Аскезата без любов е мъчение

Някои хора обичат да порицават и да показват строгост сякаш са непрогрешими и съвършени. Вярвам твърдо, че с трезвостта, спокойния тон и святото любочестие, за което говори светият старец Паисий, можем да спечелим повече. Не мисля, че помагаме съществено с викове, заплахи, хули и високопарни слова. Хората се измориха от високопарни и тежки думи. Това не означава, че ще галим страстите и ще ласкаем грешките.

Мислим си, че с този надменен стил ще защитим Църквата от онези, които воюват с нея. Достатъчно рано превъзходният св. Йоан Златоуст е казал, че независимо от войните, които се водят срещу Църквата, винаги тя побеждава. Някой ще каже, че самият св. Йоан Златоуст често е изобличавал в своите слова и някои сякаш днес се опитват да му подражават. Божественият Йоан Златоуст е имал слово, което е въплътило богат духовен опит, благодатно и изкупително. Невинаги обаче всичко е за всички. Не е лесно подражаването, нужна е голяма разсъдителност и внимание.

Тук няма място за страх, защото Църквата никога не бива побеждавана. Никой в цялата й история не е могъл да я победи, нито някога ще го постигне. Затова нека не се плашим, смущаваме, паникьосваме и стресираме. Църквата никога няма да загуби нещо. Тя не е човешко изобретение, а богоустановен организъм. Нека не се заблуждаваме, че ние ще спасим Църквата. Тя може да срази хората, но не го прави. Не иска да демонстрира мощ. Тя е търпелива, дори и да я гонят. Тя е добросърдечна майка и знае да чака, да търпи и единствено да обича. Хората не знаят блясъка, чудото и тайната на Църквата и затова я атакуват. Не знаят, че Бог съществува в тях. Бог работи тайно, тихо, спокойно, безшумно в душите на хората. Дава им възможности, поводи, подбуди, предизвикателства и покани за покаяние. Чрез различните трудности и преходни изпитания преблагият Бог извършва спасението на хиляди души и всекидневно, по безброй начини, притегля много души към Себе Си. На Света гора идват млади и стари, със сълзи в очите, да се поклонят на икони и свети мощи, да намерят духовен наставник, идват с решението да променят живота си. Те се връщат разтърсени, в пристанището на спасението, в бащиния дом, в прегръдката на Църквата, в благодатта на Тайнствата, в откриването на духовния живот. Едната, свята, съборна и апостолска Православна църква е извор на освещение, чудодейна работилница на светостта, всемогъщата ръка на Бога, призоваваща паството към единия Пастир, към небесното, вечно и ликуващо царство.

Хората може да са се отклонили, християните да са се потопили в светския дух, строгите православни критерии да са се променили, но жаждата и гладът за Бога остават в сърцата на повечето хора. В сегашните трудни времена не само в манастирите, но и в градовете и селата има доблестни войни на Господа, които не са преклонили коляно пред Ваал, пред идолите на езичниците, среброто и златото, а казват всекидневно 50-и псалом, акатиста към Света Богородица, малкото повечерие, Иисусовата молитва. Православният духовен живот не е отменен. Този живот не иска мегафони, прожектори, обществено внимание, реклама, ръкопляскане и публична защита. Той обича тихата мистичност и свещеното безмълвие. И днес съществуват обични деца на Бога, които не са се увлекли от удобството и повърхностните удоволствия. Тези членове на Христос са най-здравите в обществото и имат огромна възраждаща и преобразяваща сила. Този таен светодуховен труд и живот на вярващите членове на Църквата оказва целително влияние върху живота на всички и въздейства без шум и фанфари. Тези (вътрешни) революции носят най-големите победи срещу злото и греха. Сред християните битува впечатлението, че изповядването на вярата означава да размахват строго пръст, да стават фанатични, да се гневят на злите, да гонят грешниците, да петнят виновните, да чернят беззаконниците, да осмиват порочните, да клеветят скандализиращите, да поставят всеки на мястото му, да съдят за достойнството на всеки така, като те искат. Но мисията на християните в съвременния свят не е разследваща, прокурорска и осъдителна. Верните могат да се молят за намаляване на злото в света, да се чувстват съотговорни, да проливат сълзи за съгрешилите техни братя, да са търпеливи, състрадателни и снизходителни към тях.

