Време за отговори

Все още ми е трудно да преживея истините от интервюто на Татяна Филева. Не защото концентрацията на болезнени факти в него не взриви летаргията, в която гние привидно спокойния църковен живот.

Очаквам искреността да бъде начало на поредица от хубави неща. Но ще призная, че първото, което помислих след изчитане на текста бе, че дори малкото ядро от вярващи българи не заслужава толкова безпощадна искреност.

Всеки от нас е знаел за нещо подобно и не е говорил открито. Сигурна съм, имаме оправдателни аргументи защо не сме направили нещо, защо не искаме, защо не можем. Мисля си, че може да сме подозирали и поне докосвали част от мъчителната тайна на нейното и други ранени сърца и виждайки болката да сме бързали да се скрием зад стените на измамната си „тукашност“.

Спомних си и онзи брой на „Мирна“, наречен „Църковната самота“. Основният текст говореше за привидното ни църковно общуване, продиктувано от страх без любов. После отново се върнах на лицето на жената, която изваждаше съкровените си болки в очакване на отговор. Лицето й излъчваше още много доверие. И тя в очакване да срещне разбиране и любов ни се разкри. Татяна продължава да бъде идеалист.

Обилното лицемерие кънтеше в празните централни църкви в този ден. Свещениците служеха почти сами в компанията на самотни певци, самотни клисарки, самотни свещопродавачки.

Изглеждаше ми убедителна медийната тенденция към безогледно очерняне на Църквата и църковните личности. Сигурна бях, че това се случва едностранно и потърпевш е църковната общност. Татянината изповед предизвиква напускането на удобните гледни точки. Звучи ми вулгарно, грозно и грубо, ако врагът е маскиран сред нас.

Нагнетеното напрежение, което ни прави така очевидно самотни, идва може би отвън, идва и отвътре – от нас самите и нелекуваната страстност. Тя неочаквано избуява, дебне, изяжда, разбива добре оборудвания и привидно спокоен свят на традиционно църковно живуркане с добре пресметната и сигурна печалба. Светът на студената тъга на църковните хора.

Може би случаи като разказания не са толкова много, поне се надявам да не са толкова много, заради огромната зловещина, витаеща край него. Със сигурност не са малко и на много хора са известни. Дойде ли време да се говори за тях? Въпреки че винаги е било време. Докога ще спотайваме мерзостта? Държим се така сякаш тя може да бъде забравена, ако не я споменаваме и не говорим за нея. В същото време чудовището на всепозволеността става все по-безогледно.

Такива проблеми има и струва ми се не са свързани само с една-единствена фигура, а с определени кръгове, с нагласи, начини, по които се работи с жените в църквата. Имам предвид залегналия ориенталски модел, който и сега си битува в църковните общности – че жените каквото и да правят, не стават равнопоставени и трябва да бъдат употребявани. Осезателната надменност, с която ни посрещат от свещеноначалието, с много малки изключения. Смея да кажа, че така масово се постъпва с клисарки, така се прави с прислуги и чистачки от женски пол в повечето прицърковни, манастирски и т.н. формирования.

Населението на БПЦ въпреки очевидното неудоволствие на шовинизирани и обезпокоени самопровъзгласили се властелини в расо е 90% женско. Почти няма признаци за промяна на този факт и ако това е повод за тенденциозно и системно държане на църковното население от слабия пол в атмосфера на постулатни полуистини, време е тази „традиция“ да бъде прекратена. Традиционната надменност, произтичаща първично от физическо и емоционално различие, както и от повърхностно четене на свещените текстове не оправдава липсата на истинска, дълбинна и честна енорийска работа с жените. Такава работа липсва с много малки изключения. Чисто женските теми традиционно биват замитани под килима на театралната празнична показност. Лицемерното маркиране на задължения няма да направи ситуацията в Църквата по-добра, няма да ни направи по-обичащи, няма да ни побратими. Кажете защо трябваше една млада и талантлива жена да избере толкова безжалостно разкриване пред очите на всички ни. – Не е ли защото твърде дълго е чакала отговор и път за лечение на своите духовни рани? Тя е подходила с доверие, дори детско доверие, и е била убедена, че тази любов, за която пише във великите образци на църковната житийна, светоотеческа литература съществуват живи и животворящи не само в книгите. Таня не иска нашето съчувствие, тя очаква да срещне очите на някого от тези, които могат да й отговорят защо се стигна дотук и защо „лошите“ медии помагат на една съсипана и изгубила доверието си интелигентна жена. А църквата предпочита да не вижда и чува такива като нея.

Студената призрачна празнота на църквите ни осъжда. Осъжда вас, пастири, на които разчитаме да се отворите и да подадете ръка с човещина и без изчислени емоционално-стратегически ползи от нас, вашите постоянни енориашки.

Питам се дали изповедта на Татяна ще предизвика честен и ясен отговор. Питам се вместо подписка ще дочакаме ли, ще дотърпим ли адекватна човешка реакция, не подписка срещу „недобросъвестните“ медии? Ако наричаме Православие.БГ и петте живи специализирани сайта в БПЦ недобросъвестни медии, кои медии са добросъвестните?

Такъв е „господарският“ и „мъжкият“ подход към жената – „там да си мълчи и да слуша“. Единственото изключение за една жена да излезе от заформилите се порочни практики в нездрави енорийски общности е тя да бъде комбина със самозабравилия се „началник“. Това означава или да му е жена, или да му бъде довереник и съучастник.

Почти навсякъде, и почти винаги в храмовете мъжете са бизнесмените, а жените – черноработниците и доброволците. Почти не се сещам са храм, в който служителките да се осигуряват според съвременното трудово законодателство. Работи се за смешни суми, без реални документи и твърде често – над 12 часа. И за това няма предписания в Свещеното Писание или Свещеното Предание, в правилата на Вселенските събори или другаде. За такава злоупотреба и политика на сегрегация разполагаме с тъмни примери от тъмните средни векове. Те нямат нищо общо със светлото Новозаветно Христово учение. Единствените „градивни“ модели от България сега са на семейни монополи в църквата, в които свещениците и презвитерите контролират всеки елемент от търговско-сувенирно-требната приходно-разходна част. Атмосферата, проядена от лицемерие и присадила в себе си тоталитарните практики на недалечното време, ражда и лъжестарчество. Спекулативното използване на тоталитарните методи все пак битува в много уж църковни общности. Не без погнуса ще кажа, че зловонните практики се ползват съзнателно за блокирането на свободата на емоционални, крехки, впечатлителни и всеотдайни хора. Да, хората, които са раснали особено в първите години на т.нар. преход, са някак естествено поразени от тоталитарното мислене. Някога системата обгръщаше човека и създаваше убеждението, че се грижи за него. Младите хора от 90-те често имаха вградено в себе си убеждението, че трябва да се опират на авторитет доверчиво, саморазбиращо се, и това ги оголваше за по-дълбоко впримчване, контрол и подмяна на доброто с маскирана злина. Да, странният преход от тоталитарно към фалшиво духовно ръководство приспива трезвостта. Интуитивно чувстваш, че не е добре, а по „послушание“ оставаш на поста.

Но няма ли кой да усети отговорност при похабяването на качествените хора? Сякаш те са безкрайно много… „Смея да кажа за себе си, че след това, което се случи, загубих доверие към църквата. Вярвам в Бога, но църквата е лицемерие; не църквата като учение, което е дадено от Бога, а нейните служители… Категорично не искам да чуя за духовен наставник много дълго време; по-скоро за психотерапевт искам да чуя в момента“. Редовете от интервюто на Татяна приканват към отговор. Нека някой от БПЦ има поне толкова смелост, колкото има тя.

Душата на човека струва повече от целия свят. Всяка душа, на всеки малък, слаб, изнемощял, объркан и беден човек, който влиза в Божия храм, струва повече от всичко видимо. Ако, както цитира Илиана Александрова в споменатия брой на „Мирна“, „ние се присъединяваме към Христос, за да станем Църквата“, може ли нашата църква с лека ръка да допусне изгубването на една или повече светли и верни й души. Смятам, че не. Време е за добрите дела. Да се събудим и да направим всичко възможно да обичаме без да употребяваме и „изяждаме“ емоционално ближния си. Трябва да има духовно ръководство без привидения и актьорски напъни за старчество. Имаме съвършени образци в духовната литература. Приложени с разсъдителност и скромност, те ще ни помогнат да намерим спасението си.