Защо християните изгубиха любовта?

Християнството е религия на любовта. Бог се разкрива на света като Любов. Християнството е жертвена любов. Тук Бог утвърждава принципа на вечното битие като любов с това, че принася Самия Себе Си в жертва. Това тайнство – разпъването на  Бога заради човека – е докарвало до изумление и благоговеен ужас онези, пред които се е разкривала бездната на Божествената Любов – безкрайна като самото битие.

Апостол Йоан в Евангелието си откри на света новото име на Бога: това име е Любов. В последната Си беседа с учениците Господ им завеща да се обичат. Да пребъдваш в любовта означава да пребъдваш в Бога. Любовта е онзи тайнствен меч, който отделя учениците Христови от учениците на демона. Любовта е небесният огън, който Христос донесе на земята; този огън трябва да преобрази човека. Без огъня на любовта душата на човека остава студена като труп. Св. апостол Йоан Богослов в края на земния си живот повтаряше само тези думи: «Дечица, обичайте се – това е всичко».

Християнството победи света с любов; ако може така да се каже, сърцето на езическия свят беше пленено и покорено от силата и красотата на любовта. Докосвайки се до християнството, езическият свят усети, че любовта е светлина и живот. Докато сърцата на християните пламтяха от любов, Църквата беше победителка. По време на най-лютите гонения тя побеждаваше своите гонители с любовта си, разкривайки им величието и тайната на християнството.

Критерий за нашата вярата е любовта ни. Истинската вяра се проявява чрез любовта и милосърдието – те са също толкова неотделими от нея, колкото топлината и светлината са неотделими от огъня. Когато губим вярата си, изгасва надеждата и изчезва любовта. Затова онези, които нямат любов и мислят, че са християни, лъжат себе си. Вярата им е илюзорна. Те си въобразяват, че са последователи на Христос, без да имат главното – Духа Христов.

Езическият свят не устоя пред силата на Христовата любов. Но когато тя започна да оскъднява в сърцата на хората, езическият свят сякаш отново възкръсна. И той не само напада Църквата с гонения като през първите векове, но и прониква в съзнанието на самите християни, изопачава учението на Христос, превръща християнство в гола форма – в дърво, на което има все по-малко плодове.

Защо оскъдня любовта между християните? Началото на духовното падение и неговият край е гордостта. Но гордостта е многовидна и многолика. Гордостта се присламчва към самото добро – както някои хищни растения, увивайки се около свола на дървото, се хранят с неговите сокове, изпивайки силите му. Гордостта поражда егоизъм и егоцентризъм – извратена любов на човека към самия себе си. Гордостта в религията приема формата на рационализъм и екстатичност. Гордостта ражда вяра в собствения разсъдък като универсален инструмент на познанието, който се проявява чрез перманентно реформаторство. Гордостта може да се проявява като разрушител на обществото – като анархизъм, и, обратно, в централизацията му – като империализъм и диктатура. Загубата на любовта се разкрива като душевна студенина и безразличие към хората, като себепревъзнасяне и насилие спрямо другите.

Гордият гледа на хората като на оръдие за достигането на своите цели – най-често на своите страсти; човекът сам по себе си губи за него своята ценност. Гордостта ражда тирани и роби. Гордостта разделя и отчуждава хората един от друг. Гордият си въобразява, че светът е създаден заради него, че той е като някакъв център, около който трябва да се въртят останалите хора като планети около слънцето.

Християнското семейство е дейна любов, която нараства чрез служенето ни един на друг. Днес обаче всеки член на семейството иска другите да служат на него и семейството става поле на невидима, но постоянна борба за първенство и власт. Гордият иска да получи повече, отколкото дава, и бива оскърбен, когато другите не разбират мнимото му превъзходство. Ето защо толкова катастрофично се разпадат семействата – като стъклени съдове, разтрошавани от ударите на чук.

Човекът не се радва на човека. Дори роднините не намират време, за да се видят. Християнинът посреща християнските празници без духовна радост, а по-скоро сякаш изпълнява някакъв дълг. Сякаш сива, непрогледна мъгла е покрила цялата земя.

Без любов мъртвее човешката душа и затова съвременните хора са дълбоко нещастни. Самата религия без любов става чужда на сърцето и неразбираема за душата.

Каква е причината за това, че сме изгубили любовта? Това е глобален процес, това е пътят ни към духовната смърт, най-голямата катастрофа на последните векове, особенно на нашето време, по-страшна от кръвопролитните войни и стихийните бедствия. Това е разчовечаването на човека; той престава да бъде личност и се превръща само в същество.

Загубата на любовта, егоизмът и безразличието се дължат на ред причини. Ще се спрем на една от тях.

Само прекрасното може да бъде обичано. Грозното и уродливото може да бъде търпяно, но не и да бъде обичано. Любовта и красотата са свързани. Възпитанието на хората и традициите на народите, колкото и несъвършени да са те, имат в основата си една цел – да запазят красотата и благородството на човешката душа. Традициите, обичаите, общественото мнение, високата оценка на целомъдрието, готовността за саможертва – всичко това са били форми на запазването на любовта. Днес тези традиции се осмиват и разрушават; моралните понятия се разглеждат като окови, с които е бил окован човекът като някакъв затворник през миналите векове. През всички времена са съществували грехове и пороци, но те са били оценявани като зло и като болест, разяждаща човешкото общество. Днес грехът и порокът са престанали да възмущават хората; възмущава ги друго – осъждането на греха. За хората, живели преди потопа, в Библията се казва, че «те са станали плът», т.е. при тях са били изгубили потребностите на духа, извратени са били чувствата на душата и е започнала да господства плътта: човекът се е отъждествил със своето тяло и затова е паднал по-долу от всички същества, живеещи на земята.

Човекът губи красотата на своята душа и затова не може да обича и не може да бъде обичан. В тялото му гнездят само инстинкти и тъмни страсти. Страстите са грозни: човекът може да им се отдава, но не може да ги обича. Затова, губейки красотата, хората губят и любовта. Лъжата, измамата, демонският свят на наркотиците и алкохола, блудството и развратът в най-безсрамните им форми правят хората грозни. Затова се увеличава дистанцията между хората и емоционалната студенина прави земята да прилича на гробище, където обитават живи трупове.

Чистотата е духовна светлина и радост; грехът и порокът са тежест и духовен мрак. Искат да отнемат чистотата на човека, да я осмеят, да я стъпчат. Затова светът е станал чужд и празен за хората. Човекът не усеща болката на другия, не иска и не може да го стопли с топлината на своята душа. Човекът се страхува от света и вътрешно се брани от хората. Тази самота, съзнавана и несъзнавана, самотата на пустинята – това е най-страшното проклятие на нашия век.

Източник: karelin-r.ru

Превод: Андрей Романов