Нашата работа не е да приписваме отговорности, да следим строго и постоянно другите, да недоволстваме и да изпадаме в меланхолия поради голямото зло в наше време. Нека не мамим себе си и да не се самозалъгваме, че Бог иска това от нас. От друга страна, често заемаме отбранителна позиция, поради страха, че всички враждуват и воюват с нас, което накрая по-скоро ще ни направи хора с психични проблеми и изпълнени със стрес. Прекомерната подозрителност е симптом за психично заболяване и израз на недоверие към Бога; тя е симптом за егоизъм. Нека да не вдигаме шум и да се объркваме. Защото едно такова отношение – да вдигаме шум и да размахваме назидателно пръст не изисква някакви жертви от наша страна. А всъщност най-доброто отношение към другите е да погледнем себе си възможно най-строго, да се поправим, да се променим и чрез нашата усърдна и смирена борба да станем съгласно евангелските думи „добрият квас“, който ще закваси целия свят. Изглежда е по-лесно да се занимаваме с другите, отколкото със себе си. Бог ни е създал да живеем с другите, да ги обичаме такива, каквито са, да не искаме постоянно да ги поправяме, променяме, да ги направим такива, каквито ние искаме да бъдат. Днес съвместният живот и общението с другите са се превърнали в голям проблем, именно защото не приемаме другите такива, каквито са. Съществуваме заедно с другите, за да им помагаме и те да ни помагат. Претенциозността, едностранчивостта, перфекционизмът, властничеството, резервираността, подозрителността и лицемерието затрудняват човешките отношения. Ако в междуличностните отношения Го няма Христос, тогава те няма да са трайни и няма да напредват. Адам и Ева живеели в райската градина, а Бог бил посред тях. Старецът Емилиан Симонопетритски го казва много хубаво: „Помислете за Адам и Ева. Да ходят заедно с Бога, да говорят с Него, Господ да им дава заповед, да ги наблюдава, както кърмещата майка следи детенцето, което отглежда и храни, прегръща го в своите обятия, за да се научи и то да обича, да поглъща заедно с млякото и нейната любов, точно така направил и Бог, и постепенно човекът и Бог ставали едно”.

Възлюбени, ние сме родени, за да обичаме. Човекът, който не обича, е много нещастен. Цялата духовна борба се води, за да обикнем Бога и ближния. Аскеза без любов е истинско мъчение. Църквата е топла майчинска прегръдка. Тя прегръща всички нас, утешава ни, гали ни, укрепва и облекчава с голяма любов. Ние, нейните деца, сме призвани винаги да имаме същата любов. Христос го е казал много ясно: ще бъдете добри Мои ученици, ако любов имате помежду си. По-голяма любов от тази, която Христос показал към нас, няма никой човек, по думите на евангелист Йоан. Любов между хората без Бога не съществува. Безбожната любов е болна, себична, ревнива, подозрителна, завиждаща и злобна. Тя може да се превърне в мания, страст, лудост и дори да доведе до престъпление и самоубийство. Една такава любов е чисто егоистична и демонична. Любовта, която е вдъхновявана от Бога, има благодат, търпение, свобода, уважение, отстъпка, жертва, смирение и радост.

Копнежът за Бога вдъхновява човека да възлюби другия. Тогава не съществува агония, напрежение и съмнение. Един човек, който не е в общение с Бога, е способен на всичко. Няма нито една цивилизация в света, която да не е търсила божественото. Атеизмът е плод на рационализирания и надменен Запад. Целта на човека на земята е една единствена и никаква друга – обожението – човекът да се свърже с живия Бог, да станат приятели и да бъде в общение с Него. Неуспехът в постигането на тази цел е най-голямата трагедия на човека. Някои хора дори не помислят за тази единствена цел на тяхното съществуване и са достойни за съжаление. Всещедрият и многомилостив Бог обаче не ги изоставя и постоянно дава възможности за вразумление и помъдряване, за връщане и покаяние. Виждаме богати хора внезапно да губят цялото си богаство, здрави млади хора да се разболяват тежко, да стават нещастия, скърби, големи страдания. Много от тези хора започват да обвиняват другите, мислят, че са ги проклели и са им направили някаква магия. Умът им изобщо не помисля за това сами да променят живота си, да се свържат по-силно с Бога. Естествено Бог никога не наказва и не отмъщава, нито иска Неговото творение да се измъчва. С дясната Си ръка Той бащински ни благославя, с лявата – възпитателно ни изпитва, а с двете Си ръце ни прегръща. Често педагогическото наказание, колкото и тежко да изглежда и да ни връхлетява внезапно като буря, дава добри плодове. Тогава човек прозрява необходимостта от голяма промяна, от искрено покаяние и свързване с Църквата. Тогава радостта наистина е голяма. Църквата не среща препятствия с лекота да приеме отдалечилото се нейно чедо. Не му се кара, не го порицава, не го кара да чака, не го изпитва, а на часа го прегръща. Такава Църква имаме. Тя не е човешка организация, а е небето на земята. Тя ни пренася в райската сладост. Църквата не е от този свят, няма постоянно земно седалище, а е кораб, който пътува нагоре. Всеки път, когато в историята са се опитвали да придадат на Църквата светска мощ, тя се е отклонявала от нейната мисия и предназначение. Църквата е като аптека, тя е лечебница.

Животът ни не е само низ от победи. Нека признаем немощта си и да приемем, че нашите падения и поражения са повече от нашите завоевания и успехи. Ние се подвизаваме и затова падаме. Казват, че само мъртвите не правят грешки. Не оправдавам нашите падения. Не казвам, че сме направили добре, но ако всеки път, когато падаме, се разочароваме и зарязваме всичко, нещата несъмнено стават много по-зле. Човекът, който пада и се гневи за това, че е паднал, е егоист. Падението трябва да ни смирява и води до искрено покаяние. Изповядваме години наред едни и същи неща. Да, но ако не ходехме на изповед, очевидно щяхме да бъдем много по-лоши. Естествено в даден момент ще трябва да се вдигнем, да станем по-смели, да намразим греха, да вземем твърди решения, да не бъдем в постоянен духовен застой. Казваме, че ще поставим начало. Молим се малко повече, пазим малко повече пост, четем духовни книги, проливаме и някоя сълза, но изобщо не се отказваме от нашата воля. Гневим се много, че не е станало по нашата воля. Говорим с остър език на съпругата или съпруга си, смущаваме се, че децата не ни слушат. Забравяме бързо нашите скорошни решения. В даден момент се изморяваме, осъзнаваме духовната си нищета, униваме, изпадаме в меланхолия и казваме: ще зарежа всичко! Чувстваме, че сме проявили непослушание към нашия духовник, подиграли сме се на Бога, изложили сме се непоправимо. Тръгвам да поправя нещата и ги правя още по-зле. Не е ли така? Какво да правя – пак да започна от началото? Такава ли е човешката природа? Да не би Бог да допуска това, за да се смиряваме още повече? Понякога обвиняваме Църквата – че тя има много претенции към нас; че постоянно иска от нас духовни подвизи; поставя забрани; оправдава само другите, а и ние имаме сърце, имаме права, не можем постоянно да отстъпваме, все ние да се смиряваме, не издържаме, и ние имаме граници! Обвиняваме и Бога – че не ни обича чак толкова много; не ни чува на момента; не се притичва на помощ, закъснява безпричинно, отговаря с дразнещо мълчание на нашите молби, подминава ни, защото сме грешни. Когато преодолеем поредното затруднение, се смеем или плачем сами на себе си и на нашето лекомислие. Но нима е възможно Бог да не ни обича дори в нашето най-голямо падение, както обича блудния син, митаря, блудницата и разбойника?

Църквата винаги е открита за всички отрудени и обременени, които се връщат в нея. Нашите неуспехи искат да ни смирят. А Църквата – тя никога не се проваля, не губи, нито някога ще загуби нещо. Църквата има само придобивки и победи. Тя не се страхува, нито заплашва, никой не може да я ужаси, нито пък тя иска да ужасява някого. Вярно пази своите обещания – от вълка прави овца, от блудницата – светица, от разбойника – преподобен. Тя храни, напоява, обгрижва, изцелява, възкресява, преобразява, весели, освещава, облагодатява, радва, благославя, утешава, прощава, вдъхновява винаги и навсякъде. Църквата животвори, тя спасява хората. Ориентира своите чеда към истинската Светлина, към незалязващата и неповторима Светлина на Светодавеца Христос.

Някои са обикнали повече мрака, светлината ги изобличава, заслепява ги, не искат да я видят. Църквата обаче мисли и за тях, споменава ги, обича ги. Тя съществува за всички, но никого не изнудва да я последва. Не иска „дрънкащи” кресльовци и фанатични „защитници“. Тя съществува и ще съществува. Имената на воюващите с нея са забравени.

Заглавието е на редакцията

Превод: Константин Константинов