Християнството и старите езически вярвания в историята и практиката на Българската православна църква

Този процес започва още с благовестието на Христовите апостоли, които в своите мисионерски пътешествия разпространявали Христовото Евангелие и вярата в Спасителя по нашите земи. Св.ап. Андрей Първозвани проповядвал в земите на Черноморското крайбрежие, а св.ап. Павел, според свидетелствата на новозаветната книга “Деяния апостолски”, дошъл в тогавашната римска провинция Македония, която обхващала земите на Северна Гърция и областите около реките Струма и Места, и създал множество християнски общини в градовете Солун, Филипи и други селища около тях. Процесът на християнизация и утвърждаване на Църквата сред местното население продължават – с цената на усърдно свидетелство и дори мъченичество за Христа, и учениците на апостолите. В църковното предание се е запазил спомена за мисионерското дело на един такъв предан Христов последовател – свети Никита Ремесиански, който като епископ разпространявал християнската вяра в днешните южни български земи, където проповядвал сред тракийското племе беси.

Християнството продължава да се разпространява интензивно през периода ІV-VІ в. в провинциите на Източната римска империя (Византия), като постепенно обхваща както градовете на тогавашната римска цивилизация, които станали епископски центрове, така и местното население от извънградските селища. Красноречиво свидетелство за това утвърждаващо се присъствие на християнството е провелият се тук много важен поместен църковен събор, свикан в град Сердика през 343 г. Този събор бил свързан с борбата на Православието срещу арианската ерес, а на него присъствал самият св. Атанасий Велики, който заедно с много от епископите на тогавашните епархии по тези земи, спомогнал за утвърждаване на Никейското изповедание на Църквата в Божественото достойнство на Сина Божий.

Процесът на християнизация обхваща през VІ-ІХ в., освен местното елинизирано или романизирано тракийско население и различните групи колонисти и заселници, също така и славянските племена, които се установяват в земите на юг от река Дунав, а по-късно и прабългарите, които образуват нашата държава (1).

Мъченичеството за християнската вяра на първия българин Енравота-Боян, представител на владетелския прабългарски род, говори красноречиво за трудната промяна на старите езически традиции и съпротивата при възприемането на християнската вяра. Безспорно е, обаче, че християнството е проникнало сред славяните и прабългарите в България, и дори вече се е утвърдило, много преди официалното Покръстване на българския народ през втората половина на ІХ век. Въпреки това християнизаторският процес и преодоляването на старата езическа култура продължават и след началото на държавния акт на официалното приемане на християнството (2).

Как протичат процесите на промяна на религиозните възгледи и практики на християнизираните славяни и прабългари? Какви форми на съжителство между християнството и остатъците от старите езически вярвания и обичаи могат да се открият в народната култура и народното благочестие и в днешно време? Как се е отнасяла Църквата към различните елементи на това преодоляно езичество, които са се съхранили в народния бит и обичаите при практикуване на християнската вяра или празнуване на християнските празници? До каква степен тези остатъци от стари езически вярвания са оказвали влияние върху формирането на извънцърковни или еретически учения и представи, които се базират върху дуалистични или политеистични основи или чрез своите магични и паганистични елементи се свързват с нови окултни, синкретични и теософски религиозни движения и “Ню ейдж” култове?

1.Християнството и старите езически вярвания в средновековна България

В резултат на особеностите на процеса на християнизация и трансформация на традиционната религия и култура на славянските племена и прабългарите, образували през Средновековието единството на българския народ, съществува продължителен период на съжителство между стари предхристиянски народни (езически) религиозно-митологични вярвания и християнската вяра, изповядвана от Църквата. Това паралелно съществуване или едновременно съжителство на стари магични представи и езически елементи в народния бит и християнската вяра на Църквата, възприета от новопокръстените българи, се наблюдава през средновековния период като типична характеристика на народната култура и особеност на народното благочестие (3).

Подобно съжителство на стари езически обичаи или ритуали, привнесени в системата на църковните празници, е документирано от множество исторически свидетелства – хроники, проповеди и слова, агиографска и химнографска литература. Тази средновековна система на светогледно преплитане на разнородни културни и религиозни елементи в народното благочестие се признава като факт и многопластово културно-антропологично явление от богословието, етнографията и историята на религията и е предмет на научни изследвания в различни области на хуманитарното знание.

Достатъчно е само да си припомним някои характерни места от въпросите на княз Борис І до папа Николай, които свидетелстват за религиозната ситуация след Покръстването и за наличието на различни обичаи като “игри” и “прескачане на огън” по време на Великия пост и други празнични дни. В “Отговорите на папа Николай по запитванията на българите” ясно се визират практики от старата езическа религия, свързани с култа към слънцето – обичаите за палене на огньове на Сирни заговезни, съвпадащи с времето около астрономическото определяне на пролетното равноденствие. Тези славянски стари народни обичаи, запазени и у християнизираните българи, макар и без своето религиозно ядро на “огнепоклонничество” и езическо обожествяване на природни стихии, остават устойчиви и до днешно време в народния бит и се срещат в народния календар при празнуване на споменатите християнски празници преди Великден.

От някои духовни наставления на “Заветът на свети Иван Рилски” също така можем да заключим, че към края на ІХ в. и средата на Х в., сред новопокръстения български народ, под една или друга форма, продължават да битуват някои стари езически обичаи, остатъци от религиозно-митологични вярвания или магични представи. Св. Иван Рилски завещава на своите духовни последователи да продължават да “просвещават своя единокръвен народ” с истините на християнската вяра, защото сред народа “поради незнание”, а не от упорство, се срещат още някои стари суеверия. Това е много важно указание за съществуването на остатъци от старата езическа култура, но и за оценката на Църквата, в лицето на великия Рилски светец и духовен наставник на българския народа, за причините на това суеверие и начините на неговото духовно преодоляване чрез истинско просвещение.

Тези остатъци от древни народни вярвания, проникнали дълбоко в бита и културата на славяните, се адаптират постепенно към новата християнска религия и образуват един своеобразен пласт на т.нар. “народно християнство” или “народно благочестие”. Някои са склонни да разглеждат това дори като паралелна “народно-митологична вяра”, която е своеобразна алтернативна на християнството светогледна система, но по-скоро става дума за различно равнище или пласт на средновековната християнска народна култура. Като свидетелство за това че не става дума за алтернативна религиозна система служи факта, че тези народни обичаи лесно се приспособяват към новата християнска религиозно-светогледна система и литургичната практика на Църквата. Старите култови практики и обичаи постепенно се свързват с някои аспекти на християнската религия или се приспособяват към определени църковни форми на молитвата, почитането на светците или празнуването на църковните празници (4).

2.Подходи при изследване на религиозно-синкретичните феномени

Процесите и формите на съжителство между старите народни вярвания, остатъците от езически обичаи или религиозно-митологични представи и християнската вяра в историята и структурата на средновековната култура на българския народ могат да бъдат разглеждани и интерпретирани от различна гледна точка – богословска, културологична, етнографска и фолклористична (5). Съществуват различни успешни опити за описание и изследване на тези процеси, които представляват интерес както за историята и филологията, така и за богословската наука, а на изследванията в тази област следва да бъдат предмет и на нови усилия за интердисциплинарни проучвания, които да допринесат за по-точно и задълбочено проникване в духовните корени на културата и сърцевината на религиозните вярвания на българския народ (6).

В някои научни изследвания и опити за интерпретация на своеобразните синкретични форми на съжителство между християнската вяра и старите митологични представи и ритуали, отразени на различно равнище в старобългарската култура и книжовност като “Апокрифните молитви”, “Гадателните книги” и други паметници, и преди всичко в народния бит и народното религиозно благочестие през вековете, тези културни явления биват определяни и описвани, понякога с известна условност на предложените определения, като “народна вяра” (7), “народно християнство” (8), “фолклорно християнство” или “битово християнство” (9). Изследването на тези културни форми или феномени на религиозно-синкретично съжителство е необходимо да отчита историческата специфика и характеристиките на различните видове религиозност.

Сложният кръг от въпроси, които се преплитат в тази религиозна и културна проблематика на динамични и двустранни процеси на взаимодействие между християнството и старите езически вярвания или митологични представи в българската народна традиция обхващат два големи тематично-хронологични кръга проблеми (10).

