Култовото отношение към църковнославянския език

 

 

Настоящата статия е ретроспекция в статия със същото заглавие, която написах в началото на пътя си към православното богослужение — преди повече от десет години. Затворен в мъглявината на неизбистрени понятия за свещено съзерцание и роден език, плътно обгърнат от чара на звучния, но трудноразбираем за съвременния българин църковнославянски език, тогава аз не можех да приема току-речи ни едно от твърденията, които сега дръзвам да изкажа по-долу. Това правя не за да споря със себе си или за да оборвам ония, що се покланят на звука и пренебрегват смисъла: на тях ще кажа само — ако не са съгласни с изложеното тук, нека напишат опровержението си на църковнославянски език и да го предложат нашироко на нашия гладуващ за божествени слова български народ; и нека сам тоя народ си избере на кой език да вярва на Бога и да Му служи с дух и с истина, но и със слово, проникващо „до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни”.
 

§ 1. Култовото отношение към богослужебния език. Култовото отношение към църковнославянския език се изразява в приписването на особени свойства на този език, липсващи в съвременните славянски езици. Тоест, езикът еиманентно свещен, неприкосновен и това положение е вечно и непререкаемо. Подобно отношение имат към езика старообрядците в Русия, а в своята крайна форма то битува у неарабските мюсюлмани, които и до ден днешен се молят на „Мохамедовия език“. Нашето мнение е, че такова отношение, което въздига средството за изразяване на мисли до неприкосновен свещен обект, енеправославно по дух.
 

Вторично спрямо такова разбиране на църковнославянския език е дълбокото убеждение, че преводът на богослужебната книжнина от църковнославянски на съвременен език непременно е свързан с някакво „обновленчество“. Но този довод е лишен от сила поради простата причина, че самите свети Кирил и Методий са били обвинявани в „обновленчество“ по отношение на трите древни богослужебни езика: еврейски, гръцки и латински. В такъв случай обновленци са св. Филарет Московски, преп. Юстин Сръбски, свещеномъченикът на Българската Църква протойерей Евстатий Чепеларски, обновленска е старостилната Румънска Православна Църква, която служи на съвременен румънски език и т. н. Последователното прилагане на този довод налага такива изводи.

§ 2. Качеството „църковност“, отличаващо богослужебния език на православните славяни… По рождение старобългарският богослужебен език еСолунският диалект на старобългарския — съвременен за ІХ век — език. Диалект означава местна разговорна разновидност на даден народен език. Ето защо твърдението на А. А. Плетнева, че „писмеността на Кирил и Методий не е механическа фиксация на живата реч…, а сътворен литературен език(подч. н.), специално предназначен за превод на гръцката църковна книжнина,“ е недостоверно, а логическото му продължение, че „едва ли може да се твърди, че в Х век славянското богослужение било по-разбираемо, отколкото сега“ е просто абсурдно. Това твърдение по същество отрича цялото дело на светите братя.
 

§ 3. Нецърковността на съвременните езици. „Съвременният български език е нецърковен и светски, и като такъв е неспособен да предаде освещаващото действие на църковнославянския“, пише П. Тодоров (курсивът мой — и. Е.). Да се обвинява един език по такъв начин е нелепо — нима можем да твърдим, че до превода на Свещ. Писание и богослужебните книги старобългарският език е бил езически? Подобно твърдение отразява, според нас, именно едно духовно необмислено, почти култово отношение към църковнославянския език, сходно с мисленето на т. нар. „триезичници“, които не смятали за възможно славенето на Бога на друг език, освен на трите древни езика — еврейски, гръцки и латински. Обект на поклонение тук е самият език, който всъщност не е друго, освен средство, оръдие на мисълта. Превръщайки езика от средство в неприкосновен култов обект, ние повтаряме грешката на руските старообрядци, които се залавят за формата и пренебрегват смисъла.

Езикът (богослужебен или не) е действен чрез смисъла, както пише и св. ап. Павел до коринтяните (І Кор. 14:19), а не чрез звука и граматическите си форми. Ако смисълът не се предава на ума на молещия се, тогава богослужебното слово остава за него без смисъл. А граматическият строй на църковнославянския го прави почти непонятен за съвременния българин. В такъв случай, питаме ние: на какво се дължи „освещаващото действие“ на почти неразбираемия днес църковнославянски език? На неговата фонетична изразителност? На неговото историческо минало?

Несъстоятелността на подобен аргумент от само себе си е явна. Езикът сам по себе си не може да бъде нито църковен, нито боговдъхновен, нито езически: такъв го правят неговите носители, неговата употреба. Едни и същи слова в устата на Арий и на св. Атанасий Александрийски имат качественаразлика. Същите църковнославянски думи могат да се употребяват и богохулно (чували сме ги произнасяни с осмиваща ирония), и богославещо. Същото се отнася и до българския език.
 

§ 4. „Църковнославянският език остава и един от факторите за съхраняване църковността и православната духовност на така обеднелия ни откъм православност и църковност народ.“ Питаме: по какъв начин? Чрез самото си съществуване? Чрез граматическите си и лексическите си „свещени свойства“? Този довод също не устоява на критическия си разбор. Едно, че ако твърдим за един език, че въпреки непонятността си той се явява крепител на църковността и духовността на един народ — това е и дръзко, и небрежно, а и поставя този език на неподобаващ пиедестал от гледище на богословието, друго, че по тоя начин отхвърляме самото дело на светите наши просветители Кирил и Методий, които взеха своя език от един непросветен и езическинарод. Отхвърляме и делото на св. Николай Японски, и на св. Инокентий, който преведе на алеутски Новия Завет, и на много други равноапостолни труженици на словото, които не учеха своите пасоми на църковнославянски, а предаваха словото Божие на техния роден език.
 

Едно съществено уточнение — роден е този език, който младенецът усвояванепосредствено от своите майка и баща; родният език се нарича още майчин, бащин. Църковнославянският език не е роден на нито един съвременен българин, без изключение. Ето защо тук отново виждаме своеобразно култово отношение към богослужебния език. Всъщност, въцърковяването е непрестанен подвиг както за отделния вярващ, тъй и за вярващия народ. Чрез борба с помислите и страстите си всеки е длъжен да „въцърковява“ душата си, да я охристовява, да я приближава във възможната степен до Бога. Чрез въцърковяването на душата си човекът въцърковява и мисълта си, сиреч — езика си. Състоянието на въцърковеност не е външно по отношение на духовната борба. Не съществува статична въцърковеност, предавана чрез обряда и чрез езика на обряда. Църковността на всеки език е в пряка (и винаги относителна) зависимост от употребата му и от носителите му.
 

§ 5. Аналитизъм и синтетизъм, художественост и непоетичност. И тук доводите са призрачни и стъкмени по вкус и чувство, а не по разум и смисъл. Погрешното допускане, че днешният български език е „нецърковен“ и не може да стане такъв (а то е пряко следствие от култовото отношение към църковнославянския) е довело до изкуственото противопоставяне на граматичните свойства на два строго отличаващи се езика. Всъщност, именно силната синтетичност на църковнославянския език е причина той да не бъде разбиран от богомолците българи. Както сподели един от тях с мен, „отделните думи разбирам, а изреченията (сиреч връзката между думите, синтактичната цялост на смисловите групи от думи — и. Е.) — не“. Излишно е да посочваме, че именно връзката между думите ражда смисъла във всяка една наша мисъл. А тази свръзка е обусловена от граматическия строй на езика, който ползваме.
 

Логически натегната е и следващата мисъл на о. Рафаил (Карелин) в цитата, който П. Тодоров използува като собствен аргумент: „Древните езици са по-подходящи за цялостно синтетично възприемане, а новите — за аналитично, раздробено; древните — за съзерцание, новите — за логическо мислене; древните езици са изпълнени с енергия и чувство, а новите, сравнени с тях, имат рационалистичен, описателен характер…“. Първо, това наблюдение е по-скоро поетично, отколкото вярно. Познава ли авторът всички древни езици, за да направи такова обобщение? Какво означава твърдението, че древните езици имали „енергия и чувство“, за разлика от съвременните, които били „рационалистични и описателни“? Твърдението е просто смешно. Като пример ще дадем древнокитайските трактати за управлението на държавата, за воденето на война и множество други, които нито са преизпълнени с енергия и чувство, а са съвсем сухо-практически и напълно „рационалистични“, ако такава характеристика може изобщо да се прилага иманентно към който и да било език. Но това твърдение поставя и един сериозен въпрос. Защо апостолите са проповядвали на простонародния, а не на древния, „съзерцателния“ елински език?
 

Ето как култовото отношение към църковнославянския език е родителски свързано с елитарното самоуважение на знаещия, който се превръща в нещо като в „лингвистичен аристократ”. А тия малките там „долу”?
 

§ 6. Музикалната неприложимост на напевите. Още един натегнат и необмислен довод на П. Тодоров. По отношение на гръцките фрази църковнославянските са много често и раздължени, и „неподходящи“. Но ето, че монасите от рилската певческа школа съумяха да приложат върху тях „византийското“ пение. Същото може с лекота да се приложи и към съвременния български език, главно поради липсата на музикална метрика в църковното пение, което позволява образците да се разполагат върху текстасъобразно смисъла му. Че „един съвременен превод би „разкривил“ старинните ладове и би разтеглил богослужебните песнопения почти двойно, рушейки тържественото звучене на традиционните напеви“ е, в такъв случай, също толкоз вярно, колкото и това, че църковнославянските песнопения са „разкривени“ византийски.

§ 7. „Църковнославянската морфология и синтаксис притежават следните две ценни за богослужението качества, които липсват у съвременния български — събраност или лаконичност, поради падежността на тоя език (а оттук идва и особената му напевност, мекота и плавност), и точност — поради строгото придържане на преводачите към византийските оригинали.“ Нима у българското слово липсва събраност, напевност, мекота и плавност? Това е твърде дръзко отрицание! Ето нашето категорично доказателство:

Кръгозори надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.

В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.                (Н. Лилиев)

Тук в пределна степен имаме и четирите качества, отречени на съвременния български от автора на статията. А за точността — този „довод“ е неразумен по начало, тъй като тя зависи не от езика, а от преводача.

§ 8. „В своето животрептящо съчетание, тези качества правят църковнославянските богослужебни песнопения лесни за запомняне и всенародно изпълнение.“ Защо тогава народът ни не пее народните си песни на църковнославянски език (който всъщност е дошъл в България от Русия преди и около т. нар. национално възраждане)? Защото естествено е паметта да съхранява словото в онази форма, която е присъща на народния ум —родния език (вж. още § 4 и § 14).
 

§ 9. „За святото дело на молитвеното общение с Царя на Царете е нужно особено, подчертано благоговейно отношение към словата, чрез които се извършва това общение.“ Това отношение е нужно и към словата, на които мислим извън богослужението. Благоговението не зависи от „дрехата на мисълта“, то се корени в духа, раждащ мисълта, която сетне чак се облича в слово. Смисълът е баща на словото, а не обратното.
 

§ 10. „За разлика от съвременния български, църковнославянският език притежава духовна пълнота на изразяването и непредаваема дълбочина на смисъла.“ Кое в даден език му дава способност за „духовна пълнота в изразяването“? Имал ли я е старобългарският език преди превода на църковните книги? Възможните отговори са два: 1) не — следователно нейният източник са самите църковни книги и тя се предава и на всеки език, на който превеждаме. 2) да — тогава излиза, че неин носител е сам лексикално-граматичният строй на старобългарския (съответно — църковнославянския), а това отново е вид култово отношение към езика. Езикът тук е превърнат в естетико-идеологически кумир.
 

§ 11. Непристойните значения и спекулацията със смислите. Сигурни ли сме, че в народния диалект, на който е преведено в ІХ век словото Божие, са липсвали думи с непристоен характер? Ако отговорим „не“, тогава нашата представа за един отдалечен от нас във времето език е твърде наивна! Ето как лъжливото допускане на руската „старославистика“, коренящо се във великоруския шовинизъм (вкл. лингвистичен) и турено в основата на цялостната аргументация на статията, я е разбило из основи. Именно свещеното слово възвисява езика. Ако отричаме възможността за превода му на съвременен български език, ние не желаем да осветим нашия език с внасянето на свещените понятия в неговия лексикален строй. А езикът не се освещава механично — фонетично и граматично… Не може да се говори за „свята граматика”, нали? Ето как култовото отношение към църковнославянския език носи в себе си нихилистки дух, сроден с духа на отрицателство у руските старообрядци.

§ 12. „Националният език неизменно носи в себе си, по съответен начин, отпечатък от душевността на един народ, чиято най-възвишена проява блясва в неговия национален идеал.“ Отново — изкуственото делене на езика на „църковен“ и „светски“. Подобна сегментация е лишена от действителни основания и е напълно произволна. Езикът е система от правила, а не живо същество. Сам по себе си, без своя жив носител, той не съществува, той е „мъртъв“. Като пример ще дадем древноегипетския език. Може би именно тази „самостоятелност“ на един класически език като църковнославянския, на който днес никой не мисли и говори във всекидневието, е допринесла за оформянето на култа към него. „Българинът се е отчуждил не само от родната Църква, но и от своите добри, християнски традиции. И той не разбира не само словото на Църквата, но и словото на своите най-видни писатели и поети — достатъчно е да почетем малко вестници или да погледаме телевизия, за да видим до какво плачевно състояние е доведено някога ювелирно обработеното от нашите писатели, поети, учени родно слово.“ Тъкмо затова е нужно да се използува, да се очиства, да се възвисява именно говоримият днес български език (подобното се лекува чрез подобно), а не да се отрицава — чрез църковнославянския. Традицията не умира единствено тогава, когато има приемници. Хубави са разсъжденията по тоя повод на Добромир Кралчев:

„Действително, сегашното състояние на българския език е твърде смущаващо. Все повече са случаите, за които би трябвало да кажем: ‘Така не бива да се говори’. Авторът правилно е забелязал проблемите, но вместо решение предлага бягство от тях. Смисълът на неговата позиция може да бъде предаден по следния начин: болестта е твърде силна, за да я лекуваме. Но силната болест изисква по-силно лекарство, стоенето със скръстени ръце не би могло да донесе полза. От своя страна аз съм склонен да мисля, че ‘наблюдаваният днес духовен разпад’ прави нуждата от превод още по-належаща. Ползата от това ще бъде взаимна: богослужебните текстове ще спечелят разбираемост, езикът ще се обогати. И разбира се, не смятам, че богослужебните книги трябва да бъдат преведени на ‘разговорен език’. Целта на превода е именно да запази смисъла и да го направи общо достояние, а не да профанизира текста. Никой не е казал, че задачата е лесна; обаче целта си заслужава усилията.“

§ 13. „Да се мисли за църковнославянския език като за език, подчинен на общите закони на историческото развитие на даден език, е дълбоко погрешно. Нека повторим — църковнославянският не е ‘мъртъв език’, той се е употребявал главно от Църквата и единствено за богослужение и молитва, и това го е запазило от ‘растлението на смислите’, което днес е всеобщ порок на съвременните езици.“

Какво по-ясно свидетелство за култа към църковнославянския език от това разсъждение. Църковнославянският език според тази представа е: вечен, нетленен, неподдаващ се на каквато и да е развала (така авторът разбира естественото развитие на езика ни — представа твърде романтична), т.е. божествен по свойства (и като логично следствие — и произход).

§ 14. Роден език. Роден е само този език, на който младенецът първом се е научил да мисли и говори. Църковнославянският език не е роден на нито един човек на земята. В мигове на скръб, на болка, на отчаяние човек винаги прибягва към родния си език. Молитвата в такива критични мигове — най-искрената, най-силната, най-дълбоката човешка молитва! — отново избликвана родния език. Помня случая с един военен разузнавач, който в чужда страна изпада в безсъзнание и започва да бълнува, да се моли — на майчиния си език, поради което го и разкриват. А той е владеел до съвършенство чуждия език на страната, дето бил изпратен да разузнава.

Родният език се вкоренява в подсъзнанието на човека, той е неотделим от неговото самосъзнание. Затова никое слово не достига до ония дълбини на душата, до които достига родното, майчиното слово. Граматико-лексикалния строй на мисленето си човек поема, тъй да се каже, с майчиното си мляко. Молитвата на родния език сроднява душата с осветените от благодатта слова, прониква до дълбините на ума и сърцето, гдето чуждото слово не може да проникне. А молитвата изисква и разумът, и чувството да се съединят в едно. Неестествено е главното усилие на молещия се да отива към лингвистични прекодировки и разгадавания на сложните синтактични структури на византообразните църковнославянски богослужебни текстове. | evtimii.blogspot.com