Паметникът на основателя


Колко е трудно, когато натрупаният от времето прах е покрил важни моменти от историята. Тогава се налага да се ровиш из пожълтелите страници с надеждата да намериш поне едно изречение, поне една думица. Взираш се в похабените от времето листове и се мъчиш да сглобиш един пъзел, пъзел на който не знаеш броя на елементите, за който нямаш указание какво точно трябва да се получи. И все пак трябва да го подредиш, защото само така можеш добиеш представа за конкретно историческо събитие или за определена историческа личност.

Така е и в този случай, когато се опитвам да събера биографични данни за свещеник Марин поп Андреев. Прехвърлям машинописните страници, краеведческите статии, съкратената кондика, за да сглобя парче по парче образа на човека, положил краеъгълния камък на енорийския храм в Бяла Слатина. На една пожълтяла изрезка от вестник попадам на избледняла снимка с не много ясни очертания. От нея ме гледа ведро и спокойно лице. Въпреки лошото качество на снимката то е запазило своето неповторимо излъчване, от него извира мъдрост и духовна сила. Благодарен съм, че я има поне нея! Единственият достигнал до нас портрет на основателя на храма, на будителя, на човека отдал живота си на енорията.

Отец Марин поп Андреев е роден през 1840 г. в село Долна Бешовица (Врачанско) в свещеническо семейството. Тази среда му оказва изключително благотворно влияние, именно тя възпитава у него непоклатима вяра, родолюбие и пълна отдаденост. Не е известно къде се е подготвил за свещеническо служение, нито името на съпругата му. Знае се само, че е изпратен да служи като свещеник в Бяла Слатина 1865 г. По това време тя е неголямо но будно село. С пристигането си той търси връзка с по-видните българи в енорията, с авторитетните хора и учителите.

Селото е преживяло най-различни превратности по времето на османското врадичество. Има моменти когато е силно обезлюдено откъм християнско население, особено след едно масово въстание против поробителя от 1766 година. По-късно под покровителството на османската власт тук се заселват помаци от Ловешко и Тетевенско. Все пак в началото на ХІХ век отново се настаняват български семейства. Между новодошлите е имало и някои дейни личности. Така християнското население отново определя облика на селото.

Отец Марин е съпричастен към всички нужди на своите енориаши, но преди всичко към нуждата им от духовен живот и просвета. Така през 1869 година, със събрани от християните дарения, той построява килийно училище в което преподава. Към училищната килия е предвидено помещение (параклис), където служи и извършва треби. Малко по-късно 1870 г. е построено и класно училище.

Възпитан във вяра и родолюбие отец Марин не може да остане встрани от борбите за национална независимост. Той се включва в организирането на тайния революционен комитет в Бяла Слатина, заклева участниците и сам съдейства за подготовката на въоръжено въстание. Някои историци-краеведи смятат, че клетвата е положена на 20 декември 1874 година. За това свидетелства богослужебна книга с посвещение, подарена на свещеника на тази дата от учителя Никола Джамджиев. Комитетът се председателства от Иванчо Съйнов, в него членуват още Васил Николчов, Петко Тодоров-Цигаровски, Петър Милов, Лукан Тодоров, Иван Каменов, Никола Джамджиев и Цено Маринов. Главно действащо лице става Филип Симидов, дошъл от Лясковец (Великотърновско) да учителства тук. Използвайки природната си дарба да рисува, той организира работилница за фалшиви, турски, държавни документи (тескерета), ползвани от комитетски дейци при техните пътувания. Организацията е разкрита от турците. Някои от революционерите успяват да избягат, други са заловени и изпратени на заточение.

Не се знае дали е отец Марин е попаднал под ударите на властта, но е със сигурност не е избягал. Защото той знае, че истинския пастир душата и живота си полага за своите пасоми и никога не ги изоставя в труден момент. Той е духовна опора на енорията и в дните около Освобождението, когато бягащите към Анадола черкези и татари грабят от българското население покъщнина и добитък.

Бяла Слатина е освободена в края на октомври (по нов стил около 9-ти ноември) 1877 година. Белослатинци посрещат с неописуема радост и с хляб и сол части от ескадроните на полковник Майендорф. Възкръснало за нов живот селото скоро става средище и околийски център.

Свещеникът ясно осъзнава нуждата на Бяла Слатина от храм. Спокойният живот в свободна България дава възможност да се построи църква. Всичко се прави с волни пожертвования от енориашите. Много хора помагат с доброволен труд. От устно предадени сведения се знае, че парцелът за построяването също е дарение от заможни белослатинци. През 1887 е завършена белокаменната кръстокуполна базилика “Св. преподобна Параскева”. На Петковден същата година е официално осветена от Врачанския Митрополит Константин. Оттук нататък тя става новото духовно средище, а свещеникът не спира да проповядва, да учи, да изпълнява от сърце всички свои пастирски задължения. През 1896 година тук е ръкоположен и свещеник Петър поп Симеонов (1863-1936). Според живи потомци на отец Марин няма сведения той да е преместван. По всяка вероятност след като селото става околийски център (1880) е имало възможност да служат двама свещеници. Неговият син Андрей поп Маринов също става свещеник и служи в село Соколаре. Отдал целия си съзнателен живот на енорията, отец Марин умира през 1916 година. Погребан е в двора на храма източно от апсидата.

Времето продължава своя неумолим ход. От 1914 година Бяла Слатина вече е град. Соро тя се организира като духовно-административен център за служащите към енориите на олните села. Но делото на свещениците, дошли след отец Марин, едва ли може да се сравни с извършеното от него.

Пристъпвам със запалена свещица към скромния варовиков обелиск, увенчан с кръст. Прекръствам се, а умът ми неволно вместо към Бога, се обръща към основателя: Отче Марине, ще ни простиш ли, че те забравихме, че оставихме да построят над гроба ти ограда, че честичко го оставяме да буреняса? Дали този паметник, който благодарните потомци са направили е достатъчно съизмерим с твоето велико дело?

В този момент някаква непреодолима сила ме кара да се обърна и погледът ми спира върху скромната, но уютна църква, построена от него. Тогава осъзнах, че отец Марин сам е оставил за поколенията такъв паметник, с който не могат да се сравнят известните по цял свят монументи и колоси. Негов паметник е именно този действащ храм, изпълнен с живот, поддържащ пламъчето на православната духовност в града. Сигурен съм, че той ще пребъде през вековете, че ще надживее всички човешки суети и ще остане едно живо свидетелство за личността, която го е построила: Почивай в мир, отче Марине! Сега знам, че твоето дело никога няма да бъде забравено…

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

14 Отговори

  1. Дон Кихот каза:

    Добре е да припомнят делата на доблестните наши свещеници от миналото, но тук едно чегърта окото: „едно масово въстание против поробителя от 1766 година“. Обратно, ХVІІІ век е сравнително най-спокойният от цялото робство и никакво, ама НИКАКВО, въстание няма през тази година и то в Северна България.

  2. svetlio каза:

    Тъкмо вчера разглеждах сайта на храма:
    http://svparaskeva.dveri.bg/

  3. ... каза:

    историците си противоречят дори в днешно време. Явно автора се позовава на други, не на тези които Дон Кихот. Попринцип някои се опитват да изкарат робството ни много леко и меко, с цел да подобрят отношенията в днешно време, между турци и българи. Може и затова да са казвали, че не е имало въстания. Статията ми допадна, понеже началото е увлекателно, привлича вниманието. Изцяло е различна от досегашните писани от автора. Стила е по-добър.

  4. dr rossy_koleva каза:

    Похвални се всички опити да се съхранят и популяризират сведения за живота и делото на български свещенници, за които съвременния българин тъне в неведение. Много ми хареса моментът, акцентиращ върху забравата, която всъщност е една от причините, довели до атеизацията на българското общество. Не мога да се съглася, че стила на автора е имал нужда от доработване – доколкото познавам неговите текстове де са издържани в езиково тоношение. Дали в случая, обаче, трябва да се взираме в буквата, а не в духа? Аи аз като един човек, неволно попаднал в епохата на постмодернизма искам да попитам – какво е това „добър“ стил?

  5. Дон Кихот каза:

    Стилът е човекът и е излишно да се коментира дали е добър или лош, защото е субективна величина.

    Но бих ти препоръчал, а и не само на тебе, да си оправите правописа. Един православен трябва да е по-грамотен. Виж какво си писала:

    моментът, акцентиращ върху…
    [акцентиращ е руско деепричастие и не трябва да се използва; акцентирам е чуждица вм. подчертавам]

    „стила на автора е имал нужда…“ [стилЪТ, защото е подлог]

    „доколкото познавам неговите текстове те са издържани…“ [след „текстове“ – запитая]

    „Дали в случая, обаче, трябва…“ [запетаите преди и след „обаче“ са излишни]

    „като един човек, неволно попаднал в епохата на постмодернизма искам…“ [след „постмодернизма“ трябва да има запетая, защото е вметнато]

    Четете повече книги!

  6. dikovski каза:

    Уважаеми архим. Стефанов! Относно въстанието сведенията, на които се позовавам са взети от някои материали в регионални издания и статии на ст. н. с. Богдан Николов. Той вече не е между живите, но е един от най-добрите изследователи краеведи за нашия регион. Много добре знам, че историята стъпва на факти и документи и не си правя илюзии по въпроса. Сведения за въпросното въстание издириха професионални историци от ВМРО и ги публикувахме в една дипляна по повод 3 март – Освобождението на България. То е обхващало село Бяла Слатина и околните няколко села. Не е било трудно да бъде прегазено. За Ваше успокоение все пак ще се консултирам със ст. н. с. Иван Райкински.
    Сърдечни благодарности на всички, които се включиха с коментари по моята статия и на екипа на „Православие България“, който го публикува!
    Желая на всички здраве и успех!

    Автор – Цветан Диковски

  7. Дон Кихот каза:

    Въстание в едно село няма и не може да има. Ако пъдарят-арнаутин е набил някое хлапе, а баща му е набил пъдарина, това още не е въстание.

  8. dikovski каза:

    Уважаеми архим. Стефанов!
    При цялото си уважение към Вас, като светило на богословската и историческа наука, ще Ви кажа, че е имало и хора от друго поколение, които са ровили из архивите, за да извадят на бял свят нещичко, за да има какво да преписват тези след тях. Може би всички те не са били мастити учени като Вас, но са се постарали да си свършат работата качествено.
    Просто обърнете внимание, че става въпрос за няколко села. Доколкото мога да преценя от краеведческите материали, става въпрос за спонтанен, набързо и зле организиран бунт. Ако проявявате интерес, може на адреса на Шуменски университет да Ви изпратя копия от някои от материали, макар че откровено казано нямам голямо желание да си правя този труд. Ценя Вашия принос в богословската наука, но може да си отбележите, че всеки край си има своя история, която се пише от тези хора, които живеят в него. Тя не винаги може да бъде намерена в дебелите „тухли“, които четат велики учени като Вас, но съществува.
    Мисля, че и по-рано съм Ви писал нещо за приликата Ви с истинския Дон Кихот. Този ник прави постингите Ви за правописните грешки на госпожа Колева безкрайно неуместни. А на мен ми е неприятно, че го правите под статия посветена на човек, пред паметта на който поне аз свалям шапка. Вие сте историк, уважавайте паметта на хората, които са градили историята!
    За уважение към мен не претендирам…
    Автор – Цветан Диковски

  9. pepi каза:

    Незнам дали тук му е мястото да попитам,но някой да ми обясни какъв му Проблема на тоз „Дон Кихот“?

  10. pepi каза:

    Незнам дали тук му е мястото да попитам,но някой да ми обясни какъв му Проблема на тоз „Дон Кихот“?

  11. dr rossy_koleva каза:

    Много се извинявам за правописа си, който, мога да Ви уверя, не се дължи на малко прочетени книги. Причината за пропуските ми е, че обикновено пиша коментарите си по време на заседания – поради липса на минимално свободно време, и нямам време да се взирам в граматическите детайли! Относно чуждиците: не мога да се съглася с Вас, че няма причастие акцентиращ – доказателство за това е моята дисертация, която беше приветствана от авторитетни български литературоведи. Мога да оспоря в граматическо отношение много от направените от вас забележки, включително и отделянето на „обаче“ със запетаи, което според законите на граматиката си е точно така. Познавам отлично гламатиката на българския и руския език, тъй като имам две филологии и специалност журналистика, и близо 20 публикации у нас и в чужбина

  12. dr rossy_koleva каза:

    Ще обърна внимание на вашите забележки, но още веднъж искам да отбележа, че моите отговори са изратени като коментар, а не като публикация, което предполага и по-свободно писане (разбира се – не неграмотно). Благодаря ви за проявеното към мен внимание, както и комплимента, който ми отправихте – слушала съм ваши доклади на конференцията за исхатологията в БАН (тогава май двамата представяхме ШУ), а също и на конференцията за виното. Следя и вашите публикации в интернет и мисля, че вие сте написали много стойностни неща и те са много по-компетентно написани от различни литературоведи, които подразбират от богословие! Аз обаче не веднъж вече помолих да не се взираме в детайлите, а по същността на поставените проблеми. Бих изразила своето отношение и в по-сериозни текстове, но на този етап времето не ми позволява. Относно езика – ще имате възможност да се запознаете с моя стил в моята монография, която ще издам следващата година! Планирам през този период да имам и своя страница в Литернет, където ще поместя и статиите си! Но ако се върнем към езика – всеки има право да пише с чуждици, както знаем това е приоритет на постмодернистичното мислене, защо не и с русизми? Като заяви проф. Лазар Цветков на моята защита – не можем да пишем на език, който е бил актуален преди 200 години. Желая Ви много здраве и успехи!

  13. dr rossy_koleva каза:

    Между другото – не се учудвайте, ко срещнете след време и думи с полски произход, защото скоро ще ви пиша от Варшава! Успехи!

  14. chorbalan4o каза:

    много научни светила се събрахте…:-) ама айде по-полека с авторекламата !