Църквата е една



1. Единството на Църквата

Единството на Църквата следва необходимо от Божието единство, защото Църквата не е съвкупност от лица в тяхната личностна обособеност, а единство на Божията благодат, живееща в множеството разумни създания, които се покоряват на благодатта.

Благодатта се дава и на непокорните, които не се възползват от нея (които закопават таланта си), но те не са в Църквата. А единството на Църквата не е мнимо и символично, а истинско и реално, каквото е единството на многобройните органи в живото тяло. Църквата е една, въпреки видимата й разделеност за човека, живеещ все още на земята. — Само по отношение на човека можем да признаваме разделението на Църквата на видима и невидима; но единството й е истинско и безусловно. Живеещият на земята, приключилият земния си път, създаденият не за да живее на земята (каквито са ангелите), неначеналият още земния си път (бъдещите поколения) — всички са обединени в една Църква — в една благодат Божия; защото и непоявилото се все още създание Божие е познато на Бога, и Той чува молитвите и познава вярата на онзи, който не повикан все още от Него от небитие към битие. — Църквата пък, тялото Христово, се изявява и осъществява във времето, без да променя своето съществено единство и своя вътрешен благодатен живот. Затуй, когато казваме "видима и невидима Църква", казваме го само по отношение на човека.

 

2. Видима и невидима Църква

Видимата и невидима Църква живее в съвършено общение и единство с цялото църковно тяло, чийто глава е Христос. В нея пребъдва Христос и благодатта на Светия Дух в цялата им жизнена пълнота, но не и в пълнотата на всичките им изяви, защото Църквата върши и познава не всичко, а само това, което Бог й открива.

Тъй като земната и видима Църква не е все още пълнотата и осъществеността на цялата Църква, които Бог е предопределил да се явят по времето на последния съд за цялото творение, тя твори и познава само в своите си граници, без да съди останалото човечество (както казва апостол Павел в Послание до Коринтяни) и само признавайки за отлъчени, т.е. за непринадлежащи към нея, онези, които сами се отделят от нея. А останалото човечество — или чуждо на Църквата, или свързано с нея по начин, който Бог не е благоволил да й открие — се предоставя от нея на съда на великия ден. Земната църква съди само себе си според благодатта на Духа и според свободата, дарена й чрез Христа, призовавайки и цялото останало човечество към единство и Божия осиновеност в Христа: но не издава присъда за онези, които не чуват нейния призив, знаейки заповедта на своя Спасител и Глава: "не съдете чуждия раб".

 

3. Христовата Църква на земята

От създание-мира е пребъдвала земната Църква непрекъснато на земята, и ще пребъдва до завършването на всички дела Божии според обещанието, дадено й от самия Бог. Нейните белези са: вътрешната святост, не допускаща никакво примесване на лъжа, защото в нея живее духът на истината; външната неизменност, защото неизменен е нейният хранител и глава — Христос.

Всички белези на Църквата — както вътрешни, така и външни — се разпознават само от самата нея и от онези, които са призовани от благодатта да бъдат нейни членове. За външните и непризованите те са неразбираеми, защото външната промяна на обреда изглежда на непризования като промяна в самия Дух, Когото прославяме чрез този обред. (Например при прехода от старозаветната Църква към новозаветната или при промяната на обредите и църковните правила от апостолско време насам). Църквата и нейните членове познават с вътрешното знание на вярата единството и неизменността на своя дух, който е дух Божи. А външните и непризованите виждат и познават промяната в ритуала с външно знание, не стигащо до вътрешно проумяване, точно както и самата неизменност Божия им изглежда изменяема при промяната на Неговите творения. И затова Църквата не е била и не е могла да бъде променена, помрачена или отпаднала, защото в такъв случай тя би изгубила духа на истината.

Не е могло да има никакво време, през което тя да е приела лъжата в своите недра, когато миряните, презвитерите и епископите да са се подчинили на заповеди и учения, несъгласни с учението и духа Христови. Онзи, който би допуснал, че в Църквата може да има такова оскъдняване на духа Христов, не познава Църквата и е чужд на нея. А частичното неприемане на някое лъжливо учение, при запазване или приемане на други лъжливи учения, не е и не е могло да бъде дело на Църквата: защото в нея според самата й същност е трябвало да има винаги проповедници, учители и мъченици, изповядвали не частична истина с примес на лъжа, а пълната и неразредена истина. Църквата познава не частична истина и частична лъжа, а пълната истина без примес на лъжа. Живеещият в Църквата не се подчинява на лъжливото учение, не приема тайнство от лъжлив учител, знаейки, че той е лъжлив, не следва лъжливи обреди.

И самата Църква не греши никога, защото самата тя е истина; не хитрува и не се държи малодушно, защото е свята. Точно по същия начин тя поради своята неизменност не признава за лъжа онова, което е признавала някога за истина; и след като е обявила, чрез общ събор и общо съгласие, възможността за грешка в учението на някое частно лице, или някой епископ или патриарх (напр. папа Хонорий на Константонополския събор от 680 г.), тя не може да приеме, че това частно лице, този епископ или патриарх, или техните приемници не са могли да изпаднат в грешка поради заблуда и че са гарантирани срещу заблудата чрез някаква особена благодат. С какво ще се освети земята, ако Църквата изгуби своята святост? И къде ще е истината, ако днешната й присъда бъде обратна на вчерашната? В Църквата, тоест в нейните членове, се появяват лъжливи учения, но в тези случаи заразените членове отпадат, създавайки ерес или разкол и не осквернявайки вече чрез себе си църковната святост.

 

4. Една, Света, Съборна и Апостолска

Църквата се нарича една, света, съборна (католична и вселенска), апостолска, защото е една, свята, защото принадлежи на целия свят, а не на някоя местност, защото чрез нея се освещава цялото човечество и цялата земя, а не някой отделен народ или страна; защото нейната същност е съгласието и единството на духа и живота на всичките й членове по цялата земя, които я признават: и най-сетне защото в апостолското писание и учение се съдържа цялата пълнота на нейната вяра, нейното упование и нейната любов.

От това следва, че когато някоя християнска общност се нарича поместна Църква, да речем гръцка, руска или сирийска, това име означава само събранието на членовете на Църквата, живеещи в дадена страна (Гърция, Русия, Сирия и т.н.), и не съдържа предположението, че уж някоя християнска община може да изрази църковното учение или да даде догматично тълкуване на това учение без съгласието на другите общини; още по-малко може да предположи някой, че някоя община или пастир биха могли да налагат тълкуването си на другите.

Благодатта на вярата е неотделима от светостта на живота, и нито една община или пастир не могат да бъдат смятани за пазители на вярата или за представители на цялата църковна святост. Впрочем, всяка християнска община има пълното право, без да си присвоява привилегията на догматичното тълкуване или учение, да променя своите обреди, да въвежда нови, стига да не вкарва в съблазън другите общини; напротив, в този случай тя трябва да отстъпи от мнението си и да се подчини на тяхното становище, за да не стане така, че това, което изглежда на едните невинно и дори похвално, да бъде прието като нещо лошо от другите, и брат брата да вкара в греха на съмнението и раздора. Единството на църковните обреди трябва да е скъпо на всеки християнин, защото това единство е дори за непосветения видима изява на единството на духа и учението; а за просветения то е извор на жива и християнска радост. Любовта е венец и слава на Църквата.

 

5. Писание и Предание

Божият Дух, Който живее в Църквата, Който я ръководи и й вдъхва мъдрост, действа по много начини в нея: в Писанието, Преданието и в делата й, защото Църквата, която върши Божиите дела, е същата, която пази Преданието и е написала Писанието. Не отделни лица и не съвкупността им в Църквата пазят и записват преданието, а Божият Дух, който живее в църковната целокупност. Затова нито в Писанието трябва да се търсят основите на Преданието, нито в Преданието — доказателства за Писанието, нито в делата — оправдание за Писанието и Преданието: това не може и не бива да се прави. За живеещия извън Църквата и Писанието, и Преданието, и делата са неразбираеми; а за пребъдващия в нея и съпричастния към нейния дух единството им е очевидно според благодатта, която живее в него.

Не е ли делото преди Писанието и Преданието? Не е ли Преданието преди Писанието? Не бяха ли угодни на Бога делата на Ной, Авраам, прародителите и представителите на старозаветната Църква? И не е ли имало предание още при прародителите, започвайки от първия прародител — Адам? Не даде ли Христос свобода на човеците и устно учение, преди апостолите да засвидетелстват с Писанията си делото на изкуплението и закона на свободата? Затова между Преданието, делата и Писанието няма противоречие, а само съвършено съгласие. Ти разбираш Писанието дотолкова, доколкото пазиш Преданието и доколкото вършиш дела, угодни на мъдростта, която живее в теб. Но мъдростта, която живее в теб, не е дадена лично на теб, а на члена на Църквата в твое лице, и ти е дадена отчасти, без да унищожава напълно личната ти лъжовност; а на Църквата тя е дадена в пълнота на истината и без примес на лъжа. Затова не съди Църквата, а се подчинявай на нея, за да не ти се отнеме мъдростта, която е в теб.

Всеки, който търси доказателства за църковната истина, с това или показва своето съмнение и изключва себе си от Църквата, или си придава вид на съмняващ се, запазвайки в същото време надеждата да докаже истината и да стигне чрез собствения си разум до нея; но силите на разума не стигат за разбирането на Божията истина, и човешкото безсилие става явно в безсилието на доказателствата. Онзи, който приема Писанието и основава само върху него Църквата, в действителност я отхвърля и се надява, че ще може да я изгради отново със собствени сили; онзи пък, който приема само Преданието и делата, като подценява важността на Писанието, в действителност също отхвърля Църквата и става съдия на Божия Дух, който е говорил в Писанието.

Християнското знание не е дело на изпитващия разум, а на благодатната и жива вяра. Писанието е нещо външно, и Преданието е нещо външно, и делата са нещо външно; вътрешното в тях е само едно — Божият Дух. От едното Предание, от Писанието, от делата човек може да почерпи само външно и непълно знание, което може само да съдържа в себе си истината, защото тръгва от нея, но в същото време е и необходимо лъжливо, защото е непълно. Вярващият познава Истината, невярващият не я познава или я познава с външно и несъвършено знание. Църквата не доказва себе си нито като Писание, нито като Предание, нито като дело, но свидетелства за себе си, както и Божият Дух, Който живее в нея, свидетелства за Себе Си в Писанието.

Не питайте Църквата: кое Писание е истинско, или кое Предание е истинско, кой събор е правилен, кое дело е угодно Богу, защото Господ Иисус Христос знае Своето притежание, и Църквата, в която Той живее, познава себе си чрез вътрешното си знание и не може да не познава своите изяви. Свето Писание се нарича сборът на старозаветните и новозаветните книги, които Църквата признава за свои. Но няма граници за Писанието, защото всяко писание, което Църквата признава като свое, е Свето Писание. Такива са преди всичко изповеданията на съборите и особено това на Никейския и Цариградския събор (1). Светото Писание пребъдва и до наше време, и ако бъде угодно Богу, ще има и още Свети Писания. Но не е имало и не ще има никога в Църквата никакво противоречие, нито в Писанието, нито в Преданието, нито в делата; защото и в трите има само един и неизменен Христос.

 

6. Изповедта, молитвата и делата

Всяко действие на Църквата, насочвано от Светия Дух, духа на живота и истината, е сбор от всичките Му дарове: вяра, надежда и любов; защото в Писанието се изявява не само вярата, но и надеждата на Църквата, но и любовта Божия; и в богоугодното дело се изявява не само едната любов, но и вярата, и надеждата, и благодатта; и в живото предание на Църквата, очакваща своя венец и пълното си осъществяване от Бога в Христа, се изявява не само надеждата, но и вярата и любовта. Даровете на Светия Дух са съединени неразривно в едно свято и живо единство: но както богоугодното дело принадлежи най-много на надеждата, тъй и богоугодното изповедание принадлежи най-вече на любовта; както богоугодната молитва принадлежи най-вече на надеждата, тъй и богоугодното изповедание принадлежи най-вече на вярата и се нарича нелъжовно "изповедание на Църквата" или "Символ на вярата".

Затова трябва да ни бъде ясно, че изповеданието, и молитвата, и делата са нищо сами по себе си, а са ценни само като външна изява на вътрешния дух. Затуй нито молещият се, нито вършещият добри дела, нито изповядващият изповеданието на Църквата са угодни на Бога, а само онзи, който върши, изповядва и се моли според живеещия в него Дух Христов. Не всички имат една вяра, една надежда или една любов; ти можеш да обичаш плътта, да се надяваш на света и да изповядваш лъжа; можеш също и да обичаш, да се надяваш и да вярваш не изцяло, а отчасти; и Църквата нарича надеждата ти — надежда, любовта ти — любов, вярата ти — вяра, защото ти така ги наричаш, а тя няма да се препира за думи с теб; но самата тя нарича и любовта, и надеждата, и вярата дарове на Светия Дух и знае, че те са истински и съвършени.

 

7. Символът на вярата

Светата Църква изповядва вярата с целия си живот: с учението си, което й се внушава от Светия Дух, с тайнствата, в които действа Светият Дух и с обредите, които пак Той управлява. В по-тесния смисъл на думата обаче изповедание на вярата се нарича Никейско-Цариградският символ (или просто Символът на вярата).

В Символа на вярата се съдържа изповедание на църковното учение; но за да се знае, че че и надеждата на Църквата е неотделима от нейното учение, в него се изповядва също тъй и надеждата й: защото се казва "чаю" (надявам се, очаквам) а не просто "вярвам, че ще бъде".

Символът на вярата е пълно и съвършено изповедание на Църквата, от което тя не позволява нищо да се изключи и нищо да се добави. Ето го:

"Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан. И възкръсна в третия ден, според Писанията. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

В едната, света, съборна и апостолска Църква.

Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин".

Това изповедание, както и целият живот на духа, е разбираемо само за вярващия и за члена на Църквата. То съдържа тайни, недостъпни за изпитващия разум и открити само на Самия Бог и на онези, комуто Той ги е открил за познание вътрешно и живо, а не мъртво и външно. То съдържа тайната на Божието битие, не само по отношение на външното Му действие спрямо творението, но и по отношение на вътрешното Му вечно съществуване. Затова гордостта на разума и на незаконната власт, присвоила си противно на решението на цялата Църква (изказано на Ефеския събор) правото да добавя свои собствени обяснения и човешки догадки към Символа, са вече сами по себе си посегателство срещу светостта и неприкосновеността на Църквата. Защото самата гордост на отделните църкви, осмелили се да променят Символа на вярата на цялата Църква без съгласието на своите братя, беше внушена не от духа на любовта и беше престъпление срещу Бога и светата Църква: по същия начин и сляпата им мъдрост, непроумяла Божията тайна, беше изопачаване на вярата, защото вярата не може да се запази там, където е оскъдняла любовта. Затуй добавянето на думата Filioque (и от Сина) съдържа някакъв мним догмат, неизвестен никому от богоугодните писатели, епископи или апостолски приемници през първите векове на Църквата и неизречен от Христа Спасителя. Както ясно е казал Христос, така ясно е изповядала и изповядва Църквата, че Светият Дух изхожда от Отца: защото не само външните, но и вътрешните тайни Божии бяха открити от Христа и от духа на вярата на светите апостоли и светата Църква.

Теодорит нарича хулители всички, които изповядват изхождането на Св. Дух от Отца и Сина. Църквата, изобличила многото заблуди на Теодорит, одобри в този случай отсъдата му с красноречивото си мълчание. (Когато не отхвърля нечия отсъда, Църквата чрез мълчанието си го утвърждава със своята власт). Църквата не отрича, че Светият Дух се изпраща не само от Отца, но и от Сина; тя не отрича, че Светият Дух се дава на цялото творение не само от Отца, но и чрез Сина; но тя отрича, че в рамките на Самото Божество Светият Дух има своя извор не само в Отца, но и в Сина. — Отреклият се от духа на любовта и изгубилият даровете на благодатта не може вече да има вътрешно знание, т.е. вяра, а се ограничава с външното знание: затова той може да знае само външното, но не и вътрешните тайни Божии. Християнските общини, които се откъснаха от Светата Църква, не можеха вече да изповядват (и да проумяват с духа) изхождането на Светия Дух само от Отца в рамките на Самото Божество, но трябваше да изповядват вече само външното изпращане на Духа на цялото творение — изпращане, извършвано не само от Отца, но и чрез Сина. Те запазиха само външната страна на религията както в своето изповедание, така и в своя живот.

 

8. Църквата и нейните Тайнства

Изповядвайки вярата си в Триипостасния Бог, Църквата изповядва и вярата си в самата себе си, защото съзнава себе си като оръдие и съсъд на божествената благодат, и своите дела смята за дела Божии, а не за дела на хората, които видимо я образуват. Чрез това изповедание тя показва, че знанието за нейното съществуване също е дар на благодатта, даван свише и достъпен само на вярата, а не на разума.

Защото каква нужда бих имал от вярата, ако знаех със сигурност? Не е ли вярата разкриване на невидимото? А видимата Църква не е видимата общност на християните, тя е Божият Дух и благодатта на тайнствата, които живеят в тази общност. Затуй и видимата Църква е видима само за вярващия, защото за невярващия тайнството е само ритуал и Църквата е само община. Въпреки че вярващият вижда Църквата с очите на тялото и на духа си само във външните й изяви, той я познава чрез духа в тайнствата, молитвата и богоугодните дела. Затуй той не я и смесва с общността, носеща името «християнска», защото не всеки, който казва: "Господи, Господи", принадлежи наистина към избрания род и семето Авраамово.

Чрез вярата си знае истинският християнин, че Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква никога няма да се изгуби от лицето на земята до последния съд за цялото творение, че тя пребъдва на земята невидимо за плътските очи и плътски мъдруващия ум във видимата общност на християните; по същия начин, както пребъдва видимо за очите на вярата и отвъдната Църква, невидима за телесните очи. С вяра знае християнинът и това, че земната Църква, макар и невидима, е облечена винаги във видим образ, че не е имало, не е могло да има и няма да има такова време, когато тайнствата биха се изопачили, светостта би се изгубила, учението би се развалило; не е християнин онзи, който не може да каже: къде още от апостолско време са се извършвали и се извършват светите тайнства, къде се е пазело и се пази учението, къде са се издигали и се издигат молитви към Престола на благодатта? Светата Църква изповядва и вярва, че никога овцете не са били лишени от своя Божествен Пастир и че Църквата никога не е могла да сгреши поради неразумие (защото в нея живее Божият разум), нито да се покори на лъжливи учения поради малодушие (защото в нея живее силата на Божия Дух).

Вярвайки в обещанието на словото Божие, наричащо всички последователи на Христовото учение приятели Христови и братя Негови, и осиновени от Бога в Него, светата Църква вярва в пътищата, по които на Бога беше угодно да води падналото и мъртво човечество към възраждане в духа на благодатта и живота. Затуй след като споменава пророците, представители на старозаветния век, тя изповядва и тайнствата, чрез които в новозаветната Църква Бог изпраща благодатта Си на хората, а най-вече изповядва вярата си в тайнството Кръщение за пречистване от греховете като съдържащо източника на всички други тайнства, защото само чрез Кръщението встъпва човекът в единството на Църквата, която е пазителка на всички останали тайнства.

Изповядвайки едно Кръщение за опрощаване на греховете като тайнство, наредено от Самия Христос за встъпване в новозаветната Църква, Църквата не съди онези, които не са се приобщили към нея чрез кръщение, защото тя познава и съди само самата себе си. Само Бог познава вкоравените сърца и само Той съди слабостта на разума според Своята правда и милост. Мнозина се спасиха и получиха наследството, без да минат през тайнството Кръщение с вода, защото то е учредено само за новозаветната Църква. Този, който го отхвърля, отхвърля цялата Църква и Божия Дух, Който живее в нея; но то не беше завещано на човечеството от самото начало или наредено на старозаветната Църква. Защото ако някой каже: обрязването е старозаветното кръщение, ще отхвърли кръщението на жените (за тях не е имало обрязване); и какво ще каже той за праотците от Адам до Авраам, неприели печата на обрязването? И във всеки случай няма ли да признае той, че извън новозаветната Църква тайнството Кръщение не е било задължително? Ако каже, че Христос е приел кръщение заради старозаветната Църква, тогава кой ще тури предел за Божието милосърдие, приело греховете на света върху себе си? И все пак Кръщението е задължително, защото е врата към новозаветната Църква, и само в Кръщението човек дава съгласието си за изкупващото действие на благодатта. Затуй той се спасява само в Кръщението.

Впрочем, ние знаем, че като изповядваме едно Кръщение като извор на всички тайнства, ние не отхвърляме и другите тайнства, защото вярвайки в Църквата, ние заедно с нея изповдваме седем тайнства, т.е. Кръщението, Евхаристията, Ръкополагането, Миропомазанието, Брака, Покаянието, Елеосвещението. Има и много други тайнства; защото всяко дело, извършвано с вяра, любов и надежда, е внушено на човека от Божия дух и призовава невидимата Божия благодат. Но седемте тайнства се извършват наистина не от някой отделен човек, достоен за Божията милост, а от цялата Църква в негово лице, дори той да е недостоен.

За тайнството Евхаристия светата Църква учи, че в него хлябът и виното се превръщат наистина в Тяло и Кръв Христови. Не отхвърля тя и думата "пресъществяване", но не му приписва онзи веществен смисъл, който му приписват учителите на отпадналите църкви. Превръщането на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови се извършва в Църквата и за Църквата. Дали приемаш светите дарове, дали им се покланяш или мислиш с вяра за тях — ти наистина приемаш Тялото и Кръвта Христови, покланяш им се и мислиш за тях. А ако ги приемаш недостойно, тогава ти действително отхвърляш Тялото и Кръвта Христови. При всички случаи чрез вярата си или неверието си ти се освещаваш или биваш осъден от Тялото и Кръвта Христови. Но това тайнство е в Църквата и за Църквата, а не за външния свят, не за огъня, не за неразумното животно, не за тленната материя и не за човека, който не е чувал за Христовия закон. А в самата Църква (говорим за видимата Църква) за избраните и за отхвърлените светата Евхаристия не е просто спомен за тайнството на Изкуплението, не е присъствие на духовните дарове в хляба и виното, не е само духовно приемане на Тялото и Кръвта Христови, а истинско Тяло и истинска Кръв. Не само с дух бе угодно на Христа да се съедини с вярващите, но и с Тяло и Кръв, за да бъде единението пълно, и не само духовно, но и телесно. Еднакво неприемливи са за Църквата и безсмислените твърдения за отношението на светото тайнство към неразумните стихии и твари (след като тайнството е учредено само за Църквата), и духовната гордост, презираща Тялото и Кръвта и отхвърляща телесното единение с Христа. Няма да възкръснем без тяло и никой дух освен Бога не може да се нарече напълно безтелесен. Онзи, който презира тялото, съгрешава с гордостта на духа.

За тайнството Ръкополагане светата Църква учи, че чрез него се предава приемствено от Апостолите и Самия Христос благодатта, извършваща тайнствата: това не трябва да се разбира така, че никое тайнство не може да се извърши без ръкополагане (защото всеки християнин може да отвори чрез Кръщението вратата на Църквата за младенеца, евреина или езичника), но че ръкополагането съдържа цялата пълнота на благодатта, дарена от Христа на Неговата Църква. Самата Църква, даваща на своите членове пълнотата на духовните дарове, е наредила, по силата на дадената й от Бога свобода, различия в степените на ръкополагането. Един е дарът на презвитера, извършващ всички тайнства без ръкополагането; друг е този на епископа, който извършва и ръкополагането; а по-голям дар от епископския няма. Тайнството дава на ръкоположения велико значение: макар и недостоен, той в своето тайнствено служение действа вече не от себе си, а от цялата Църква, т.е. от Христа, Който живее в нея. Ако ръкополагането се прекрати, тогава биха се прекратили всички тайнства освен кръщението и човешкият род би отпаднал от благодатта, защото Църквата тогава сама би засвидетелствала, че Христос е отстъпил от нея.

За тайнството Миропомазване Църквата учи, че чрез него на християнина се дават даровете на Светия Дух, утвърждаващи вярата му и вътрешната му святост. Това тайнство се извършва по волята на Църквата не само от епископите, но и от свещениците, въпреки че самото миро може да бъде осветено само от епископ.

За тайнството Брак Светата Църква учи, че Божията благодат, благославяща приемствеността на поколенията във временното битие на човешкия род и светото съединение на мъжа и жената за създаване на семейство, е тайнствен дар, налагащ на приемащите го високия дълг на взаимната любов и духовната святост, чрез които греховното и материалното се обличат в праведност и чистота. Затова великите учители на Църквата — апостолите признават тайнството Брак дори при езичниците; забранявайки наложничеството, те одобряват брака между езичници и християни, казвайки, че мъжът се освещава от вярната жена, а жената — от верния мъж. Това апостолско слово не означава, че неверникът се спасява чрез съюза си с вярващия, а че се освещава семейството, защото не човекът се освещава, а съюзът на мъжа и жената. Не човекът се спасява чрез другия човек, а мъжът и жената се освещават по отношение на своя брак. И тъй, не е скверен бракът дори и при идолопоклонниците; но те сами не знаят за Божията милост, която им е дадена. А светата Църква чрез своите ръкоположени служители признава и благославя съединението на мъжа и жената, благословено от Бога. Затова и бракът не е само обред, а истинско тайнство. Своето осъществяване обаче то получава само в светата Църква, защото само в нея се осъществява всяка светиня в нейната пълнота.

За тайнството Покаяние Църквата учи, че без него човешкият дух не може да се очисти от робството на греха и греховната гордост, че той не може сам да си опрощава собствените си грехове (защото ние можем само да осъждаме себе си, но не и да се оправдаваме) и че само Църквата притежава силата да оправдава, защото в нея живее пълнотата на Христовия дух. Ние знаем, че първият, който влезе в Царството Небесно след Спасителя, го направи, като осъди сам себе си, тоест като се покая, казвайки: "защото получаваме заслуженото според делата си" (2), и получи опрощаване от Онзи, Който едничък може да оправдава и го прави чрез устата на Своята Църква.

За тайнството Елеосвещение светата Църква учи, че в него се благославя целият подвиг, извършен от човека на земята, на целия му път, който е изминал във вяра и смирение, и че това тайнство е израз на самия божествен съд над земния състав на човека, излекувайки го, когато всички други лекове са безсилни, или позволявайки на смъртта да разруши тленното тяло, когато то вече не е нужно за земната Църква и за тайните пътища Божии.

 

9. Вяра и живот в единство с Църквата

Дори и на земята Църквата не живее земен, човешки живот, а божествен и благодатен. Затова не само всеки неин член, но и самата тя като цяло нарича тържествено себе си "свята". Видимият й израз са тайнствата; а вътрешният й живот са даровете на Светия Дух, вярата, надеждата и любовта. Гнетена и преследвана от външните си врагове, неведнъж разбунвана и разкъсвана от злите страсти на своите синове, тя се е запазвала и се запазва непоколебимо и неизменно там, където се пазят неизменно тайнствата и духовната святост, никога не се е изкривявала и не е изисквала поправяне. Тя живее не по закона на робството, а по закона на свободата, не признава никаква власт над себе си освен собствената, ничий съд освен съда на вярата (защото разумът не я проумява), и изразява своята любов, своята вяра и надежда в молитвите и обредите, внушавани й от духа на истината и от Христовата благодат. Затова и нейните обреди, макар и да не са неизменни (защото са създадени от духа на свободата и могат да се променят според съда на Църквата), никога и при никакъв случай не могат да съдържат и най-малката примес на лъжа или лъжливо учение. Но обредите, които все още не са променени, са задължителни за членовете на Църквата, защото спазването им води до радостта на светото единство.

Външното единство е единство, проявяващо се в общението на тайнствата; вътрешното единство е единството на духа. Мнозина се спасиха (напр. някои мъченици), без да се приобщят към нито едно от тайнствата на Църквата (дори и към Кръщението), но никой не се спасява, ако не се приобщи към вътрешната църковна святост, към вярата, надеждата и любовта; защото не делата спасяват, а вярата. А вярата не е двойствена, а една — истинска и жива. Затуй неразумни са онези, които казват, че само вярата не спасява, а са нужни и дела, както и онези, които казват, че вярата спасява без дела: защото ако няма дела, то вярата се оказва мъртва; а ако е мъртва, тогава е и неистинска, защото Христос, истината и животът са в истинската вяра; а щом не е истинска, значи е лъжлива, т.е. само едно външно знание. А може ли лъжата да спасява? Ако пък е истинска, значи е жива, т.е. вършеща дела, а щом върши дела, то какво още е потребно? Боговдъхновеният апостол казва: "покажи ми чрез делата си вярата, с която се хвалиш, както и аз показвам вярата си чрез делата си". Признава ли той две вери? Не, но изобличава неразумната хвалба. "Ти вярваш в Бога, но и бесовете вярват". Признава ли той вяра у бесовете? Не, но уличава лъжата, която се хвали с нещо, което и бесовете притежават. "Както тялото без душа е мъртво, тъй и вярата без дела". Сравнява ли вярата с тялото, а делата с духа? Не, защото такова уподобяване щеше да е невярно, но смисълът на думите му е ясен. Както бездушното тяло не е вече човек и не може да се нарича човек, а само труп, тъй и вярата, която не върши дела, не може да се нарича истинска вяра, а само лъжлива, т.е. външно, безплодно знание, достъпно дори и за бесовете. Каквото е писано просто, трябва просто и да се разбира. Затова онези, които се основават върху апостол Иаков, за да докажат, че има мъртва вяра и жива вяра, че има уж две вери, не проумяват смисъла на апостолските думи, защото не в тяхна полза, а срещу тях свидетелства апостолът. По същия начин, когато великият апостол на езичниците казва: "Каква полза, ако няма любов, дори и от вяра, която планини премества?", той не твърди, че може да има такава вяра без любов, но като я предполага хипотетично, я обявява за безполезна. Не с дух на мирска мъдрост, която спори за думи, трябва да се чете Писанието, а с дух на мъдрост Божия и духовна простота.

Определяйки вярата, апостолът казва: "Тя е показване на това, което не виждаме, и утвърждаване на това, на което се надяваме" (не само на това, което очакваме или знаем, че ще бъде); а щом се надяваме, значи го желаем; а щом го желаем, значи го обичаме; защото не можеш да желаеш това, което не обичаш. Надяват ли се и бесовете? — Затова вярата е една, и когато питаме: "Може ли истинската вяра да спасява без дела?", ние задаваме неразумен въпрос, или по-точно нищо не питаме; защото истинската вяра е живата вяра, вършеща дела: тя е вяра в Христа и Христос във вярата.

Онези, които са приели като истинска вяра мъртвата вяра, т.е. лъжливата вяра или външното знание, са стигнали в заблудата си дотам, че без сами да го разберат са направили от мъртвата вяра осмо тайнство. Църквата притежава вяра, но нейната вяра е жива, защото тя притежава и святост. Когато твърдим със сигурност, че даден човек или дори епископ притежава вяра, какво можем да кажем? Притежава ли той и святост? Не, защото има славата на престъпник и развратник. Но вярата в него пребъдва, макар и да е грешник. И тъй, вярата у него е осмо тайнство, защото всяко тайнство е действие на Църквата в дадено лице, макар и недостойно. И каква вяра пребъдва в него чрез това тайнство? Жива? Не, защото той е престъпник. Той има мъртва вяра, т.е. външно знание, достъпно дори и за бесовете. И това ли ще е осмото тайнство? Тъй отстъплението от истината само себе си наказва.

Трябва да знаем, че спасява не вярата, не надеждата и не любовта (защото ще те спаси ли вярата в разума, или надеждата на света, или любовта към плътта?), а обектът на вярата. Вярваш ли в Христа — чрез Христа ще се спасиш във вярата; вярваш ли в Църквата — чрез Църквата ще се спасиш; вярваш ли в Христовите тайнства — чрез тях ще се спасиш: защото Христос Бог наш е в Църквата и в тайнствата. Старозаветната Църква добиваше спасение чрез вярата в бъдещия Изкупител. Авраам се спаси чрез същия Христос, както и ние. Той имаше Христа в упованието си, а ние — в радостта на познаването Му. Затова желаещият да се кръсти се кръщава чрез желанието си; приелият пък кръщение го има в радостта на притежаването му. И двамата се спасяват чрез еднаквата вяра в кръщението. Но ще кажеш: "Ако вярата в кръщението спасява, тогава за какво да се кръщаваме?" Е, щом не приемаш кръщението, тогава какво желаеш? Очевидно е, че вярата на онзи, който желае да се кръсти, трябва да се изпълни в приемането на самото кръщение — в радостта от своето осъществяване. Затова и Корнилиевият дом прие Духа Светаго, без да е приел още кръщение, и всеки от него се изпълни със същия Дух подир кръщението си. Защото Бог може да прослави тайнството Кръщение още преди то да бъде извършено, точно както и след това. Тъй изчезва разликата между opus operans и opus operatum (3).

Знаем, че мнозина не кръщаваха младенците и мнозина не ги допускаха до причастяване със Св. Тайни, мнозина не ги и миропомазваха; но друго е разбирането на светата Църква, кръщаваща и миропомазваща и допускаща младенците до причастие. Не затова го е наредила тя, защото осъжда некръстените младенци, чиито ангели винаги виждат Божието лице, но го е наредила поради духа на любовта, който живее в нея, за да бъде първата мисъл на младенеца, който ще става разумен човек, не само желание за тайнството, но и радост от полученото тайнство. И познаваш ли ти радостта на младенеца, който, както изглежда, не е станал още разумен човек? Не се ли възрадва за Христа нероденият още пророк? А кръщението, миропомазването и причастяването със светите Дарове бяха отнети на младенците от онези, които, като наследиха сляпата мъдрост на сляпото езичество, не проумяха величието на Божиите тайнства, искаха причина и полза от него и, подчинявайки учението на Църквата на схоластични тълкувания, не желаят дори и да се молят, ако не виждат в молитвата пряка цел и полза. Но нашият закон не е законът на роба или наемника, който се труди за заплащане, а законът на осиновяването и свободната любов.

Знаем, че когато пада някой от нас, пада сам, но никой не се спасява сам. А този, който се спасява, го прави в Църквата като неин член и в единство с другите й членове. Щом някой вярва, той е в общението на Вярата, щом обича, е в общението на Любовта, щом се моли, е в общението на Молитвата. Затова никой не може да се надява на своята молитва и всеки, който се моли, моли цялата Църква да се застъпи за него, не тъй, сякаш се съмнява в застъпничеството на едничкия ходатай Христос, но с увереността, че цялата Църква се моли винаги за своите членове. Молят се за нас всички ангели, и апостоли, и мъченици, и праотци, и по-горната от всички Майка на нашия Господ, и това свято единение е истинският живот на Църквата. Но ако Църквата, видима и невидима, се моли непрестанно, защо да просим тогава нейните молитви? Не просим ли милост от Бога и Христа, въпреки че милостта Му предхожда нашата молитва? Тъкмо затова и просим молитви от Църквата, защото знаем, че тя дава и на този, който не проси, помощта на своето застъпничество, а на просещия дава неизмеримо повече, отколкото той иска: защото в нея е пълнотата на Божия Дух.

По същия начин и прославяме всички, които Господ е прославил и прославя, защото как ще кажем, че Христос живее в нас, ако не се уподобим на Христа? Затуй прославяме светците, и ангелите, и пророците, но повече от всички пречистата Майка на Иисуса Христа. Не като Я признаваме за безгрешна по рождение или съвършена (защото безгрешен и съвършен е само Христос), но като помним, че Нейното непостижимо превъзходство над цялото Божие творение е засвидетелствано от ангела и Елисавета и най-вече от Самия Спасител, Който нареди на своя велик апостол и тайновидец Йоан да Й служи и да Й се покорява като син.

Както всеки от нас иска молитви от всички, тъй и сам той дължи молитви на всички, на живите, мъртвите и дори на неродените; защото, молейки се светът да приеме Божия разум (както се молим заедно с цялата Църква), ние се молим не само за сегашните поколения, но и за онези, които Бог тепърва ще извика към живот. Молим се за живите, да бъде в тях благодатта на Господа, и за починалите, да бъдат удостоени да видят Бога. Не знаем нищо за някакво средно състояние на душите, неприети в царството Божие и неосъдени да се мъчат, защото за това състояние не сме получили учение от апостолите или от Христа; не признаваме чистилището, т.е. очистването на душите със страдания, от които можеш да се откупиш с дела, свои или чужди; защото Църквата не познава спасение, което да се придобива с други външни средства или страдания освен с Христовите, нито търговия с Бога, при която хората да се откупуват от страданието с добри дела.

Цялото това езичество остава при наследниците на езическата мъдрост, при хората, гордеещи се със своето място, и име, и област, въвели осмо тайнство и мъртва вяра. Ние пък се молим в Духа на Любовта, знаейки, че никой няма да се спаси другояче освен чрез молитвата на цялата Църква, в която живее Христос, знаейки и уповавайки, че докато не е дошъл краят на времето, всички членове на Църквата, живи и починали, се усъвършенстват непрестанно чрез взаимната си молитва. Много по-горе от нас са светците, прославени от Бога; а най-горе от всички е Църквата, включваща в себе си всички светци и молеща се за всички, както се вижда от боговдъхновената литургия. В молитвата й се чува и нашата молитва, колкото и недостойни сме да се наричаме синове на Църквата. Когато се покланяме и славим светците, ние молим Бога да ги прослави, ние не падаме под обвинението в гордост, защото сме получили позволението да наричаме Бога Отец, а също и позволението да се молим: "Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство и да бъде Твоята воля". И ако ни е позволено да молим Бога да прослави Своето име и да извърши Своята воля: кой тогава ще ни забрани да Го молим да прослави Своите светци и да даде покой на Своите избраници?

За неизбраните не се молим, както и Христос се е молел не за целия свят, а само за онези, които Господ Му е дал. Не казвай: "Каква молитва ще отделя за живия и за починалия, щом молитвата ми е недостатъчна за самия мен?" Защото след като не умееш да се молиш, за какво ти е да се молиш и за самия теб? Моли се в теб духът на Любовта. Също така не казвай: "За какво е молитвата ми на другия, щом самият той се моли и за него ходатайства Самият Христос?" Когато се молиш, в теб се моли Духът на Любовта. Не казвай: "Божият съд вече не може да се промени", защото и самата ти молитва е част от пътищата Божии и Бог я е предвидил. Ако си член на Църквата, молитвата ти е необходима за всичките й членове. Ако ръката каже, че не й трябва кръвта на останалото тяло и не му даде кръвта си, тя ще изсъхне. Тъй и ти си необходим на Църквата, докато си в нея; а ако се отказваш от общение, тогава сам ще погинеш и няма да си вече член на Църквата.

Църквата се моли за всички, и всички заедно се молим за всички, но молитвата ни трябва да е истинска и да е истински израз на Любовта, а не словесен ритуал. Въпреки че не успяваме да обичаме всички, ние се молим за всички, които обичаме, и молитвата ни е нелицемерна; а молим Бога и да можем да обичаме всички и да се молим нелицемерно за всички. Кръвта на Църквата е взаимната молитва, и диханието й е славословенето на Бога. Молим се в Духа на Любовта, а не на ползата, в духа на синовната свобода, а не на наемническия закон, който иска заплащане. Всеки, който пита: "Каква полза имам от молитвата?", признава сам себе си за роб. А над всичко са любовта и единството.

Любовта пък се изразява по много начини: с дела, молитва и духовна песен. Църквата благославя всички тези изяви на Любовта. Ако не можеш да изразиш своята любов към Бога с думи, а я изразяваш с видимо изображение, т.е. с икона, ще те осъди ли Църквата за това? Не, но ще осъди онзи, който те осъжда, защото той осъжда твоята любов. Знаем, че без икона можеш да се спасиш и са се спасявали хората, и ако твоята любов не изисква икона, ще се спасиш и без икона. Осъждайки любовта на брата, ти осъждаш самия себе си. Ако ти, бидейки християнин, не можеш да слушаш без благоговение духовната песен, създадена от твоя брат, то как можеш тогава да гледаш без благоговение иконата, създадена от неговата любов, а не само от художественото му майсторство? Сам Господ, познаващ тайните на сърцето, е благоволявал не един път да прослави нечия молитва или псалом; ще Му забраниш ли да прослави иконата или гробовете на светиите? Ще кажеш: "Старият Завет забрани изобразяването на Бога", но след като разбираш по-добре от Светата Църква нейните думи (т.е. Писанията), не разбираш ли, че не изобразяването на Бога е забранил Старият Завет (защото е позволил и херувимите, и медната змия, и изписването на Божието име), а е забранил на човека да си създава Бог, подобен на който и да било предмет, земен или небесен, видим или дори само въображаем.

Ако рисуваш икона като напомняне за невидимия и невъобразим Бог, ти не си създаваш кумир. Но ако си въобразяваш, че Той прилича на твоето изображение, тогава си правиш кумир — такъв е смисълът на старозаветната забрана. А иконата (рисуваното с бои изображение Божие) или изображението на Неговите светии, създадено от любовта, не се забранява от духа на истината. Не казвай: "Християните ще минат към идолопоклонство", защото Христовият Дух, който пази Църквата, е по-мъдър от твоята пресметлива мъдрост. — Затуй можеш и без икона да се спасиш, но не трябва да отхвърляш иконите.

Църквата приема всеки обред, който изразява духовния стремеж към Бога, точно както приема молитвата и иконата, но над всички обреди тя слага светата Литургия, в която се изразява цялата пълнота на нейното учение — изразява се не чрез някакви условни знаци или символи, а чрез словото на живота и истината, вдъхновено свише. Само този, който разбира Литургията, разбира Църквата. А над всичко е единението на светостта и любовта.

 

10. Спасението

Изповядвайки, че очаква възкресението на мъртвите и окончателния съд над цялото човечество, светата Църква учи, че осъществяването в пълнота на всичките й членове ще се извърши заедно със собственото й осъществяване, и че бъдещият живот принадлежи не само на духа, но и на възкресеното тяло, защото само Бог е изцяло безтелесен дух. Затова тя отхвърля гордостта на онези, които презират тялото, в което възкръсна Христос. Това тяло няма да е плътско тяло, а ще е подобно на телесността на ангелите, както и Сам Христос обеща, че ще станем подобни на ангелите.

По време на последния съд ще се яви в пълнота нашето оправдание в Христа, не само освещаването ни, но и оправданието: защото никой не се е осветил и не се освещава напълно, но ни трябва и оправдание. Христос твори всяко добро в нас, било във вярата, било в надеждата или любовта; ние пък само се покоряваме на Неговото действие, но никой не се покорява изцяло. Затуй е нужно още и оправдание чрез Христовите страдания и кръв. Та кой още би могъл да говори за заслугата на собствените си дела или за натрупани от него заслуги и молитви? Само онзи, който живее все още под закона на робството. Всичко добро върши в нас Христос, а самите ние никога няма да се покорим напълно — никой, дори и светците, както е казал Самият Спасител. Всичко върши благодатта, а благодатта се дава даром и се дава на всички, за да не може никой да роптае, но не еднакво на всички, не по предопределение, а по предузнаване, както казва апостолът.

По-малкият талант пък е даден на онзи, за когото Господ е предвидил, че ще бъде нехаен, та отхвърлянето на по-големия дар да не му послужи за по-голямо осъждане. И ние самите не увеличаваме дадените ни богатства, а ги даваме на банкерите, за да няма и тук наша заслуга, а само за да не се противим на увеличаващата се благодат. Тъй изчезва разликата между "достатъчната и действащата" благодат. Всичко се върши от благодатта. Ако се покоряваш, в теб се осъществява Господ и осъществява теб; но не се гордей със своето покорство, защото и покорството ти е от благодатта. Ние обаче никога не се покоряваме изцяло и затова просим не само освещаване, но и оправдание.

Всичко ще се извърши окончателно по време на всеобщия съд, и Божият Дух, т.е. Духът на Вярата, Надеждата и Любовта ще се прояви в цялата си пълнота и всеки дар ще стигне до пълното си съвършенство: а над всичко ще бъде Любовта. Не трябва обаче да мислим, че Божиите дарове — Вярата и Надеждата — ще изчезнат (защото те са неотделими от Любовта), но само че едната Любов ще запази своето име, а Вярата, стигнала до съвършенство, ще бъде вече пълно, вътрешно виждане и знание; Надеждата пък ще бъде радост, защото ние и тук, на земята, знаем, че колкото по-силна е тя, толкова е по-радостна.

 

11. Единството на Православието

По воля Божия светата Църква и след отпадането на многото разколи и на Римската патриаршия се е запазила в източните си епархии и гръцките патриаршии, и само онези общини могат да се смятат наистина за християнски, които запазват единството с източните патриаршии или встъпват в това единство. Защото както Бог е един, така и Църквата е една и няма разделение в нея.

Затуй Църквата се нарича православна, източна или елино-руска (4). Но всички тези имена се временни. Не трябва да обвиняваме Църквата в гордост, когато тя нарича себе си православна, защото тя нарича себе си и свята. Когато изчезнат лъжливите учения, излишно ще стане и името «православие», защото няма да има лъжливо християнство. Когато Църквата се разпространи по земята и цялата пълнота на народите влезе в нея, тогава ще изчезнат и всички местни имена, защото Църквата не се отъждествява с никоя местност: тя нарича себе си Една, Света, Съборна и Апостолска, знаейки, че й принадлежи целият свят и че никоя местност не притежава някакво предимство, но само временно служи за прославата на Божието име според Неговата неизповедима воля.

 

Бележки

1. Авторът има предвид Никейско-Цариградския символ на вярата.

2. Става дума за благоразумния разбойник (Лк. 23:40-43).

3. Извършващо се и извършено тайнство (лат.) – термини от католическата теология. По-долу авторът осъжда практиката на католиците, които не миропомазват децата и не им дават причастие до навършване на определена възраст.

4. Термин, използван в руското богословие през ХVІІІ-ХІХ в.

Превод и бележки: Андрей Романов | Текстът е публикуван в Сп. "Християнство и култура", бр. 6/2008 г.

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

2 коментара

  1. poklonnik каза:

    4.“…Единството на църковните обреди трябва да е скъпо на всеки християнин, …защото това единство е дори за непосветения видима изява на единството на духа и учението“.Тогава, да разбираме ли, че жертвеното приношение, като обред, което все още битува в православието е Христово учение.Писано е: „..“милост искам, а не жертва“, (Мат.12:7), защото: „..Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено..“(Пс.50:19).

  2. vency_82 каза:

    след като Бог не иска жертва, защо Бог отреди Иисуса Христа да бъде с кръвта Си умилостивна жертва (Рим. 3:25) и Сина дойде в плът, подобна на плътта на греха, да се принесе в жертва за грях (Рим. 8:3)?

Споделете в социалните мрежи