Нямам си човек

„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него.“  (Мат. 5:25)

Според евангелския разказ преди двайсет века един болен и парализиран младеж, който изпитал върху гърба си цялата сила и ад на човешкия егоизъм, казал на Иисус с драматичен глас: „Нямам си човек!“.

Въпреки цялостния напредък, след толкова векове, тези думи са все още актуални и съвременни. И днес милиони хора с екзистенциална скръб и болка, някъде от дълбината на своето битие, възкликват: „Нямам си човек!“; „Нямам си Бог!“ Нямам другия нито по вертикала, нито по хоризонтала. Сам съм! Задъхвам се от изолацията. Нямам себе си. Това „нямам си човек“ означава, че липсват човекът и човечността.

На пръв поглед – всичко изглежда по друг начин. Ако се съди по външните форми на съвременния живот, може да се заключи, че никога в миналото хората и народите, културите и религиите не са били преплетени до такава степен и взаимозависими както днес. За съжаление, тази външна и формална свързаност е само „симулация“. Тя не се съпътства от онази вътрешна, истинска среща и дух на единение. Липсва срещата на сърцето и душата; липсва екзистенциалното съприкосновение, което предизвиква радостното чувство от живота.

Духът на себичността, монолога, ултимативността и алчността е унищожил духа на единението, диалога и сътрудничеството; парализирал е в човека всяко движение и насоченост към другия. Съзнанието и преживяването, че човекът не може без другия, че без него той е винаги ощетен и недостатъчен, е дълбоко подтиснато и затова модерният човек убива самотата и носталгията по другия. Това не може да бъде смекчено дори от всички обаяния, които му предлага съвременният вавилонски пазар.

Хората все повече стават заточеници на себе си и на своето; „аз“ е противопоставено на „ти“, „своето“ – на „чуждото“. Другият и „чуждото“ са неприятелски и нежелани. Те се преживяват като заплаха, като застрашаващи собственото съществуване и интереси. Да бъдеш и да живееш, днес предполага почти нормално и задължително победата и поражението на другия, а често и неговото унищожаване. В най-добрия случай другият се толерира равнодушно заради защитата на себе си и своето. Дилемата на Кирилов от романа „Бесове“ на Достоевски, дилемата аз или той, свободата или другия (авторитетът), все повече става дилема на света. Това състояние не променя съществено неизброимите примери на доброта и саможертва. Страхът от другия и усамотеността дори приемат и патологични размери.

Хипериндивидуализмът и егоизмът, радостта и охолството укрепват и съвременната религиозност, която е адаптирана към нуждите на потребителския манталитет. Днес мнозина полагат всички усилия, за да имат свой Бог, своя религия, свое богословие, свои канони, своя духовност и дори своя Църква. Понякога и самите християни пропускат факта, че Църквата е Христова, а не тяхна, че целта на Църквата е да служи на Христос и да възвести бъдещото Царство Божие тук и сега, а не да служи на народните и държавни интереси, а още по-малко – на националните идеологии. Когато Църквата служи на Христос и когато е Христова, тогава тя прави най-много за света, историята и конкретните човешки съдби. Където своето е обожествено, там няма място за другия. Затова главната задача на Църквата Христова е, чрез най-дълбокия човешки копнеж, копнежа за другия, да открие в образа на „най-божествения Бог и на най-човечния човек“ – Богочовека Христос, образа и лицето на другия човек.

Християнството е любов към другия, приемане и подпомагане на другия. Вярата е среща – среща на Бога и на другия човек, доверяване на Бога, надежда в Бога, любов към Него и всяко друго човешко творение. Християнското познание предполага срещата, отношението и комуникацията на две същества. Свободата не е свобода от другия, а свобода за другия. Срещата с другия е спасение, защото спасението не е от някого и от нещо, а е запазване и спасение на самия живот. За християнина най-голямата радост и задоволство, блаженство и вечен живот е да открива и накрая да открие лицето на другия – на Бога и човека – и да се огледа в него.

Учените отдавна твърдят, че нищо в универсума не може да съществува само за себе си и всичко съществува благодарение на другия. Такъв е случаят и с отделните хора и народи. Всяка изолация и самодоволство водят до нищета, изчезване и смърт.

Нямам си човек! Дали тъкмо този трагичен вопъл за другия и самосъзнанието, че „си нямам човек“ не са шанс за това, новото хилядолетие да бъде хилядолетие на Църквата? Не е ли точно това необходимото предусловие за начало на новия човек и на новото общество? Да! Докато човек не преживее, че е сам за себе си непоносима празнота, получовек, докато не познае, че е нищо, докато не го обземат болката и вопълът за другия, той винаги ще тъпче на едно място, ще се лишава от истинската радост и пълнота на живота. За християнския опит, тази екзистенциална скръб за другия е началото на всички начала в духовния живот, начало на прераждането и преобразяването – начало на истинския живот в Църквата.

Днес, когато човечеството се намира на крачка от новия век и хилядолетие, когато образът на другия е, ако не унищожен, то със сигурност осквернен и осакатен до невиждани размери, от Църквата се очаква пророчески глас. Пророчески – не в смисъл на предричане на бъдещето, но в смисъл на познаване, откриване и възвестяване на Божията воля на света, който съществува във всеобщ страх. Божията воля е тази: всичко, което съществува, да бъде съединено с Него чрез човека, а заедно с това – спасено и запазено. Неговата волята е тази: в Него да бъдат обединени различните хора и народи, във вяра, надежда и любов. За Него никой не е отписан и загубен; Той чука на всяка врата и чака отговор. Божията воля е тази: човекът да не бъде самозатворена монада, а да бъде битие за другия и с другите. Затова и Бог призовава всеки да изгради в себе си всечовешки ум, грижа, чувство и любов.

„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него“, казва Евангелието. Тогава, сега и винаги. Помирявай се с другия, раздели своето сърце с него, защото той е нашата половина, другото аз. Между хората и народите няма мир и помирение без Бога. Отчужденият от Божия образ човек е прекалено слаб, крехък и немощен. С Бога той е винаги радостен и силен, без оглед на историческите и житейски условия.

Превод: Свилен Тутеков

Из книгата на отец проф. Радован Бигович „Църква и общество“, ИК „Омофор“