Философско-правовият възглед на Иван Илин върху проблема за нравственото оправдание на насилието в борбата със злото

В недрата на християнската култура въпросът за съпротивлението срещу злото със сила се явява един от най-сложните въпроси на религиозното съзнание.

Той включва в себе си не само кардиналния проблем на етиката, философията на правото и философията на религията, но и една от най-важните антиномии на православното богословие – любовта към враговете, от една страна, и насилието от друга.

Сложността при решаването на поставения проблем се обуславя преди всичко от това, че в Новия Завет, от една страна, не е разрешено да се прилага сила в борбата със злото, а от друга, няма директна забрана. Освен това, както отбелязва митрополит Антоний (Храповицкий), „нито едно църковно определение, нито една молитва на Църквата не дава утвърдителен отговор на въпроса: може ли християнинът, оставайки християнин, да допуска насилие при постигането на благи цели?“ (1, 125).

Във времена на война и на остри социални конфликти тази тема рязко се актуализира, както пред цялото общество, така и пред отделния човек. Но и в най-„благополучните“ времена в обществения живот не са рядкост рецидивите на явления, които можем да определим като зли. Потребността от борба със злото на обществено, държавно и личностно равнище определя необходимостта от постоянно философско осмисляне на различните аспекти от този процес. Такъв опит за философско осмисляне на нравственото оправдание на насилието в борбата със злото е направен от известния руски философ Иван Илин.

В труда си „За съпротивлението на злото със сила“ Иван Илин поставя въпроси, придобиващи остра социална значимост във всички периоди на обществения живот: как следва да се борим със злото; може ли въобще да се застава против злото със сила; може ли да се използва сила, даже на ниво държава, в борбата със злото?

Илин рязко се изправя против теорията на Толстой за несъпротивление на злото с насилие. Разглеждайки понятието за добро и зло от философска гледна точка, Иван Илин достига до извода, че принуждението и силата при съпротивляване на злото са допустими в определени предели и при определени обстоятелства. Илин не оправдава тяхното прилагане, но счита, че то е наложително, когато всички други средства са изчерпани.

Изборът на пътя на борба със злото за всеки е индивидуален нравствен проблем на дълга. Човек сам е длъжен да реши как да постъпи. Но да се изграждат философски обобщения на основата на всеки конкретен случай би било съвършено неправилно, и тук Толстой дълбоко греши. Разбира се, има конкретни ситуации, когато за нравственото здраве и на личността, и на обществото е по-добре да се противостои на злото с любов и добро, неотвръщайки на удара с удар, но съществуват и други ситуации, когато отново в интерес и на личността, и на обществото, е по-добре да се прибегне към принуждение, към насилие. Погледнато през призмата на философията, поставеният въпрос има различни отговори в зависимост от конкретната ситуация.

Разбира се, Илин прекрасно разбирал това, затова и той пише, че борбата със злото е преди всичко нравствено възпитание, духовно въздействие. Поради това прилагането на сила и принуждение е проява на определен компромис, при който се признава, че силата не е основният метод за изправление на злото, но все-пак се случва да няма друг изход. Философът задава въпроса: „Следва ли да се боря със злото посредством физическо съпротивление, ако са действени или още повече действени ласката, уговарянето, доказателствата или обръщането към срама и съвестта?“. „Отговорът – пише Илин – „е безспорен: разбира се, не следва.“ (2, 40).

Илин разглежда и други формулировки на подобни въпроси. Но всичко това, самоочевидно е, са банални отговори. Той пише: „Вярната постановка на проблема дава съвсем друга формула на въпроса, а именно: ако аз виждам истинско злодейство или поток от истински злодейства и нямам възможност да ги спра чрез духовно въздействие, а аз съм истинно свързан чрез любовта и волята с началото на божественото добро не само в мене, но и извън мене, то следва ли да си умия ръцете, да отстъпя и да предоставя на злодея свободата да кощунства и духовно да погубва, или съм длъжен да се намеся и пресека злодейството с физическо съпротивление, отивайки съзнателно към опасност, страдание, смърт и, може би, даже на умаление и израждане на моята лична праведност?“ (2, 40-41).

Философът разглежда въпроса за ролята на държавата в решаването на проблема с противопоставянето на злото. Той смята, че в борбата със злото е възможно и даже необходимо да се разчита на държавната машина. Острите критически изказвания на Илин против толстоизма са свързани с това, че толстоистката идеология е способствала за принизяването на ролята на държавното начало в социалния живот.

Според Илин в страданията човечеството помъдрява, незнанието го води към изпитания и мъки. В мъченията душата се очиства и прозрява, на прозрелия се дава източникът на мъдростта – очевидността. Но първото условие за помъдряване – това е честността пред самия себе си и пред лицето Божие.

Може ли човек, стремящ се към нравствено съвършенство, да се съпротивлява на злото със сила и меч? А може ли човек, вярващ в Бога, приемащ Неговото мироздание и своето място в света, да не се съпротивлява на злото с меч и сила? Ето двуединния въпрос, изискващ днес нова постановка и ново разрешение. Днес особено би било безпочвено и безплодно да се решава въпросът за злото, нямайки опит с истинското зло. На нашето поколение обаче е даден опит със злото, както никога преди. Така дълго назряващият процес на злото се удава днес да освободи себе си от всякакви външни препятствия, да открие своето лице, да разпери своите крилe на мрака, да изрази своите цели, да събере своите сили, да определи своите пътища и средства; като освен това, то открито е узаконило себе си, формулирало е своите догмати и канони, възхвалило е своята нескрита повече природа и е явило в света своето духовно естество. Нищо равносилно на това човешката история още не е виждала или във всеки случай не помни. Толкова истинско зло за пръв път е дадено на човешкия дух с такава откровеност.

Този въпрос трябва да се постави и разреши философски, като въпрос, изискващ зрял духовен опит, обмислена позиция и безпристрастно решение. За това е необходимо преди всичко да се откажем от преждевременни и прибързани изводи относно своята личност, към нейните минали действия и бъдещи пътища.

Целият въпрос е дълбок, деликатен и сложен, всяко опростяване тук е вредно и червиво от лъжливи изводи и теории. Всякаква неясност е опасна и теоретично и практически, всяко малодушие изражда формулата на въпроса, всяко пристрастие изражда формулата на отговора.

Интересни са размислите на Илин за природата на доброто и злото: в живота на човека няма и не може да има нито „добро“, нито „зло“, които биха имали чисто телесна природа.

Но ако настоящето местонахождение на доброто и злото е именно във вътрешния, душевно-духовен мир на човека, то това означава, че борбата със злото и преодоляването на злото може да произлезе и трябва да се достигне именно във вътрешните усилия, и преображението ще бъде именно посредством вътрешно достижение. Настоящето преодоляване на злото се извършва чрез глъбинно преображение на духовната слепота – в духовно зрение, а отрицаващата вражда в благодатността на приемащата любов. Необходимо е духовно да прозрем не само враждата, но и любовта. За да се разгори любовта, е необходимо духовно зрение.

Говорейки за природата на доброто и злото, Иван Александрович разработва своя философска позиция за силата, приложена към злото: не всяко прилагане на сила към „несъгласния“ е насилие. В акта на насилието насилникът сякаш казва на своята жертва: „Ти си средство за моя интерес и моята похот“; „Ти не си автономен дух, а подчинена на мене одушевена вещ“; „Ти си във властта на моя произвол“. Напротив, човекът, който прилага принуждение към насилника, не прави от принуждавания средство за своя интерес и своята похот, не отрича неговата автономна духовност, не му предлага да стане покорна одушевена вещ, не прави от него жертва на своя произвол, а сякаш му казва: „Погледни, ти управляваш себе си невнимателно, погрешно, глупаво и стоиш пред съдбовни непоправимости“, или: „Ти се унижаваш, ти безумстваш, ти изхабяваш своята духовност, ти си обладан от диханието на злото, ти си невменяем, погубваш се и гниеш. Спри се! Тук аз слагам на всичко това край!“ И с това той не разрушава духовността на безумеца, а полага начало на неговото самообуздаване; той не унижава неговото достойнство, а го принуждава да прекрати своето самоунищожение; той не заличава неговата автономия, а изисква нейното възстановяване; той не „насилва“ неговите „убеждения“, а атакува неговата слепота и изтрива от съзнанието му безпринципността; той не укрепва неговата противолюбовност, а полага край на неговото безкрайно ненавистничество. Насилникът напада, пресичащият отблъсква.

