Светците на Англия и светът на дивата природа

St Cuthbert with otters

Свети Кътбърт и видрите

Широка популярност имат историите, разказващи как светци са спасявали животни и са ги приемали като свои приятели. Известни са и случаи, при които диви зверове са отказвали да разкъсват мъченици – събития, за които откриваме описания в патериците. Съществуват също така и многобройни разкази за отшелници, живеещи в пустините на Египет и Палестина, които са помагали на крокодили, хиени, лъвове и вълци. Можем да си спомним за св. Антоний Велики с дивото магаре, св. Макарий Египетски, св. Пахомий Велики, блажения Йероним с лъва, св. Герасим Йордански, св. Симеон Стълпник, а от по-близките до нашето време години – св. Серафим Саровски и неговата мечка.

Не толкова известни са житията на ирландските светци: в тях се говори за живота на св. Колмкил (Колумба) и неговия жерав, св. Колумбан, св. Брендън, св. Кенет, св. Кириан, св. Колман, св. Кевин заедно с цяла галерия от диви животни в техните жития.

Някои хора възразяват, че едва ли тези истории са достоверно описание на действителните събития. Вярно е, че една част от подобни събития са се превърнали в легенди под влиянието на средновековната идеология, имаща за цел да хвърли сянка върху грейналата святост на Ирландската църква в периода преди схизмата, но това така и не е заличило всички тези истории. Пък и на практика още по-малко известни от тях са житията на английски светци, приели за свои другари животни. Именно за тях ще поговорим сега. Като най-подходящ за начало можем да вземем случая със св. Кътбърт Линдисфарнски – велик аскет от свят английски остров, човек, на когото били подвластни дори природните стихии. В неговото житие, което не са могли да пренебрегнат дори най-отявлени учени атеисти, има описани поне пет истории, разкриващи връзката на светеца с животинския свят.

Най-популярен е случаят, в който се разказва как нощем светецът излизал от килията, за да бодърства в молитва, а на сутринта се завръщал в манастира за общото богослужение. Една нощ негов събрат монах видял как св. Кътбърт излиза от манастира Колдингъм и го последвал. Светецът се спуснал до морския бряг, потопил се в студената вода чак до шията и започнал да пее църковни песнопения и молитви. С първите лъчи на изгрева светецът излязъл на брега и продължил да се моли. Към него се приближили две видри, които дошли, за да подсушат с кожата си краката му и да издишват топъл въздух върху него, за да възобнови топлината на кръвообращението му. След като сторили това, те изчакали да получат благословение от него и отново се върнали в морския си дом.

Друга история разказва как още преди пострижението си св. Кътбърт не желаел да се храни преди 21 ч. През един петъчен ден той стоял съвсем сам на северните хълмове. Когато тръгнало да се смрачава, светецът, все още без да е вкусил никаква храна през деня, стигнал до някакъв заслон или овчарска колиба и там започнал да пее псалми, за да отслужи вечерня. В същия момент забелязал, че конят му разровил сламения покрив и оттам се подал покрит с кърпа вързоп. След завършване на молитвите светецът се приближил и развързал кърпата. Вътре намерил все още топъл хляб и друга храна. Тогава св. Кътбърт благодарил на Господа така: „Благодаря на Бога, Който снизходи към мен и ме дари с празнична трапеза, защото моят пост беше от благоговейна любов към Неговите страдания и от любов към моя другар.“ После светецът разчупил хляба наполовина и дал едното парче на своя „другар“ – коня.

В друг случай, когато проповядвал по северните склонове, един орел му донесъл риба. „Този, който служи на Господа, никога няма да умре от глад“ – казал по този повод светецът. Характерното е, че взимайки рибата, той я разполовил и отново подал другото парче от храната този път на орела, изпратен от Бога.

Четвъртата история се случила в края на земния живот на св. Кътбърт, когато напуснал манастира и отишъл да се подвизава като отшелник на най-вътрешния остров Фарн. Там се поселил в един малък, затворен параклис, открит единствено за небето, и си засадил малко ечемик, с който да се храни. Когато ечемикът израсъл, зърната му били нападнати от птици, и светецът се обърнал към птиците така: „Защо налитате на урожай, който не сте садили вие? Или може би на вас е по-потребен, отколкото на мен? Ако Господ ви го разрешава, правете всичко, за което имате позволение от Него, а ако ли не, махнете се оттук и не причинявайте вреда на нещо, което не ви принадлежи.“ След тези негови слова птиците отлетели и повече не си позволили да му причинят никакво безпокойство.

