Настоящето и бъдещето на Църквата

Доклад пред среща на монаси, проведена в Париж, под председателството на митрополит Евлогий, март 1936 год.

Каквито и да са тежестите и мъките на историческите условия, в които съществува Църквата, за православния човек остава непроменено основното обещание за нейната съдба: обещанието, че „портите адови няма да й надделеят”.

Може да се подложи на съмнение по-нататъшното съществуване на родината, може дори да се приеме, че нито една държава, нито един народ и житейски ред не притежават признаците на вечността – вечността на живота на Църквата ще остане неизменна, вратите на ада няма да ѝ надделеят и дори в дните на Второто пришествие и Страшния съд, тя ще бъде все същата Църква, която беше основана на Петдесетница. Но това основно упование на православния човек не унищожава всички трудности и съмнения, свързани с историческото битие на Църквата.

Това, че Църквата е вечна, не означава, че „портите адови” не могат да се вдигнат на гонения срещу нея, да изкривят историческата и същност, да я заставят отново и отново да се връща в катакомбите; не означава, че нейната истина вечно и непобедимо царува над света. Ние вярваме в окончателната победа на Църквата, но уви – знаем, че в продължение на църковната история тази победа нито веднъж не се е реализирала и няма да бъде реализирана до края на света. Пречка за тази всемирна победа на Църквата е, на първо място, злата сила, дяволът, който до края на света ще води борба с нея, и, на второ място, това, че като човешко учреждение тя включва в себе си човечеството, заедно с всички човешки превратности, немощи, грехове и пороци. Те постоянно се отразяват на църковния живот, постоянно пречат на Църквата победно да засияе и да покори света.

През две хилядолетното съществуване на Църквата човешкото вмешателство в църковния живот я е изкривило в две посоки: Църквата е била или гонена, или покровителствана от държавата. Сега отново настъпи фазата на гоненията, които продължават вече двадесет години. Гоненията на първо място водят до мъченичество и смърт на най-верните, най-жертвоготовните, най-горещите синове на Църквата. Те съблазняват по-слабите, които започват да се отричат, да изменят, да се предават и да отпадат. Гоненията унищожават възможността за проповед и образование, като забраняват свободата на словото. По този начин цели поколения израстват откъснати от евангелската истина. По време на гонения Църквата слиза в катакомбите, гласът й престава да звучи всенародно, външните прояви на църковен живот замират. Такива са бедствията, които причиняват гоненията. Но те явяват светостта на Църквата, те обединяват всичките ѝ верни деца, те очистват църковния живот от вялост и битовост, от безразличието и случайността. Гоненията обединяват „малкото стадо”, извършват подбор; те са като че ли първите опити за подбора, който предстои в последните дни.

Покровителството на държавата, от друга страна, бавно внедрява в църковния живот нецърковни понятия, подменя Христовия лик, размества плановете. Църковният живот се подменя по образа на всяко човешко установление, църквата става ведомство, компрометира се с приемането на държавни, а понякога и на езически идеали. Тази отрова прониква в църковния организъм понякога толкова дълбоко, че даже църковните йерарси потвърждават допустимостта на смъртното наказание или пък неразривната връзка на Църквата с монархическия строй на управление. Принадлежността към Църквата става задължителна от гледна точка на държавата; Църквата се разпространява широко, включвайки механично в своя състав всякакви случайни хора, които принадлежат към дадена държава. От това църковният организъм става лабилен, неустойчив, животът става бездушен и формален. Христовата истина се подменя с безчислени правила, канони, традиции, външни обреди. За сметка на външния разкош и пищност на Църквата, умаляват нейният вътрешен живот и подвиг. Църковният организъм се вцепенява. Такива са опасностите от държавната закрила. Разбира се, тя има и своите положителни резултати – известна свобода, наистина в рамките, определени от държавата, известно външно благополучие, мощна вътрешна организация и т.н.

Във всеки случай може да се каже едно – и гонението и покровителството на Църквата са два бича, които в течение на две хилядолетия са изкривявали истинския път на църковния живот и по всяка вероятност ще продължат да го изкривяват до самия Страшен съд.

В този дух трябва да пристъпим към оценката на съвременното положение на Църквата. В Русия има гонения, които ту се увеличават, ту затихват. Може дори да се каже, че в последно време тенденцията е да стихват. Но това не е важно. Важно е, че съвременната власт гледа на Църквата като на някаква част от държавния организъм и то – нежелателна част. Но дори да гледаше на църквата като на желана част, картината не би се променила основно. Властта счита, че има право да декларира общозадължително отношение към Църквата, чувства се над нея, днес изземва ценности, изпраща на заточение, наказва йерарсите, утре ще обяви манифест за помилване или може би дори ще награди някого със своите богатства. В отговор на гоненията Църквата изпраща все нови и нови изповедници и мъченици. Църквата се очиства с кръв, тя ражда сонм на светии повече, отколкото ги е имало по време на езическите гонения през първите векове. Ако всичко се изчерпваше с това, то за сегашното положение на Църквата може да се говори както за положението й преди признаването ѝ през първите векове.

Но сега се случва нещо, което ни се струва чудо, до такава степен то е безпрецедентно и небивало в течение на цялата история. Ние имаме малка отломка от Църквата, оказала се в положение, в което Църквата в света никога не е била – тоест, оказала се на свобода; на свобода и от гоненията и от държавните подаяния. Става дума за нашата емигрантска църква. Разпръсната по територията на различни държави, без да е свързана органически със страните, които са я приютили, оставена сама на себе си, встрани от вниманието почти на всяка власт, Църквата в емиграция има свободата да живее, ръководейки се само от своите присъщи закони. В това е великият световноисторически и даже провиденциален смисъл на нашето на пръв поглед непоносимо и ненормално положение. От гледна точка на църковния живот, това е може би единственото нормално положение, в което Църквата е била през цялата си история. Ние сме свободни, което означава, че сме отговорни сами за всички наши неуспехи, даже просто за нашата инертност. Не можем да обвиняваме властта или окръжаващата ни среда, защото те не ни гонят и не ни отравят със своето покровителство. Ако не е наред, причината е в самите нас.

Любопитно е, че дори радвайки се на тази свобода, оставени сами в собствената си православна среда, ние не сме преодолели докрай психологията на свързаната с държавата църковност. Тази тенденция у нас е изразена ярко от двете противоположни църковни групировки, откъснали се от основното русло на емигрантската Църква. Първата от тях, карловашката, не е преодоляла и до днес срастването на Църквата с покровителстващата я държава. Тя е ярко консервативна, тя е най-цезаропапистки настроена, тя оплаква вдовишкото положение на Църквата. Тя пази традициите на синодалния период, изобличава ересите и всяко другомислие и мечтае за възстановяването на стария ред, когато държавната власт наказваше престъпленията от църковен характер и нареждаше на Църквата да проклина престъпленията от държавен характер. Другата групировка се концентрира около тъй наречената „патриаршеска Църква”. Върху почвата на свободните страни, където тя съществува, тя се стреми да присади психологията на гоненията, нелегалността, на един на моменти истеричен екстаз. Тя приема всички ограничения на свободата, неизбежни под властта на гонителите и неразбираеми – почти престъпни – там, където тези гонители са безсилни. Така, тя е приела да отрича самия факт на гоненията срещу Църквата в Русия, защото в Русия за този факт не може да се говори. В този смисъл те и двете са еднакво несвободни от срастването с държавата, еднакво не разбират великия провиденциален смисъл на свободата, която ни е дадена. Разбира се, би било погрешно да се увличаме прекалено от схемите и да смятаме, че всички хора са съзнателно и точно разпределени по тези групировки. И у тях има свободни духове, и у нас, основното течение на емигрантския живот – Евлогиевата Църква, свързана днес с престола на Вселенския патриарх – има много хора, предани само на традицията, рутината, паметта за миналото и т.н. Но ако говорим за тенденциите, за основната историческа съдба, за смисъла на тези групировки, то положението е тъкмо това. Изводът от него е ясен. Безмерна е отговорността на нашата емигрантска Църква, длъжна наистина да осъществи свободата чрез себе си, длъжна не само да опази ценностите, които са ѝ поверени и които се изтребват днес в Русия по всички начини от гонителската власт, но да възстанови и ценностите, които бяха изтребвани от доброжелателната такава, защото те не ѝ подхождаха, а може би и да създаде нови ценности – тези на духовната свобода, отвореността към света, отвореността към духовните въпроси, които го раздират, към културата, науката, изкуството, новия бит. Ако се замислим сериозно за положението на нашата емигрантска Църква, можем да го сравним с онзи сложен процес, който се извършва в човешкия организъм, когато някои от основните кръвоносни съдове са запушени. Кръвта пак се стреми напред и, губейки възможността да се придвижва по широките съдове, си проправя път чрез капилярните такива. Ние, емигрантската Църква, се усещаме като тъкмо такъв капилярен съд, който трябва да се напрегне до крайна степен, за да може църковният живот, кръвта на църковния живот да се придвижи напред. Поради това непростителна е всяка наша инертност, духовна леност, пасивно пребъдване в атмосферата на църковната благодат. Ние трябва да бъдем под напрежение. Нещо повече, ние трябва драговолно и отговорно да приемем нашата църковна съдба като подвиг, като кръст, сложен от Бога върху плещите ни. Ние сме отговорни за свободното религиозно творчество на руското православие, за православната култура, за запазването и умножаването на наследството, получено от нас.

Дълго ли сме обречени да устояваме? Какво бъдеще ни очаква в тази нова емигрантска църковна традиция, развиваща се в атмосферата на единствена по рода си, небивала свобода? Каква е възможната ѝ бъдеща среща с руския църковен народ и изобщо с руския народ? Трудна и отговорна работа е да говориш за бъдещето. Но някои негови черти днес вече се усещат или могат да бъдат изведени по логически път от днешната ситуация.

Продължаващото вече двайсет години в Русия гонение е изгубило своя вътрешен патос. Безбожниците се оплакват, че техните кадри нямат достатъчно ентусиазъм за борба с Църквата. В Русия текат нови процеси, които ние тук по-скоро отгатваме, отколкото виждаме с просто око. Но логиката им е толкова убедителна, че това отгатване се подкрепя и потвърждава от нея. През тази година двете последователни политически дела потвърдиха окончателно онова, което вече се усещаше. Лениновите другари и сътрудници, отговорните дейци на Октомврийската революция бяха или екзекутирани, или изпаднаха в немилост, или се отказаха сами от активна роля. Извърши се преврат, сравним по значението си не с термидор, а с брюмер. С революцията е свършено. Резултатите ѝ се стабилизират. В лицето на Сталин властта се стреми да се превърне от революционна и партийна във власт, подкрепяна от общонародно признание. И колкото по-кървава и грозна бе разправата на Сталин с неговите довчерашни съмишленици, толкова по-необходима ще му бъде базата на широкото народно признание. Такава е логиката на нещата. Настъпва и частично вече е настъпило времето, когато ще започне купуването на народно признание чрез най-разнообразни отстъпки и подхвърлени парчета. Такива подхвърлени парчета ще има и за Църквата. Ами че на дребно и сега ги има. Знаем, че е позволен камбанният звън, а коледната елха, забранена по-рано, бе на тази Коледа почти задължителна. Разбира се, въпросът няма да се изчерпи само с елхите и камбанния звън. Можем да предположим, че много скоро известна степен на търпимост ще легне в основата на официалния курс на Сталиновата църковна политика. Това може да се направи доста лесно. Трябва само да се обяви, че старите попове, свързани с омразния режим, са вече унищожени, че новите поколения вярващи хора са лоялни съветски граждани и затова и Църквата, изпълнена с тях, не представлява никаква опасност за съветската държава. А щом е тъй, нека тя си съществува свободно. Разбира се, всичко това са предположения, но самата логика на ставащото говори в тяхна полза. По-нататък можем да предположим и доста бързо нарастване на вълната на религиозните увлечения, въвличане на широките слоеве на руската младеж, неполучаваща днес никакви приемливи отговори на основните мирогледни въпроси, в интерес към църковното. Може би дори нещо повече: можем да се надяваме, че ще настъпи някакъв период на разцвет и на религиозната мисъл, и на религиозния живот, и на напрегнатите търсения.

Но тук възниква въпрос, който не може да се отмине. Какво представляват тези възможни бъдещи църковни кадри? По-точно как и в какъв дух са възпитани те? За нас е без значение, че основен принцип на тяхното възпитание е било безбожието. По откъслечни сведения от Русия знаем, че този принцип е вече доста изветрял и не дава нищо хранително за питащата човешка душа. Има една съветска думичка – „да се превключиш”; та думата ми е, че такова едно превключване може по всяка вероятност да се извърши доста широко и безболезнено. Има обаче едно страшно нещо, от което не е толкова лесно да се превключиш. То засяга не материала на днешното съветско светоусещане, а метода на неговата изработка, не диктатурата на властта и силата, а диктуването на идеи, на една или друга генерална линия, вярата в простата, осъществена в живота незаблудимост. Всъщност тъкмо това е най-страшното в днешната психология на съветския човек. Днес той знае, че е длъжен да мисли така и така, че самият Сталин, самата незаблудима партия му диктуват тези и тези възгледи за безбожието, за науката, за икономическия процес, за външната политика, за испанската революция, за частната търговия, за отношението към брака и семейството, за всички големи и дребни въпроси на живота и бита. И той покорно, изцяло и без да пита приема всички точки на диктуваните постановки. Ала минава един ден и нещо в света се променя, някакви съображения за целесъобразност карат партията да промени гледната си точка не само по някой дребен, но и по кардинален въпрос. Съветският гражданин отваря поредния брой на Правда или Известия и установява този факт. Оказва се, че по този и този въпрос следва да се мисли не така, както той е мислел вчера, а така, както му се диктува днес. Тъй като основната предпоставка на неговото светоусещане е вярата в незаблудимостта на партийната директива, той безболезнено преразглежда своето светоусещане според изискванията на партийния център. Поразителни в това отношение са страниците на Андре Жид, на които той описва недоумението на някакви кавказки комунисти как да реагират на испанската революция. Жид не разбрал веднага какво ги смущава. После се изяснило, че още не бил дошъл последният брой на Правда със задължителната гледна точка. Когато той бил получен, не останали никакви съмнения – испанската революция заслужава горещо съчувствие. Но нещата могат да отидат и много по-далеч: под влиянието на менливите партийни директиви човек започва да се разкайва за вчерашните си възгледи като за престъпления и изказва това покаяние всенародно и с пределно самоунижение. Нарочно се спирам толкова подробно върху тази извратена, несвободна и болестна психология, за да подчертая неизбежната стопроцентовост, незаблудимост, догматичност на всяко съветско увлечение, вярване, гледна точка. Елемент на задължителност, законност, ако щете на уставност съпътства всичко, което става в съветска Русия. Тук не ще можем да намерим никакво огнище на свобода, никаква нагласа от друг характер, с други думи не можем да разчитаме на никаква друга психология освен описаната.

Нека да направим някои, макар и твърде предположителни изводи. Ако в Църквата, дарена от съветската власт с търпимост и признание, дойдат нови човешки кадри, възпитани от тази власт, те ще донесат тъкмо тази психология. Какво означава това? Това означава, че в началото те като жадни и възприемчиви слушатели ще изучават различните гледни точки, проблеми, ще посещават богослуженията и т.н. Но в един момент те вече ще се усетят като истински църковни хора и с пълната си неподготвеност за антиномично мислене ще кажат: по този и този въпрос има няколко мнения – кое от тях е вярното? Защото те не могат да бъдат верни едновременно. А ако тъкмо това мнение е вярното, останалите подлежат на изтребване като лъжливи. В началото те ще запитват Църквата, пренасяйки лесно върху нея онзи признак на незаблудимостта, с който те са свикнали. Но много скоро те ще започнат да говорят от името на Църквата, въплъщавайки този признак в самите себе си. Ако в рамките на разтегливото и неопределено марксистко светоусещане те горят от страст за преследване на еретици и унищожаване на противници, то в областта на православното вероучение те ще бъдат още по-големи изтребители на ересите и пазители на ортодоксията. Шаржирайки, можем да кажем, че за неправилно прекръстване те ще налагат глоба, а за отказ от изповед ще пращат в Соловки. Свободната мисъл ще се наказва със смърт. Тук не трябва да имаме никакви илюзии – в случай, че Църквата бъде призната и добие външен успех в Русия, тя няма да може да разчита на никакви други кадри освен тези, които са възпитани в некритичния, догматичен дух на авторитета. А това означава, че свободата ще замре за дълги години. Това означава нови Соловки, нови затвори и лагери за всички, които бранят свободата в Църквата. Това означава нови гонения и нови мъченици и изповедници.

Има от какво да изпаднем в пълно отчаяние, ако наред с тези перспективи не вярвахме, че същинската Христова истина остава винаги свързана със свободата, че свободата няма да угасне окончателно в Църквата до деня на Страшния съд, че нашата небивала в света свобода има провиденциален характер и ни подготвя за търпение и подвиг, връчва ни сякаш едно огромно съкровище и ни дава сили да го опазим, и, главното, че каквото и да се случи в църковния живот – дали ласкателство от държавата, гонения от безбожниците или изопачаване на духа на Христовата свобода – нищо не е страшно за Църквата, защото портите адови няма да й надделеят.

А нашият път, нашето призвание, подвиг и кръст е да пренесем свободната Христова истина през всички изпитания.

Превод: Илиана Александрова, Андрей Романов