На дело злото може и обикновено се проявява съвсем не само във вид на физическо насилие (и свързаните с него физически мъчения). Наивно би било да се счита, че действията на злодея се свеждат единствено до физическо нападение, отнемане на имущество, нараняване, изнасилване или убийство. Самото насилие при всичката негова външна грубост носи своята отрова не толкова на тялото, колкото на духа, самото убийство, при всичката си трагическа непоправимост, е предназначено не толкова към убивания, колкото към оставащите живи.

Ето поради какво следва да признаем, че външното насилие проявява злото и закрепва неговото действие, но злото съвсем не се определя и не се изчерпва с външното насилие.

Според Иван Илин човекът е призван към нравствено усъвършенстване. Извършвайки силови действия в борбата със злото, той е длъжен да се замисля за душевната чистота. „Ако душата на човека е чиста, то вярна ще бъде и нейната постъпка, независимо от своето видимо несъответствие със законите на праведноста, и обратно: даже най-праведните постъпки на нечистата душа, ще бъдат неверни и неправилни“, пише Илин.

Човек, отговарящ със сила и меч на агресивността на злодея, не може да не „излезе от духовното равновесие и нравствената плерома – и в това за злото винаги е обезпечена известна видимост на вътрешната, душевно-духовна „победа“; в този смисъл злото всякога „има успех“.

Правилният и чист мотив за борба е първият залог за нейното достойнство: за нивото, на което тя се води, за мярката, до която тя продължава, както и за успеха, който ще бъде достигнат от нея. Но за борба със злодеите на човека е нужен не само предметен източник и мотив, но и правилно виждане: с цел вярно да отличава и вижда истинското зло на борещия се е необходимо пречистване, за да е в състояние правилно да поставя целите на своята работа и верните средства за изпълнението им, а също така и вярно да подбира нужните и работещи мерки на съпротивление.

Очистването на душата е необходимо не по-малко и след приключването на борбата. И преди всичко за това да обезвреди и погаси в себе си всевъзможните следи от незабелязано проникнала зараза. Необходимостта от духовно-нравствено очистване е директно предуказана и установена в Евангелието, и при това именно за тези, които се посвещават на борбата с чуждото зло и с чуждите злодеяния. Този, който съди, той е длъжен да бъде и сам готов за съд над него самия, и това означава, че той всякога трябва да съди сам себе си така, както сам е осъдил злодея. Мярата за съдийската компетентност се определя от мярата на творящия самоочищение.

По такъв начин, запознавайки се с творчеството на този наистина бележит мислител и философ, аз стигнах до извода, че той е бил човек, за когото бъдещето на Русия не е било безразлично, небезразличен е бил за него и духовният живот на народа. „Сега, когато навършвам 65 години – пише Илин, – аз редя изводи и пиша книга след книга. Част от тях съм напечатал на немски, но с цел да претворя написаното на руски. Днес пиша единствено на руски. Пиша и трупам книги, и ги давам за четене на моите приятели и единомишленици. Емиграцията не се интересува от подобни търсения, а руски издатели нямам. Моето единствено утешение е в това, че ако моите книги са нужни на Русия, то Господ ще ги опази от гибел; а ако те не са нужни ни на Бог, ни на Русия, то те не са нужни и на мен самия. Понеже аз живея само за Русия“.

В наше време сме длъжни да кажем едно закъсняло „благодаря“ на Иван Илин, на този, който сред злобни нападки и публични оскърбления вярваше в това, че ще мине време, нас няма да ни има, когато всичко ще се разкрие и разбере; който по съвест търсеше правдата и който, боейки се от тази правда, я осветляваше. Да благодарим за решимостта на Илин да помогне за намирането на верните ориентири в борбата с многообразното зло, все повече нарастващо в нашия свят. Величието на Илин не е единствено в това, че той достига предела на възможностите, с които разполага рационалната философия в изследване на антиномията на християнската култура, но и в това, че той отчетливо вижда тази граница без да претендира за ннейното преодоляване. Своята книга „За съпротивлението на злото със сила“ Иван Александрович Илин посвещава „на белите воини, носители на православния меч, доброволци на руското държавно тегло“. И днес, както и в миналия век, високите и благородни истинно православни принципи, вложени в тази книга, са необходими за усвояване от онези, чието служене предполага въоръжена борба със злото и неговите носители. І e-lib.gasu.ru

Използвана литература

1.Русская философия. Малый энциклопедический словарь. М., 1995.
2. Ильин И.А. Путь к очевидности. М., 1993.
3. Ильин И.А. О сопротивлении злу силою. М., 1995.

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков