Прот. Андрей Лоргус: Смъртта е част от живота

O. Andrei LorgusПотопен във всекидневната суета, съвременният човек рядко се замисля за смисъла на живота. Обикновено към това го подтикват гранични ситуации на прага на смъртта. Но тук възниква въпросът – ако човек има право да живее, то има ли той право и да се откаже от живота? Не е ли самоубийство отказът от помощ от страна на неизлечимо болния? Защо Църквата не приема евтаназията и има ли сред светците самоубийци? По тези въпроси Марина Борисова и Антон Скрипунов разговарят с протойерей Андрей Лоргус – ректор на Института по християнска психология.

Отец Андрей, лекарят, когато разбере, че е неизлечимо болен, може съзнателно да се откаже от мъчителни процедури и операции, които малко биха удължили физическия му живот. Но едновременно с това той е длъжен да извърши всички тези процедури над своя пациент със знанието, че това може би само ще удължи мъките му. Все пак, кой трябва да реши съдбата на терминално болния: лекарите, роднините или той самият?

Само болният може да вземе това решение. Но ако той не е готов или не е в състояние да избира? Ако близките дори се страхуват да му кажат диагнозата, защото знаят, че това само ще прибави към физическите мъки още и ужаса на приближаващия неизбежен край? Защото в нашето общество всъщност темата за смъртта не се обсъжда и хората не могат да мислят трезво за смъртта, още по-малко – да се готвят за нея.

ZadushnitsaМоже ли Църквата да помогне в тази ситуация?

Църквата вече 80, та дори 100 години не е допускана при решаването на който и да е проблем на обществото, включително и на този. Във времената на Съветския съюз – а в идеологически смисъл ние продължаваме да живеем в тях – темата за смъртта винаги е била табу. Дори палачите на ЧК (чрезвичайна комисия) никога не казват „да бъде убит”. Те казват: „Да се ликвидира”, „да се унищожи”, такива неща измисляха. Т.е. смъртта е онова нещо, което никак не можеше да се впише в съветската идеология, защото това е изключително важен екзистенциален въпрос, който ни кара да се замислим за смисъла на живота. А когато човек се замисли за смисъла на живота, най-вероятно е да се откаже от комунистическата идеология. Затова за болшевиките смъртта не влиза в общественото съзнание.

Следствие на това се е формирало на определено отношение към смъртта и в медицината: за смъртта не се говореше, диагнозите се криеха, смъртта трябваше да бъде изведена извън границите на общественото пространство.  Освен когато тя си пробиваше място на телевизионния екран под формата на погребението на генералния секретар. Тук вече няма какво да се прави. Впрочем оттук произлиза идеята за мумифицирането на Ленин: тялото на Владимир Илич не бива да изтлее, това не е възможно, смъртта не съществува.

Затова и в медицината правата и задълженията на лекаря не предвиждат разговор за смъртта. В тази идеология Църквата изобщо не се вписва. Тази идеология е напълно езическа, защото се основава на страха.
Съвсем различно е християнското разбиране за човека. При евангелското възпитание смъртта е част от живота, също като сватбата, зачеването на дете или раждането. Но тогава всичко ще се промени, представата за целия свят…

Да предположим, че родителите искат да възпитат детето си в този дух, но детето панически се страхува от всичко, което го докосва до темата за смъртта, за покойниците.

Не е така. Децата наследяват страховете, които им натрапваме ние, родителите… Когато почине някой от членовете на семейството, децата гледат възрастните – техните реакции и те съпреживяват заедно с тях  скръбта, чувството за загуба и т.н. Това се възпитава в семейството.

От традицията зависи как ще се възприема смъртта в семейството, какво правят хората при среща със смъртта: дали се отдръпват в ужас от покойника, дали изпълняват някакви ритуали, които неясно откъде са се появили, като например покриването на огледалата с кърпи в къщата на покойника и др.

Има много ритуали, свързани с погребението на човека, които всъщност формират онази психосоциална среда, в която се ражда страхът, отвращението. Това не подлежи на логичен анализ. Това е маргиналната култура на страха.

