Пътищата Божии
Многострадалният Йов
Понякога ни е тежко. Наистина тежко, не виждаме нито отговор, нито светлинка в тунела, нито някакъв изход. И намирайки се в това състояние на тревожност и обърканост, и усещайки своята слабост и неспособност да променим нещо със собствените си сили, отново и отново си задаваме тежкия въпрос: „Защо точно аз?“. Защо това страшно, непоносимо, скръбно бедствие се случва именно на мен, а не на някого другиго? Как да живея по-нататък, щом бедата вече чука на вратата? С какви единици се измерва прага на човешките възможности?
Иконописецът и режисьор Владимир Щербинин, в миналото послушник в Псково-Печорския манастир, спомняйки си своето послушание в съветско време, ни разказа следната история за един от трудещите се послушници: „Когато отидох в манастира, Александър вече беше починал. Той е бил псалмопевец преди мен. Всички си спомняха неговата необикновена доброжелателност и кротост. Той никога не повишавал тон, никога не говорел лошо за никого. Понякога събеседниците му го затрупвали с факти за лошите постъпки на някого, на той винаги възразявал: “Дори да е така, аз не вярвам. Той не е лош човек!”. Историята на неговия живот е трагична. Децата му играли с пушка и дъщеря му застреляла малкото си братче. След това полудяла и се обесила на 16 години. Но Александър не се отчаял, не се озлобил, не станал алкохолик. По цяла нощ от прозореца му се виждала мъждукаща светлина – той се молел. През зимата свещеникът идвал в храма в пет часа, за да запали печката за служба, а Александър, омотан с дебел шал вече бил на вратата. И съдейки по стъпките около храма, явно чакал тук цяла нощ. Той връщал свещеника да си доспи, а сам палел кандилата, печката и седял тихо до началото на литургията. Така, както живял тихо, така и починал, без да притеснява никого“.
Ето, едва ли можем да си представим по-страшна история. Нещастен случай: заради невниманието на възрастните загиват две деца. Животът на близките е разбит. Какво следва? Децата няма да се върнат, остава единствено онова ужасно, изпепеляващо чувство, че поради непредпазливост, нелепа случайност, че не си могъл да предотвратиш, защото те е нямало… Чувството за вина и отчаяното осъзнаване на собствената си слабост и невъзможност да върнеш времето пораждат чудовищни последствия и те често ни тласкат в бездната, чиито врати се затварят само отвътре.
Действително ли в такива случаи нямаме избор? Ако ние по своя воля се превръщаме в равнодушни статисти, ако се отпускаме, ако летим надолу, оставяйки всяка надежда и изпадаме в отчаяние — това също е наш избор. Нима не е възможен друг път? Както видяхме по-горе, такъв път е възможен. И той е единственият, който ни връща към живота.
Думите на Господа към Иаир, началника на синагогата: „Не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде.” (Лк. 8: 50) са произнесени в онази страшна минута, когато нещастният баща вече знае, че дъщеря му е мъртва. Всичко е напразно. Вече е късно. Не притеснявай Учителя. Нищо не може да се промени. И ето пред нас стои съкрушен баща, отпуснал ръце, защото неговият свят се е преобърнал… и Бог, протягащ ръка. „Не бой се и вярвай.“ Ако се замислим, тази молба на Христос не е нищо друго, освен призив към най-възвишеното, към това, което винаги липсва в живота ни. Да вярваме без капчица съмнение, изцяло да се уповаваме на Бога и да превъзмогнем страха си. Ние просто нямаме тази вяра. Затова и се страхуваме, затова и се съмняваме. Не умеем да се доверим. При Александър всичко е било по друг начин. Господ не е върнал децата на този несретник, така, както е възкресил дъщерята на Иаир. Но Той е протегнал ръка и го е призовал да тръгне по кръстния път. И рабът Божий Александър не се е усъмнил, той е тръгнал по този тежък и мъчителен път на издигането от тъмата към Светлината. Защото се е доверил на Бога, знаейки, че Той може по неведоми пътища да спаси дъщеря му, така трагично напуснала живота, и защото е бил сигурен, че зад него са бездната и смъртта, до които той обезателно би достигнал, отклонявайки Божията помощ.
И как да не си спомним свети Йов Многострадални, чиито лишения от човешка гледна точка са минимум нелогични и напразни. Йов е праведник. Защо тогава Бог го наказва? Пътят на Йов е изключителен път на смирение, на пълно доверие на Божия промисъл за човешкия живот. Изключителен, защото до него няма никого в тежкия момент. Никого, освен Бог… Какво e това, да чуеш от най-близкия си човек призив да прокълнеш Твореца и да умреш? Каква би трябвало да е силата на търпението и любовта, за да не се поддадеш на отчаянието и да не паднеш? Ако другите не вярват, как да вярваш самият ти? Но Йов е вярвал. Неговият живот е старозаветният образ на бъдещите страдания, кротост и смирение на Сина Божий, Неговото повиновение пред волята на Отца.
Ние избираме различни пътища. Но ги избираме сами, а не някой друг заради нас. Бог е с нас по тези пътища от самото начало до последния ни дъх. Ние сме дошли на този свят по Неговата воля. Но същевременно Той ни дава пълна свобода на действие, воля и избор. Ние избираме. Само че не винаги този избор е верен и осмислен…
Трудностите, с които се срещаме в живота, в някакъв смисъл са признак на самия живот. Признак, че го има, че е необходимо да преодоляваме, да търпим, да се борим. Понякога и скръбта ни се подава като единствено възможното лекарство срещу непоправимите последствия от множеството грехове, които съсипват и погубват душите ни. Твърде често в храма идват хора буквално с последни издихания, в отчаяние и съкрушени, защото неразрешими проблеми — дългове, вражда, болести, самота са притиснали именно тях. А колко като тях въобще не идват? И не търсят изход или намират най-краткото и най-бързо решение, което на практика нищо не решава, а точно обратното – погубва всичко. А е възможно да не погубваме всичко. Възможно е…
Преди няколко дни извърших опело на мъж, в миналото силен, работохолик, неспособен да стои без работа. Преди четири години му откриха рак на мозъка. Лекуваше се дълго, ту с положителен, ту с отрицателен резултат, но в края на краищата болестта се оказа по-силна. Често го посещавах, защото той вече нямаше сили да идва в храма. Дълго беседвахме. Това бе не само изповед, а разговор, в който имаше и спорове и остри реплики. Но накрая винаги стигахме до едно мнение, той се причастяваше и се разделяхме за кратко. Но поради някои обстоятелства пътищата ни се разделиха. Дълго не знаех какво се случва с него, мислех си, че вече болестта го е надвила, починал е, а роднините са извикали за опело друг свещеник. Но грешах. През цялото това време моят познат се е борил с болестта, борил се е с всички сили. И съм убеден, че все пак не болестта победи. На опелото забелязах върху лицето му едно особено умиротворение и покой, което не се среща често при хора, страдали преди смъртта си. Можи би той е намерил и осъзнал онзи вътрешен път, по който Господ го е водил през целия му живот…
Архимандрит Йоан (Крестянкин) в едно от писмата си пише: „Настъпило е време, когато трябва да се поклоним доземи на всяка скръб и да й целунем ръка. Само скръбта ходатайства за нашето спасение“. Действително, ако се обърнем назад и направим равносметка колко рани волно или неволно сме нанесли на себе си и другите… Нима тежките болести не се лекуват с горчиви лекарства? И само когато сме способни да благодарим за всичко, без да се обръщаме назад и без да търсим виновни, само тогава ще сме способни да видим, че по пътя, по който сме вървели и вървим, никога не сме били сами… I www.pravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
