Животопис на св. Климент, Български архиепископ

Текстът е сканиран и обработен от Стоян Василев от оригиналното издание на книгата „Животописъ Св. Климента Български Архиепископъ“ (1896 г.) на Охридски архиепископ Теофилакт, в превод на Димитър Матов.

Предговор

В 1885 г., тъкмо срещу хилядогодишнината от смъртта на св. Методий, обнародвах с български превод гръцкото житие на св. Климент под заглавие “Живот, деяния, исповедания и кратко изложение за чудесата на свети отец наш Климент, български архиепископ. Описано от светейшия и православния архиепископ на Юстиниана Прима и на цяла България, Теофилакт, който беше магистър на риторите в Цариград”. Този превод беше извършен с помощта на проф. Дринов, който го придружи и с кратък предговор, където изтъкна историко-културната важност на паметника. Досега не е изяснено добре дали наистина това житие е съчинено от Теофилакт, както е казано в заглавието му, или от другиго. Но няма съмнение, че съчинителят ѝ е ползвал стари и достоверни факти за живота и дейността на св. Климент, а и на светите славянски първоучители Кирил и Методий. Затова този паметник е безценен за нас.

Тъй като с първото издание имахме за цел да снабдим нашата книжнина с пълен, близък до първообраза превод, трябваше да се запазят в това издание всичките тънкости на тоя първообраз, писан с висок черковно-ораторски език, напъстрен с различни цитати от Светото Писание. Поради това излезе тежък за четене, а на места невразумителен.

За да направя тоя скъпоценен паметник по-достъпен за нашето четящо общество, реших да го преиздам в отделна книжка и в такъв вид, за да бъде по-лесен за четене. За тая цел намерих за добре да отстъпя донякъде от гръцкия оригинал, именно за да заменя някои думи с други, които да бъдат близки по смисъл, но да придават по-голяма гладкост на текста, да изоставя някои недотам ясни и цветни изрази, както и част от обширните цитати из Светото Писание, а от друга страна да прибавя тук-там някоя обяснителна дума. Рядко в това ново издание ще се намерят изречения, вмъкнати от мен, като замяна на тези места, които, след направените съкращения, не можеха да се оставят току-тъй без оглаждане. Сетне премахнах предното деление в паметника, който беше разглобен в гръцкия оригинал на 29 малки глави, и направих по-едро, логично деление на 5 части, за улеснение на четците, като на всяка от тях дадох и особен надслов, според нейното съдържание. Същевременно съкратих и самия надслов на паметника.

Всички тия изменения не са много големи и при това са направени така, че с тях да не се накърни нито фактичната страна, нито пък назидателния, благочестив и родолюбив дух на Климентовото житие, което заслужава най-широко разпространение между българските читатели, особено между младото ни поколение.

Известно е, че досега на учениците могат да се посочат твърде малко книжки с исторично и повествувателно съдържание, които да разширяват познанията им по отечествената история и да съживят и сгряват духа. У нас знаят мнозина, че имаме народен светец – Климент. Но какъв е неговият живот, какви са неговите заслуги, и как се е създала неговата слава и памет, малцина знаят.

Настоящето издание се отличава и с прибавката “Бележки към животописа”. В тях се постарах да изтъкна някои по-важни места от текста, да укажа моите отстъпления от него, или да обясня някои тъмнички места. Ако спомогнах що-годе на тия, които пожелаят да се възползват и откъм историчната страна на паметника, ще бъда крайно задоволен.

София, февруари 1896.

Д. Матов

***

I. Животът на славянските първоучители свв. Кирил и Методий [1]

Божието величие и благост се показаха в България чрез живота на благочестиви мъже, които се отрекоха от всичко, що е земно и тленно и се посветиха на народната просвета. Тия проповедници на Божието учение са: Методий, който бе Моравски архиепископ и просвети Панонската архиепископия и Кирил, велик по своята мъдрост и в Божиите работи и в световните. Те и двамата живееха благочестиво и непорочно, сееха Божието слово, което се проповядваше на гръцки и кръстиха мнозина езичници.

Славянският народ, т.е. българският [2], не разбираше Светото Писание на гръцки език, и двамата свети мъже гледаха на това с голяма злочестина. Безутешна скръб ги обзе за това, че светлината на Писанието не сияе в Българската страна. Те едва не дохождаха даже до отчаяние. Тогава се обърнаха с молитва към Христа, от Когото пръв дар са езиците, да им помогне да изнамерят букви, пригодни за българския език [3] и да преведат божественото Писание на тоя език. И като се предадоха на пост и молитва, те достигнаха желанието си, защото близо е Господ до всички, които Го призовават с истина [4].

Като изнамериха славянските букви, и като преведоха боговдъхновените писания, нашите първоучители залегнаха да предадат на най-усърдните си ученици Божественото учение и немалцина го възприеха и се приготвиха за проповедници. Най-отборни от тях бяха Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава.

По примера на Павел, който е съобщавал на апостолите за своето благовествуване, и свв. Кирил и Методий тръгнаха за Рим, за да покажат на папата своя труд, т.е. превода на Светото Писание [5]. Тогавашният папа Адриан много желаеше да ги види, защото и до него бе дошла тяхната слава. Той не можа да се стърпи, но, като взе със себе си всички свещеници и архиереи, които бяха в Рим, излезе да посрещне светиите. При това отпред му носеха кръстно знамение и запалени светилници. Техният блясък знаменуваше блясъка на Адриановата радост, па и блясъка на гостите, които, за да прослави, Господ благоволи да извърши много чудеса при влизането им в Рим.

Сетне свв. Кирил и Методий показаха на папата българския превод на Светото Писание. Папата не знаеше какво да стори от радост, похвали ги за подвига и ги насърчи. Подир това взе преведените книги, донесе ги пред олтара и ги посвети Богу като дар, защото наистина угоден е Нему такъв принос [6]. А свв. Кирил и Методий той провъзгласи в черквата за апостоли, тъй като бяха извършили подвиг, равен на Павловия.

Сетне, от ония, които бяха дошли наедно със светиите и, според техните думи, бяха доста вещи в славянския език и се отличаваха с благочестив живот, папата удостои едни с чин презвитерски, други с дяконски, трети с иподяконски. А пък самия велик Методий, макар и той да се отричаше много, ръкоположи за епископ на Моравия Панонска. Адриан мислеше, че той напълно е заслужил това звание, понеже бе свидетелствувал в тая страна.

А Кирил, който беше същински философ, бе повикан от великия първосвещеник в Светая Светих, за да литургисва там в истинната скиния и по-духовно, по-божествено да приобщава от светите тайни. На Кирил като че ли бе позволено да остане в тялото си дотогава, докато изнамери буквите и свърши превода на Писанията. Като послужи с това на Божията воля, тоя светец и мъдрец си отиде, взет от Бога, Който го беше научил на мъдрост. Като предузна смъртта си, той прегърна монашеско звание. Той отколе желаеше да направи това, но по скромност все страдаше от него, като от нещо велико, което надминава силите му.

И така, той се престави на небесата, гдето е Христос, и остави долината на скръбта, гостуването си тук долу. Духа си той предаде Богу на духовете, а тялото му, което преди естественото умъртвяване беше излагано на драговолно  умъртвяване, почетено с църковни песни от Папата и от всичкия клир, бе погребано в църквата на Климент, на онзи Климент, който е придружавал Петър, върховния от апостолите. И така, един мъдрец приема друг мъдрец, водачът на едни народи приема у себе си този, който със светлината на познанието е просветил други народи.

При това Бог, за да засвидетелствува каква слава се готви за Кирил на небесата, прати знамения, та чрез видими белези обяви невидимите си тайни; бесни люде, които дойдоха на гроба Кирилов, намериха изцеление; и много други болести изгони благодатта на Св. Дух. Та изобщо, колчем се някой приближеше до гроба, колчем произнесеше името на този богоносен отец, добиваше заради своята вяра изцеление от недъзите си.

Поради това Кирил стана велик в устата на римляните, а още по-велик в душите им. Той се прослави у тях, а наедно с него се прослави и Бог.

Така стана кончината на Кирил, и такава чест му се въздаде от Папата и от Бога. А Методий, след като изгуби своя сътрудник и спътник, който по всичко му бе същински брат по тяло и в Господа, сърцето му се нажали. От една страна, той бе навикнал на брат си, та сега, като го нямаше при себе си, страдаше като всеки човек, но от друга страна, той все пак се утешаваше донякъде с надеждата, че и занапред ще има в учителското си дело за помощник Кирил, който, като приближен на Бога, след отрешението си от плътта, ще добие и по-голямо дръзновение.

Методий, като му дойде време да тръгне за епископ в гореуказаната страна, Моравия Панонска, припадна пред гробницата на брат си и, като спомена многократно милото му име, оплака плътската си самотия и моли Кирил и занапред да не го оставя без своята помощ и ходатайство, а след това тръгна на път с учениците си.

Като пристигна в Моравия, той стана такъв епископ, какъвто апостол Павел желаеше да бъдат всички епископи. Той сияеше пред всичкия свят с учението си. На всички люде съобщаваше доброто, като разсейваше еднакво светлината на словото и раздаваше евангелската храна, без да взима възмездие за това. Той и преди да стане епископ, много залягаше да проповядва, без да се бои от нищо. А сега, като му се повери самото дело, и когато той, приемайки тоя залог, знаеше, че горко на оня апостол, който не благовествува – не трябваше ли той сега съвсем и напълно да се предаде на поучение и да се грижи цял ден да разпространява Божието слово? Той не преставаше всеки ден да вразумява тогавашния Моравски княз Ростислав и да му присажда Божието учение. Освен това, учеше постоянно и Коцел, господаря на цяла Панония, и го вразумяваше да има Божи страх и да се укланя от всяко зло. Та не само тях, но и българския княз Борис, който живееше във времето на гръцкия император Михаил, и когото Методий още по-преди беше сторил свое чедо, като го бе пленил с добрата си реч, – и него великият Методий по това време не преставаше да обсипва с благодеянията на словата и поученията си. Тоя Борис имаше здрав ум и бе наклонен към добро. При него и българския народ начена да се просветява и със своето кръщение, и с християнството. При него и свв. Кирил и Методий, гледайки, че мнозина са повярвали и много чеда се раждат с вода и дух, а пък си нямат съвсем духовна храна, изнамериха буквите, както казах по-горе, и преведоха писанията на български език, за да имат новородените Божии чеда доста Божия храна, та да растат духовно. Така българският народ, като остави езичеството, позна истинския и прав път, който е Христос, и най-сетне, макар и по-късно, в 11-ия или 12-ия час, влезна в Божията градина по Божия благодат. Кръщението на тоя народ стана в 869 година [7].

И така, великият Методий непрестанно наставляваше князете: ту ги ръководеше към благочестив живот, ту им предлагаше чистото учение на църквата като царска чиста монета и го отпечатваше  върху душите им цяло и неповредено. Защото още тогава се намираха такива, които желаеха да преобразуват и изменят вероученията, които са оставени в Божията църква от нашите отци, и мнозина си бяха заразили душите с внесената от западните европейци развала, та казваха, че Синът бил роден от Отца, а Духът Свети произлизал от Сина.

Свети Методий въстана против тях и ту чрез думите на Господ, ту чрез ученията на светите отци, се стараеше да унищожи техните измислици, като ги обръщаше от кривото учение към истинното и чистото. Ето защо той беше и се наричаше “Божи уста”. Поради това числото на верните всекидневно се уголемяваше.

А еретическата сган, победена със силата и истината на словото, правеше всичко, каквото можеше да измисли, или каквото ѝ вдъхваше нейният отец дяволът, който от начало е човекоубиец и се хвали със злодейство, та огорчаваше светеца с хиляди злоби и изкушения. И Светополк, който след Ростислав започна да князува в Моравия и който беше човек груб и не разбираше от добро, и него те примамиха с ласкателства и напълно го подчиниха на учението си. Както беше роб на женските услади и се търкаляше в калта на нечестиви дела, как можеше той да не предаде ума си по-скоро на тия, които му отваряха съвсем вратата на страстите, отколкото на Методий, който строго въставаше против душегубния разврат?

И така Светополк, развратен от тия еретици, които му дозволяваха всичко, стига да се съгласява с тяхното учение и да им дозволява да го проповядват, твърде малко даваше ухо на Методиевите думи, а напротив, се отнасяше с него като с враг, защото казано е, “мерзост е за грешника благочестието”. Па и какви благи думи не каза на княза великия Методий и какви страхове не му докара на ума? Ту му доказваше правотата на учението си с божествените Писания, ту го заплашваше, че ако се присъедини към еретиците, ще загуби и себе си, и всички свои поданници, като стане за враговете си леснодостъпен и леснопобедим. Но нищо не помагаше. Както и да е, догдето Методий беше жив, и князът не издаваше наяве порождението на сърцето си, а се потайваше. Дотогава и правосъдието Божие още не спущаше върху него своя бич. Но когато се престави светецът, веднага настанаха всякакви злини, които не потуляха вече срамотиите си под никакво було, а явно безчинствуваха и повдигна се гонение против правоверните. Тогава вече и Бог не закъсня да накаже княза. Но за това по-после.

Тогава Методий предсказа на княза за смъртта си, която щяла да настане след три дни, и направи това предречение, както ми се чини, за да подкрепи постоянните си наставления. Защото, ако от това предсказание, което се и сбъдна наистина, правеше Методий пророк, надарен от Светия Дух с дар да предвижда бъдещето, ставаше ясно, че и учението проповядвано от него е боговдъхновено. Като събра учениците си, той тръгна по примера на Иисус и ги утешаваше и укрепяше със слово Божие и мъдрост, която е по-скъпоценна от съкровище, от злато и сребро. Ето какви бяха неговите последни думи, с които той предаваше на своите чеда наследие добро и достойно за трудовете, що претегли сам за спечелването на това наследие:

“Мили мои,“ казваше им той, “вие знаете силата на еретиците в злобата, знаете как те изопачават словото Божие, па се мъчат да напоят ближните си с гнуснава развала, като избират и слагат тези две неща: придумване и сплашване; едното – за по-простичките, другото – за по-страхливите. Аз се надявам и се моля да ви останат непокътнати душите както от едното, така и от другото. Нито силни думи могат ви измами, нито някакво ласкателство прилъга, понеже вие сте утвърдени върху камъка на апостолското изповядване и учение, нито пък някакъв страх ще поклати крепостите на сърцата ви, понеже вие сте научени да не се боите от силните на деня и от ония, които убиват тялото, а душата не могат уби. И така, по-добре укрепвайте другите да пазят залога, които добихме от апостолите, а сетне и от отците и който ще поискат от нас в деня на въздаянието. Гледайте всякак да запазите както своите, така и братовите си сърца; защото подир моята смърт ще дойдат вълци, които ще искат да пленят стадото. Ще гледат да увлекат подир себе си народа, та вие, като силни във вярата, вдигнете се против тях. Това ви заръчва Павел чрез мен. Бог, Отецът на всички твари, и преди векове безболезнено роденият от Него Син ще ви упътва във всяка истина и ще ви представи непорочни за моя похвала, в Христовия ден.”

Като рече това и още много други неща, той предаде духа си на ангелите, които му бяха спътници и пазители по всичките пътища, след като свети 24 години на архиерейския трон и след като работи с голям труд и мъка не само зa своето спасение, но и за спасението на другите. Защото не гледаше за своя изгода, но и за народа, за да се спаси и той. Денем и нощем живееше само с туй, което би било полезно за другите. Това се доказва и от множеството презвитери, дякони и поддякони, които при смъртта си той остави до двестмина в енорията на своята църква. Ако е имало толкова само едни служители на олтара, то колко голямо трябва да смятаме множеството на миряните? Между тия служители на олтара, на първо място личеше Горазд, когото по-горе в повестта си причислихме към най-добрите ученици на Методий и който бе провъзгласен за архиепископ на Моравия от самия тоя светец, когато той бе предузнал смъртта си,

II. Моравската черква след смъртта на св. Методий 

Обаче еретическата сган, която пред нищо не се спираше, не можеше да гледа, че Методий и подир смърта си им стои насреща като жив.

“Ако оставим Горазд жив, то ще бъде като че е възкръснал Методий”, казват те. И взимат, та лишават Горазд от епископска власт, а някой си Викинг [8], който беше еретик и когото поради това Методий беше предал на анатемския сатана заедно с оная сган, що беснуваше като него, този Викинг те вземат, та възкачват на трона!

Така беззаконно Викинг се докопа до епископството, като си присвои честта чрез грабителство, па грубо и престъпно избута Божия избранник. Ереста вдигна глава и взе да се подиграва с православния сонм (събрание – бел. ред.) на Методиевите ученици. Взеха да казват: “Защо благоговеете още пред Методиевите думи, които са вече изгнили и мухлясали, а не се присъединявате към живия архиепископ и не изповядвате, че Синът е роден от Отца и Светият дух изхожда от Сина?”

А те чрез Горазд и Климент отговориха: “Че Методий е още жив, това ние добре сме научили от Господа, защото Той е казал, че който вярва в Него, и да умре, ще оживее. Тогава какъв грях струваме, като имаме за учител този, който живее в Господ, духовно се намира при нас, разговаря с нас и ни укрепва против вас? Ние, като намираме, че вашата нова вяра нито се потвърждава от някое писание, нито е приета от светите отци, страхуваме се да не попаднем под проклятие, тъй като апостол Павел ясно казва: “Ако някой ви благовествува повече от това, що сте приели, да бъде проклет.” Ние вярваме съгласно с Евангелието, че Светият Дух изхожда от Отца и че виновник и производител Негов е Родителят на Сина, но че Той също принадлежи на Сина и чрез Него се раздава навсякъде на достойните. Вие учите, че Духът произлиза от Сина. Нека падне върху главите ви тая хула, защото тургате две начала: Бог-Отец – за Сина, Бог-Син – за Духа. Вие прегръщате нова ерес. А у нас Един е Бог и едно начало на тия, що са от Него, – то е Отец: за Сина, Той е Отец за Духа – Изводител. И апостол Йоан ни представя Сина да говори: “Дух истины, иже отъ Отца исходитъ” – та престанете да воювате против Божия Син, великия благовестник, от Когото, за Когото и чрез Когото е произлязло цялото Евангелие; престанете без Духа да учите за Духа, престанете да говорите от противния дух – от дявола”.

Като не можаха да се удържат при тия думи, Викинговите едномисленици със затъкнати уши взеха да кряскат и да разбъркват всичко, па едва не вдигнаха и ръце срещу православните, също тъй както едно време сториха тия, които убиваха с камъни Стефан, мъжествения свидетел на словото. Най-сетне те се оттеглиха и се обърнаха към най-последното си прибежище, т.е. към низкия Светополк, та набедяват православните, че уж мислили да се бунтуват и да въстанат против неговата власт. Светополк повика Методиевите последователи и им каза: “Каква е тая схизма, що става помежду ви? Защо се карате един с друг всеки ден? Не сте ли всинца братя и все християни? Защо не се погаждате един с друг и не залагате на единство?”

А те, чрез Горазд и Климент, които говореха от тяхна страна, казаха: “Много би имало да ти разправяме за това, княже; не дребни и не малки са работите, изложени на опасност по църковният догмат за Светата Троица. Работата е за душата – нещо най-важно за всинца ни. Но тъй като ти си непознат със Св. Писание, та не можеш да изслушаш дългите ни и широки разправии, то ние на твоето питане ще кажем просто, че се разделяме за това, защото и Господ е дошъл да въдвори меч, та с него да раздели доброто от лошото. Никога няма да почитаме за християни ония, които не приемат Евангелието. Тия хора твърдят, че Светият Дух изхожда от Сина. Това е против думите на Самия Исус Христос, а също тъй и против решението на Втория Цариградски вселенски събор. Ако те изменят своите мнения, ако пристанат на Евангелието и светите Отци, ще се притечем при тях като към братя, ще се прегърнем и обикнем. Но ако те и занапред вървят по своя разум и упорствуват със своите заблуждения, напусто ще ни чакат да изповядваме за Светата Троица по тяхното тълкуване”.

Князът твърде малко проумя от казаното, защото не отбираше от божествени неща: едно, че беше пораснал повече като див или по-добре да речем като безсловесно животно, друго, че и ума си беше омрачил с разврат, както се каза по-горе. Подучен от еретиците, на които беше напълно предан, князът отговори: “Аз съзнавам, че съм човек съвсем неучен и невещ в догматите, па и книга не зная. Но аз се придържам и ще се придържам към християнството. А тия препирни, които повдигате вие, не мога да реша чрез доказателства, нито пък мога да разпозная кой е лъжеучител и кой – православен. Аз ще ви присъдя като християнин. Разбира се, че и за тоя догмат ще съдя така, както съм навикнал и за други работи да съдя. Който от вас по-напред дойде и се закълне, че вярва истинно и православно, той, според мен, не погрешава в нищо против истинната вяра; нему и ще да предам църквата и църковните дела, според презвитерския чин”.

Последователите на западната ерес [9], готови на клетва, без да дочакат края на княжеското решение, заклеха се и утвърдиха нечестивото си учение. При такива съдници ереста взе връх над православието, доби пълна власт, за да мъчи и души верните слуги Христови и защитници на вярата. “Ако някой се улови,” казваше князът, “да не върви по учението на немците [10], да им бъде предаден, за да правят с него каквто щат”. Тогава нечестивите еретици, осланяйки се на властта, почнаха силно гонение срещу ония, които стояха на бащината вяра и бяха готови всичко да претърпят заради нея. Едни безчовечно мъчеха, на други къщите грабеха, като съединяваха с нечестието си и користолюбие, други влачеха голи по тръните, и така постъпяха даже със старци. А които от презвитерите и дяконите бяха по-млади, тях продаваха на юдеите, като бяха самички достойни за съдбата на Юда и за бесилото. Наистина, както Юда предаде Христа, така и те продаваха помазниците Христови на всегдашните му върли врагове. А пък тия слуги Христови бяха не малцина: само духовни лица се набираха около двестамина, както казахме.

Имаше измежду тях мъже, които бяха достигнали учителска степен, както Горазд, когото често споменавахме. Той беше родом моравец, знаеше добре и двата езика – славянския и гръцкия, та добродетелта Методиева го беше поставила на трона, но еретическата злоба го свали от него. Такъв беше и Климент презвитер, много учен, също и Лаврентий, Наум и Ангеларий. Те, както и мнозина други славни мъже, бяха заковани във вериги и хвърлени в тъмници, гдето им беше забранено всяко утешение, било от роднини, било от познайници, които никак не смееха да се доближат до тях. Но Господ, Който утешава смирените и изцелява болните, и тях утеши. Ако и да им тежаха веригите, те не забравяха за молитва, а пееха черковни песни и псалми. И стана голямо земетресение и веригите паднаха. Затворниците станаха свободни.