Що се отнася до църковното отношение, то тук има няколко важни страни. Преди всичко това е уважението към събитието. Смъртта е много важно събитие в живота на човека. На второ място, трябва да се прави разлика между смърт и умиране. Смъртта е самият момент на прехода. А умирането е дълъг период, който е много важен от духовна гледна точка… Дори при раково болните в терминален стадий този период може да бъде съдържателен и може да се превърне в духовно откритие. Спомнете си „Смъртта на Иван Илич”, смъртта на Андрей Болконски във „Война и мир” – това са цели поеми за умирането. Там се разкрива изключително богат свят, множество смисли, които имат отношение към живота.

И на трето място е уважението към тялото на покойния. Всъщност опелото е вече среща там, в Царството Небесно. Това събитие е изпълнено с дълбок смисъл. Затова покойникът трябва да е облечен в бяло. Традицията да се облича покойника в черни дрехи е изопачаване на смисъла. В Църквата това не е прието. Белият саван е рудимент, който е още жив в езика и говори точно за това. Освен това много е важно децата също да се простят с покойника – това показва, че семейството не се разделя с него, че той не е отстранен от семейството, а остава в него.

Успоредно с това като православни сме чували, че след смъртта ни чака не прословутият бял коридор и светлината в края на тунела, а сурови митарства. Това не спомага ли за същата тази култура на страха, за която говорите? Как да се съвместят тези неща?

Трудно е. Но все пак това са фактите. Без съмнение ни чака Съд. Но също така несъмнено ни чака и Небесното Царство. А какво ще се отсъди за всеки от нас, Бог знае. Но ни очаква едновременно и едното, и dushaдругото – и милостта Божия, и съдът Божий. Но никой не знае, точно как ще се случи всичко това.
И мисля, че не си заслужава много да се доверяваме на приказките за светлия коридор: има купища всевъзможни видения, явявания и други подобни, които трябва много внимателно да се проверяват.
И все пак всеки изпитва страх от смъртта, особено ако се сблъска със ситуация на неизлечима болест. Кой е правилно пръв да научава страшната диагноза? Защото роднините често я скриват от болния, като знаят, че от такива новини той може просто да се отчае, а може дори да опита да се самоубие, за да се избави по-бързо от страданията.

От духовна гледна точка, самият човек трябва да направи избора, разбира се. Защото ако ние не уважаваме правото му на избор, всъщност ние го унижаваме и дори упражняваме насилие над него – ако го манипулираме, това е насилие от наша страна. Но понякога хората сами не искат да знаят истината. Много болни отказват да приемат своята диагноза от гледна точка на трезвата преценка и прогноза.
Впрочем, доколкото знам, в наше време много онколози не се церемонят и веднага обявяват диагнозата на болния, без изобщо да ги е грижа, кой ще му помогне да я възприеме и дали изобщо има кой да му помогне.
Какво става в такъв случай? Това е психологическа реалност: първо човек се страхува да приеме тази диагноза; второ, още повече го е страх да си каже: „Аз се готвя за смъртта”.

Но лично познавам хора, които съвсем спокойно приеха това. Бях на 18 години, когато за първи път се срещнах с човек, който осъзнато се готвеше за смъртта. Той беше болен от левкемия и поредният пристъп беше прераснал в умиране – той го знаеше със сигурност – нали от левкемия боледуват с години. Отидох в болницата, започнах да мънкам нещо по този повод, а той ми каза: „Не, Андрюша, спри. Отивам да умра. Прибирам се вкъщи да умра (той беше някъде от Краснодарския край). Не искам тук да умра”. Виждате ли какво трезво отношение имаше към собствената си смърт…

Но много болни ясно осъзнават състоянието си и някак напълно спокойно живеят с това знание. В повечето случаи става въпрос обикновени хора от народа, близки до природата.
Наистина мнозина не искат да признаят действителността и играят: те се досещат, но не искат да признаят фактите. Защо? Мисля, че в повечето случаи на тях им се струва, че са твърде слаби, че няма да го понесат, нещо ще се случи и те няма да се справят, ще получат нервен срив и после няма да могат да се възстановят; ще има ридание и униние и какво ли още не, та дори и опит за самоубийство.

Всъщност никой не знае как човек ще реагира в такава ситуация – нито близките, нито самият болен. Всичко може да протече напълно различно. Например, баща ми винаги казваше: „Ако разбера, че имам рак, ще се гръмна”; а когато му откриха рак, той изобщо не направи опит да сложи край. Той съвсем смирено прие диагнозата. Така че на практика нещата се оказват различни.

BolenНие не знаем как би се държал човек, когато разбере. Това е моментът на истината. Случва се нещо дълбинно и тогава човек разбира истинската си същност. Тук вече няма място за шеги, нито за стереотипи. Предстои последната отсечка, вече няма смисъл да се играят роли, да се слага маска. А и това вече е безинтересно. Човек остава насаме със себе си – всички сме сами, когато умираме. Но митрополит Антоний Сурожки казва, че в този момент е важно да държиш умиращия за ръка. Това е много важно. Страшно е да си сам, когато умираш.

Но да държиш ръката на умиращия също е страшно.

Да, знам, изпитал съм го. Въпреки че по различен начин се случват нещата. Човек се променя и тази промяна може да е изключително радостна. Ако например вече можеш да си позволиш да бъдеш себе си, което не ти е позволявал животът. Може ли да се лиши човек от това? Възможно е така ние да го лишаваме от някакво духовно откритие, от някакво озарение. Не бива да решаваме вместо него.

Значи хосписът е нещо добро?

Няма никаква принципна разлика къде умира човек – в болница, у дома или в хоспис. Мястото е нещо формално. Принципната разлика е в това, дали човек умира осъзнато или не иска да признае, че умира.
Защото когато осъзнае, че умира, човек получава възможност нещо да направи. Това е много важно. Но може и да се откажеш от това и да си живееш, все едно нищо не се случва – ядеш, пиеш чай, гледаш филм, слагат ти инжекция. И сякаш животът си тече, както и преди. Но той гасне.
Има и друг вариант – пълно забвение, наркотици, за да не усещаш нищо: изключваш се и толкова, или пък решаваш да сложиш сам край на живота си…

Когато за първи път се запознах с жена, която съзнателно се беше отказала от мъчителното лечение, бях смаян от нейното мъжество. Посещавах я, когато тя беше в състояние, близко до смъртта, знаеше и разбираше какво се случва с нея, защото онкологът редовно я посещаваше. Но тя беше на крака, сама си готвеше, въпреки че й оставаха буквално дни живот. Тя осъзнато бе взела това решение. Почина у дома си като се залежа само за два дни. Още тогава й казах: „Такъв необикновен случай, такова мъжество!” А по-късно срещнах втори подобен случай, и трети, и четвърти… И разбрах, че това е просто един от начините човек да се прости с живота. Това е право на човека.

Но не е ли близко това до евтаназията, която се осъжда от християните?

Не.

Вие казахте, че когато разбере фаталната диагноза, човекът се променя, той започва да осъзнава неизбежността на своя край…

Но не изведнъж. Съществува модел, който има пет етапа на приспособяване към смъртта , посочени от Елизабет Кюблер-Рос. Тя е лекар – психиатър, който се занимава с изследване на терминално болните. Петте етапа са: отричане, гняв, преговаряне (или пазарене), депресия и приемане. По принцип в една или друга степен всички минават през тях – някои бързо, други бавно – по различен начин. Някои се задържат на отричането: не, няма нищо. Други – на пазаренето: ако се причастя, а ако прочета 40 пъти акатиста, а ако отида на поклонническо пътуване – може би ще се оправя. С други думи, започват да се пазарят с Господа…
Разбира се, не всеки минава през тези етапи. Но който мине през тях, след това вече е различен, точно какъв – няма как да се предположи.

Много вярващи са с убеждението, че ако човек страда преди смъртта си, то с това той изкупва своите грехове.

Съществува такава гледна точка.

Излиза, че ако човек не страда, значи той е толкова грешен, че вече всичко е безполезно…
Не е така.

Как тогава Църквата обяснява на умиращия причината за неговите страдания или тяхната липса?

Съществува общо богословско обяснение: всичките ни страдания са следствие от греха. Но не може конкретно да се каже в мистичен план например – ти се разболя от това заради еди какво си, а от онова – заради друга постъпка. Понякога човек сам се досеща, защо точно това му се случва. Например, ако съм прекалено нервен, ако много се ядосвам, ако с постоянна възбуда обмислям планове за отмъщение, то е ясно, че ще имам проблеми със сърцето, със стомаха и кой знае още с какво.

Съществува предположение, че от рак боледуват хората, които не могат да прощават. Но то не може да се потвърди с никакви доказателства… Но всичко това е много условно. Какво значи „да простиш” или „да не простиш”. Това е много субективно.

Несъмнено, съществува представа – в християнството и не само – че страданията на човека са свързани с неговите постъпки, но тук няма пряка причинно-следствена връзка, защото в света виждаме и много примери за обратното: негодници благоденстват, подлеци не страдат; хора, които са направили много злини, си живеят мирно. Не съществува пряка връзка между двете, не можем да го обясним. Но все пак има някакво влияние. Обаче няма конкретно църковно учение за това, че определен грях и определено страдание са свързани помежду си.

Значи, освен това, че човек остава насаме със своята смърт, той се оказва и изправен пред въпроса защо…

Да, и не само пред този въпрос. Главното е – за какво живях. Струваше ли си да полагам всички тези усилия, да правя това и това? Това беше ли добре, че го направих, или не беше правилно. Възникват купища въпроси. Човек търси отговор на страшно много екзистенциални въпроси. Може би затова е ценен този период. Общо взето затова е дадена старостта. Да предположим, че човек работи и работи, гледа внуци и правнуци – той няма кога да се замисли. Е, може би, докато умира, ще се замисли. А някои умират внезапно – и какво? Не страда, не се мъчи и внезапно е покосен от инсулт! Губи си паметта и край. После тихичко умира в болницата. И какво следва от това, че не е страдал. Или е светец, или е голям грешник. Не е коректно така да се поставя въпроса!

Когато четем житията на светиите, особено на някои светци от ХХ век, виждаме, че процесът на умиране при тях често е изключително болезнен, свързан с големи физически страдания.

Тази теория за страданията, греха и смъртта не може да бъде построена на формална логика. Тук формалната логика не работи.

Но ако човек сам решава как да умре, то в крайна сметка той може да реши и да ускори този процес. Колкото и да е обсъждан, въпросът за евтаназията все пак остава открит за повечето хора. Човек има ли право да натисне копчето „стоп”?

Човек има право на много неща, ако говорим за права.

Тогава, защо е неприемлива евтаназията за църковното съзнание?

Заради отказа от живот. Ако признаем, че дори последният ден на човека, който умира, може да е изпълнен с духовни открития, с духовна среща, с молитва, то значи, че човек се отказва от тези неща. Например, когато имате рожден ден и получите подарък – едно е да го приемете, без да благодарите много и го оставите някъде и не го използвате. Друго е, да вземете подаръка и да го изхвърлите на боклука. И трето е, когато хвърлите подаръка в лицето на този, който Ви го е подарил. Евтаназията е третото.

А ако не самият болен „натисне копчето”, а например негов роднина – с негово съгласие. От гледна точка на Църквата това убийство ли е?

Разбира се.

Но тогава, как да приемем филмите за войната от нашето детство, в които смъртно ранен боец моли да го застрелят, защото неговите съратници не могат да стигнат до лагера с него и той тъй или иначе ще умре по пътя?

И какво, застрелват ли го във филма? Не, не го застрелват. Самоубийството се поощряваше, но убийството – не. Все пак има разлика. Според съветския кодекс не можеш да убиеш командира. Това е престъпление. Всеки войник знаеше, че ако застреля тежко ранения командир, после ще си изпати, когато се прибере при своите. Виж, да се застреля всеки имаше право. Нещо повече – това дори се поощряваше – спомнете си приказките за последния патрон и разни подобни.

Освен това, няма ли съвестта да изобличава онзи, който е помогнал за умъртвяването на друг? Можете ли да повярвате, че той ще живее спокойно?

Но дори и в житията на някои светци има описания за самоубийството като за изповеднически подвиг. Например, когато християнски девици скачат в реката, за да запазят своето целомъдрие.

Да, това се случва. Но някак не ми се обръща езикът да го нарека самоубийство. Ще ви разкажа нещо повече: след дългите изтезания, на които била подложена мъченица Фивия Перпетуа, палачът трябвало да отсече главата й; но той не могъл да го направи, защото видял на дрехата й – на гърдите – петна от мляко – тя току-що била родила сина си. И тогава тя сама поставила ръката му с меча на шията си и казала: „Сечи!” Това самоубийство ли е? Все пак не е. Тук има нещо друго. Не твърдя, че според Църквата така трябва да се постъпва, не. Но убийството и изтезанията на мъчениците са нещо различно. Други са критериите. Не може да се приравняват тези неща.