1.Първият кръг е свързан с навлизането на християнството и необходимостта да бъдат изместени или превъзмогнати старите езически религиозни вярвания на завареното население и християнизираните славяни и прабългари,

2.а вторият отразява сходни проблеми от периода на повторно ревитализиране на паганистични вярвания по време на Османското владичество.

През ранното Средновековие се формира своеобразна културна дихотомия на два различни пласта в старобългарската религиозна традиция, описвани понякога като официална вяра и “народно християнство”, а през периода на късното Средновековие в историята на българския народ и времето на османското владичество настъпва също важна промяна в религиозната култура и светогледа на българите. По това време се наблюдават процеси на т.нар.“вторична митологизация”, които рефлектират най-вече в областта на почитането на светците, но и на т.нар. “доместикация на християнството”, която засяга по-общо начините на изповядване и практикуване на религията и се отразява в областта на външните ритуални форми. Всички тези процеси и особености отразяват сложен комплекс от промени в народната религиозна култура и от своя страна предизвикват някои особености, които дават основание за лансирането в науката на тезите за “битово християнство” или “фолклорно християнство”.

Предмет на настоящия опит за богословско-систематически анализ на формите на синкретично съжителство между посочените две равнища на християнската вяра и народната религиозна култура са процесите на християнизация и формиране на ранната средновековна християнска старобългарска традиция, а не по-късните културно-исторически прояви на тези явления. В контекста на християнизацията и духовната практика на Църквата езическата традиция обхваща „старите“ вярвания на народа, които са променени и преодолени от новата християнска вяра. Доколкото тези езически представи са израз, от християнска и религиозно-психологическа гледна точка, и на определено равнище на религиозното или митологично съзнание, те остават устойчиви или подлежат на нова ревитализация под една или друга форма, като се превъплъщават или проявяват в нов културен или светогледен контекст. Тогава “старите езически вярвания” се превръщат в нео-паганистични представи и практики и могат да се свързват синкретично и да съжителстват под различна форма с някои нови религиозно-светогледни системи, с окултни учения или магични култове.

3.Християнска вяра и “народно благочестие” – богословски аспекти.

В настоящия анализ се прави опит за кратък обзор и интерпретация на взаимодействието между християнството и древните народни предхристиянски вярвания, езически обичаи или магични представи, от гледна точка на християнската философия на религията, систематическото богословие, историята на Църквата и традициите на Православното мисионерство.

Християнството като религия на изкуплението открива на света и човечеството в пълнота истината за Бога и спасението на човека чрез вярата в Иисус Христос като Съвършен Бог и Съвършен Човек. Според учението на Църквата в религиозния живот на предхристиянското човечество, от времето на старозаветната епоха, се съдържат частично и в смътна и непълна форма истините за Бога, а чрез предобрази и символи се разкрива очакването за спасението на човека чрез доброволната жертва на Сина Божий.

Християнството е религия на Въплътилия Се Син Божий, религия на Богочовека Иисус Христос и на Богочовешкото единство и спасение на човека в любовта. То осъществява очакването на човечеството за спасение и постигане на съвършеното единство между човека и Бога в истината, свободата и любовта. Това духовно единение на човека и Бога е сърцевината на религията. В християнството то е дело на спасяващата и жертвена Божия любов към човека и отговор на свободното подвижничество на човека в любовта към Бога и ближните.

Християнството е универсално и общочовешко по своето измерение. То е предназначено за “всички народи” и чрез него се осъществява духовното обновление и спасение на човечеството от властта на греха и злото, от неправдата и непознаването на Бога. Просветените духовно с истините на християнската вяра и възродени за нов живот в духовното лоно на Църквата се освобождават от властта на старото езичество, което е плод на заблудите, отдалечаването и непознаването на Бога.

Християнството като “динамична религия” (11), влиза в разнообразни взаимодействия с културата на заобикалящия свят и с духовните традиции на народите, сред които се разгръща мисията на Църквата. При християнизирането на различните народи в европейската цивилизация протичат сложни процеси на преодоляване и претворяване на старите езически вярвания и племенни традиции и на формиране на нова християнска духовна култура и народностна идентичност. Този процес протича със своите характерни особености и при християнизирането на славяните и прабългарите в Средновековна България (12).

Процесите на християнизация са свързани с промяна на религиозното и духовно съдържание на народната култура, при която сърцевината на религиозните вярвания се променя. При този процес се променя съдържанието на религиозната вяра, на морала и култа, а стари религиозни практики или символи се изпълват с ново съдържание. Някои народни обичаи или ритуали от старата култура или култова практика се запазват като външна форма, макар и изпълнени вече с ново религиозно и духовно съдържание. Например почитането на деня на непобедимото слънце в римската религия, който се чества на 25 декември в стария езически календар, е възприет от Църквата като празник на Рождество Христово и преосмислен с ново духовно съдържание – почитането на Христос като “Слънце на правдата” и Неговото раждане на земята, което просвещава всички народи. Така някои стари обичаи запазват своето място като външна форма на изява на новата християнска вяра по начин, който е близо до съзнанието и културата на народа. Това съжителство на стари форми с ново религиозно съдържание е много характерно за т.нар. “народно благочестие” или “народно християнство.”

От богословска гледна точка (13), и през призмата на историята на Българската православна църква, следва да разграничаваме очертаните равнища или духовни пластове на народната вяра в средновековната българска култура. Наличието на религиозната култура на “народното благочестие”, не се отрича от Църквата, но тази своеобразна смесица от остатъци от древна предхристиянска митологична система от вярвания не се отъждествява напълно с християнската вяра и догматическите истини на Православното християнско изповедание.

Християнството има свое ясно очертано доктринално съдържание – догматика, етика и култово-богослужебни форми на благочестие, изповядвани и практикувани в рамките на утвърдените от Църквата канонични и литургични норми. Ето защо подходите на изследване на динамичните връзки и взаимодействия между църковното изповедание на християнството и формите на “народно християнство” или “народно-митологична вяра” могат да бъдат както в перспективата на тяхното религиозно-светогледно единство – като пластове на единната средновековна или народна култура, така и в проекциите на разграничаването им като две различни подсистеми на българската християнска религиозна традиция.

От друга страна гледната точка към описваните културни феномени на “народното благочестие” или “фолклорното християнство” би могла да бъде различна в зависимост от различната перспектива или насока на процесите, които разглеждаме. В зависимост от акцентите, които се поставят, те могат да се разглеждат или като адаптиране на християнството в лоното на народната традиция, т.е. като “фолклоризиране на християнството”, или като радикална промяна на старата езическа култура. Втората насока, от гледна точка на Църквата и нейната мисионерска практика, може да се разглежда по-скоро като “християнизиране на фолклора”. Този изследователски подход към процесите на динамично двустранно взаимно проникване между културните ценности на християнството и старите религиозни традиции, които се срещат в старобългарската култура и продължават своето съжителство, може да бъда адаптиран по аналогия с богословското изследване на Византийската култура – разглеждана като “елинизиране на християнството” или “християнизиране на елинизма” (14). Това е процес на духовна трансформация или инкултурация, който протича в хода на християнската мисия на Църквата в рамките на гръко-римската антична цивилизация и чиито принципи се възприемат и адаптират при покръстването на българите и изграждането на новата християнска култура на славянска почва. Възприемането на културните образци на Византийското източно-православно християнство и творческото им претворяване и развитие в Средновековна България чрез старобългарския език и старобългарската книжовна традиция води до създаването на новата християнска култура и цивилизация на Православното славянство (Slavia Orthodoxa) (15).

В някои изследвания на български богослови (Архим. Евтимий, проф. Иван Панчовски, проф. Николай Шиваров, проф. Николай Маджуров, проф. Димитър Киров) очертаните накратко връзки и маркираните процеси на двустранни взаимодействия между Православното християнско изповедание на Църквата и народната религиозно-митологична вяра се разглеждат в контекста на мисионерските подходи на християнизация и начините на адаптиране на старите обичаи към новата християнска вяра. Тези процеси в мисионерската културна политика на Църквата се определят в богословието и мисиологията и като “инкултурация” – процес на въвеждане на християнството в съответната племенна култура, най-вече посредством говоримия език, при който духовното ядро на народностната култура се променя в неговата религиозна същност, но етно-културните форми на изява на християнството запазват характерни елементи от своя облик. Този процес най-ярко се вижда при употребата на езика като средство за културна комуникация. Безспорно е, че християнството като нова културно-религиозна и светогледна система в България съхранява и развива някои от основните елементи на народностната идентичност, но ги обновява и свързва с универсалните измерения на общочовешката духовна култура на християнството, развивана в лоното на Църквата. На първо място това е езикът на славяните, който е основна етно-културна характеристика, но от говорим език на една племенна общност с безписмена дохристиянска култура, в резултат от мисионерско-просветителното дело на светите братя Кирил и Методий и техните ученици в България, се превръща в литературен език и духовно средство за формиране на българската народност и преодоляване на племенната раздробеност на старата езическа традиция (16).

Заедно с възприемането и претворяването на езика на славяните протичат процеси на трансформация и на други елементи на племенната култура и преди всичко на ядрото на религиозните вярвания. В този процес Църквата възприема и адаптира към християнската вяра и религиозна практика някои стари народни обичаи като им придава нов християнски смисъл, а други елементи самият народ приспособява към християнските празници.

4. Църковно мисионерство и духовно преодоляване на езичеството

В своите изследвания по История на религиите и по-специално в областта на историята на славянските езически религиозни вярвания архим. Евтимий Сапунджиев (17) и проф. Иван Панчовски предлагат една важна систематизация на типовете езически елементи или “категории остатъци от езически религии на прадедите ни”, които участват в назованите културни процеси и практики:

1.“Езически елементи, които Православната църква е намерила за възможно да използва за единение с народните маси и за популяризиране на някои християнски празници”. Тук наред със споменатия подход към празника Рождество Христово може да се включат и много елементи на фолклорния комплекс от обичаи за коледните празници, съпътстващ Рождественско-Богоявленския празничен цикъл от църковния календар на Православната църква. Използването на елементи от старото предхристиянско изкуство, което има религиозен или култов характер, за конструктивни или декоративни цели при изграждането на християнски храмове също може да се разглежда в този контекст. Например случаите на използване на пластични каменни изображения на тракийския конник като барелефна икона на св. Георги Победоносец в някои християнски параклиси или църкви в ареала на Странджа и Южна България или митологични образи и сюжети в декоративните елементи за украса на православните иконостаси. Примерите, които показват използване на символични или митологични образи и сюжети за декорация или като средство за културна комуникация, съвсем не означават някакво религиозно сливане или съчетаване на християнските верови истини с езически елементи в практиката на Църквата.

2.”Езически елементи в бита и обичаите на народа ни, които са се запазили благодарение на това, вече без участие на Църквата, че самият народ ги е приспособил към някои християнски празници, или ги е вмъкнал в не чисто религиозните си умотворения.” Тук могат да се посочат различни стари гадателски обичаи или жертвени практики, които имат чисто натуралистичен характер и се свързват от народа по външен начин с християнските празници. Това може да става и чрез съвпадението им по време или заради сезонни дейности от народния бит.

3. Езически остатъци, които при приспособяването им от страна на народа не се свързват органично с някои светец, макар че постоянно се практикуват в определени дни и понякога се поставят във външна връзка с името на празнуваните през тези дни християнски светии” (18). Към тази група синкретични форми и ритуални практики вероятно следва да причислим и обичаите на нестинарството, при които се използват иконите на св.св. Константин и Елена. Макар, според изследователите, да става дума за обичаи, свързани с древни тракийски соларни култове или жречески практики, иконата на християнските светци е станала част от този ритуал. Като най-далечни и напълно несъвместими с християнството следва да разглеждаме кукерските обичаи, които произлизат от древната тракийска езическа религия и имат отношение към природните сили и периодичната смяна на сезоните.

Във връзка с посочения трети модел – на паралелно съжителство на християнски и религиозно-митологични елементи или магични представи без вътрешна органична връзка помежду си, проф. Иван Панчовски в своето богословско-систематично изследване върху езическата религия на славяните дори допуска и постулира наличието на своебразен религиозен дуализъм в рамките на средновековната християнска традиция след покръстването. Този религиозно-светогледен дуализъм или синкретизъм между “народно-митологична вяра” и християнството като “църковно православие” в рамките на народната религиозност е определен като религиозна система на “двуверие”. Въпреки наличието на подобни връзки между езически елементи и практикуването на християнството, което е засвидетелствано сред славяните през средновековието, все пак старите религиозни вярвания си остават митологични или магични по своя характер и не могат да се свържат и идентифицират напълно с християнската религия, изповядвана от Църквата. От християнска и богословска гледна точка митологията, магията и магичното съзнание имат отношение към космоса и природата и скритите – окултни, сили на природата, а не към Бога. Митологията, магията и магичното съзнание са космоцентрични, а не теоцентрични, каквото е християнството. В центъра на митологичните представи, на магичното преживяване, а така също и в структурата на магичното съзнание, е връзката на човека със света и скритите природни сили, а не религиозното и духовно-нравствено общение с Бога, което е в центъра на християнството. Митологичните представи и магичните преживявания са израз на елементарен религиозен натурализъм и религиозен утилитаризъм – те представляват примитивна форма на религията, свързана преди всичко със страха пред свръхестественото и стремежа за утилитарно отношение към него. От богословска и етнографска гледна точка е безспорно, че тази народно-митологична вяра е остатък от по-древните и примитивни форми на религия, свързани с анимизма, фетишизма и тотемизма, които са натуралистични по характер и в своята митологична и магична форма не могат да бъдат идентични с християнството (19).

Въз основа на научните изследвания на езическата религия на славяните (Б.Рибаков, Н.Державин и др.) проф. Иван Панчовски дефинира древната славянска религия като “анимистичен пантеизъм” с ясно изразени елементи на религиозен натурализъм, дуализъм, антропоморфизъм и зооморфизъм (20).1 В своето задълбочено изследване на култа и ритуалите на славянското езичество той анализира и ролята на магията, видовете магия и магичните практики в религиозните представи на древните славяни и тяхната езическа вяра.

Някои стари народно-митологични вярвания или магични представи се свързват с християнски обреди или църковни празници (21) като се приспособяват към църковното почитане на определени светци (22). По своя характер, обаче, независимо от външната ритуална близост или преплитане с християнството, тези стари митологични или магични представи си остават дълбоко чужди на християнската религия.

5. Християнството и старите религиозни вярвания в миналото и днес

Според християнската философия на религията и Православното богословие за да разграничим по-ясно чистотата на християнската вяра от остатъците на езически вярвания е необходимо да направим ясна разлика между религията и вярата, които изповядва и практикува Църквата и митологията и магията. Християнската религия се изгражда върху духовното общение на човека с Бога, основано на вярата в Иисус Христос като Изкупител и спасител на човешкия род. Чрез духовното обновление на живота, възприемане дара на изкуплението и участие в благодатното лоно на Църквата се постига мистично единение с Бога, спасение и освещение.

Митологията и митологичният светоглед ни представят предимно в символична форма тайните на космогенезиса или разкриват космическите сили на природата, а чрез ритуалните форми на старата предхристиянска религия се прави опит за мистериално възпроизвеждане или участие в космическите тайни на природата. Сходно е равнището и на магията, при която се цели предпазване или използване на скрити космически и природни сили и опитите за човешко въздействие върху тях. Според проф. Иван Панчовски за да се ориентираме в тази сложна проблематика и да разбираме по-добре начините и формите на съжителство на християнската вяра и старите езически обичаи е необходимо да прокарваме принципно разграничение между религиозното и митологичното като два различни и несъвместими начина на духовно преживяване и културно-светогледно осмисляне на човешкия живот и връзката на човека със света и Бога. Тези различни равнища на духовност и култура – религията и митологичните представи, могат да съжителстват външно помежду си и да си взаимодействат. Определени елементи от тях могат да се проникват взаимно и да си влияят като различни културни и светогледни системи, а така също и да образуват синкретични или смесени форми. Като две равнища в религиозно-светогледната култура религията и митологията или религията и магията дори могат да съществуват и съжителстват паралелно без дълбока вътрешна и органична връзка помежду си, защото са израз и на различни степени и форми на религиозно съзнание. Типовете връзки и модели на взаимодействие между тях в рамките на народната култура и народното благочестие или в структурата на съзнанието на отделния човек се обуславят от множество културни, исторически и духовни фактори.

Съжителството между християнската вяра и някои елементи на старите езически вярвания в историята и религиозната практика на българския народ, и според духовно-пастирския опит на Българската православна църква, ни дават основание да направим следните по-важни изводи и заключения:

1.Под “народно християнство” в средновековната старобългарска култура или под “народно благочестие” може да се разбира, от една страна, своеобразното възприемане и пречупване на догматико-вероучителни истини, християнски нравствени ценности или култово-богослужебната практика на Църквата в ритуалните форми на богопочитание, характерни за българския народ. От друга страна, обаче, това може да обозначава и по-низшия пласт религиозно-митологични или магични представи в народната култура, които не се съгласуват напълно с Православната вяра и учението на Църквата. Тук народните традиции и религиозни ритуали примесват с християнството магични и суеверни представи, гадателски и прорицателски практики или в търсенето на изцеление и свръхестествена помощ и закрила прибягват до такива форми на молитвено и култово благочестие, които не са приети в каноничните норми и литургичната практика на Църквата.

2.“Народното християнство” и официалното църковно изповедание на вярата не се възприемат като две напълно и същностно различни едно от друго и не се противопоставят като две алтернативни религиозно-светогледни системи. Те по-скоро съществуват паралелно или се допълват като две различни равнища на “висока” и “низова” (народна) култура или като два културни пласта на единната средновековна или традиционна народна християнска култура. В такова отношение може да се види подобно съжителство между християнската вяра и църковното благочестие с извънцърковни или суеверни практики и в днешно време.

3.По своята характеристика “народното християнство” не носи и не изразява в пълнота доктриналното съдържание на християнската вяра и не може да бъде алтернативна религиозно-светогледна система на религията, изповядвана от Църквата. То по-скоро представлява синкретичен синтез на различни елементи и остатъци от старите народно-митологични представи, които се свързват с християнската църковно-обредна система. Откъснати от духовната сърцевина на християнската вяра и нравственост и загубили значението и смисъла на християнските празници и събития, празнувани в църковния календар, затворени само в природната цикличност на своята натурална религиозност или ограничени в битовото измерение на обичаите, тези остатъци от древното езичество лесно се превръщат в “суеверие” или “обредоверие”, което не носи чистотата на християнството и не изразява пълнотата на религията.

4.Някои елементи на “народното християнство”, които изразяват религиозното съдържание на старата езическа светогледна система, преминават естествено в дуалистичните вярвания на богомилството или могат да бъдат основа за възраждането на неопаганистични, окултни и теософски учения, на магични култове и псевдорелигиозни практики. Засиленото присъствие на заклинателните и гадателни езически практики в това равнище на възприемане и преживяване на религията, връзката с традицията на апокрифните молитви и гностико-дуалистични възгледи, е предпоставка за лесното преминаване на подобни стари езически суеверия към нови религиозни синкретични движения и “ню ейдж” практики.

5. В днешно време старите езически религиозни вярвания и магични традиции се свързват с новите окултни, теософски и религиозни движения чрез една своеобразна експлоатация на “дълбоката езотерична” традиция на Балканите, която идва от “тракийския орфизъм”, преминава през богомилството и дъновизма и се възражда чрез поклонниците на нео-езичеството и съвременните нео-гностически секти и “ню ейдж” култове. Характеристиките на тези движения могат да бъдат различни, но в тях неизменно има и нещо общо – вярата в древни тракийски мистерии и мистериални култове, прорицалища и търсене на светилището на “Орфей”; стремеж към тайна доктрина, гадателства и древна окултна наука, която ако не по-стара, то поне е еднакво древна с египетската; усилия за възраждане на “халдейската мъдрост” и гностическата теософия; приемане че в балканския дуализъм и гностико-манихейски синкретизъм на богомилството има нещо революционно и ново, а не стари езически представи; приемане на своеобразния месианизъм на избраната шеста раса на посветените, характерен за модерната теософия и дъновизма, но под нова и осъвременена постмодерна форма – чрез повсеместния интерес към астрологията и окултното, модата по ясновидството, желанието за бързо просветление и достигане до “нова духовност”, увлечението по лечителските и “ведически” практики. Пред лицето на това окултно, “езотерично” и “мистично” възраждане християнството днес се изправя срещу познати на Църквата стари езически вярвания, преродени в нова форма и преоблечени в нова одежда. Предизвикателствата на това ново езичество изискват задълбочено познаване и позоваване на духовния опит на Църквата, събран от християнските духовници и църковни учители в тяхното свидетелство за вярата и срещата им с изпитанията, изкушенията и съблазните на тази езическа “мъдрост”. Мъдростта на “този сват”, която периодично се възражда в различни сектантски учения, а днес ни се предлага и в различните нови религиозни или псевдорелигиозни движения.

Бележки

1. Николай Кочев. Християнството през ІV- началото на ХІ век. Проблеми на проникването и утвърждаването му на Балканския полуостров. С.,1995, с.с.9-68.

2. Проф. Тодор Събев. Самостойна народностна църква в Средновековна България. С.,1987, с.с. 72-195.

3. Срв. Акад. Иван Дуйчев. Духовният живот в Българската държава след Покръстването. – в: Рилският светец и неговата обител.(1947), С.,1990,с.с.5-29; Димитър Ангелов. Основни моменти в развитието и облика на средновековната българска култура. – в: Из Средновековното ни минало. Държава, народност, култура. С., 1990,с.с.356-376.

4. Н.Шиваров, Д.Киров. Народни традиции и обичаи: приспособяване на обичаи към християнски празници; по-слабо християнизирани обичаи. – в: Беседи по Религия. С.,1992,с.с.87-100; Вера Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С.,1997.

5. Срв. Ив. Георгиева. Българска народна митология.С.,1983; Никола Дамянов (съст.). Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите.С.,2002.
6. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С.,1993, с.с.10-14.

 

7. Димитър Маринов. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., 1914.

8. Срв. Донка Петканова. “Апокрифна литература”; “Апокрифни молитви”, “Вода”- в: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, с.с.36-39; 39-40; 91.

9. Хр. Гандев. Проблеми на Българското възраждане.С.,1974, с. 174.

10. Страшимир Димитров. Проблеми на религиозния синкретизъм и скритото християнство. – в: сб. Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите. С., 2002, с.с. 11-13.

11. Срв. Анри Бергсон. Двата източника на морала и религията.С.,1993,с.с.150-190.

12. Срв. Михаил Поснов. История на Християнската църква. Т. 2, С.,1993.

13. Подробно и задълбочено изследване на взаимодействието между религията и другите области на културата от гледна точка на Християнското систематическо богословие се съдържа в научното изследване на проф. Иван Панчовски. Въведение в Нравственото богословие. С., СИ, 1958.

14. Срв. Йоан Майендорф. Византийско богословие. С.,1995,с.с.9-27.

15. Срв. Рикардо Пикио. Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, с.с. 35-381; Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура. С.,1977,с.с.167-238; Богдан Филов. Старобългарското изкуство.С.,1993,с..5-34; Вера Николова. Православната цивилизация.С.,1994.

16. Димитър Киров. Християнство и култура. – в: Богословие на обществения живот. С., 2002, с.с. 35-44.

17. Архим. Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по История на религиите в Богословския факултет. – ГСУ, БФ, Т. ХVІІ, С.,1940.

18. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С.,1993, с.10.

19. В. Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С., 1997, с.5;

20. Ив. Панчовски. Пантеонът на древните славяни….., с.с.15-29.

21. Срв. Маргарита Николова. Езически християнски мотиви в коледните песни за раждането на “Млада бога” – в: сб. Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите.С., 2002,с.с.69-76.

22. Срв. Стефан Мутафов. Светците – покровители на професиите, социалния статус и здравето. Стара Загора, 2002.