Угодно ли е Богу да боледуваме?

Източник: Църковен вестник

Много често ми се случва да чета и да чувам за случаи на чудодейни изцеления. Вероятно и на вас. Хо­ра­та, на ко­и­то те­зи чу­де­са се случ­ват, труд­но би­ха мог­ли да се на­ре­кат рев­нос­т­ни пра­вос­лав­ни. Обик­но­ве­но ста­ва ду­ма за хо­ра от ти­па: “Не хо­дя на цър­к­ва, ама ина­че си вяр­вам”. Стра­дат те са­ми­те или те­хен бли­зък от ня­кое за­бо­ля­ва­не, то­га­ва ня­как­ва “мно­го вяр­ва­ща же­на” им каз­ва да за­па­лят свещ пред еди-коя си ико­на или да прес­пят в еди-кой си ма­нас­тир, да пи­ят во­да от еди-кое си аяз­мо… Пра­вят го – и оз­д­ра­вя­ват. Чу­до­то се е из­вър­ши­ло вър­ху тях.

Ня­кой ще ре­че – бол­на мис­ти­ка, но аз си мис­ля, че по-ско­ро ста­ва въп­рос за чис­та, по дет­с­ки не­под­п­ра­ве­на вя­ра в ма­гич­но­то, в чу­до­то.

В съ­що­то вре­ме ние, “вер­ни­те”, с го­ди­ни стра­да­ме от ня­кое за­бо­ля­ва­не, ко­е­то тро­ви жи­во­та ни и то­зи на близ­ки­те ни, но не дръз­ва­ме да си по­же­ла­ем чу­до. Спи­рат ни раз­лич­ни нат­ру­па­ни по вре­ме­то на ка­те­хи­за­ци­я­та ни убеж­де­ния: осъз­на­ва­ме сво­я­та гре­хов­ност и не­дос­тойн­с­т­во, не ис­ка­ме да из­ку­ша­ва­ме Бо­га, че­ли сме за Бо­жии угод­ни­ци, ко­и­то тър­пе­ли­во по­на­ся­ли бо­лес­ти­те си, при­е­ма­ме бо­лес­ти­те и стра­да­ни­я­та за нор­мал­но със­то­я­ние за пад­на­ло­то ни ес­тес­т­во и най-ве­че, не дръз­ва­ме да нас­то­я­ва­ме пред Бо­га за из­це­ре­ние, за­що­то не сме си­гур­ни да­ли Бо­жи­я­та во­ля за нас не е да по­бо­ле­ду­ва­ме.

Угод­но ли е Бо­гу да бо­ле­ду­ва­ме? За да си от­го­во­рим на то­зи въп­рос, ще раз­гър­нем Сло­во­то Бо­жие, за да ви­дим от пър­ва ръ­ка как­во е от­но­ше­ни­е­то на Гос­под Иисус Хрис­тос към бо­лес­ти­те. Там ще от­к­ри­ем, че през ця­ло­то Си зем­но слу­же­ние Гос­под на­ред със Сво­я­та про­по­вед е из­це­ря­вал бол­ни­те и стра­да­щи­те – власт, ко­я­то Той за­ве­ща­ва и на Сво­и­те пос­ле­до­ва­те­ли.

„И пръс­на се слух за Не­го по ця­ла Си­рия; и до­ве­до­ха при Не­го всич­ки не­мощ­ни, на­лег­на­ти от вся­как­ви бо­лес­ти и не­дъ­зи, и хва­на­ти от бяс и лу­ни­ча­ви, и раз­с­ла­бе­ни, и Той ги из­це­ри“ (Мат. 4:24) – се каз­ва в Еван­ге­ли­е­то по Ма­тея.

„…Го­ля­мо мно­жес­т­во на­род от ця­ла Иудея и Иеру­са­лим и от при­мор­с­ки­те мес­та Тир­с­ки и Си­дон­с­ки, ко­и­то бя­ха дош­ли да Го чу­ят и да се из­ле­ку­ват от бо­лес­ти­те си; бя­ха дош­ли тъй съ­що и стра­да­щи от не­чис­ти ду­хо­ве; и се из­це­ря­ва­ха.

И це­ли­ят на­род гле­да­ше да се доп­ре до Не­го, за­що­то от Не­го из­ли­за­ше си­ла и из­це­ря­ва­ше всич­ки“ (Лу­ка. 6:17-19) – пот­вър­ж­да­ва и св. ап. и еван­ге­лист Лу­ка.

В Еван­ге­ли­е­то са раз­ка­за­ни и кон­к­рет­ни слу­чаи, ко­га­то Гос­под Иисус Хрис­тос из­це­ря­ва по­тър­си­ли­те при Не­го по­мощ: про­ка­же­ни­ят, сле­пи­ят по рож­де­ние, кръ­во­те­чи­ва­та, раз­с­лаб­ле­ни­ят, ко­го­то спус­на­ли през пок­ри­ва, слу­ча­ят в къ­пал­ня­та Ви­тез­да, слу­га­та на стот­ни­ка, тъ­ща­та на ап. Си­мон и мно­го дру­ги. От всич­ки те­зи слу­чаи ста­ва яс­но, че Гос­под из­це­ря­ва не­за­бав­но всич­ки, ко­и­то го мо­лят за то­ва. На ни­ко­го от мно­гоб­рой­ни­те бол­ни, ко­и­то се сти­чат към Не­го, Гос­под не каз­ва: „Ти зас­лу­жа­ваш да стра­даш“ или: „Доб­ре ще е за­ра­ди спа­се­ни­е­то на ду­ша­та ти да по­бо­ле­ду­ваш“. Ни­то е очак­вал от ня­кой сляп, не­дъ­гав или про­ка­жен да е ра­дос­тен и бла­го­да­рен, че Гос­под не го е изос­та­вил, ка­то му е пра­тил то­ва стра­да­ние. Нап­ро­тив Гос­под яс­но пос­та­вя па­ра­лел меж­ду те­лес­но­то здра­ве, от ед­на стра­на, и про­ща­ва­не­то на гре­хо­ве­те и спа­се­ни­е­то на ду­ша­та (вж. Лу­ка. 6:5-10; Лу­ка. 5:23), от друга.

От­къ­де то­га­ва ид­ва раз­би­ра­не­то, че за спа­се­ни­е­то ни е по­лез­но да бо­ле­ду­ва­ме и да стра­да­ме? Всич­ки ние сме че­ли за ве­ли­ки Бо­жии угод­ни­ци, ко­и­то нехаели за здра­ве­то на тя­ло­то си и без­ро­пот­но и тър­пе­ли­во по­на­ся­ли не­дъ­зи­те му – без да тър­сят из­це­ре­ние. Но ра­дост­та, с ко­я­то те­зи све­тии при­е­ма­ли бо­лес­ти­те си, в ни­ка­къв слу­чай не мо­же да бъ­де при­мер за нас, хо­ра­та с крех­ка вя­ра, твър­де да­ле­че от тех­ния свят и бо­го­у­го­ден жи­вот. Как­то и не всич­ки мо­жем да бъ­дем стъл­п­ни­ци или да но­сим под­ви­га на юрод­с­т­во­то, зак­лю­че­ни­е­то, от­шел­ни­чес­т­во­то, пос­то­ян­но­то пос­т­ни­чес­т­во… То­ва е под­виг за из­б­ра­ни и е ре­зул­тат от осо­бе­но ду­хов­но раз­по­ло­же­ние.

Тях­но­то неб­ре­же­ние към тя­ло­то ня­ма ни­що об­що ни­то с ма­ни­хейс­ка­та пог­ну­са от плът­та, ни­то с ма­зо­хиз­ма. Те до та­ка­ва сте­пен са въз­лю­би­ли Бо­га, че са заб­ра­ви­ли се­бе си, заб­ра­ви­ли са да спят, да се хра­нят…; до та­ка­ва сте­пен са въз­лю­би­ли ближ­ни­те и са при­е­ли тех­ни­те бол­ки и стра­да­ния, че са заб­ра­ви­ли сво­и­те. Ма­кар да не се гри­же­ли за сво­е­то със­то­я­ние, те­зи Бо­жии угод­ни­ци дъл­бо­ко съ­чув­с­т­ва­ли на стра­да­ни­е­то на сво­и­те ближ­ни и усър­д­но се мо­ле­ли за тях­но­то из­це­ре­ние.

Бо­лест­та ни приб­ли­жа­ва към спа­се­ни­е­то, ка­то ни учи на сми­ре­ние, тър­пе­ние, ка­то чрез нея об­ръ­ща­ме очи­те си към Бо­га, на­шия Не­бе­сен Отец, и на­вът­ре към скри­ти­те не­дъ­зи на ду­ша­та ни. Но ако бо­лест­та об­себ­ва из­ця­ло вре­ме­то, вни­ма­ни­е­то и си­ли­те ни, ако ни пре­чи да се гри­жим за близ­ки­те си и да вър­шим ра­бо­та­та си, ако уби­ва ра­дост­та ни от жи­во­та и под­рон­ва вя­ра­та ни в Бо­га, ако в край­на смет­ка ни из­пъл­ни с чув­с­т­во за без­си­лие, гняв, ако ни до­ве­де до уни­ние и от­ча­я­ние, то­га­ва най-доб­ре да ви­ка­ме по-ско­ро към Гос­по­да ка­то два­ма­та слеп­ци: „По­ми­луй ни, Иису­се, Си­не Да­ви­дов!“ (Мат. 9:27) И Бог ще ни из­це­ри и от те­лес­ни­те ни не­дъ­зи, и от ду­шев­ни­те.

„Ако мо­жеш да по­вяр­ваш, всич­ко е въз­мож­но за вяр­ва­щия“ (Марк. 9:23).

Ако про­че­тем вни­ма­тел­но опи­са­ни­те в Еван­ге­ли­е­то слу­чаи на из­це­ре­ния, ще за­бе­ле­жим, кол­ко ва­жен фак­тор за из­це­ре­ни­е­то е вя­ра­та. Про­ка­же­ни­ят, ма­кар че стра­дал от не­ле­чи­ма и смър­то­нос­на за вре­ме­то си бо­лест, без сян­ка от съм­не­ние ви­кал след Хрис­та да го очис­ти от про­ка­за­та. Кръ­во­то­чи­ва­та не се съм­ня­ва­ла, че са­мо да се до­кос­не до край­че­ца на дре­ха­та на Хрис­та – и ще оз­д­ра­вее, въп­ре­ки че го­ди­ни на­ред ле­ка­ри­те не ус­пе­ли да я из­ле­ку­ват. Стот­ни­кът ня­мал съм­не­ние, че са­мо ду­ма­та на Спа­си­те­ля е дос­та­тъч­на, за да из­ле­ку­ва слу­га­та му.

Ако след ду­ми­те на Хрис­тос „ста­ни, взе­ми си пос­те­ля­та и вър­ви“ раз­с­ла­бе­ни­ят си бе­ше ка­зал: „ама как да ста­на, ка­то съм не­дъ­гав?“ или „ама То­зи ни­що не нап­ра­ви, за да ме из­ле­ку­ва!“, ако се бе­ше усъм­нил във въз­мож­ност­та да бъ­де из­це­рен, да­ли изоб­що ня­ко­га ще­ше да ста­не?

А ние се съм­ня­ва­ме. Ка­то че по­ве­че вяр­ва­ме на ле­ка­ри­те, ко­и­то оп­рав­да­ват без­си­ли­е­то си с фор­му­ли­ров­ки ка­то „стра­да­те от не­ле­чи­ма бо­лест“ или „не­об­ра­ти­мо ув­ре­ден“, от­кол­ко­то на Бо­га, Кой­то и „не­ле­чи­мо бол­ни“, и не­дъ­га­ви по рож­де­ние е изцерявал, и мър­т­ви е въз­к­ре­ся­вал. За­то­ва и не оз­д­ра­вя­ва­ме, за­що­то стра­да­ме от ма­ло­ве­рие.

На вся­ко бо­гос­лу­же­ние се мо­лим за „здра­ве и спа­се­ние“ (вж. Въз­г­ла­са). Ако се мо­лим с вя­ра – Бог чу­ва мол­ба­та ни и ни из­п­ра­ща здра­ве. Но ако хем се мо­лим за здра­ве, хем си мис­лим, че Бог мо­же би не ис­ка да ни из­ле­ку­ва или мо­же би е доб­ре за спа­се­ни­е­то ни да по­бо­ле­ду­ва­ме, или, че Бог зас­лу­же­но ни на­каз­ва, че сме не­дос­той­ни, че в на­шия слу­чай чу­до­то е не­въз­мож­но, или по­не не вед­на­га… Ако има­ме по­доб­ни убеж­де­ния, Бог ува­жа­ва сво­бо­да­та ни и не ни нат­рап­ва да­ро­ве, ко­и­то не сме го­то­ви да при­е­мем.

Вя­ра­та, не­по­ко­ле­би­ма­та вя­ра, че Бог ще ни из­ле­ку­ва, е за­дъл­жи­тел­но ус­ло­вие то­ва да ста­не. „Стра­да ли ня­кой меж­ду вас, не­ка се мо­ли… И мо­лит­ва­та, про­из­ли­за­ща от вя­ра­та, ще из­це­ри бол­ния, и Гос­под ще го диг­не; и ако гре­хо­ве е сто­рил, ще му се прос­тят“ – се каз­ва в пос­ла­ни­е­то на св. ап. Яков (5:13-15). Вя­ра­та чу­дот­во­ри. Св. Йо­ан Крон­щад­с­ки каз­ва за вя­ра­та, че тя е „ус­та­та на ду­ша­та, чрез ко­я­то при­е­ма­ме Бо­жи­и­те да­ро­ве“. Вя­ра­та е про­вод­ни­кът, чрез кой­то це­леб­на­та Бо­жия бла­го­дат сти­га до нас. А ако не ни дос­ти­га вя­ра, ви­на­ги мо­жем да вик­нем през съл­зи към Хрис­та ка­то ба­ща­та на бес­но­ва­то­то мом­че: „Вяр­вам, Гос­по­ди! по­мог­ни на не­ве­ри­е­то ми“ (Марк. 9:24).

Пра­вос­ла­ви­е­то ни учи да бла­го­да­рим на Бо­га за всич­ко – и за ло­шо­то, и за доб­ро­то (Сол. 5:18), и да вяр­ва­ме, че та­ка Той ни пред­паз­ва от по-го­ля­мо зло. То­ва не оз­на­ча­ва да се при­ми­рим с бо­лест­та си. Бла­го­да­ре­ни­е­то ид­ва от пъл­но­то до­ве­рие в Бо­га ка­то наш лю­бящ Отец и Про­мис­ли­тел и ни да­ва си­ла­та да при­е­мем със­то­я­ни­е­то, в ко­е­то сме из­пад­на­ли, без гняв, страх, ро­пот, от­ча­я­ние. Са­мо та­ка, с оми­рот­во­ре­на ду­ша, мо­жем да се мо­лим, да раз­съж­да­ва­ме трез­во и мо­лит­ве­но, да тър­сим път към оз­д­ра­вя­ва­не­то на ду­ша­та и тя­ло­то ни.

Ду­ша­та и тя­ло­то са не­раз­рив­но свър­за­ни. Ду­ша­та ожи­вот­во­ря­ва тя­ло­то. Бо­ле­ду­ва ли тя­ло­то, зна­чи бо­ле­ду­ва и ду­ша­та ни. Стра­да­ни­е­то на тя­ло­то, ко­е­то е по-осе­за­е­мо, е знак, че ду­ша­та от­дав­на бо­ле­ду­ва от гре­хо­ве и страс­ти, а ние не­ха­ем за то­ва и не за­бе­ляз­ва­ме. За­то­ва ле­че­ни­е­то на тя­ло­то тряб­ва да ста­ва па­ра­лел­но с ле­че­ни­е­то на ду­ша­та. С вни­ма­тел­но и се­ри­оз­но вглеж­да­не във всич­ки­те ни пос­тъп­ки, мис­ли, чув­с­т­ва, же­ла­ния и в тях­но­то из­п­ра­вя­не; с дъл­бо­ко и ис­к­ре­но по­ка­я­ние пред Бо­га, из­по­вед и при­час­тя­ва­не; с мо­лит­ва Той да ни под­к­ре­пя в уси­ли­я­та ни да се поп­ра­вим. Мо­лит­ва­та към Бо­га е най-сил­на, ко­га­то ид­ва от чис­то сър­це, сил­на вя­ра и дръз­но­ве­ние пред Гос­по­да.

Ако оби­ка­ля­ме по ле­ка­ри и се ле­ку­ва­ме с ле­кар­с­т­ва, без да тър­сим ду­хов­ния проб­лем, кой­то стои зад бо­лест­та, ние се опит­ва­ме да пре­мах­нем не при­чи­на­та, а след­с­т­ви­е­то. Бо­лес­ти­те се из­т­ръг­ват с ко­ре­ни­те, а ко­ре­ни­те са ду­хов­ни. Ако пре­мах­неш фи­зи­чес­кия проб­лем, без да си се спра­вил с ду­хов­ния, бо­лест­та ра­но или къс­но от­но­во ще се по­я­ви с още по-го­ля­ма си­ла или ще ув­ре­ди дру­ги ор­га­ни.

Има слу­чаи, в ко­и­то бо­лест­та е пре­ход към смърт­та, вре­ме на от­с­роч­ка, за да се пог­ри­жим за уреж­да­не­то на зем­ни­те си де­ла и за сре­ща­та ни с Бо­га. Във всич­ки дру­ги слу­чаи спо­ред Сло­во­то Бо­жие бо­лес­ти­те са ле­чи­ми. За ме­ди­ци­на­та, мо­же би – не, но за Бо­га ня­ма не­въз­мож­ни не­ща. И ако чу­де­са на из­це­ре­ния не се случ­ват и на нас, то не е за­що­то Бог не ис­ка или не мо­же, а по­ра­ди ог­ра­ни­че­ни­я­та, ко­и­то са­ми­те ние Му на­ла­га­ме с бо­яз­ли­во­то си ма­ло­ве­рие.