Добре. Да вземем за пример хората, пострадали в лагерите по съветско време: когато човекът е до такава степен измъчен, че сам си разбива главата в стената, защото не може да издържа повече. Това какво е? Евтаназия ли е?
Самоубийство.

Тоест не е трябвало да постъпи така?

Не мога да преценя, понеже е невъзможно да се поставим на негово място; не можем да съдим човек, чиито мъки не сме изпитали. Най-добре никак да не оценяваме това събитие.

Друго ме учудва. Аз не съм чул за нито един случай на бягство от разстрел. Ежедневно с коли са докарвали хора на Бутовския полигон ден след ден, в продължение на няколко години, без почивен ден. Сред жертвите е и моят прадядо. Наистина, имало е дни, в които не са разстрелвали никого. Но в други дни са убивали по 500 човека. Виждате ли какъв мощен конвейер. И нито в протоколите, нито в спомените не се упоменава нито един опит за бягство. Хората примирено са се нареждали около рововете, за да ги разстрелят. Ето това също не мога да го разбера… Може би хората, за които споменавате вие, не са имали куража да претърпят докрай, но не мога да съдя за това. Мога само да констатирам, че някои са се самоубили. Но имам и много свидетелства за хора, които са понесли всички мъчения и не са посегнали на живота си…

Като свещеник и психолог, какво преценявате, че е най-важно, когато си изправен пред лицето на смъртта?

Като психолог и свещеник смятам, че е много важно човекът, който е изправен пред вестта за тежка болест, да потърси подкрепа отвън, да не бъде оставян сам. Веднага да бъдат включени няколко възможности за помощ.

Първо: когато излиза от кабинета, добре е да го посрещнат психолог и лекар. При всички случаи той е в шок – това е болезнено и трябва да се покаже на човека, че той може да преживее шока, при това с минимална вреда за себе си.

Второ – групата. На тези хора много им липсва общуването – с други хора, които преживяват същото като тях. В нашите онкодиспансери всичко провокира човека да живее в самота. Той пропада от обикновения живот в някакъв ъндърграунд, където не може да се ориентира. Никой не му обяснява как да се храни, какви права има, какви психологически проблеми ще възникнат.

Трябва и със семейството да се работи. На близките трябва да се обясни как да изградят отношенията си с тежко болния. Понякога те се плашат и напълно престават да говорят на тази тема. Те крият някакви предмети, които биха напомнили на болния неговата диагноза. Така той се потапя в още по-голяма изолация. И му е много по-страшно. Болният иска да поговори с някого, но всички го избягват. Значи, трябва да се създаде училище за това семейство – позитивна среда, в която хората да разберат, как да се държат.

Слава Богу, напоследък се появиха доброволчески организации, които поне нещо правят в тази посока.
Хората, които се отказват от лечение, разчитат, че малко им остава. А всъщност, може да се окаже много дълъг период. И възниква въпросът: ако е дълго, то това си е живот. Но ако е живот – с какво качество е? Едно е, когато болестта ни лишава от качество на живота, от работоспособност. Но друго е, когато благодарение на лечението може да живееш нормално още месец, половин година, година или година и половина. Човек се лишава от този избор. Но негово право е да се откаже от лечение.

Но и тук много зависи от информираността. За да може да вземе решение, болният трябва да знае какво се случва с него. В онкологията много неща са непредсказуеми. Например, докторът може да каже: шансовете ви са 30 %. Имам приятел, който почина миналата година. Когато разбра, че е болен от рак, първо никой не можеше да му обясни нищо. После, накрая, след половин година един лекар му каза точно: болен сте от това. Приятелят ми попита: колко? Докторът отговори: най-вероятно шест месеца, но може би и три. Приятелят ми живя година и половина. Разбирате ли, до колко непредсказуемо е развитието на тази болест?
Освен това, всичко много зависи и от духа на човека. Той може така да се мобилизира, че болестта изобщо да отстъпи. И такива чудеса стават. Чудесата не са отменени. А ако болният се откаже от лечение, той отхвърля възможността за чудо. Уви, и това е негово право. | Ria.ru


Интервюто е публикувано със съкращения

 

Превод: Евгения Николчева

Близки теми: