Някои аспекти по проблема за разбираемостта на богослужебния език

Темата за езика на богослужението е дискусионна в последните няколко столетия. Преди всичко трябва да отбележим, че това е съвременен проблем, който няма аналог в древността. Нито Христос, нито апостолите, нито първите християни са употребявали специален език за молитва.

Във времето на империите, когато много народи са подчинени в рамките на един държавен ред, властта избира средствата, с които успешно да контролира разнородното население. Езикът е подходящо средство за етническа асимилация. Затова и Западната църква прокарва идеята за свещен език и ограничава възможностите до три – еврейски, гръцки и латински. Това твърдение почти се изповядва като догма, макар да не е резултат от съборно постановление.

Срещу идеята за свещен език най-силно се противопоставят през IX в. св. Константин Кирил Философ и св. Методий, които съставят азбука за славяните и писменост, основаваща се на солунското говорно наречие. Те водят редица полемики срещу тъй наречената „триезична ерес“ и доказват пред своите опоненти, че всеки народ има право да слави Бога на своя роден говор. Тенденцията за подръжаване на устната норма се запазва до XIV в., когато св. патр. Евтимий кодифицира текстовете с цел да ги уеднакви и изчисти от натрупаните при различните преводи неточности. Така обаче езикът на богослужението постепенно се отклонява от говорната норма.

През вековете на османското владичество в българските земи са пренесени богослужебни книги, чиито език представлява вторична руска редакция на старобългарския. В този период т. нар. църковнославянски език е сравнително понятен за обикновения човек, защото обучението в килийните училища става преди всичко чрез пренесената от Русия книжнина. Със социално-икономическите и политически преустройства, настъпили през XVIII-XIX век, българският език също претърпява едно динамично развитие. Така границата между църковнославянския и книжовния български език се задълбочава и първият става неразбираем за обикновения мирянин. Политиката на Църквата в началото на XX в. е насочена изцяло към въвеждането на книжовния български език в богослужението, като за тази цел се превеждат основни богослужебни книги. С настъпването на комунистическия режим след 1944 г. на тази тенденция се противопоставя атеистичното управление, което цели ограничаване на влиянието на Българската православна църква в обществото. Богослужение на неразбираем език е един от инструментите за постигане на тази цел. Така постепенно се стига до съвременната ситуация, която се проблематизира от различни фактори, търсещи исторически и сакрални елементи в литургичния език.

За да определим границите на сакралността, ви предлагам да разгледаме езика в две посоки. От една страна, езикът е носител на смислово съдържание и конкретни духовни послания, формирани в двухилядолетната православна традиция. Те са неизменяеми и сакрални именно поради духовната си същност, която често пъти в основата си има свещени библейски текстове. От друга страна, езикът има своята външна форма, чрез която тези послания достигат до нас. Тази форма подлежи на изменения, защото езикът като лингвистичен феномен не е в статичност, а в динамика, т.е. непрекъснато се изменя, еволюира и от него отпадат различни граматични, лексикални и други образувания.

Къде е проблемът? Много хора определят като свещена външната форма, с което ощетяват съдържанието. Древността, архаичността и мелодичността на текстовете звучат наистина възвишено, но когато ние не достигаме до същността на текстовете и не се поучаваме от техните духовни послания, не израстваме чрез тях във вярата, каква полза имаме от присъствието на богослужението?

Много хора смятат, че не е сериозен проблем за съвременния българин да научи петдесетина църковнославянски думи и така пълноценно да участва в богослужението. За съжаление разбирането на богослужебните текстове не е проблем само от лексикално равнище. Църковнославянският има изключително сложна граматика – напълно разгъната падежна система при имената. Съвременният български език пък е почти напълно аналитичен (имаме наличие на падежни форми само при местоименията и някои звателни при имената) и за да се достигне до вложения смисъл, е необходимо добро познаване на падежите и падежните синтактични конструкции, извършване на синтактичен анализ, употребата на речник и т. н. В същото време църковнославянският език е мъртъв, т.е. не изпълнява комуникативни функции, което допълнително утежнява неговото изучаване и практикуване. И в рамките на едно богослужебно последование, колкото и добре филологически да е подготвен един човек, не винаги може да достигне пълноценно до вложения смисъл. Ами ако е неграмотен, с изоставащо развитие, с увреждания или просто няма възможност да учи подобен език, поради работна заетост или други отговорности? Означава ли това, че трябва да бъде лишен от пълноценното участие в духовния живот на Църквата?

Необходимо е провеждането на сериозна дискусия по въпросите на богослужебния език. В това отношение Българската православна църква е силно изостанала от Руската и Сръбската, които не само са разгледали този въпрос, но и вече имат налични преводите на всички богослужебни последования. Факт остава липсата на съвременен български превод на Минеите (12 тома), Октоиха, Триода, Пентикостаря и на една немалка част от Требника и Часослова. Въпреки решенията на Четвъртия църковно-народен събор, които насърчават употребата на съвременен български книжовен език в богослужението, липсата на преводи е сериозна спънка в тази посока.

Време е Църквата да инициира дискусия, която да разгледа обстойно проблема и да предначертае стъпките за неговото разрешаване. Въпросът с богослужебния език не се изчерпва просто с превеждането на текстовете от специалисти филолози. Преводът би имал стойност и значение само тогава, когато е резултат от съвместната дейност и на специалисти по литургика, догматика, църковна музика и други. Широката дискусия е необходима и поради факта, че днес много клирици имат погрешно или закостеняло мислене по въпросите на богослужебния език, възприемайки външната му форма за свещена и неизменяема.

Ако Църквата в лицето на духовенството възприема всецяло, във всичките й измерения, своята пастирска отговорност, то редно е най-накрая да вдигне езиковата бариера пред пълноценното участие на Божия народ в Евхаристийния и богослужебен живот на Църквата. Това не би скъсало връзката ни с историческото ни и духовно минало, но би ни направило автентични последователи на делото на св. Кирил и св. Методий, които отстояваха правото на всеки един човек да разбира пълноценно вечната истина на вярата ни, за да израства чрез нея духовно.