христос с антихриста ще завърши с победата на Христос: Господ Иисус ще убие „беззаконника“ с дъха на устата Си (1 Сол. 2:8). Към тази победа са устремени погледите на християните, а не към предхождащите я времена на бедствия — времена, които всъщност вече отдавна са започнали и могат да продължават още дълго.
Краят на света, от който някои християни толкова се страхуват, няма да е световна екологична катастрофа (въпреки че последната може да го предхожда), а избавление на човечеството от злото, страданията и смъртта. Тъкмо за това пише апостол Павел: „Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни… защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното — да се облече в безсмъртие. А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: „смъртта биде погълната с победа“ (1 Кор. 15:51-54; Ис. 25:8).
Душата след смъртта
Преди да говорим за онова, което следва непосредствено свършека на света — за Страшния съд, — трябва да кажем няколко думи за учението на Църквата за смъртта изобщо и за посмъртната съдба на всеки човек.
„Смъртта е велико тайнство. Тя е раждане на човека от земния временен живот във вечността“, казва св. Игнатий (Брянчанинов) [4]. Християнството не възприема смъртта като край, по-скоро обратното — смъртта е начало на нов живот, а земният живот е само подготовка за него. Човекът е създаден за вечността; в рая той се хранел с плодовете на „дървото на живота“ и бил безсмъртен. Ала след грехопадението пътят към дървото на живота бил преграден и човекът станал тленен и смъртен. „Смъртта е наказание за безсмъртния човек за непослушанието си към Бога. Смъртта болезнено разсича и разкъсва човека на две части… отделно съществува душата му и отделно тялото му“ [5].
Какво се случва с душата след смъртта? Според църковното предание, основано върху думите на Христос, душите на праведниците биват отнесени от ангелите в преддверието на рая, където те остават до Страшния Съд, очаквайки вечното блаженство: „Умря сиромахът (Лазар), и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово“ (Лука 16:22). Душите на грешниците попадат в ръцете на демоните и се намират „в ада, в мъките“ (Лука 16:23). Окончателното разделение на спасените и осъдените ще се извърши по време на Страшния съд, когато „много от спещите в земния прах ще се събудят — едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама» (Дан. 12:2). В притчата за Страшния съд Христос казва, че грешниците, които не са вършели милосърдни дела, ще бъдат осъдени и отхвърлени от Бога, а праведниците ще бъдат оправдани: „И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците — в живот вечен“ (Мат. 25:46).
Християнското учение за съдбата на душата след смъртта се потвърждава не само от многобройните свидетелства на Преданието, но и от съвременния опит на хората, преживели клинична смърт. Православен коментар към този опит е книгата на йеромонах Серафим (Роуз) „Душата след смъртта“. Авторът стига до извода, че опитът на нашите съвременници потвърждава до голяма степен онова, което намираме в светоотеческата и житийната литература. И все пак, отбелязва йеромонах Серафим, всички преживели клинична смърт хора са прекарали в отвъдния свят съвсем малко време. Най-често опитът на тези хора се ограничава с първите впечатления след смъртта: те не успяват да „посетят“ рая или ада и не придобиват пълна представа за отвъдния свят. Поради това всички свидетелства от този род притежават само относителна ценност за православния човек. Много по-важен е за нас опитът на прекия допир до другия свят, който е натрупан от Църквата и е отразен в житията на светиите, в творбите на отците — в цялото многообразие на Светото Предание [6].
„От мнозина явили ни се покойници ние знаем частично какво се случва с душата, когато тя напуска тялото — пише архиепископ Йоан (Максимович). — Когато се затварят телесните очи, започва духовното зрение… След излизането от тялото душата се оказва сред други духове, добри и зли. Обикновено я тегли към онези, които са ѝ по-близки по дух. Ако по времето, когато се е намирала в тялото, тя е била под влиянието на някои от тях, то тя ще остане зависима от тях и след като напусне тялото, колкото и отвратителни да се окажат те по време на срещата. В течение на първите два дни душата се радва на относителна свобода и може да посещава онези места на земята, които са ѝ скъпи, но на третия ден тя отива в други сфери“ [7].
Според вярата на Църквата душата на починалия присъства през първите два дни на земята, участва в молитвата, извършвана за нея в храма, присъства на опелото, което обикновено се прави на третия ден. За това е писал св. Макарий Александрийски: „Когато на третия ден в храма се прави принос (заупокойна литургия. — И.А.), душата на умрелия получава… утешение в скръбта, която усеща поради разлъката си с тялото… Защото в течение на два дни на душата, заедно с придружаващите я ангели, се позволява да ходи по земята, където иска. Затуй душата, която обича тялото, се скита понякога край дома, в който се е разделила с тялото, понякога край гроба, в който е положено то, и по този начин прекарва първите два дни като птица, която си търси гнездо“ [8].
Ако през първите дни душата е сякаш все още в плен на времето и пространството, макар и извън тях, то на третия ден тя излиза от пределите на видимия свят. Тук обаче я чакат изпитания, наричани в православната традиция „митарства“, където ще трябва да даде отговор за всички грехове, които е сторила през живота си [9].
След това душата научава присъдата си и по-нататъшната си участ. Тази присъда не е окончателна, тъй като окончателното решение ще бъде произнесено по време на Страшния iъд. И все пак от този момент душата се намира в състояние на предвкусване на блаженството или на страх от бъдещите мъки. До Страшния съд са възможни промени в нейната съдба: „Ние твърдим — пише св. Марк Ефески, — че нито праведните са приели все още изцяло своя дял… нито грешниците са заведени в мястото на вечното наказание… И едното, и другото ще стане по необходимост след последния ден на Съда и всеобщото възкресение. Засега и едните, и другите се намират в подходящи за тях места: първите в съвършен покой на небето заедно с ангелите и пред лицето на Самия Бог, бидейки сякаш вече в рая… а вторите, от своя страна… в ужасна теснота и безутешно страдание, подобно на осъдени, очакващи присъдата на Съдията… Радостта, която притежават сега светите души, е само частична наслада, както и скръбта на грешниците е само частично наказание“. Св. Марк се позовава на думите на бесовете, които казали на Христос: „Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?“ (Мат. 8:29), от което прави извод, че мъките на дявола и бесовете все още не са започнали, а само са им „приготвени“ (Мат. 25:41) [10].
Молитвата за починалите
В ритуала на погребението има думи, които се казват сякаш от името на умрелия: „Виждайки ме да лежа безгласен и бездиханен, плачете за мен, братя и приятели, сродници и познайници: още вчера аз беседвах с вас и внезапно ме сполетя страшният час на смъртта. Ала елате при мен всички, които ме обичате, и ме целунете с последна целувка, защото аз вече няма да ходя сред вас и да беседвам с вас; отивам при Съдията, Който не гледа на лице; защото робът и господарят са пред Него равни, царят и войникът, богатият и просякът са в еднакво положение и всеки от тях ще се прослави или посрами от делата, които е извършил. Ала моля ви всички и ви умолявам: молете се непрестанно за мен на Христа Бога, за да не бъда низведен за греховете си в мястото на мъчението, но да ме настани там, където е Светлината на живота“ [11].
За молитвата за починалите прекрасно говори Достоевски с устата на своя герой, стареца Зосима: „Всеки ден и всеки път, когато можеш, казвай си на ум: „Господи, помилвай всички, застанали пред Теб днес“. Защото всеки час и всеки миг хиляди хора напускат живота си на тази земя и душите им се изправят пред Господа — и колко много от тях си отиват оттук самотни, никому неизвестни, в горчивина и тъга, и никому, никому не е мъчно за тях… И ето че от другия край на земята ще се възнесе при Господа за него и твоята молитва, пък ако ще ти да не си го познавал изобщо, пък и той теб. Колко умилително ще бъде за душата му, застанала със страх пред Господа, да усети в този миг, че и за него има молител, че има на земята човешко същество, което и него обича. Пък и Бог ще погледне по-милостиво върху двама ви, защото щом дори ти си го пожалил, то колко повече ще Го пожали той, безкрайно по-милостивият… И ще го прости заради теб“ [12].
Молитвата за умрелите е древна традиция на Църквата, осветена от вековете. Напускайки тялото, човекът излиза от видимия свят, ала не напуска Църквата, а си остава неин член, и дълг на останалите на земята е да се молят за него. Църквата без всякакво съмнение вярва, че молитвата облекчава посмъртната участ на човека и че Господ приема молитвите, които отправяме не само за умрелите праведници, но и за грешниците, които се намират в ада. Особена сила имат молитвите по време на литургия: „Светото жертвоприношение на Христос, нашата спасителна Жертва, донася голяма полза на душите дори след смъртта им, стига греховете им да могат да бъдат простени в бъдния живот — казва св. Григорий Велики. — Ето защо душите на умрелите понякога ни молят да им отслужим литургия“ [13].
Известни са случаи, когато умрелите се явявали на живите — насън или наяве — и ги молели за евхаристийно споменаване. На един йеромонах в края на XIX в. се явил насън св. Теодосий Черниговски (йеромонахът седял край мощите му) и го помолил да споменава по време на литургия неговите родители — йерей Никита и Мария. „Как можеш ти, светителю, да просиш от мен молитви, когато сам ти стоиш пред Небесния Престол?“ — попитал йеромонахът. „Да, вярно е — отговорил св. Теодосий, — но приносът по време на литургия е по-силен от моите молитви“. (Имената на родителите на св. Теодосий били до този момент неизвестни, ала впоследствие, няколко години по-късно, било намерено тефтерчето-поменик на самия светец, в което той собственоръчно бил вписал имената на йерей Никита и Мария) [14].
Литургията е жертва, принасяна за „за живота на света“, т. е. за живите и умрелите. В молитвата, която свещеникът чете преди литургия — тя се приписва на св. Амвросий Медиолански и е фрагмент на древната латинска анафора — се казва: „Молим Те, Отче светий, за душите на починалите верни, та това велико тайнство на благочестието да им бъде за избавление, спасение, радост и вечно веселие. Господи Боже мой, дай им днес всецяло и съвършено утешение от Теб, истинския Хляб, жив, слязъл от небето и даващ живот на света, от Твоята света плът, плътта на непорочния Агнец, Който поема греховете на света. Напои го с потока на Твоята благост, изтекъл от прободеното на кръста Твое ребро…“ [15]
В молитвите на колениченето на празника Петдесетница има прошения „за държаните в ада“, да ги успокои Господ „в място светло, място тревисто, място прохладно“ [16]. Църквата вярва, че по молитвите на живите Бог може да облекчи задгробната съдба на умрелите, избавяйки ги от мъченията и удостоявайки ги със спасение заедно със светиите.
Един западен средневековен разказ говори за свещеник, който извършвал заупокойна литургия и в момента на възнасянето на свeтите Дарове видял безбройно множество души, излизащи от мястото на мъченията „подобно на безбройни огнени искри, излитащи от запалена пещ, и видял как те се изкачват на небето заради заслугите на Страстите Христови, защото Христос всеки ден се принася в жертва за живите и мъртвите“ [16]. Този разказ илюстрира онова, което се върши по време на литургичната молитва за починалите: душите се освобождават от мъченията и се съединяват с Христос.
Литургичната молитва е молитва за чедата на Църквата. Но можем ли да се молим за некръстените, особено за умрелите извън Църквата? Пряк отговор на тези въпроси в Светото Предание няма, ала съществуват много косвени свидетелства за това, че молитвата за умрелите извън Църквата се приема от Бога и че те получават облекчение и утешение от нея. В „Азбучния патерик“ се разказва за св. Макарий Египетски. Веднъж, вървейки из пустинята, той видял лежащ върху пясъка череп и като го докоснал с тоягата си, попитал: „Кой си ти?“. Черепът отговорил: „Аз бях жрец на идолопоклонниците, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, притежаващ Светия Дух; когато се смиляваш над онези, които се намират във вечната мъка, и се молиш за тях, те получават известно облекчение“. По-нататък черепът казал на Макарий, че мъчението на идолопоклонниците не е най-страшното, тъй като под тях в ада се намират християните, които не са изпълнявали волята Божия [18].
Друг, още по-поразителен разказ намираме в някои ранни жития на св. Григорий Двоеслов — за това как душата на император Траян била „кръстена“ в ада от сълзите на св. Григорий. Траян бил гонител на християните, но все пак извършил едно милосърдно дело (застъпил се за една вдовица) и светецът научил за това. Преизпълнен с жалост, той отишъл в храма и се молел със сълзи за душата на гонителя до момента, в който получил откровение, че молитвата му е чута. „Никой да не се учудва, когато казваме, че той (Траян) е бил кръстен, защото без кръщение никой не ще види Бога, а третият вид кръщение е кръщението със сълзи“, казват авторите на житието. „Макар това да е рядък случай — коментира йеромонах Серафим (Роуз), — той дава надежда на онези, чиито близки са починали извън вярата“ [19].
В Православната църква не е прието споменаването на некръстените и инославните християни по време на литургия. Това обаче не означава, че изобщо не можем да се молим за тях. Въпросът за молитвата за починалите инославни бил обсъждан в Русия преди Поместния събор през 1917 г. Било отбелязано, че никакви древни канонични определения по този въпрос не съществуват: правилата, които ни забраняват да се молим заедно с „отделените“ или „вкоравените в ереста“, нямат отношение към молитвата за починалите инославни, въпреки че противниците на тази молитва се позовавали на тях. Протойерей Е. Аквилонов писал в „Църковен вестник“ през 1905 г., че молитвата за починалия лутеранин ще бъде неприятна на човека, за който се молим, защото приживе той не е вярвал в силата на заупокойните молитви; това ще бъде непоискана услуга, защото „в смъртния си час починалият не е мислел да преминава в православието“. Авторът дава за пример различните корпорации, асоциации, научни и индустриални дружества, които пазят строго своите корпоративни „межди“ и не допускат влизането на странични лица: „Всеки член на Църквата е длъжен да отгледа у себе си един истински християнски, православно-църковен корпоративен дух и, без да забравя дълга на любовта към ближния, да държи твърдо в ръцете си църковното знаме“.
На протойерей Аквилонов възразил В. Соколов, автор на книгата „Можем ли и длъжни ли сме да се молим за умрелите инославни?“, издадена от Московската духовна академия: „Във всички тези разсъждения се усеща някаква необикновена студенина, някаква ревниво-самолюбива грижа да не би да направим непоискана услуга и да се окажем натрапници и непоканени; в тях съвсем се забравя, че въпреки различността на вероизповеданията ние всички сме християни и в името на любовта към ближните сме длъжни да им оказваме всяка възможна помощ. Умрелите лутерани и калвинисти приживе не са вярвали в молитвите за починалите. Ала какво от това? Та нали ние сме православни? Ние вярваме, че нашата молитва може да донесе на умрелите голяма помощ“. Истинското православие, се казва пак там, излъчва не „корпоративен“ дух, а дух на любов, милосърдие и снизхождение към всички хора, в това число и към намиращите се извън Православната църква [20].
Възкресението на мъртвите
Въпреки че душата в момента на смъртта не умира, а продължава да живее и над нея се извършва съд, Църквата вярва, че в края на световната история ще има всеобщо възкресение на мъртвите и всеобщ Съд, който ще бъде окончателен за всички хора.
Вярата във възкресението на мъртвите е изразена ясно в Стария Завет. „Но аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога“, казва Йов (Иов 19:25-26). „Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат“, казва пророк Исая (Ис. 26:19). „И много от спещите в земния прах ще се събудят — едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама“, казва пророк Даниил (Дан. 12:2). В книгата на пророк Йезекиил намираме пророчество за всеобщото възкресение: „Биде върху мене ръката Господня, и Господ… ме тури ме всред полето, — а то беше пълно с кости, — и проведе ме около тях, и ето имаше доста много кости по полето, и те бяха съвсем сухи. И каза ми: сине човешки! ще оживеят ли тия кости? Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това. И каза ми: изречи пророчество за тия кости и кажи им: „сухи кости! чуйте словото Господне!“
Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух — и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, — и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ. Аз изрекох това пророчество, както ми бе заповядано, и когато пророчествувах, произлезе шум, и ето — движение, и почнаха да се сближават костите, кост до своя кост. И видях: ето, жили имаше на тях, и плът израсте, кожа ги покри отгоре… и влезе в тях дух, — и те оживяха и се изправиха на нозете си — твърде, твърде голямо опълчение. И Той ми каза: сине човешки! тия кости са целият дом Израилев“ (Иез. 37:1-8; 10-11).
Разтърсващо свидетелство за вярата във възкресението на мъртвите е описаното във Втора книга Макавейска — за мъченичеството на седемте братя и майка им, отказали се да се подчинят на заповедта на езическия цар. „Ти, мъчителю, ни лишаваш от този живот, но Царят на мира ще ни възкреси, умрелите за Неговия закон, за живот вечен“, казва, умирайки, един от братята. Друг протяга ръце, за да му ги отсекат, с думите: „От Небето съм ги получил и за Неговия закон не ги жаля, с надеждата да ги получа пак“. Още един от братята казва: „Онзи, който умира от ръката на човеци, възлага надежда на Бога, че Той отново ще го съживи“. Ободрявайки децата си, майката казва: „Аз не знам как се явихте вие в утробата ми; не аз ви дадох дихание и живот… И тъй, Творецът на света, Който е създал природата на човека и устроил произхода на всички, ще ви даде отново дихание и живот с милост, тъй като вие сега не щадите себе си заради Неговия закон“. И седмината били подложени на жестоки мъчения и екзекутирани. „След синовете умря и майката“, завършва авторът на повествуованието (2 Мак. 7:1-41).
В Новия Завет учението за възкресението на мъртвите е изразено още по-ясно. Апостол Павел казва, че плътта на възкръсналите хора няма да е същата като сега — тя ще е „духовно тяло“: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите?… тъй е възкресението на мъртвите: сее се в тление — възкръсва в нетление; сее се в безчестие — възкръсва в слава; сее се в немощ — възкръсва в сила; сее се тяло душевно — възкръсва тяло духовно… както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния… мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното — да се облече в безсмъртие“ (1 Кор. 15:35, 42-44, 49, 52-53). Новото, „прославеното“ тяло на човека ще бъде подобно на тялото на Христос след Неговото Възкресение, когато Той се явявал на учениците Си, минавайки през заключени врати (Йоан 20:19, 26). То ще е нематериално, световидно и леко [21], но ще запази „образа“ на земното материално тяло, като при това никакви недостатъци на материалните тела, каквито са например различните увреждания, болести, признаци на стареенето и т.н. няма да са му присъщи.
Според Христовото учение възкресението ще бъде всеобщо, ала за едни то ще е „възкръсване за живот“, а за други — „възкръсване за смърт“ (Йоан 5:29). Св. Григорий Палама казва за всеобщото възкресение следното: „В бъдното свръхбитие, когато възкръснат телата на праведниците, заедно с тях ще възкръснат и телата на беззаконниците и грешниците. Ала последните ще възкръснат само за да се подложат на втора смърт… Смъртта не е нищо друго освен отлъчване на душата от божествената благодат и съчетание с греха. За имащите разум това е тъкмо онази смърт, която трябва да избягваме, това е истинската и страшната смърт. За благоразумните тя е по-ужасна от геената огнена… Разделяйки се с тялото, (праведниците) не се разделят с Бога; а след възкресението те и с тяло ще се възнесат при Бога… Но не ще се удостоят с това онези, които са живели тук по плът и не са встъпили в никакво общение с Бога в часа на своята смърт. Въпреки че всички ще възкръснат, но всеки, както казва Писанието, по свой начин (1 Кор. 15:22)“ [22].
Из книгата ”Таинство веры”, Москва, 2006 г.
Бележки
1. Ипполит Римский. Творения. Вып. 2. Казань, 1899. Сс. 13-14.
2. Посмертные вещания преп. Нила Мироточивого. Афон, 1912.
3. Православный календарь на 1992 г. Каунас, 1991. Сс. 36-37.
4. Епископ Игнатий (Брянчанинов). Сочинения в 5 томах. Т. 3. СПб., 1905. С. 3, с. 69.
5. Пак там. С. 70.
6. Иеромонах Серафим (Роуз). Душа после смерти. М., 1991. Сс. 16-19.
7. Цит. по: Пак там. С. 153-156.
8. Цит. по: Пак там. С. 156.
9. Вж. в частност: Суд за гробом, или Мытарства преподобной Феодоры. М., 1907. Сс. 20-36.
10. Цит. по: Архимандрит Амвросий (Погодин). Св. Марк Ефесский и Флорентийская уния. Джорданвилль, 1963. Сс. 119-121.
11. Последование погребения мирских человек. Вж.: Требник. М., 1991, с. 202.
12. Ф. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., 1991. Т. 9. Сс. 357-358.
13. Иеромонах Серафим (Роуз). Душа после смерти. Сс. 162-163.
14. Пак там. С. 162.
15. Каноник. М., 1986. Сс. 520-521.
16. Миней празничен. С. 541.
17. Цветочки св. Франциска Ассизского. М., 1990. Сс. 157-158.
18. Отечник. Брюссель, 1963. Сс. 311-312.
19. Цит. по: Иеромонах Серафим (Роуз). Душа после смерти. С. 173. Св. Марк Ефески се позовава на този епизод като на достоверно свидетелство на Преданието: „Някои от светиите, които се молели не само за верните, но и за нечестивите, били чути и с молитвите си ги изтръгнали от вечните мъки, както първомъченицата Текла направила с Фалконила и божественият Григорий Двоеслов, като се разказва, — с цар Траян“ (Цит. по: Архим. Амвросий (Погодин). Св. Марк Ефесский и Флорентийская уния. С. 61). Към същата редица от свидетелства на Светото Предание за помилването на нечестивите по молитвите на Църквата следва да се причисли и следният разказ. След победата над иконоборската ерес по заповед на благочестивата императрица Теодора било извършено всенощно бдение за душата на нейния мъж, императора иконоборец Теофил. Цариградският клир начело с патриарх Методий извършвал молитви в течение на цяла седмица, а патриархът сложил под престола свитък, в който вписал имената на всички еретици и гонители на Църквата, предадени на анатема, в това число и на Теофил. След края на седмицата патриархът извадил свитъка и видял, че името на Теофил е заличено, за което бил известен още преди това от ангел (вж. Синаксарий в Неделю Православия: Триодь постная. М., 1974. Т. 1. С. 149).
20. В. Соколов. Можно ли и должно ли нам молится в Церкви за усопших инославных. Сергиев Посад, 1906. Сс. 23-31.
21. Варсануфий и Йоан. Ръководство за духовен живот. Отговор 613. Сс. 391-395.
22. Цит. по: Епископ Игнатий (Брянчанинов). Сочинения в 5-ти томах. СПб., 1905. Т. 3. Сс. 119-121.
Превод: Андрей Романов