От това Божие чудо се стреснаха гражданите, отидоха при княза и взеха да роптаят, загдето се преследват светците, които заслужават почит.

Но еретиците взеха да оборват това чудо, както правеха фарисеите с чудесата на Иисус Христос. Те рекоха, че това са вражби (вълшебства, бел. ред.) и магии. Те представиха това за работа на Велзевул, със силата на когото самите те бяха изпълнени. После (трябвало е неразумният княз да не разбере и това нещо!) светиите бяха натоварени с вериги още по-тежки, със злини още по-безутешни от предишните. Минаха се три дни, и пак, когато светците свършваха молитвата на третия час, случи се същото, каквото и по-преди: затресе се земята и паднаха веригите. А богоборците, без да обявят на княза нищо за това, пак изложиха светците на същите злини, за които те самите бяха достойни. След като се минаха десет дена, пак – вече трети път – стана чудото, но безчуствените еретици пак си останаха ожесточени. Те прибавиха на светиите още повече мъки; защото, като им беше дозволил князът да постъпват със тях, както им скимне, извадиха ги от затвора, па ги биха безчовечно, без да се смилят нито за белите коси, нито за слабостта, до която бяха стигнали телата на светците от многото мъки.

Нищо за това не знаеше князът, който се водеше от еретиците, защото случайно отсъствуваше; ако беше там, те надали биха извършили такива злодейства върху защитниците на правдата. Макар и да беше хиляди пъти по-предан на немците, при всичката си полузверска и свирепа природа, той все пак уважаваше добродетелта на светите мъже, особено след като Бог потрети едно и също чудо.

След такива безчовечни удари еретиците, без да допуснат да похапнат нещо (те не дозволяваха даже хапка хляб да им хвърли някой), заповядаха на войници да ги заведат в разни страни по река Дунав. Така те изпъдиха небесните граждани на вечно изгнание от държавата. А войниците, варварски люде, защото бяха немци, като усилиха природната си дивота с дадената там заповед, изкараха светците от града, съблякоха им дрехите и ги повлякоха голи. По тоя начин те им причиняваха две злини: поругаване и вреда от студения въздух, който винаги върлува в крайдунавските страни. Освен това, те често въртяха над шиите им мечове, като за да ги удържат, допираха копията си до снагата им, като за да ги убодят, тъй че да изпитат смъртния страх не веднъж, а толкова пъти, колкото ги заплашваха със смърт. Всичко това беше поръчано на войниците от враговете. После, като се отдалечиха доста много от града, войниците, които ги водеха, ги пуснаха, а сами незабавно се върнаха в града.

III. Св. Методиевите ученици в България

Като знаеха, че Господ е заповядал на гонените от един град да бягат в друг, Христовите изповедници се стремяха в България, за България мислеха и надяваха се, че тя ще им даде успокоение. Но и за нея щяха да изгубят надеждата си, ако не си криеха дирите. Затова те гледаха око да не ги види, макар и да бяха оскъдни откъм храна и облекло. И страхът наистина ги накара да се разделят един от друг, и по Божия воля те се разпръснаха на разни страни, за да привлекат повече земи към евангелската област.

Климент взе със себе си Наум и Ангелариий и тръгнаха към Дунав. По пътя те пристигнаха в едно село, гдето мислиха да поуспокоят снагата си, изморени от глад и студ. Те разпитаха, кой в това село е боголюбив, странноприемен и познат по благочестивия си живот. Щом намериха такъв селянин, те отидоха при него на гости.

Тоя човек имаше син еднороден, личен (хубав, бел. ред.) и на млада възраст. Щом гостите влязоха в къщата, помина се тоя момък, тоя хубавец, едничкото око на баща си, най-разцъфналата вейка от рода. Колко, мислите, се огорчи тогава бащата? Той си реши в ума, че синът му е умрял поради дохождането на гостите и взе да ги кори и проклина. Той ги нарича влъхви (магьосници, бел. ред.), дяволи, и взе да ги заплащва с отмъщение. Веднага той заръча да наготвят за тях вериги и мъки.

Светците се нажалиха не по-малко от бащата, като имаха състрадателни и човеколюбиви души, но още повече ги мъчеше срамът. Обкръжени с вярата, заради която всичко, даже и невъзможното, е възможно, според думите на Господ, те намислиха да припаднат към молитва. Като уталожиха с кротост родителския бурен гняв и смекчиха жестокостта на справедливия му яд, те му думаха: “Човече Божи! Ние никак не сме вълхви, напротив, ние проклинаме много вълхвите, а сами служим на истинния Бог, за Когото сме вярвали, че е страшен и за вратарите на ада; Който с едно допиране на ръка събаря смъртта и с едно извикване връща живота на четиридневен и вече вмирисан мъртвец. Ако ти мислиш, че ние сме причинили смъртта на твоята рожба, то бъди спокоен: ние се надяваме, че за нас Бог ще  му подари живота”. След това те се помолиха на Бог над момъка, и по благодат на Христа Спасителя, той оживя. Тогава бащата се зарадва много и взе да им иска прошка за хулите, да ги благодари и да им предлага за вземат всичкия му имот, па и с него самия да се ползват като със слуга.

Но светиите, като се задоволиха от вярата на тоя човек и като бързаха да отпътуват, приеха от приноса му само колкото трябваше за из път и тръгнаха към Дунав, изпратени с голяма чест от онзи, който се удостои с такова чудо. Когато пристигнаха до бреговете на Дунав и видяха голямата и непроходима вода, свързаха три дървета с липово лико и с Божията помощ преплуваха реката. Сетне стигнаха до Белград (най-знаменит от всички крайдунавски градове) и се явиха пред Боритикан, който по онова време беше войвода на тоя град, подвластен на българския княз. Той пожела да знае приключенията на светците и те му ги приказаха.

Като изслуша това, Боритикан си рече, че те са велики мъже и близки до Бога, та реши, че трябва трябва да изпрати тези странници при българския княз Борис, защото знаеше, че Борис е пѐтимен за такива мъже. Той почака да си починат от дългия път и ги изпрати до княза, като му обяви, че тия мъже са такива, каквито той горещо желае да намери.

Като дойдоха при Борис, той ги прие с почит, прилична за тях, и ги разпита за приключенията им. Те му приказаха всичко от край до край, без да скрият нищо. Князът, като изслуша това, много благодари на Бог, гдето е пратил тия свои изповедници като благодетели на България, и че е подарил за учители и писатели на вярата не какви да е люде, а подвижници и мъченици. Даде им облачения, прилични на свещеници, направи им всякаква чест, заповяда да им се дадат за живеене къщите, определени за най-първите му приятели и им даде изобилно всичко, което им бе потребно, защото знаеше добре, че когато мисълта се отвлича с грижи за маловажни телесни потреби, това много бърка на посветените на Бог занятия. А пък самия него го обзе горещо желание да приказва със светците всеки ден, да ги разпитва за древни повествувания и за жития на светиите и да прочита с техните уста светите Писания.

Па и от неговите първенци ония, които се отличаваха от другите било по знаменит род, било по голямо богатство, и те ходеха при светците като деца при учител. Разпитваха ги за всичко, що се отнася до спасението, па освен, че сами се поучаваха, и вкъщи проповядваха и разказваха каквото чуваха. Присърце пристъпваха те до светиите и всеки се мъчеше да ги склони да му дойдат вкъщи, смятайки тяхното пребиваване за освещение и вярвайки, че където са те тримата, съединени помежду си във всичко – и по душа и по тяло – там се намира и Господ.

Но светите мъже, като бягаха от глъч и като залягаха да вършат княжеската воля, не се решаваха да влязат в някоя частна къща без позволението на боголюбивия княз. Ето защо един българин на име Ехач [11], знатен човек, дойде при княза и му пoиска позволение да приеме в къщата си заедно с преподобния Наум и свещения Климент. Князът имаше благоволение към тоя просител, та на драго сърце му изпълни молбата, като заръча да приемат учителите с голяма чест и да им се настани всичко, каквото им трябва. Също се освети и къщата на Чеслав с пребиваването на Ангелариий, защото князът благоволи да изпълни и молбата на тоя големец, който желаеше да приеме речения учител. Но не бѝ за много време да се радва Чеслав на пребиваването му в тоя свят: Ангелариий поживя малко у него и не без радост предаде духа си в ръцете на светите ангели. Климент и Наум живяха при Ехач [12], удостоявани с всякакви почести, но те го удостояваха с дарове още по-големи и по-драгоценни, защото, като събираха веществени плодове в къщата на тоя човек, сами сееха в нея духовни семена.

IV. Подвизите на св. Климент като български архиепископ

Борис не преставаше да мисли как да даде на светите мъже леснина, за да вършат Божието дело. Бог го вразуми, та той отцепи Кутмичевица от областта Котокия [13], постави над нея Добет и му даде за помощник Климент. Те работеха задружно и сговорно. Единият беше послушен във всичко, другият – готов да се възползва от такъв помощник, за да достигне целта си.

Така Климент бе пратен като учител на Кутмичевица и бе заръчано на всички жители на тая страна да приемат светеца с усърдие, да му готвят всичко изобилно и превъзходно, да го поздравяват с дарове, та чрез видими съкровища на любовта, назначени за душата, да го направят близък до всекиго. Но най-достопохвално бе това, гдето сам Борис подари на блажения Климент три прекрасни къщи в Девол, които принадлежаха на една кметска челяд, па освен това – места за почивка близо до Охрид и Главеница [14].

Такива работи направи князът; така неговата чудна душа обърна, колкото бе възможно, любовта си o Христа към служителя Христов, та и на други стана пример за такова усърдие. А Климент какво прaвеше? Не се ли надигна той от тия почести, не взе ли да живее по-разкошно, като захвана да смята себе си за по-горен, отколкото е наистина, и като помисли, че е извършил всичко? Никак не! Напротив, като че ли още с нищо не послужил на Христа, той смяташе тия почести за начало на своите учителски подвизи и на усърдието си в проповядване. Той постоянно се грижеше да не остане князът излъган в своите надежди върху него. Така в тия страни, за които споменахме, той проповядваше непрестанно на народа за спасението Божие.

Във всяка енория той имаше по неколцина мъже, и то не малцина, защото брояха до три хиляди и петстотин души; с тях той повечето приказваше и им развещаваше по-дълбоките места из писанията. А нас, смирени и недостойни, той повече доближаваше до себе си, според сърдечната си добрина, та ние бяхме наедно навсякъде, гдето работеше или говореше, или поучаваше чрез дело и слово. И ни веднъж не го видяхме празен; но всякога, и денем и нощем, или деца учеше, и то разнообразно: на едни посочваше как се пишат буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, на трети оправяше ръцете, за да пишат, или се предаваше на молитва, или пишеше книги. Случваше се понякога, че в едно и също време вършеше две работи: пишеше и учеше нещо децата. Никога не стоеше без работа, защото знаеше, че празността ни учи на всяко зло. И разбира се, неговите ученици бяха най-отлични по своя нравствен живот и учение. Измежду тях той ръкополагаше анагности, иподякони, дякони и презвитери. По всяка енория поръчваше делата на тристамина ученици, които, без да взимат заплата и да плащат на княза данък, служеха на Бог и бяха поставени на Него да плащат плата, или по-добре – да връщат дълг. Ето какво извърши Климент през цели седем години.

Настъпи осма година от неговото учителствуване, която беше и последна от живота на Божия раб Михаил-Борис, освещен княз български. Управлението му наследи неговият син Владимир, който князува четири години и се помина от тоя свят. Наследник стана брат му Симеон, който пръв се нарече български цар. Той като баща си Борис имаше истинска блага душа: с всеки се отнасяше просто и добре, а особено с тия, що показваха благочестив нрав. Той беше забележителен с християнския си живот, имаше гореща вяра и усърдие за черковни дела. Затова той продължи бащините начинания и уголеми Божията проповед, като съгради по всякъде църкви, та утвърди православието и отвори широк и гладък път за Божия закон.

Народната мълва възвличаваше Климент и го правеше по-велик, отколкото сам той се мислеше. Когато тая мълва достигна до цар Симеон, тя му вдъхна и на него любов към тоя учител. Тогава царят повика при себе си светеца, захвана да приказва с него и усети освещение от неговия поглед, защото ликът на блажения Климент вдъхваше даже на враговете му преголямо уважение.

Тогава  царят много приказва за православянето на българската земя и смяташе за блажено своето царуване, загдето Бог му е дарил такова добро. Климент, който възпитаваше дотогава най-умните свои ученици, които го слушаха като баща, като вярваха, че само с тая почит към учителя угаждат на Бог, бе назначен за епископ на Дрембица или Велика, и така стана пръв епископ на българския народ. А когато на ръцете му се даде епископско дело, той погледна на това високо достойнство като на стълба за възвишение до Бога, та към предишните си трудове прибави още много нови.

Симеон, както даде на Климент чест, му създаде и грижи. Гледайки, че народът в тая област не е запознат с Божието слово и с Писанията и се лишава от добри наставления, Климент не даде “сън на очите си и дрямка на веждите си”, постоянно се грижеше за народа и в това намираше услада. Всякога поучаваше, всякога наставяше. Разсейваше незнанието, уреждаше безредието. Бе станал “всичко за всякого, според нуждата на всякого”. Той учеше клира на черковен ред и на всичко, което трябва за песнопения и молитви. Той достигна неговите клирици да бъдат от най-отличните. Като просветяваше народа върху камъка на истинското християнско богопочитание, туряше твърда основа за тяхната вяра. Защото народът беше прост и неодялaн.

Но редом с духовната храна, Климент даваше и телесна храна на тия, които се нуждаеха от такава храна. Инак той наполовина щеше да прилича на Христа, за Когото знаеше, че заедно с учението Си раздавал е и хляб на разумните, за които трябваха чудеса. Поради това той беше баща на сираците, помощник на вдовиците, за които се грижеше всякак. Вратата му бе отворена всякога за всеки беден, и никой пътник не е нощувал вън от вратата му.

За пример на живота си той взе великия Методий и, водейки се по тоя пример, стараеше се да не се отстрани от него. Като постави пред себе си за ръководство неговия живот и неговите деяния, като някоя картина от вещ живописец, гледаше да се изобразява по тая картина. Наистина, той знаеше живота Методиев така, както не го знаеше никой, защото от младост и детинство ходеше с него и гледаше с очи всичките му деяния.

Той видя че народът е прост, за да отбира свещените писания и че мнозина български свещеници знаят само да четат гръцките книги [16], но не ги разбират, та затова са непросветени, тъй като нямаше по български даже черковни слова. Той захвана да мисли и за това нещо, па със своите старания събори преградите на незнанието: за всички празници той състави поучения, които не съдържаха нищо високоумно, а бяха прости и ясни, каквито да може да разбира и най-простият българин; с тия поучения той хранеше душите на по-простите, като че ли ги поеше с мляко, защото не възприемаха по-корава храна. От тия поучения можеше да се научи за тайнството на празниците, които се извършваха за Христа и в чест на Христа, а също тъй и за паметта на Пресвета Богородица, чиято памет се слави много пъти през годината. На нейните чудеса са посветени от Климент много слова и повествувания. И Кръстителят не е забравен в тия похвали – в тях ще прочетеш и за чудесното намиране на главата му, ще срещнеш житията и проповеднишките пътища на апостолите и пророците, подвизите на мъчениците, правилата на светите отци и пр. Казват, всички тия съчинения на български език се пазят у трудолюбиви хора. Едни от тях са написани в чест на много светии, други – за похвала на Пречистата Божия Майка, като молитви и благодарствени песни. Всичко, каквото се отнася до черквата, с каквото се украсява паметта на Господ и светците Му и с каквото се възбуждат душите, всичко това Климент даде на нас, българите.

Тия съчинения той остави в манастира си, който беше създал в Охрид още при живота на блажения Борис, преди да приеме напълно Величката епископия. Като видя, че тоя княз бе опасал всичката подчинена нему България със седем църкви, като че ли бе запалил свещник от седем свещи, Климент и сам пожела да си направи свой манастир в Охрид. Освен това съгради още една черква, която оттогава стана архиепископски трон. И така в Охрид имаше три черкви: една -съборната, и две – съградени от свети Климент. Последните бяха много по-малки от съборната, но бяха по-изгледни поради своя валчест и объл вид.

Климент гледаше как и как да изпъди изпомежду българите нерадението спрямо божествените работи, да ги събира наедно, привличайки ги с хубави сгради, и изобщо да смекчава техните диви и корави сърца и тяхната дебелащина в богопознанието. Та и не е никак за чудене, че той залягаше да обърне човешкия ум към светлина и човещина.

Тъй като цялата българска земя беше обрасла с диви дървета, та беше оскъдна откъм добри плодове, той и с това добро я надари: донесе от Гръцко всякакъв вид питомни овошки и чрез присаждане направи дивите дървета плодовити [18]. И чини ми се, че това направи той с цел да научи човешките души да впускат в себе си благочестиви сокове, та да принасят на Бог плод с извършването на Неговото желание. Само това той смяташе за храна. По тоя начин Климент достигаше душевна полза и, без да гледа никакви телесни потреби или да си жали душата, според божествения апостол, грижеше се само и само за това как да се разшири църквата и да се спаси народът.

Климент, като обичаше толкова Бога, и Бог го обикна и му даде дарба за чудотворство. Ето как го прослави Той. Веднъж Климент се връщал от Главеница в Охрид, за да види дали тукашните жители живеят християнски и да побеседва с Бога насаме в своя обичан манастир. Из пътя забелязал двама болни скапани мъже, от които единият бил лишен от най-милото на всекиго, именно от зрение. Техният вид много нажалил милостивата му душа. Но колкото лесно се смилявал той, толкова бил склонен и към смиреномъдрие: неговата грижа тайно да направи чудо била по-голяма, отколкото желанието на разслаблените да добият изцеление. Затова той се озира наоколо и, като не вижда никого, обръща очите си към небето и повдига преподобните си ръце за молитва и моли Божията помощ и със същите ръце, с които извършил молитвата, докосва се до телата на разслаблените и това докосване ги скрепило и те оздравяли. И, както е казано в Исай, всеки от тях започнал да скача като елен. Незабавно се озарил с изцеление и слепият, който, щом прогледнал велегласно (гръмогласно, бел. ред.) започнал да възвеличава Господ. Това чудо не могло съвсем да се укрие от човешките очи, защото го видял един от служителите на светеца. Климент му заръчал да не казва на никого за това, докато Климент не се престави (спомине, бел. ред.) от тоя свят.

V. Последните дни от живота на св. Климент

Най-накрая, отслабнал вече от старост и изнемощял от трудове, Климент реши да остави епископството – не за да побегне и да се оттегли от длъжноста си, в която Светият Дух го бе поставил да пасе църквата на Господа Бог, но поради благочестие, понеже се побоя да не би неговата немощ да развали Божията работа.

И като се яви пред царя, каза му: “Ой, благочестиви царю! Докато моята снага държеше, можех да се посветявам на трудове и грижи черковни, които, според мен са по-тежки от държавните. Дотогава, да оставя църквата на Господа, която Той Сам ми връчи чрез твоята мощна ръка, аз смятах за съвсем осъдително и недостойно даже за един наемник. На наемника е свойствено, “като види вълка, че иде, да бяга и да оставя овцете”, но за мене какво оправдание ще има, ако хвърля стадото Божие, без да виждам никакъв вълк? Затова и не се оттеглях досега. Но тъй като и самичък виждаш как ме е налегнала вече старост и как многобройните трудове са ми отнели всичката сила, погрижи се за черквата и постави в Господния дом такъв правител, който да има и телесна крепкост, освен духовна, и да е по-млад, за да поеме черковните грижи. Изпълни ми това последно желание; дай ми да побеседвам тия малобройни дни сам със себе си и с Бога. Добро място за това ми е манастирът; позволи ми да умра в него. Как ще мога отсега нататък да нося грижите, които изискват стави, по-крепки от моите? Ако черковните грижи не са по моите сили, тогава защо да запазвам това достойнство? Епископството апостол Павел е нарекъл дело, от което трябва да се отстрани оня, който съвсем не е за работа. Дано не дочакам да видя как черквата, която се повдигна чрез мен над много други черкви, падне пак при моето управление; но, както казах, запази нейното достолепие при помощта на по-силни от мен мъже. Немалка опасност има, че поради моята немощ работите ще тръгнат зле”.

Царят, смаян от тия думи (защото човек се стряска, когато против желанието си чува неочаквано нещо), му каза: ”Какво говориш ти, отче? Как бих утърпял аз да гледам на тоя трон още при твоя живот да седи друг? Как бих оставил царството си да запустее без твоите архипастирски благословения? Твоето отричане от епископския трон за мене е лош белег, че ще загубя царския си престол. Ако с нещо съм оскърбил твое преподобие, като съм сгрешил от незнание (макар наистина не зная да съм сгрешил в нещо), а пък ти може би ме жалиш като баща, та не щеш да обадиш моята лоша обноска спрямо теб, а прикриваш истинската си причина с телесна слабост, тогава кажи ми, моля, аз съм готов да се покая и като син да изцеря болката на баща си.  Ако ли пък никак не можеш да се оплачеш от нас, то защо сам искаш да наскърбиш тия, които с нищо не са те наскърбили? От клира не можеш да се оплачеш, че е непослушен и непокорен, защото ти самичък го избра за себе си и за Бог, като прероди всичките чрез Евангелието. Пък и нас не можеш да ни обвиниш, че бързо захвърляме твоите заповеди, нито изобщо друго нещо има от наша страна осъдително спрямо твоите работи. Тогава защо караш чедата си да плачат за твоето безпричинно оттегляне? Или се съгласи, отче, или, ако не, ще се осмеля да река: каквото и да казваш, не ще те послушам, както и да сториш, не ще се склоня. Оттегляне може да има, струва ми се, само за недостойните, а пък ти си по-горе от всяко достойнство”.

Старецът се склонява от тия думи и, без да добавя на царя нищо повече за оттегляне от длъжност, се връща в манастира, гдето намира, че Горният Цар дошъл да спомогне на намерението му. Щом се завърна, налегна го болест и, като предузна смъртта си, той даде последен дар на българските църкви, а именно прибави към Триода това, което не му достигаше: тогава той преведе всичко, което се пее от Томина неделя до Петдесетница. От това може човек да види как трябва да е работил, когато е бил здрав оня, който и през боледуването си се съсипа от такива трудове. И наистина, вътрешният му човек тъкмо толкова се подновяваше, колкото външният се съсипваше.

Според черковните правила Климент направи завещание както за книгите, които бе написал, така и с другия свой имот. Търговецът се труди за бисера, без да се грижи ни най-малко за мидите му. Той раздели всичко на два дяла и остави един дял на епископията, а другия на манастира. Тук той ясно показа и това, че неговата подялба беше по Божията воля. Наистина, той приемаше дарове от благоверни князе и царе, които никак не трябва да се охлаждат с отричане, особено като не са заякнали в християнството. От друга страна Климент показа и безкористие, според църковните правила, както не можеше по-похвално.

След като прекара живота си така и украси дадения му от Бога трон, той завърши своя подвиг достойно, както го бе започнал, и Климент се пресели при Господ. Светото му тяло, равно с душата по чест, след като бе опято и почетено, ако и по-малко, отколкото трябваше, но поне според силите на почитателите, биде турнато в същата обител, в направения от негови ръце гроб отдясно на трапезата. Това стана на 27 юли в дните на Българския цар Симеон, в 916 година.

Но аз забравих едно нещо, а то не е малко свидетелство за единодушието между светците. Именно преди кончината на Климент някои от неговите ученици видели насън Кирил и Методий, че дошли при блажения и му предсказали завършека на неговия живот.

И така, той като че си отиде от нас и остави тоя живот, но неговата благодат не отлетя измежду нас: мощите на тоя учител още до днес правят добро, като церят болести. Тия думи се доказват от оня болен с изсъхнали ръце и нозе, който дойде в черква, когато се вършеше Божията литургия и прие изцеление. Народът не знаеше кой е той и откъде е. Но след службата той започна да благодари, повдигна изцерените си ръце и взе да вика. Когато го попитах за какво благодари, той разказа всичко: че сам бил родом от Охрид и много години теглил мъки от тая болест, че когато достигнал вече до отчаяние, дошло му на ум да се поколни при гроба на светеца, та дано Климент, изцелителят на всичко с Христа, му даде някакво утешение; и така, като се повлякъл по крака и ръце, достигнал до гроба на светеца; тук паднал в несвяст и му се сторило, че един старец се докосва до неговите коси и му заповядва да стане. При тия думи неговото тяло запращяло, като че ли се сблъскали костите му: в това време, изглежда, ставите му се сглобявали и жилите му се разтягали, за да се размърдат. Когато се свестил, той бил здрав: както ръцете му, така и нозете не били вече сухи, а тялото му не било вече разнебитено. “И сега,” прибави той, “аз вдигам ръцете си към Този, Който ми ги изправи, и стоя на своите крака”. При това оздравелият изливаше из дълбочините на сърцето си такива речи, които накараха присъстващите заедно с него да величаят светеца с благодарствени думи.

Но защо ми е да споменавам за тия и други неща? Кой не знае на колко бесни, на колко други болни е дал той избавление от болките им, щом са се доближавали до гроба му, или щом само името му са повиквали с вяра, която е най-силната помощница при такива работи? Затова българите от всяка възраст, като вкусват от благодатта на светеца, тачат го с такова усърдие, което не може да се изкаже, и му принасят приноси, всеки според силата си.

Чрез св. Климент цялата Българска земя позна Бог. Чрез него се обогатиха черквите с песни и псалми, чрез него иноците се ръководят към подвизи по житията на светците, а свещениците се учат да живеят по черковните правила. Св. Климент е още по-силен сега, като стои пред Бог, отколкото по-преди, докато беше в тялото си. Затова нека му се молим да варди страната ни от всякакви злини и да запази в народа непокътната отчествената вяра [19].

***

Бележки към животописа

[1] Животът на Славянските първоучители свв. Кирил и Методий. Тази част от нашия паметник може да се нарече допълнение на пространните “панонски” жития на светите първоучители, а останалите части – продължения на тия жития. Така се изразява и А. Воронов в своето съчинение “Главнѣйшіе источники для исторіи свв. Кирилла и Меөодія”, Кіевъ 1877. В това съчинение критично са разгледани и най-важните историко-литературни въпроси за целия животопис на св. Климент (стр. 109-139), именно: кога и от кого е написано това житие, което носи авторското име на архиепископ Теофилакт? Воронов стига до заключението, че житието наистина е написано от гърка Теофилакт, който е светителствувал в Охридската архиепископия между 1084 и 1107 г. и е известен автор на многобройни други трудове.

[2] Славянският народ, т.е. българският. Нашите прадеди, т. е. “словените” в Мизия, Тракия и Македония, а отчасти  и в Албания, Тесалия и Румъния, бяха подчинени от Аспаруховите българи, които са били тюрко-татарско племе, подложено на славянско влияние още преди заселението си тук. Ср. O. Pniower, Die Slaven vor DXXVII-DLIX във втори том на Deutsche Altertumskunde от K. Müllenhof. Като образуваха със славяните една държава, българите я нарекоха по свое име. Това име премина и върху смесения народ, в който се претопиха те ведно със славяните. При тоя процес взе връх славянският език и тип. Това показва, че славяните, които са образували нашия народ, са били много повече на брой от претопените Аспарухови българи, а с това са съгласни и историческите свидетелства. Догдето се свърши тоя процес (VII-X в.), имената “славяни” и “българи” се вземали често за равносилни и тъждествени. Затова и по-сетне четем “славянски език” вместо “български език”, или “славяни” вместо “българи”, догдето най-сетне виждаме, че в тоя смисъл надделява второто название. Същото явление може да се наблюдава и в личните имена на пълководци, боляри и пр. Тюркските имена, които се срещат редом с българските, отстъпват на последните повече по място, догдето най-сетне изчезват съвсем. Ср. по-долу бележката към стр. 20

[3] Букви, пригодни за българския език. В оригинала е казано: “букви, пригодни за мъчнотиите на българския език”. Мъчнотиите на българския език – това се неговите особени звуци, които гръцкият език няма, и не могат да се обозначат с неговата азбука, а трябвало за тях да се вземат букви от някоя друга азбука, или пък да се измислят наново. Достойнството на старобългарската азбука е именно в това, че тя означва всеки звук от езика с особен знак и всеки знак в нея почти винаги само един звук. Може би, от начало тя не е била пълна (ср. “О писменехъ Чръноризьца Храбра”), но, усъвършенствувана веднъж, тя не съдържала нищо излишно. Поне езикознанието ни убеждава, че в старите наши книги не са писали букви, които да не се четат, или пък да се четат веднъж тъй, други път – инак. Така щото старобългарската азбука била съвсем пригодна за езика – нещо, което никак не може да се каже за сегашната наша азбука, непригодна без известни преобразувания. Старобългарският правопис е бил чисто фонетичен, днешният наш разбъркан правопис, който затруднява и добри писатели, е в същото време и етимологичен.

[4] Близо е Господ до всички, които го призовават с истина. Тези думи, както и много други, съчинителят е взел от Светото Писание. Те се намират в Псалми, п. 144, ст. 18.

[5] Да покажат на папата….. превода на Светото Писание. Страната, в която са проповядвали славянските първоучители, падала под ведомството на папата. Ето защо отиват те при него за благослов. Нека не забравяме от друга страна, че ако и да имаше дотогава спречквания между Рим и Цариград, но окончателно и формално разцепление мезду източно-православната и католишката черква стана много по-сетне, в 1054 г. През последните години от своята дейност и св. Методий е влязал в конфликт със западната черква.

[6] Наистина угоден е Нему такъв принос.С тия думи съчинителят се съгласява с ония християански отци, които право учат, че Словото Божие трябва да се проповядва и превежда на всички езици, а не само на еврейски, латински и елински.

[7] Кръщенето на българския народ стана на 869г. Историците не допущат, че св. Методий е проповядвал на цар Борис и пряко е влиял на покръщенето на българския народ. Но никой не може да откаже, че книжовните трудове на славянските първоучители са били важни за разширението на християнството в България. Не е мислимо свв. Кирил и Методий да са тръгнали за Моравия, без да приготвят някои преводи още в Македония. Затова и езикът, на който са превели те светите писания, ще е бил езикът на македонските българи. Ср. и  глава V от Житїє св. Мєөодїя. Според по-верни извори, св. Кирил е съставил славянската азбука и почнал превода на Писанието в 855 г. С това събитие нашият животопис свързва кръщенето на Борис, а за дата взима годината 869 г., която не се отнася към кръщенето на Борис, а към учреждението на първото българско архиепископство.

[8] Викинг. Нам. Βίκιγγος, в гръцкия извор четем Βίχνικος.

[9] Последователите на западната ерес. Тия думи турих вместо “френците”, с която оригиналът изразява не народността на еретиците, защото те са славяни, а произходът на тяхната ерес – френски, или по-точно немски пород. По-долу думата “френци” замених с “немци”.

[10] Немците. Ср. бел. [9].

[11] Ехач. Така написах това име, понеже вероятно е производно от “яхам”, яздя. Също така славянско е и името на Чеслав, догдето по-горе споменатият Боритикан носи тюрко-татарско име. И при Симеон се срещат имена на пълководци българи с неславянски имена. Ср. бел. [2]

[12] Климент и Наум живееха при Ехач. Според животописа, само тия двама Методиеви ученици са работили между българите. Според други жития, те са имали още другари, Ангеларий, Горазд и Сава или Лаврентий, та числото им достигало 5, а ведно с двамината първоучители – до 7. Черковното почитание на славянските седем проповедници и сподвижници се е развило по-сетне, когато станало възможно да се съчиняват легенди. Ето защо трябва да се смята за достоверно това място от нашия животопис. Вж. М. Дринов, Новый церковно-славянскій памятникъ съ упоминаніемъ о славянскихъ первоучителяхъ. Спб. 1885, стр. 11 нат.

[13] Кутмичевица, Котокия. Къде се намирали тия места не е известно точно, но по всяка вероятност в Македония.

[14] Главеница. Не е известно точно къде се е намирало това място, което се споменава и през средните векове, но по всяка вероятност то е било близо до бреговете на Адриатическо или Ионийско море. Виж. С. Новаковић, Прве основе словенске книжневости на Балканском полуострову. Београд 1894г. стр. 71-77.

[15] Дрембица и Велика. Допущаше се, че Дрембица е написано по погрешка от нас. Струмица (вж. Е. Голубинский, Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей, стр. 63), но това не е за вярване. Климент е бил епископ на някоя област във Велика Моравия, или, както говорели за по-кратко – на Велика, па тоя съкратен израз по-сетне са разбирали тъй, като че Велика се намира в Македония, по-сетнешното поприще на св. Климентовото подвижничество. Тук наистина срещаме често пъти Велица, но надали тия места имат връзка с титула на Климент “епископ Велички”. Климент, който в някои преписвани на него съчинения се нарича и “епископ словенски”, като е дошъл в България, ще да е имал вече епископско достойнство. Какъвто и да е бил неговия титул, народът го смятал за епископ на “Велика Морава” и това название намираме при неговото име в българското славословие, издадено от М. Дринов в брошурата “Новый церковно-славянскій памятникъ” и пр. Така че няма нужда да се търси някаква си Величка епархия в Българската тогавашна държава.

[16] Мнозина български свещеници знаят само да четат гръцки книги. Това място из животописа е много важно, понеже, редом с някои други свидетелства, говори за разширението на християнството в България преди развитието на славянска книжнина и преди официалното покръстване. Покрай гръцкото духовенство в България още от начало е имало и народно, макар и непросветено.

[17] Литературната дейност на св. Климент е доста добре очертана от животописа. Досега още не са намерени и определени Климентовите произведения. Ето къде са обнародвани тия, които горе-долу са установени като негови: И. Срезневскій, Древниіе памятники русскаго письма и языка; А.Н. Попов, Описаніе рукописей Хлудова (похвала на Йоан Кръстител); “ӏ прибавленіе” към горната книга (похвално слово за апостолите Михаил и Гавраил); В. Н. Щепкин, Библіографическіе матеріалы А. Н. Попова (п. сл. за Климента, римския папа); Кирилло-Меөодіевскій Сборникъ, Москва 1865 (похвално слово за св. Кирил); Православный Собесѣдникъ 1881 (за успение на Пресв. Богородица, за Лазар, Захари и Димитри Солунски) и др. За това подробно вж. в книгата на П.А. Лавров, Климентъ епископъ словѣнскій. Трудъ В. М. Ундольскаго. Москва 1895 г. Тук са обнародвани следните произведения на св. Климент: 1. Заповѣданиѥ о праздьнизѣхъ; 2. Поучение на память апостола или мученика; 3. Поучение  на святое въскресение; 4. Поучение на прѣображение Господне; 5. Поучение  о четиридневнѣмъ Лазори (отъ Иоана евангелиста); 6. Слово похвально на памятъ блаженаго пророка Захариа и о родоствѣ Иоанна кръстителя; 7. Похвала блаженого отца нашего и учителѩ словѣнскаго Кирила философа.

[18] Пренесе из Гръцко всякакъв вид питомни овошки и чрез присаждане направи дивите дървета плодовити. Това известие, според А. Воронов (каз. съч. 138-9), е никнело от буквално схващане на една фигура, която е изразявала просвещението на дивата, езическа Българска страна чрез Християнство. Подобно фигурално сравнение на духовното просвещение с присаждането се намира наистина в един канон за свв. Седмочисленици; вж. Гильфердингъ, Греческая служба св. Первоучителямъ Славянскимъ и житіе св. Наума болгарского (Русская Бесѣда, кн. XIV; 59, 2).

[19] Нека се молим (на Климент) да варди страната ни от всякакви злини и да запази в народа непокътната отечествената вяра. С тия думи съкратих последните редове от паметника, които изцяло гласят тъй: “Прогони злотворната ерес, която, като някоя чума, се вмъкнала между твоето стадо, особено след твоето Успение о Христа, да не би тя да разпръсне и да загуби овцете по пасището, на което си ги настанил. О свети и добри пастирю! И от варварски нашествия зачувай непокътнати нас, твоите питомци, пазейки ни от тях всякога, а особено сега, когато е близо злото, когато няма кой да ни помогне, когато скитският меч се е опил с българска кръв, когато безбожнически ръце дадоха труповете на твоите чеда, да се хранят с тях небесните птици. Съкруши тия ръце с десницата на Бог, Комуто си слугувал; дай мир на своя народ, за да можем да празнуваме празника ти с пълна радост, славейки чрез тебе Отца, и Сина, и Светия Дух, Единия Бог, Комуто подобава всяка слава, чест и поклонение, нине и присно и во веки веков. Амин”. Тия редове показват, че паметникът е писан срещу празника на св. Климент (27 юли) в твърде усилни времена, когато отечеството е страдало от нахлувания и сеч. Под името скити у византийците се вестяват разни северни народи, опасни за империята, и затова не е лесно да се реши точно кой народ се разбира в дадения случай. Едни допущат, че тук се загатва за нахлуванията на маджарите от 934 до 962 г. (Миклошич), а други под скити разбират тук печенезите, които са пакостили много на Българската земя към края на XI в. (Воронов, п. ц. 123).