Приснодева Богородица


Цялото догматично учение за нашата Владичица е изразено в двете й имена: Богородица (Theotokos) и Приснодева (Aiparthenos). И двете имена са получили католично признание, и двете са приети от Вселенската Църква. За девственото раждане на Спасителя се говори ясно в Новия Завет; този догмат е неоделима част от църковното Предание. "Въплъти се от Светия Дух и Мария Дева" (или "роден от Мария Дева"), се казва в Символа на вярата. И това не е просто потвърждаване на историческия факт. Това е вероучително положение, изповедание на вярата.

Формално името "Приснодева" е прието от Петия Вселенски Събор (553 г.). А "Богородица" е нещо повече, отколкото просто име или хвалебно величаене. Това е догматично определение в една дума. Преди Ефеския събор (431 г.) името Богородица дори е било критерий за истинска вяра, отличителен белег на Православието.

Още св. Григорий Богослов предупреждава Клидоний: "Който не изповядва, че Мария е Богородица, е чужд на Бога" (Ерist. 101). Това име се употребява широко от Отците от четвърти, а може би дори и от трети век, например от Ориген, ако се вярва на Сократ Схоластик (Hist. Ессl. 7, 32) и откъсите, запазени в катените (In Luc. Hom. 6 и 7). Несторий и неговите привърженици отхвърляли и хулели една вече утвърдена традиция.

Думата "Богородица" (Theotokos) не се среща в Писанието, както не се среща и думата "Единосъщен" (omousios). И все пак нито в Никея, нито в Ефес Църквата не е въвела някакво нечувано нововъведение. "Новите", "небиблейски" понятия били избрани тъкмо за да изразят и защитят древната вяра на Църквата. Наистина, Третият Вселенски Събор, зает преди всичко с христологията, не е създал специално мариологично учение. И затова още по-забележително е, че тъкмо едно мариологично понятие е станало отличителен белег, своеобразна парола на православната христология. "Богородица" е ключовото понятие на христологията. "Това име – казва преп. Йоан Дамаскин – съдържа цялата тайна на Въплъщението" (De fide orth. 3, 12; РG 94, 1029). Според сполучливата формулировка на Петавий: "Колкото важна и първостепенна е думата "Единосъщен" за изложението на догмата за Троицата, толкова и думата "Богородица" – за нашето изложение на Въплъщението" (De incarnatione V, 15). Съвсем ясно е, в какво е причината за това засилено внимание. Христологичното учение, от което е извадена догмата за Майката на Христа, не се поддава на точно и правилно изложение. Всички мариологични грешки и спорове на нашето време идват от загубата на христологичната ориентация, която води до остър "христологичен конфликт".

В "редуцираната христология" няма място за Божията Майка. Протестантските богослови нямат какво да кажат за Нея. Но да не забелязваш Майката означава да не разбираш и Сина. И обратно, да се доближиш до разбирането на личността на Преблагословената Дева, да започнеш да говориш правилно за Нея е възможно само в христологичен контекст. Мариологията не е самостоятелно учение, а само глава от трактата за Въплъщението. Но това, разбира се, не е случайна глава, не е приложение, без което би могло да се мине. Тя влиза в самата същност на учението. Тайната на Въплъщението е немислима без Майката на Въплътения. Тази христологична перспектива обаче понякога се замъглява от неумерено преклонение, духовно нетрезви възторзи. Благочестието винаги трябва да следва догмата. Има мариологичен дял и в учението за Църквата. Но нали и самият догмат за Църквата е "разгърната христология", учение за "целия Христос – и Главата, и Тялото".

Богомайчинство и Богочовечество

Името "Богородица" подчертава, че Роденият от Мария не е "обикновен човек", не е човешка личност, а Единороден Син Божи, Един от Светата Троица. Това е крайъгълният камък на християнската вяра. Да си спомним халкидонската формула: "Следвайки светите Отци, изповядваме Единия и Същ Син, нашия Господ Иисус Христос… преди всички векове роден от Отца по Божество, а през последните дни Пак Него, роден по човечество от Мария Дева Богородица заради нас и заради нашето спасение". И тъй, акцентът се поставя върху пълното тъждество на личността: "Същия", "Пак Него", "Единия и Същ" (при св. Лъв Велики). Тук виждаме и двойния произход на Словото (но не двама сина: това е несторианско изопачаване). Синът е само Един: Роденият от Дева Мария е в най-пълния и точен смисъл на думата Син Божи. По думите на преп. Йоан Дамаскин, Светата Дева е носела в утробата си "не обикновен човек, а истински Бог", но Бог, Който "не е безтелесен, а въплътен". Същият, Който е роден във вечността от Отца, "през тези последни дни" се ражда "без изменение" от Девата (De fide orth. 3, 12; РG 94, 1028). Тук обаче няма да намерим смесване на двете природи. "Второто раждане" е само Въплъщение. Не нова личност се е родила от Дева Мария, а Предвечният Син Божи е станал човек. Тъкмо в това е тайната на Богомайчинството на Дева Мария. Майчинството несъмнено е лично отношение, отношение между две личности. А Синът на Мария е наистина Божествена Личност. Името "Богородица" следва неизбежно от името "Богочовек". Едното е невъзможно без другото.

Учението за ипостасното единство съдържа и концепцията за Богомайчинството. За най-голямо съжаление в наше време тайната на Въплъщението се тълкува често пъти отвлечено, сякаш това е някакъв абстрактен метафизичен проблем или диалектическа главоблъсканица. Говорейки за Въплъщението, богословът се хлъзва с необикновена лекота в лабиринта на разсъжденията за крайното и безкрайното, вечното и временното, маркирайки с тези понятия само някакви логически или метафизични отношения – и, увлечен от диалектиката, забравя главното. Забравя, че Въплъщението е преди всичко деяние на Живия Бог, Негово личностно навлизане в тварното битие, "низхождане" на Божествената Личност, на личния Бог. В много от днешните опити за изложение на вярата на Преданието на съвременен език се долавя финият, но осезаем полъх на докетизма. Съвременните богослови толкова енергично подчертават Божествеността на Въплътения, че Неговият земен живот бива някак засенчен, превръщайки се в "Инкогнито на Божия Син". Очевидно за тези автори не съществува абсолютно тъждество между Божия Син и историческия Христос. Цялото Въплъщение се свежда до символи: Въплътилият се Господ се разглежда като инкарнация на някакъв божествен принцип или идея (било то на Божия Гняв или Божията Любов, Наказанието или Милостта, Съда или Прошката), но не и като Жива Личност. Личностният аспект се губи или нарочно се игнорира, та нали идеята – дори идеята на Любовта и Милосърдието – не може да направи тъй, че човекът да бъде осиновен от Бога: това е възможно само за Въплътения Господ. Нещо реално и твърде важно се е случило с човека и за човека, когато Словото Божие е "станало плът и е живяло с нас", или по-точно дори се е "заселило в нас", eskinosen en imin, според яркия израз на апостол Йоан (Ин. 1:14).

Уникалната връзка

"Но когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син, Който се роди от жена" (Гал. 4:4). Така Писанието потвърждава истината, за която се бореха отците на Църквата в Халкидон. Но какво е точното значение и смисъл на тези думи: "роди се от жена?" Майчинството – дори чисто човешкото – не се изчерпва само с факта на физическото раждане. Само абсолютно слепият може да не забелязва духовното му значение. Самото раждане установява особена духовна връзка между майката и детето. Тази връзка е уникална и неповторима: тя е основана върху привързаност и обич. Когато казваме, че нашият Господ е "роден от Дева Мария", можем ли да забравяме за тази обич? И в този въпрос, както и изобщо в цялата христология, е недопустим какъвто и да е уклон към докетизъм. Разбира се, Иисус е бил (и остава) Вечен Бог; но Той се е и въплътил, и Мария е Негова Майка в пълния смисъл на тази дума. В противен случай Въплъщението би било лъжа. Но това означава, че едно човешко същество е свързано с Господа с особени и много тесни отношения: казано направо, за това човешко същество Иисус не е само Господ и Спасител, но и Син.

От друга страна, Мария е истинска Майка на своето Дете, и това, че Тя е Майка на човека, е не по-малко важно от това, че Тя е Майка на Бога. Детето на Мария е било Бог. И все пак изключителността на ситуацията не е ощетила духовната страна на Нейното майчинство, както и Божествеността на Иисус не Му е пречела да бъде истински човек и да изпитва синовни чувства в отговор на Нейната майчина любов. И това не са безсмислени разсъждения. Недопустимо е да се месим в свещената тайна на уникалните, неизречени отношения на Майката и Нейния Божествен Син. Но още по-недопустимо е да отминаваме тази тайна с пълно мълчание. Тъй или иначе, пълна глупост би било да виждаме в Майката на Господа само физически инструмент за обличането Му в плът. Този възглед не само е тесногръд и кощунствен – още от най-древни времена той е бил отхвърлен от Църквата. Божията майка не е "канал", през който е дошъл на този свят Господ, а истинска Майка, от Която Той добива Своята човешкост. Точно така формулира учението на Църквата преп. Йоан Дамаскин: Иисус не е минал "като през канал", а е приел от Нея (eks avtis) единосъщна на нас плът (De fide orth. 3, 12; РG 94,1028).

Предвечният избор

Мария е "намерила благодат у Бога" (Лк. 1:30). Тя е била избрана, за да послужи на тайната на Въплъщението. Чрез този предвечен избор и предназначение Тя е била донейде отделена от човечеството, белязана сред творението. Може да се каже, че Тя е издигната над всяка твар. Тя представлява човешкия род, но в същото време го превъзхожда. Този божествен избор съдържа в себе си противоречие. Мария е белязана сред човечеството. Още преди Въплъщението, като бъдеща Майка на Въплътения Господ, Тя е в особени и неповторими отношения с Бога, със Светата Троица, защото това, което се извършва с Нея, не е просто историческо събитие, а осъществяване на предвечното решение Божие. В божественото домостроителство на спасението Тя има Свое особено място. Чрез Въплъщението човекът отново придобива онова единство с Бога, което е било разкъсано и унищожено от грехопадението. Осветеното човечество на Иисус е станало мост през бездната на греха. А това човечество Му е дадено от Дева Мария. Самото Въплъщение е открило за човечеството нов път, поставило е начало на новия човек.

Във Въплъщението е роден "Последният Адам" – истински Човек, Който обаче е повече, отколкото просто человек: "Вторият човек е Господ от небето" (1 Кор. 15:47). И Мария като Майка на този "Втори Човек" участва непосредствено в тайнството на изкупителното пре-сътворяване на света. Разбира се, Тя влиза в числото на изкупените, Тя е първата, която добива спасение. Нейният Син е Нейният Изкупител и Спасител, както и Изкупител на целия свят. И все пак само за Дева Мария Изкупителят на света е Нейният Син, Детето, Което Тя е носила и родила. Иисус е роден "не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога" (Ин. 1:13) (този стих се отнася и за Въплъщението, и за новото раждане на човека в кръщението), и все пак Той е в най-прекия смисъл на думата "плод на утробата" на Мария. Неговото свръхприродно раждане е образ и извор на новото битие, на новото, духовно раждане на всички вярващи, което не е нищо друго освен осиновявеност от Бога – причастност към осветеното човечество, "Втория Човек", "Последния Адам".

Майката на "Втория Човек" влиза несъмнено в новия живот по Свой, особен начин. И няма да е прекалено смело, ако кажем, че за Нея Изкуплението е било в някакъв смисъл пред-осъществено в самото Въплъщение. "Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени" (Лк. 1:35). Това е истинско "богоявление" в пълнотата на Духа и благодатта. "Осеняване" е теофаниен израз и теофаниен символ. И Мария е наистина благодатна, изпълнена с благодат. Благовещението е за нея предвестие на Петдесетница. Непостижимата логика на Божествения избор ни насочва към тази смела съпоставка. Та нали не можем да разглеждаме Въплъщението само като някакъв метафизичен трик, който не е оказал никакво влияние върху съдбата на хората, участвали по един или друг начин в него. Бог никога не използва човека като майстор, който използва своето оръдие. Всеки човек е жива личност. Светата Дева не се е превърнала в "инструмент", когато е била "осенена със силата на Всевишния". Разбира се, особеното положение на Светата Дева не е Нейно лично "достижение", не е награда за "заслуги" и не е "аванс" с оглед на бъдещите Й заслуги и добродетели. Това е свободен дар Божи в прекия смисъл на думата. Този избор е предвечен и абсолютен, макар и не безусловен – той е обусловен от тайната на Въплъщението. Мария заема особено място в мирозданието не просто като Дева, а като Девомайка – parthenomitir, бъдеща Майка на Господа. Нейната роля във Въплъщението е двойнствена. От една страна, Тя осигурява непрекъснатостта на човешкия род. По Своето "второ раждане" Нейният Син е Син Давидов, Син на Авраам и на всички "праотци" (това е подчертано и в двата варианта на родословието).

По думите на сщмч. Ириней Лионски, Иисус е "оглавил дългия списък на човечеството" (Adv. Haeres. 3, 18, 1), "събрал в Себе Си всички народи, тръгнали от Адам" (3, 22, 3) и "поел в Себе Си древното създание" (4, 23,4). Но от друга страна Той е "показал ново раждане" (5, 1, 3), станал е Нов Адам. В непрекъснатостта на човешкия род се е извършил рязък пробив, истински обрат в самата същност на битието. И този обрат е започнал от самото Въплъщение, от раждането на "Втория Човек". Сщмч. Ириней говори за обръщане към миналото – от Мария към Ева (3, 22, 4). Като Майка на Новия Човек, Мария е предобраз на всеобщото обновление.

Разбира се, Иисус Христос е единственият Господ и Спасител. Но Мария е Неговата Майка. Тя е "Звездата, която предшества Слънцето", предвещава изгрева на "Слънцето на Спасението". Тя е "зората на тайнствения ден" (из Акатиста на Пресвета Богородица). И дори Рождеството на Самата Богородица спада до известна степен към тайната на спасението. "Рождество Твое, Богородице Дево, радост возвести всей вселенней: из Тебе бо возсия Солнце правды, Христос Бог наш" (тропарят на празника Рождество Богородично). Християнската мисъл се движи винаги в пространството не на обобщените идеи, а на личностите. За Нея тайната на Въплъщението е тайна на Майката и Сина. Майчинството на Богородица е страж на евангелската конкретност, от която бяга всякакъв докетизъм. На традиционната източна икона на Богородица ние винаги виждаме Девата с Младенеца: това е икона на Въплъщението. И, разбира се, никоя икона, никой образ на Въплъщението не е възможен без Божията Майка.

"Нека ми бъде по думата ти"

И тъй, Благовещението е "спасения нашего главизна, и еже от века таинства явление: Син Божий Син Деви бывает, и Гавриил благодат благовествует" (тропарят на празника Благовещение). Архангелът е обявил и провъзгласил Божествената воля. Но Девата не отговаря с мълчание. Тя отговаря на призива на Бога, отговаря с вяра и смирение. "Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти". Тя е приела решението на Бога и се е отзовала на Неговия зов. Този човешки отговор е извънредно важен за Бога. Послушанието на Мария уравновесява непослушанието на Ева. В този смисъл Мария бива наричана Втора Ева, както Нейният Син – Втори Адам. Този паралел се проследява от най-ранни времена; за пръв път – у св. Юстин (Dial. cum. Tryph., 100).

При свщмч. Ириней намираме вече разработена концепция, органично свързана с неговата основна идея за "оглавяването". "Както Ева след думите на ангела падна и избяга от Бога, нарушавайки Неговата заповед, тъй и Мария, получила от словото на ангела дивното обещание, че от Нея ще се роди Бог, беше послушна на това слово. И макар едната да не послуша Бога, другата Му се покори: тъй Дева Мария стана застъпница за дева Ева. И както чрез едната дева човешкият род стана подвластен на смъртта, тъй чрез другата Дева се спасява той, защото непослушанието на едната дева е уравновесено от послушанието на другата" (Adv haeres. 5, 19, 1). Или на друго място: "И тъй, възелът на непослушанието на Ева бе развързан от послушанието на Мария; защото туй, което дева Ева върза с неверието си, Дева Мария развърза с вярата си" (3, 22, 4). Тази съпоставка е традиционна и за Изтока, и за Запада – особено в огласителните беседи. "Ето великото тайнство: както чрез жена смъртта стана наша съдба, тъй и животът е роден за нас от жена", казва блаж. Августин (De agone Christ., 24 – на друго място той просто цитира сщмч. Ириней). "Смърт чрез Ева, живот чрез Мария", провъзгласява афористично блаж. Иероним (Epist 22: Mors per Evam, vita per Mariam; PL 22, 408).

Ще цитираме също така и чудесния откъс от проповедта на митрополит Филарет Московски (1782-1867): "През дните на създаването на света, когато Бог изричаше Своето живо и могъщо: да бъде – словото на Твореца създаваше творения по земята; но в онзи единствен в битието на света ден, когато Божествената Мариам изрече Своето кротко и послушно нека ми бъде – едва дерзая да изрека какво се извърши тогава, – думата на творението накара Твореца да слезе на земята. И тук Бог изрича Своето слово: "Ще заченеш в утробата и ще родиш Син… Той ще бъде велик… Ще царува над дома Иаковов вовеки". Но – което е пак дивно и непостижимо – самото Слово Божие се бави да заработи, удържано от думите на Мария: Как ще бъде това? Необходимо бе Нейното смирено: Нека ми бъде, за да се задейства Божието величествено: Да бъде. Що за съкровена сила се съдържа в тези прости думи: "Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти", и действа по толкова необичаен начин? – Тази чудна сила е най-чистата и съвършена Мариина преданост на Бога, с воля, мисъл, душа, с цялото същество, с всяка способност, всяко действие, всяка надежда и очакване" (Слово в деня на празника Благовещение на Пресвета Богородица, 1822 г.).

Въплъщението е свободно деяние Божие. Но то разкрива не само всемогъществото на Бога, но и преди всичко Неговата бащина любов. Бог още веднъж призовава човешката свобода – както я е призовал в началото на времето, след създаването на разумните същества. Разбира се, инициативата принадлежи на Бога. И все пак доколкото средството за спасение, избрано от Бога, предвижда съединението на Божествената Личност и човешката природа, човекът не може да остане пасивен наблюдател на това тайнство. С устата на Мария, представителка на човечеството, целият човешки род се е отзовал на изкупителното решение на Божествената любов. Защото в Себе Си, в Своята личност Мария е представлявала цялото човечество. Покорното и радостно приемане на Изкуплението, толкова прекрасно изразено в "Песента на Богородица", е било свободно. Разбира се, тази свобода не предполага собствена инициатива – и все пак това е истинска свобода, свобода на любовта и преклонението, смирението и доверието, свобода на съработничеството (срв. сщмч. Ириней Лионский, Adv. haeres. 3, 21, 7: "Мария, съработница на домостроителството на спасението") – това е тъкмо човешката свобода. Божията благодат не може да бъде, тъй да се каже, механично наложена на човека. Тя трябва да бъде свободно приета в смирение и послушание.

Дева Мария също е дъщеря на Ева

Мария е избрана да стане Майка на Въплътения Господ. Трябва да предположим, че Тя е била готова за това необикновено служение – подготвена от Самия Бог. Можем ли да определим в какво и същността и характерът на тази подготовка? Тук се изправяме пред антиномията, за която вече споменахме. Пресветата Дева е представителка на целия човешки род, тоест на падналото човечество, "Вехтия Адам". И пак Тя е "Втората Ева"; от Нея започва ново поколение. С предвечното решение Божие Тя е белязана сред човечеството, но тази "белязаност" не разкъсва същностната Й връзка с човешкия род. Можем ли да вкараме това тайнствено противоречие в логическа схема? Римокатолическата догма за Непорочното Зачатие на Дева Мария е само един смел и благороден опит за решение. Но това решение има смисъл само в контекста на особеното и коренно неправилно разбиране за първородния грях у католиците. Строго погледнато, този "догмат" е само едно ненужно усложняване, а неговата неудачна терминология замъглява неоспоримата истина на католичната вяра. "Привилегията" на Богомайчинството се гради не върху "свободата от първородния грях".

Истина е, на Пресветата Дева е дадена пълнота на благодатта, и личната Й чистота е опазена чрез водачеството на Светия Дух. Но това само по себе си не избавя от греха. Грехът е унищожен само върху Дървото на Кръста, а преди Кръста той е бил обикновено и всеобщо състояние на човечеството, и за никаква "свобода" от него не е могло да става и дума. Грехът не е бил унищожен дори от Въплъщението, въпреки че то е началото на новото Творение. Въплъщението е само основата, "отправната точка" на изкупителното деяние на Господа. И самият "Втори Човек" влиза в пълнотата на славата Си през портите на смъртта. Изкуплението е сложен акт, в който трябва да различаваме отделните му елементи, въпреки че по време на предвечния съвет Божи то е било замислено и решено в цялата му пълнота. Проектирайки се върху оста на времето, единното изкупително деяние се разпада на отделни стадии, които се отразяват една в друга, а окончателното му осъществяване се предвещава и предизобразява във всяка от тях. В Изкуплението има история, и тя се движи напред. Като Майка на Въплътения Мария е добила благодатта на Въплъщението, но това не е абсолютната пълнота на благодатта, защото все още не се е било изпълнило Изкуплението. И все пак личната праведност е възможна и в неизкупен свят, а колко повече – в свят, в който се извършва Изкуплението. Истинският богословски проблем е проблемът за богоизбраността. Във Въплъщението Майката и Детето са неразривно свързани. Въплъщението е повратната точка на историята, а всяка повратна точка е неизбежно противоречива: в нея се съчетава старото и новото. Останалото е мълчание. Да оставим разсъжденията и да съзерцаваме с трепет явлението на Тайната.

Нравственото съвършенство на Дева Мария

Вътрешният опит на Божията Майка е скрит от нас. По самата си природа той не е достъпен за никой друг. Това е тайна на личността на Пресветата Дева. И Църквата, говорейки за Мария, избягва догматични определения. Тя търси езика на молитвената поезия, езика на антиномичните образи и метафори. Нямаме нито основание, нито необходимост да предполагаме, че Пресветата Дева е реализирала веднага цялата пълнота, цялото богатство на благодатта, дадена Й от Господа. Нямаме нито основание, нито необходимост да смятаме, че "пълнотата" на благодатта в този случай трябва да се разбира аритметически и да означава сбор от всички възможни съвършенства и цялото многообразие на духовните дарове. Думата "пълнота" се отнася за Мария: това е Нейна пълнота; Тя е била пълна с благодат. И това е съвсем особена благодат, благодат на Божията Майка, Девомайката, "Неневестната Невеста". Ясно е, че Тя има Свой духовен път, лично израстване в благодатта. Цялото значение на тайната на Спасението се разкрива за Нея постепенно. И Тя участва в Кръстната Жертва: "И на Теб Самата меч ще прониже душата" (Лк. 2:35).

Ярката светлина е грейнала само във Възкресението. Преди това и Христос не е бил още прославен. И след Възнесението ние виждаме Пресветата Дева сред Апостолите, в центъра на растящата Църква. Несъмнено е едно: Пресветата Дева е пазела цял живот в Своето сърце впечатлението (ако може така да се каже) от ангелското посещение, Благовестието за чудесната тайна и неговото изпълнение. Пък и би ли могло да е другояче? Ще повторим още веднъж: същината на Нейния опит е недостъпен за нас. Но ако се откажем изобщо от търсенето на благочестиви догадки, няма ли това да бъде предателство спрямо самата тайна? "А Мариам запомняше всички тия думи, като ги скътваше в сърцето Си" (Лк. 2:19). Целият Й вътрешен живот е бил съсредоточен около това събитие. Защото няма съмнение, че тайната на Въплъщението е и тайна на Нейната личност. Нейното положение в този свят е уникално и изключително, и с личностните Си качества Тя трябва да му съответства. В това е самата същност на особеното Й съвършенство, наричано "Приснодевство". Мария е Дева. Девството тук не е просто физическо состояние. Това е преди всичко особен вътрешен светоусет, без който телесната девственост не носи никаква полза. И името "Приснодева" се отнася, разбира се, не само и не толкова към сферата на физиологията. То се отнася не само към девственото раждане и не означава само това, че Тя и след това е останала без общуване с мъж (ако вярваме в непорочното зачатие и Божествеността на Иисус, то последното не предизвиква съмнение). То преди всичко елиминира всеки "еротичен" елемент на душевния живот, всякакви сетивни и себелюбиви желания и страсти, всякакво разсейване на сърцето и ума. Телесната девственост е само външен знак на духовната цялост и чистота – нали е казано, че само чистите по сърце "ще видят Бога".

Девството е свобода от страстите, истинска apathia, която е самата същност на духовния живот. Свобода от страстите и "влеченията" (epithimia) – свобода от властта на "помислите", мъчна склоняемост към злото, според израза на преп. Йоан Дамаскин. Душата на Мария е подвластна само на Бога, стреми се единствено към Него. Всичките Й помисли и желания са насочени (привлечени, притеглени, по думите на преп. Йоан) към неща, достойни за желание и привързаност. Тя не познава страстта (thimos). Тя пази девствеността на ума, душата и тялото (Hom. 6 in Nativitatem B. V. Mariae, 9 et 5; PG 96 676 A et 668C). Това е цялостна обърнатост към Господа, пълно посвещаване на Самата Себе Си и целия Си живот на Бога. Да бъдеш истинска "Рабиня Господня" е означавало тъкмо това – да бъдеш Приснодева без плътски стремежи. Духовната девственост е безгрешност – но все пак тя не е "съвършенство" и свобода от съблазънта. Дори и нашият Господ е бил в някакъв смисъл уязвим за изкушения – неслучайно сатаната Го е изкушавал в пустинята…

Нашата Владичица също вероятно е имала Своите изкушения, но Тя ги е побеждавала с твърда вяра и вярност на Бога. Дори и обикновената, земна майчина любов се превръща във висшата си точка в духовное себеотъждествяване с детето – чувство, включващо и себеотричане, и жертва. А Мария, разбира се, е обичала Своя Син не по-малко, отколкото обикновената майка – обикновеното дете. Нейният Син ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния (срв. Лк. 1:32). Очевидно, това е Онзи, "Който трябва да дойде", това е Месия (вж. Лк. 7:19). Мария изповядва Своята вяра в "Песента на Богородица", химн на месианска възхвала и благодарение. Мария не е могла да не разбира смисъла на всичко, което се извършва с Нея – но Тя най-вероятно го е разбирала постепенно, с течение на времето, скътвайки тайнствените обещания в сърцето Си. За Нея е съществувал само един път. Тя е била погълната от само една мисъл – да бъде послушна на Бога, Който е "погледнал милостно смирението на Своята Рабиня" и е "сторил велико нещо" на Нея. Тъкмо така описва и апостол Павел состоянието и красотата на девствеността: "Неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане света телом и духом" (1 Кор. 7:34). Връхната точка на това девствено служение е светостта на Приснодевата, Пречиста и Пренепорочна.

Mайка на всички нас

В своето възхитително "Писмо до Негово преподобие Е. Б. Пюзи, доктор по богословие, по повод неговия "Иреникон" (1865) кардинал Нюман сполучливо отбелязва: "Богословието се занимава със свръхестествени предмети, вечно пита за тайни, които разсъдъкът не е в състояние нито да разбере, нито да се доближи до тях. Мисълта прекъсва, и да се опитваш да я продължиш или завършиш означава да се гмурваш в бездна. Блаж. Августин предупреждава, че ако се опитаме да намерим и свържем краищата на линиите, отиващи в безкрайността, ще започнем само да си противоречим" (Difficulties felt Anglicans in Catholic Teaching, 5th ed., p. 430). Всички са съгласни, че в крайна сметка критерий за истинността на едно или друго християнско предание е догматът. Историческите аргументи – на древността или на мълчаливото неотхвърляне – се оказват тук недостатъчни. Те трябва да бъдат подложени на внимателна богословска проверка в светлината на християнската вяра като цяло. Въпросът се поставя така: пазим ли вярата на Писанието и Църквата, разбираме ли и изповядваме ли Символа на вярата именно в онзи смисъл, в кайто той ни е даден, правилно ли вярваме в истината на Въплъщението?

Да цитираме още веднъж Нюман. "Искам да кажа – продължава той, – че щом като сме свикнали с твърдението, че Мария е родила, а след това и хранила и носила на ръце Предвечния, станал дете, ще можем ли да възпрем по някакъв начин все по-стремителната лавина от мисли и догадки, предизвикани от осъзнаването на този факт? Какъв трепет и изумление ни обхваща при мисълта, че творението се доближило толкова близо до Същността на Божеството!" (Ор. cit., р. 431).

За щастие в своите търсения богословът се ръководи не само от логиката и ерудицията. Води го вярата: вярвам, за да разбирам. Вярата просвещава разума. Знанията, паметта за миналото оживяват в непрекъснатия църковен опит. Католичното богословие следва учителния авторитет на Църквата, нейната жива традиция. Православният богослов сам живее в Църквата, в Тялото Христово. Църквата е онова мистично тяло, където, тъй да се каже, не престава да действа Тайната на Въплъщението, разкривайки все нови и нови свои страни в тайнствата и молитвения опит. В Небесната – истински Съборната и Вселенска – Църква тайната на Новото Човечество се разкрива като реално ново битие. И тук, в живото единство на мистичното Тяло Христово, личността на Пресветата Дева се явява в целия си блясък и слава. Тук Църквата съзерцава Нейното недосегаемо съвършенство. Тук става ясно колко неразривно е съединена Тя със Сина, със "Седящия отдясно на Отца". За Нея вече е настъпило изпълнението на това, което все още само предстои на човечеството. "Преставилася еси к животу, Мати сущи Живота", пее Църквата. "Богородицу… гроб и умерщвление не удержаста: якоже бо Живота Матер, к животу престави во утробу Вселивыйся приснодевственную" (тропарят и кондакът на празника Успение Богородично, kimisis).

Да повторим: това не е толкова "награда" за Нейната чистота и добродетел, колкото необходимо следствие от служението Й като Майка Божия, Богородица. Тържествуващата Църква е преди всичко молеща се Църква, нейното битие е живото й участие в служението на Христа, в Неговото застъпничество и изкупителна любов. Съединението с Христа, което е целта на битието на Църквата – пък и на всеки отделен християнин – е преди всичко приобщаване към Неговата жертвена любов към човечеството. И тук огромна роля принадлежи на Онази, Която е свързана по уникален начин с Изкупителя – чрез връзките на майчината любов. Божията Майка става Майка на всички живущи, на целия християнски род, на всеки роден и възроден в Духа и истината. А връхната точка на майчината любов – самоотъждествяването с детето – се проявява тук в цялата си пълнота. Църквата не говори много в догматите си за тайните на своето собствено битие. А тайната на Мария е тайна на Църквата. Майката Църква и Майката Божия заедно раждат новия живот. Те и двете са предстоятелки.

Църквата зове вярващите при себе си и им помага да проникват духовно в тези тайни на вярата, тайни на собственото им съществуване и духовна съдба. В Църквата те се учат да съзерцават живия Христос заедно с тържествуващия събор, Църквата на първородните, записани на Небесата (срв. Евр. 12:23), и да им се покланят. И в този сияещ от слава събор те различават ослепителния лик на Пресветата Майка на Господа и Изкупителя, лик, пълен с благодат и любов, състрадание и милосърдие – лика на "Честнейшая херувим и Славнейшая без сравнения серафим, без истления Бога Слова Рождшая". Тъкмо в светлината на това съзерцание и в духа на вярата трябва да върши своя труд богословът – да разяснява вярващите и на всички, които търсят истината, величествената тайна на Въплъщението. Тази тайна, започвайки от епохата на Отците, се символизира от едно свещено име: Мария Богородица, Майката на Въплътилия се Бог.

Превод: Андрей Романов

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

1 Response

  1. Еле каза:

    Този текст е част от третия том на събраните съчинения на о. Георги Флоровски „Творение и изкупление“. Той вече може да бъде намерен и на български – беше подготвен и издаден от храм „Света София“ през настоящата година. Честито Рождество Христово на всички!

Споделете в социалните мрежи