В друг случай на същия остров светецът видял как две врани раздират сламения покрив на гостната, която светецът сам бил построил. Той ги помолил да се спрат със следните слова: „В името на Иисуса Христа, махайте се оттук възможно по-скоро и никога повече не се завръщайте на това разграбвано от вас място.“ Враните мигом отлетели. Два дни по-късно едната от птиците се върнала и с провесени криле и приведена глава помолила с тих глас да получи прошка и разрешение да се върне. Светецът се смилил и враната тутакси се върнала заедно със своята другарка, а в дар на светеца донесли едно парче сланина. Години наред след това, когато говорел с посещаващите го хора св. Кътбърт посочвал птиците, с които живеел в мир, като пример за послушание и смирение, защото „дори простите птици бързат да умият своите грешки чрез молитви, сълзи и дарения“.

Sveti Guthlac

Свети Гутлак

Друг велик отшелник, когото птиците и зверовете обичали и на когото се покорявали, бил обитателят на блатата, св. Гутлак, който достигнал изключително изострен усет за света на природата. Животни от дивата пустош и риби от тресавищата се появявали при него всеки път, когато ги призовавал като пастир. Те дори били привикнали да се хранят от ръцете му. Веднъж, когато размишлявал за духовния живот заедно с един друг отшелник, св. Вилфрид, две лястовички долетели при Гутлак и изведнъж пропели радостно и безстрашно, накацвайки по гърдите и ръцете му. Отшелникът Вилфрид попитал как се получава това и получил следния отговор: „Не си ли чул, че в Свещеното Писание е казано, че дивите зверове и птици се сближават с онези, които водят живот по Божията воля?“.

Не бива да пропускаме и името на преподобната Вербурга, игумения Честърска, просияла със своята доброта. Редом до нейния манастир се простирали полета, чиито урожай постоянно бил унищожаван от набезите на диви гъски. Накрая икономът, отговарящ за поддържането на тези полета и отчаяно търсещ начини да прогони птиците надалеко, отишъл при светицата и споделил с нея болката си. Св. Вербурга отвърнала: „Иди и ги затвори всичките в един отделен дом.“ Макар че човекът се почудил на словата на игуменката, той все пак проявил послушание и с висок, ясен глас им заповядал да се подчинят на господарката му. В същия миг те се събрали вкупом и с привити шии влезли заедно в една от селскостопанските постройки на манастира. Икономът обаче, макар и да проявил послушание, не съумял да сдържи алчността си и взел една от гъските, за да я използва за храна.

St_Werburgh

Света Вербурга

На следващия ден на разсъмване св. Вербурга дошла, смъмрила гъските и им позволила да излязат на свобода. Гъските обаче, крякайки с все сила, отказали да помръднат от местата си. Светицата разбрала, че нещо не е наред, и се досетила какво е сторил икономът. Тя му наредила да събере всички кости от откраднатата гъска и още щом направила знак с ръката си, костите се покрили с плът и кожа, показали се пера, птицата оживяла и мигом полетяла към небето. Останалите птици я последвали, само че преди това не пропуснали да сведат глави пред преподобната Вербурга. Така гъските се превърнали в символ на тази светица.

Забележителното в тези истории – това е липсата на каквато и да била сантименталност в тях, която нерядко се среща в трудовете на средновековни монаси. Там, където е налице сантименталност, ние виждаме само едно хуманно отношение от страна на човека, при което самият той заема централна роля в тези отношения, явява се ключовата фигура. Подобно нещо може ежедневно да наблюдаваме в съвременните зоопаркове, зоомагазини, градски паркове и улици. Съгласно този тип идеология животните просто принадлежат на човека, те са полезни за украсяване на дома му или за развлечение, биват напълно подчинени на човешките капризи, а мисълта, че са преди всичко създания на Твореца, е далеч от човешкия ум. Те са просто същества от по-низш порядък, т.е. по-глупави от човека и затова той може да прави с тях каквото пожелае: от една страна, да ги глези и да ги облича в човешки дрехи, от друга страна, да унищожава милиони техни представители.

Поради факта, че хуманизмът поставя човека в центъра на вселената и го разглежда като независим от Бога, всички предмети и същества следователно заемат позицията на обекти за човека. Именно тази човекоцентрична система на критериите е причина за егоистичното, безцеремонно отношение към природата и ненаситното консумиране на месо. Такъв е начинът, по който човеците употребяват Творението. В житията на светиите обаче виждаме, че всяко нещо, дарено с живот, независимо от йерархичната си позиция, е част от една теоцентрична система, в центъра на която е Бог. Светците, осъзнавайки своето място в Творението, са били състрадателни към цялото Творение. Всички същества са паднали същества вследствие първородния грях на Адам, поради което и каещите се, и светците изпитват състрадание към целия сътворен свят. А Божиите създания се вслушват в гласа на мъжете и жените, които признават над себе си Божията власт: в това всъщност е заложена същината на екологията на православното християнство. | orthodoxengland.org.uk

 

Превод: Анжела Петрова

Близки теми: