Свещеното Писание и Свещеното Предание: православният възглед

На тържествена церемония във Велико Търново на 19 декември 2014 г., Негово Високопреосвещенство Волоколамският митрополит Иларион (Алфеев) получи званието doctor honoris causa на Великотърновския университет.

Великотърновският университет е първото българско висше училище, което удостоява руския архиерей със званието почетен доктор за неговия изключителен принос в развитието на връзките между Българската и Руската православна църква, както и на цялото Православие.

Представяме ви словото на митрополит Иларион (Алфеев) на тема „Свещеното Писание и Свещеното Предание: православният възглед“, произнесено в деня на връчването на почетното отличие пред академичната общност на Великотърновския университет…

Ваше Високопреосвещенство! Дълбокоуважаеми господин Ректор! Достопочтени дами и господа!

Разцветът на църковната наука винаги е свързан с духовния възход на народа, а науката на свой ред също спомага развитието на църковния живот.

В историята на България духовното пробуждане винаги е било съпътствано от нарастващия интерес към езика и историята, стремежа към просвета. Затова великите страници от историята на Българската църква същевременно представляват значими стра­ници от историята на българската просвета.

В периода на Първата патриаршия Българската църква е пре­дала словото Божие на народите от Киевска Рус. В онзи период предците ни са се сдобили именно от България с първите си учи­тели по славянски език, с книги на същия език, както и с бого­служебна литература и Свещеното Писание.

Вторият златен век на българската книжнина отново е свързан с възход на църковния живот по времето на Втората бъл­гарска патриаршия. Търновската книжовна школа черпи източни­ците си от културния живот на новата българска столица – Велико Търново. Тази школа се е прославила със знаменити църковни писатели, сред които и българският подвижник-исихаст от XIV век преподобният Теодосий Търновски, свети Патриарх Евтимий Тър­новски (1325-1403), реформатор на славянския език, както и него­вият знаменит ученик Григорий Цамблак (1365-1420), чийто род­нина е бил Киприан, митрополит Киевски и на цяла Русия, роден в Търново и израснал в атмосферата на българското познание.

Търновската книжовна школа е един от факторите на южно­славянското влияние върху руската култура. Като исторически град, културен и научен феномен, Велико Търново е много близък до руската църковна наука, и за мен е голяма чест да бъда удостоен със званието Почетен доктор на Великотърновския университет.

В лекцията си днес бих искал да разгледам темата „Свеще­ното Писание и Свещеното Предание: православният възглед”. Предполагам, че тази тема е актуална както за руското, така и за българското богословие.

Писанието и Преданието

Християнството е богооткровена религия. В православното разбиране Божието Откровение включва Свещеното Писание и Свещеното Предание. Писанието е цялата Библия, т.е. книгите на Стария и Новия Завет. Що се отнася до Преданието, то този термин изисква специално пояснение, тъй като се употребява в различни значения. Често под Предание се разбира цялата съвкупност от писмени и устни източници, чрез които се предава християнската вяра от поколение на поколение. Апостол Павел казва: „…стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15).

Под „слово” тук се разбира устното Предание, а под „посла­ние” – писменото. Към устното предание св. Василий Велики от­нася прекръстването, обръщането при молитва на изток, епиклезата в Евхаристията, чиновете по освещаване на вода при кръ­щение и елея при миропамазването, трикратното потапяне във вода при кръщение и т.н., тоест предимно богослужебни или обредни предания, предавани устно, които са влезли здраво в църковната прак­тика. Впоследствие тези обичаи са закрепени в писмен вид – в творенията на църковните отци, в постановленията на вселенските и поместни събори, в богослужебните текстове. Значителна част от онова, което първоначално е било устно Предание, е станало писмено Предание. То продължило да съществува редом с устното.

Ако разгледаме Преданието като съвкупност от устни и пис­мени източници, как се включва то в Писанието? Дали Писанието е извън рамките на Преданието, или то е съставна част на Пре­данието?

Преди да отговорим на този въпрос, трябва да отбележим, че проблематиката на взаимоотношенията между Писанието и Преданието, макар и отразена от много православни автори, не е православна по своя произход. Въпросът кое е по-важно – Писа­нието или Преданието, е поставен в периода на полемика между Реформацията и Контрареформацията през XVI-XVII в.

Лидерите на Реформацията (Мартин Лутер и Жан Калвин) издигат принципа за „достатъчност на Писанието”, според който само Писанието се ползва с абсолютен авторитет в Църквата; що се касае до най-късните вероучителни документи, било то поста­новления на събори или творби на църковни отци, то те са автори­тетни дотолкова, доколкото се съгласяват с Писанието. Онези дог­матични определения, богослужебни и обредни традиции, които не се основават върху авторитета на Писанието, според лидерите на Реформацията не могат да се признаят за законни и затова под­лежат на отстраняване. С Реформацията започва процесът на пре­разглеждане на църковното Предание, който продължава в протестантизма и до днес.

В противовес на протестантския принцип „Sola Scriptura” (лат. „само Писанието”), богословите от Контрареформацията подчертават важността на Преданието, без което според тях Писание­то не би имало авторитет. Опонент на Лутер по време на Лайпцигския диспут от 1519 г. твърди, че „Писанието не е истинно без авторитета на Църквата”. Противниците на Реформацията посоч­ват, че канонът на Свещеното Писание е формиран именно от църковното Предание, което определя какви книги да влязат в него и какви не. На Тридентския събор от 1546 г. е формирана теорията на двата източника, според която Писанието не може да се разглежда като единствен източник на Божието Откровение: не по-малко важен източник е Преданието, което е жизненоважно допълнение към Писанието.

Руските православни богослови от XIX век, коментирайки Писанието и Преданието, разпределят акцентите по малко по-раз­личен начин. Те настояват за първичност на Преданието спрямо Писанието и определят началото на християнското Предание не само от новозаветната Църква, но и от времето на Стария Завет. Свети Филарет Московски подчертава, че Свещеното Писание на Стария Завет започва от Моисей, но преди Моисей истинската вяра се е запазила и разпространявала посредством Преданието. Що се отнася до Свещеното Писание на Новия Завет, то започва с евангелист Матей, но преди това „основите на догматите, учението за живота, уставът на богослужението, правилата за църковно управление” се намират в Преданието.

А. С. Хомяков разглежда съотношението между Преданието и Писанието в контекста на учението за действието на Светия Дух в Църквата. Хомяков смята, че Преданието предшества Писа­нието, а „делото” предшества Преданието. Под „дело” той разбира богооткровената религия, започвайки с Адам, Ной, Авраам и други „родоначалници и представители на старозаветната Църква”. Христовата Църква е продължение на старозаветната Църква: и в едната, и в другата е живял и продължава да живее Божият Дух. Този Дух действа многообразно в Църквата – в Писанието, в Пре­данието и в делото. Единството на Преданието и Писанието се постига от човека, който живее в Църквата; извън нея не е възможно да се постигне нито Писанието, нито Преданието, нито делото.

През XX век мислите на Хомяков за Преданието развива В. Н. Лоски. Той определя Преданието като „живот на Светия Дух в Църквата, живот, който дава на всеки член на Тялото Христово (т.е. Църквата – бел. прев.) способността да слуша, да приема, Истината в истинската й светлина, а не чрез естествената светлина на човешкия разум“. Според Лоски животът в Преданието е усло­вие за правилното възприемане на Писанието, това не е нещо дру­го, а богопознание, богообщение и боговидение, които са били присъщи на Адам преди изгонването му от рая, на библейските праотци Авраам, Исаак и Яков, на боговидеца Моисей и проро­ците, а след това и на „очевидци и служители на словото” (Лука 1:2) – апостолите и последователите на Христа. Единството и непрекъснатостта на този опит, запазен в Църквата до наши дни, представлява същността на църковното Предание. Човек, който се намира извън Църквата, дори ако не е изучил всички източници на християнското вероучение, не може да види сърцевината му.

В отговор на поставения по-рано въпрос за това дали Писа­нието е нещо извън Преданието, или съставна част от него, трябва със сигурност да кажем, че в православното разбиране Писанието е част от Преданието и е немислимо извън Преданието. Затова Писанието далеч не е самодостатъчно и не може само по себе си, изолирано от църковните традиции, да служи като критерий за Истината. Книгите на Свещеното Писание са създавани от различни автори в различно време и всяка от тези книги отразява опита на конкретния човек или група хора, отразява определен исторически етап от живота на Църквата, включително старозаветния период. Първичен е опитът, а вторичен – неговият израз в книгите от Писанието. Именно Църквата придава на тези книги – както на Стария, така и на Новия Завет, онова единство, от което се лишават, ако се разглеждат от чисто историческа или текстологична гледна точка.

Църквата смята Писанието за „боговдъхновено” (2 Тим. 3:16) не защото книгите в него са написани от Бога, а защото Бо­жият Дух е вдъхновявал авторите, откривал е Истината за тях и е сглобил разнородните им съчинения в едно цяло. Но в действията на Светия Дух няма никакво насилие над разума, сърцето и волята на човека, напротив – Светият Дух е помагал на човека да моби­лизира вътрешните си ресурси за осмисляне на ключови истини на християнското Откровение. Творческият процес, чийто е резултат създаването на една или друга книга от Свещеното Писа­ние, може да се представи като синергия, съвместно действие, съвместна работа на Бога и човека: човекът описва някои събития или излага различни аспекти на учението, а Бог му помага да ги разбере и да ги изрази адекватно. Книгите от Свещеното Писание са написани от хора, които не са се намирали в състояние на транс, а с трезва памет, и на всяка от книгите лежи отпечатъкът на творческата индивидуалност на автора.

Верността на Преданието, животът в Светия Дух, са помог­нали на Църквата да разпознае вътрешното единство на старозаветните и новозаветните книги, създадени от различни автори в различно време, и от цялото разнообразие на древните писмени паметници да изберат в канона на Свещеното Писание онези кни­ги, които са обединени с това единство, да отделят боговдъхновените от небоговдъхновените съчинения.

Свещеното Писание в Православната църква

В православната традиция Старият Завет, Евангелието и корпусът от апостолски послания се възприемат като три части на едно неделимо цяло. На Евангелието се отдава безусловно предпочитание като извор, който носи на християните живия глас на Иисус Христос, Старият Завет се приема като предобраз на хрис­тиянската истина, а апостолските послания – като авторитетно тълкуване на Евангелието, принадлежащо на най-близките уче­ници на Христа. В съответствие с това разбиране св. Игнатий Богоносец в своето Послание до филаделфийците казва: „Към Еванге­лието трябва да се отнасяме както към плътта на Иисус Христос, към апостолите както към презвитерството в Църквата. Трябва да обичаме и пророците, защото и те са учили на това, което се отнася към Евангелието, уповавали са се на Христа и са Го очаквали, спасявали са се чрез вяра в Него”.

Учението за Евангелието като „плътта на Иисус”, Неговото въплъщение в словото, е получило развитие при Ориген. В цялото Писание той вижда „кеносис” (смаляване) на Бога Слово, Който се въплъщава в несъвършените форми на човешките думи: „Всичко, което се признава за слово Божие е откровение на въплътилото се Слово Божие, Което „беше в начало у Бога“ (Йоан 1:2).

С това се обяснява, че Евангелието не е книга само за четене в православното богослужение, но и обект на богослужебно пок­лонение: затвореното Евангелие лежи на олтара, целуват го, под­насят го за поклонение на вярващите. По време на архиерейската хиротония отвореното Евангелие се полага на главата на ръкополагаемия, а при извършване на тайнството Елеосвещение отвореното Евангелие се полага на главата на болния. Като обект на бого­служебно поклонение Евангелието се възприема като символ на Самия Христос.

В Православната църква Евангелието се чете ежедневно по време на богослужение. За богослужебното четене то е разделено не на глави, а на „зачала”. Четири Евангелия се прочитат в Църк­вата изцяло за една година, като за всеки ден от църковната година е определено евангелско зачало, което вярващите изслушват сто­ейки. На Велики петък, когато Църквата възпоменава страданията и кръстната смърт на Спасителя, се извършва особено богослу­жение с четене на дванадесет евангелски откъса за страстите Хрис­тови. Годишният кръг на евангелските четения започва в нощта срещу Възкресение Христово, когато се чете прологът на Еванге­лието от Йоан. След Евангелието от Йоан, което се чете на Възкре­сение, започват четенията на Евангелията от Матей, Марк и Лука.

Деянията на апостолите, съборните послания и посланията на апостол Павел също се четат в Църквата ежедневно, а също така се прочитат изцяло в продължение на цялата година. Четенето на Деянията апостолски започва в нощта срещу Възкресение и продължава през целия възкресен период, след което се четат съ­борните послания и посланията на апостол Павел.

Що се отнася до книгите на Стария Завет, то те се четат изборно в Църквата. Основа на православното богослужение е Псалтирът, който се прочита изцяло в продължение на седмица, а по време на Великия пост – два пъти в седмицата. По време на Великия пост ежедневно се четат зачала от книгите Битие и Изход, Пророк Исаия, Премъдрост Соломонова. На празници и в дни за почит на светци трябва да се четат три „паримии” – три откъса от книгите на Стария Завет. В навечерието на великите празници Рождество, Богоявление и Възкресение, се извършват специални богослужения с четене на голям брой паримии (до петнадесет), които представляват тематична подборка от целия Стар Завет и се отнасят до съответния празник.

В християнската традиция Стария Завет се възприема като предобраз на новозаветните събития и се пречупва през призмата на Новия Завет. Този вид тълкувание се нарича „типологично”. Началото му е поставено от Самия Христос, който казва за Стария Завет: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен” (Йоан 5:39). В съответствие с това указание на Христос, в Евангелията много събития от Него­вия живот са изтълкувани като изпълнение на старозаветни про­рочества. Типологичните тълкувания на Стария Завет се срещат в посланията на апостол Павел, и по-точно в Посланието към ев­реите, където цялата старозаветна история се тълкува в предобразен, типологичен смисъл. Същата тази традиция е продължена в богослужебните текстове на Православната църква, пълни с алюзии за събитията от Стария Завет, чиято трактовка се асоциира с Христа и събитията от Неговия живот, както и със събитията от живота на новозаветната Църква.

Според учението на св. Григорий Богослов в Свещеното Писание са заложени всички догматични истини на християнската Църква: трябва само да умеем да ги разпознаваме. Назианецът предлага такъв метод за четене на Писанието, който може да се нарече „ретроспективен”: той се състои в разглеждане на текс­товете от Писанието, изхождайки от последващото Предание на Църквата и разпознава онези догмати в него, които по-пълно са опре­делени в по-късна епоха. Такъв подход към Писанието е основен в патристичния период. В частност, според св. Григорий не само новозаветните, но и старозаветните текстове съдържат учението за Светата Троица.

Следователно Библията трябва да се чете в светлината на догматическите предания на Църквата. През IV век и православни, и ариани са прибягвали към текстовете на Писанието за потвърж­дение на своите богословски възгледи. В зависимост от тях, към едни и същи текстове са прилагани различни критерии и те са тълку­вани по различен начин. За св. Григорий Богослов, както и за други отци, по-конкретно за св. Ириней Лионски, съществува един кри­терий за правилен подход към Писанието: вярност на Преданието на Църквата. Свети Григорий смята, че само онова тълкуване на библейските текстове, което се основава на църковното Предание, е законно. Всяко друго е лъжовно, тъй като “ограбва” Божеството. Извън контекста на Преданието библейските текстове губят своята догматическа значимост. И обратно, в Преданието дори онези текстове, които не изразяват пряко догматическите истини, полу­чават нов смисъл. Християните виждат в текстовете на Писанието онова, което не виждат нехристияните; пред православните се открива онова, което остава скрито от еретиците. Тайната на Трои­цата за намиращите се извън Църквата остава скрита и се разкрива само от Христа и само за онези, които са в Църквата.

Ако Старият Завет е предобраз на Новия Завет, то Новият Завет според някои тълкуватели, е сянка на миналото Царство Божие: „Законът е сянка на Евангелието, а Евангелието е образ на бъдещото благо”, казва св. Максим Изповедник. Тази идея пре­подобният Максим заимства от Ориген, както и алегоричния метод за тълкуване на Писанието, който той активно използва. Алегорич­ният метод дава възможност на Ориген и другите представители на александрийската школа да разгледат сюжетите от Стария и Новия Завет като предобрази на духовния опит на отделната чо­вешка личност. Един от класическите примери за мистична интер­претация от подобен вид е тълкуванието на Ориген на книгата Песен на Песните, където читателят излиза далеч извън пределите на буквалния смисъл и се пренася в друга реалност, самия текст той възприема като образ, символ на тази реалност.

След Ориген този вид тълкуване се разпространява широко в православната традиция: намираме го у св. Григорий Нисийски, св. Макарий Египетски и св. Максим Изповедник. Свети Максим Изповедник говори за тълкуването на Свещеното Писание като издигане от буквата към духа. Анагогическият метод на тълкуване на Писанието (от гр. „anagoge” – “изкачване“), както и алегорическият метод приемат, че тайната на библейския текст е неизчерпаема: само външната канава на Писанието е ограничена от рамките на разказа, а „съзерцанието” (theoria), т.е. тайнственият вътрешен смисъл е безкраен. Всичко в Писанието е свързано с вътрешния духовен живот на човека и буквата на Писанието води към този духовен смисъл.

Типологичното, алегоричното и анагогичното тълкуване на Писанието се открива и в богослужебните текстове на Православ­ната църква. Така например Великият канон на преподобния Андрей Критски, който се чете през Великия пост, съдържа цяла галерия библейски образи от Стария и Новия Завет; във всеки случай примерът на библейския образ е придружен с коментар с препратка към духовния опит на молещия се или призив за по­каяние. В такава интерпретация библейският образ се превръща в предобраз на всеки вярващ.

Ако говорим за православната монашеска традиция в тъл­куването на Свещеното Писание, то преди всичко трябва да отбе­лежим, че монасите имат особено отношения към него като източ­ник на религиозно вдъхновение: те не само са го четели и тълкува­ли, но са го и наизустявали. Монасите по правило не се интересуват от „научната” екзегетика на Писанието: те разглеждат Писанието като ръководство за практическа дейност и се стремят да го раз­берат чрез изпълнение на написаното в него. В своите съчинения светите отци аскети настояват, че всичко казано в Писанието трябва да се прилага в живота: само тогава ще стане разбираем и скритият смисъл в него.

В аскетичната традиция на Източната църква присъства ми­сълта, че четенето на Свещеното Писание е само спомагателно средство по пътя на духовния живот на подвижника. Характерно е изказването на преподобния Исаак Сириец: „Докато човек не приеме Утешителя, на него са му необходими божествените писа­ния. Когато обаче силата на Духа влезе в действащата в човека душевна сила, тогава вместо закона на Писанието в сърцето му се вкореняват заповедите на Духа…”. Според св. Симеон Нови Богослов необходимостта от Писанието отпада, когато човекът се среща с Бога лице в лице.

В изброените разсъждения на отците от Източната църква далеч не се отрича необходимостта от четене на Свещеното Писа­ние и то не се подценява. По-скоро тук е изразена традиционната източна християнска представа, че Христовото причастие в Светия Дух е над всякакъв словесен изказ на такъв опит, било то Свеще­ното Писание или друг авторитетен писмен източник. Християн­ството е религия на срещата с Бога, а не на книжното знание за Бога, а християните не са „хората на Книгата”, както ги наричат в Корана. Свещеномъченик Иларион Троицки смята за неслучаен факта, че Иисус Христос не е написал нито една книга: същността на християнството не е в нравствените заповеди, не е в богослов­ското учение, а в спасението на човека чрез благодатта на Светия Дух в основаната от Христа Църква.

Настоявайки за предимството на църковния опит, Правосла­вието отхвърля онези тълкувания на Свещеното Писание, които не са основани на опита на Църквата, които противоречат на този опит или са плод на дейността на автономния човешки разум. В това е коренната разлика между Православието и протестантизма.

Като провъзгласяват принципа „Sola Scriptura” и като отхвърлят Преданието на Църквата, протестантите откриват широк простор за произволни тълкувания на Свещеното Писание. Православието твърди, че извън Църквата, извън Преданието правилното разби­ране на Писанието е невъзможно.

Състав и авторитет на Преданието. Светоотеческото наследство

Освен Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, в със­тава на Преданието на Православната църква влизат и други пис­мени източници, включително богослужебни текстове, чинопоследования за тайнства, постановления на вселенски и поместни събори, творби на отци и учители на древната Църква. Какъв е авторитетът на тези текстове за православния християнин?

Безусловен и неоспорим авторитет имат вероучителните определения на вселенските събори, които са приети от Църквата. Преди всичко става дума за Никео-Цариградския Символ на вяра­та, който представлява сумарно изложение на православното веро­учение, прието на Първия вселенски събор (325 г.) и допълнено на Втория събор (381 г.). Става дума също и за други догмати­чески определения на съборите, влезли в каноническите сборници на Православната църква. Тези определения не подлежат на из­менение и са задължителни за всички членове на Църквата. Що се касае до дисциплинарните правила на Православната църква, тяхното приложение се определя от реалния живот на Църквата за всеки исторически етап от развитието й. Някои правила, уста­новени от отците в древността, се пазят в Православната църква, докато други са излезли от употреба. Новата кодификация на каноничното право е една от неотложните задачи на Православната църква.

С безусловен авторитет се ползва богослужебното Предание на църквата. По своята догматическа безупречност богослужеб­ните текстове на Православната църква следват Свещеното Писа­ние и вероопределенията на съборите. Тези текстове са не просто творби на изявени богослови и поети, но част от богослужебния опит на много поколения християни. Авторитетът на богослужеб­ните текстове в Православната църква се гради върху рецепцията на тези текстове в течение на много векове, когато са се чели и пели повсеместно в православните храмове. За тези векове всичко грешно и чуждо, което би могло да се вмъкне в тях по погрешка или недоглеждане, е отсято от самото църковно Предание; оста­нало е само чистото и безупречното богословие, облечено в пое­тичните форми на църковните песнопения. Затова Църквата е призна­ла богослужебните текстове за „правила на вярата”, като непогре­шим вероучителен източник.

Следващото по значение място в йерархията на авторитетите заемат творенията на отците на Църквата. От светоотеческото наследство първенствуващи за православния християнин са произведенията на древните отци, особено източните, които са оказали решаващо влияние върху формирането на православната догматика. Мненията на западните отци, които са в съгласие с учението на Източната църква, се вплитат органически в право-славното Предание, което обединява в себе си както източното, така и западното богословско наследство. Онези мнения на за­падни автори, които се намират в явно противоречие с учението на Източната църква, не са авторитетни за православния хрис­тиянин.

В творбите на отците на Църквата трябва да се различава временното и вечното: от една страна, онова, което съхранява цен­ността за вековете и има непреходно значение за съвременния християнин, а от друга, онова, което е достояние на историята, което се е родило и отпаднало в рамките на контекста, в който е живял даденият църковен автор. Например много естествено-научни възгледи в „Шестоднев” на св. Василий Велики и в „Точно изложение на православната вяра” на св. Йоан Дамаскин са остарели, докато богословското разбиране за тварния космос на тези автори запазва значимостта си и до наши дни. Друг подобен пример – антропологичните възгледи на византийските отци, които са вярвали, както и всички по време на византийската епоха, че тялото на човека се състои от четири стихии, че душата е разделена на три части (разумна, желаеща и раздразнителна). Този поглед, заимстван от античната антрополо­гия, сега вече е остарял, но много от това, което са казали спомена­тите по-горе отци за човека и неговата душа и тяло, за страстите, способностите на ума и душата му не губи значението си и до днес.

В светоотеческите писания трябва да различаваме онова, което се казва от техните автори от името на Църквата и какво изразява общоцърковното учение, от частните богословски мнения (теологумени). Личните мнения не трябва да се отделят за създава­не на някаква опростена „сума на богословието”, за слагане на някакъв „общ знаменател” на православното догматическо учение. Същевременно личното мнение, дори ако авторитетът му се крепи на името на човека, признат от Църквата за отец и учител, тъй като то не е осветено от съборната рецепция на църковния разум, не може да бъде поставено на едно равнище с мненията, възприети по-рано. Личното мнение, ако скоро е изказано от отците на Църк­вата и не е осъдено от съборите, влиза в границите на допустимото и възможното, но не може да се смята за общозначимо за право­славните вярващи.

След светоотеческите писания стоят съчиненията на така наречените учители на Църквата – богослови от древността, ока­зали влияние над формирането на църковното учение, но по едни или други причини не са издигнати от Църквата в ранг на отци (към тях се отнасят Климент Александрийски и Тертулиан). Тех­ните мнения са авторитетни дотолкова, доколкото са съгласувани с общоцърковното учение.

От апокрифната литература за авторитетни могат да се смя­тат само онези паметници, които са възприети в богослужението или в агиографската литература. Апокрифите, които са отхвърлени от църковното съзнание, нямат никакъв авторитет за православния вярващ.

Отделно си струва да споменем съчиненията на догматични теми, появили се през XVI-XIX век и понякога наричани „симво­лични книги” на Православната църква, написани или срещу католицизма, или срещу протестантството. Към тези документи се отнасят по-конкретно: отговорите на константинополския па­триарх Йеремия II към лютеранските богослови (1573-1581); „Из­повядване на вярата“ на митрополит Макарий Критопул (1625); „Православното изповедание на вярата“ на митрополит Петър Могила (1642); „Изповядване на вярата“ на патриарх Доситей Йерусалимски (1672), известно в Русия с името “Послание на източните патриарси”; редица антикатолически и антипротестантски послания на източ­ни патриарси от XVIII – първата половина на XIX век; Послание на източните патриарси към папа Пий IX (1848); Отговор на Константинополския Синод до папа Лъв IX (1895). Според архи­епископ Василий Кривошеин тези съчинения, съставени в периода на силно неправославно влияние върху православното богословие, имат второстепенен авторитет.

Накрая трябва да кажем и за авторитета на произведенията на съвременните православни богослови по вероучителните въ­проси. Към тези произведения може да бъде приложен критерият за съчиненията на древните учители на Църквата: те са автори­тетни в степен, до която съответстват на църковното Предание и отразяват светоотеческия образ на мислите. Православните автори на XX век имат съществен принос за тълкуването на различните аспекти от православното Предание, развитието на православното богословие и освобождаването му от чужди влияния, разясня­ването на основите на православната вяра пред лицето на неправославните християни. Много трудове на съвременни православни богослови са неразделна част от православното Предание, по­пълвайки по такъв начин съкровищницата, в която – според думите на св. Ириней Лионски – апостолите са положили „всичко, което се отнася до истината”, и която през вековете се е обогатявала с все нови и нови произведения на богословски теми.

По този начин православното Предание не се ограничава до една епоха, която остава в миналото, но е устремено напред към вечността и е отворено за всякакви предизвикателства на вре­мето. Според протойерей Георги Флоровски „сега Църквата има не по-малък авторитет, отколкото през изминалите столетия, защото Светият Дух я крепи не по-малко от миналите времена”; защото не бива да ограничаваме „века на отците” само в един минал период. А известният съвременен богослов Диоклийският митрополит Калистос (Уеър) казва: „Православният християнин трябва не просто да знае и да цитира отците, но и дълбоко да проникне в техния дух и да усвои техния „образ на мислене”. Да го утвърди сякаш няма нищо над отците на Църквата – ще рече да утвърди, че Светият Дух е напуснал Църквата”.

И така, „Златният век”, започнал с Христа, с апостолите и древните отци, ще продължи дотогава, докато е на земята Църквата Христова и докато живее в нея Светият Дух.