Да поспорим?

Няма на света човек, на когото не се е налагало да спори. Първите спорове почват още в ранното детство: „Мамо, искам сладолед… Няма да се лазболея!! Искаааам!!!”

Минават години. В часовете по геометрия порасналите деца усвояват постепенно научната форма на спора. Стои ученикът пред черната дъска и доказва едно спорно твърдение – теоремата на Питагор. Прави грешка, учителката му възразява с уморен глас. Момчето е принудено да признае, че тя е права. Но и то е право в желанието си да докаже гръцката теорема… С нежелание ученикът се връща към мястото, където е допуснал грешка, поправя я и този път стига до победния финал: „Т.к.и.д” (Това, което искахме да докажем). Как поразително се различава спорът върху теоремата от спора за сладоледа!

Споровете се отличават според интелектуалните дадености, както и според културното ниво на участниците. Всички хора спорят – естествено, и православните в това число. И понеже споровете са неизбежни, нека да разгледаме поне в най-общи черти какво представляват те.

Забелязват се три достойни за обсъждане разновидности на спора: спор тип „скандал”, спор тип „ток-шоу” и спор тип „методично обсъждане на разглеждания въпрос”.

Спорът тип „скандал” може да се разгори незабележимо. Например: православен автор публикува в Интернет статия за това, как да обясним безсмъртието на душата пред слушатели, получили образование при комунизма и склонни към съответния вид материализъм. Ще наричаме публикувалия статията – Автор. В коментарите по статията на Автора се появява тактична забележка по някакъв дребен повод. Или такъв въпросец: „Свети Иоан Златоуст пише за душата другояче. Какво ще каже авторът за това?” Авторът отговаря на коментатора (нека той бъде Читател): „Свети Иоан има много томове творби. За кое мнение на Златоуст конкретно говорите?”. Така Авторът отговаря решително, но напълно коректно. Читателят в отговор преразказва по памет цитат от Златоуст и добавя: „Преди да пишете статии, трябва по-внимателно да четете св. Отци”…

Обстановката се нажежава. Авторът заявява, че е доктор по богословие, че добре познава светоотеческото учение и пита Читателя: „А Вие имате ли богословско образование? Сигурен съм, че не. Иначе щяхте да знаете, че преди да дискутираме, трябва да разполагате с буквалния цитат от Златоуст, да посочите от кое съчинение е и какво място има във структурата на текста. Тогава опонентите могат да се запознаят с текста и контекста на цитата. Желателна е и библиографска препратка към някое достъпно и авторитетно издание на св Иоан. Съветвам Ви да се запознаете с основите на работата с богословски източници, а и да се научите да се държите вежливо”.

Тук Читателят му отговаря с тежка артилерия: „Образованието ми стига да разбера, колко са далече възгледите ти от догматите на св. Отци. И научната степен не променя нищо по същество. Статията противоречи на учението на св. Иоан Златоуст, затова пък е съгласна с Аполинариевата ерес. Ти си еретик, защото обявяваш част от човешката душа за божествена. Сега с такива номера се самозалъгват нюейджърите”. На жаргон това звучи по-кратко: „Ходи се гръмни…”.

Авторът не отива да се гръмне, а се заема с „фатална” характеристика на Читателя: „И как точно разбра, че съм еретик? Да не си участвал в някой Вселенски събор? Или си като Римския папа непогрешим и еднолично определяш кой е еретик? Човече, ти си най-обикновен зилотски трол. Не знам защо още не са те баннали”.

Както виждаме, спорът, едва започнал, прерасна в конфликт. Такъв тип спорове могат единствено да убият авторитета на Автора. В хода на спора се хвърлят и коректни, и некоректни обвинения; престрелката завършва с убийствени присъди: „трол”, „еретик”. Да обърнем внимание на два момента. Първо: желанието на Автора да получи точен цитат на Светителя с грамотна препратка е коректно. Второ: Авторът от първите няколко думи можеше да разбере, че работата отива към скандал, защото Читателят не поставя добросъвестно вопроса: как да съгласуваме статията с еди-кое изказване на св. Златоуст, а вместо това прави на Автора забележка, външно оформена като въпрос.

Не винаги такъв спор стига до скандал. Понякога модераторите забелязват назряващото взаимоохулване и изкусно прехвърлят спора в режим на ток-шоу. И в тоя случай страстите кипят, но модераторите обират плъзналата пяна с лъжичка и не й дават да залее всичко наоколо. Цари „плурализъм на мненията”, никой никого не иска да изслуша. Спорещите се интересуват само от това, да изкрещят по-силно мнението си. Краят на такъв спор идва след волевата намеса на модератора: темата се затваря. Ако пък модераторите са инертни и не се намесят, спорът се превръща в безпорядъчен брътвеж, парадиране и офтопици. Както телевизионното толк-шоу не блести с последователно излагане и обсъждане на идеи, така и тук виждаме само късчета от дискусия, изказани чрез надвикване. В края на такъв спор всички участници си остават на своето мнение – даже и тия, които нямат такова… Този тип спорове става само за това – да си убием времето.

Но ако разгледаните досега разновидности на спора провокират разиграване на страстите, изблици на гняв и празнословие, то спорът тип „методично изследване на обсъждания въпрос” може да се превърне в упражнение по аскеза. Странничко звучи, но все пак да опитаме да си представим и това. Какво щеше да стане, ако в разгледания пример Читателят се държеше по-скромно и направеше такъв коментар: „С интерес прочетох статията Ви. Темата на статията е развита и от св. Иоан Златоуст. Той учи за душата така: ……. (Слово еди-кое, вж: Творения иже во святых отца нашего Иоанна Златоуста. Том еди-кой си. М., 1998. Страница тая и тая). Помогнете да изясним – как се съгласуват тия светоотечески слова с позициите на Вашата статия?”. Съвсем културен коментар. Наистина, за да направи подобен коментар Читателят трябва да се смири.

А после е ред да се смирява и на Автора и без много бавене да изпрати предварителен отговор: «Радвам се, че засегнатата тема е предизвикала интерес. Убеден съм, че тезите на моята статия не противоречат на учението на св. Иоан. В момента не мога да продължа разговора върху цитата, обещавам да Ви отговоря до една седмица”. Авторът работи върху цитата покрай стелажите книги и в комютърните бази данни и накрая дава отговор по същество. Да речем, такъв: „Цитираният от Вас на руски фрагмент от Събрани съчинения на Златоуст е преведен от гръцки съвсем точно. Руският превод обаче датира от XIX век, когато се е считало, че текстът принадлежи на св. Иоан. Впоследствие, след направените текстологични изследвания патролозите стигат до извода, что авторът на текста не е Златоуст. А доколкото цитатът не принадлежи на светителя, то и въпроса за съответствието между статията и учението на св. Златоуст отпада”.

Читателят се интересува по-задълбочено: „Благодаря за информацията. Още един въпрос. Надежна ли е текстологичната критика на цитата от св. Иоан? Критиците като Щраус и Ренан изкарваха и Евангелията за паметници от II век сл. Р.Х. Днес за специалистите е ясно, что ревизиите на Новозаветното авторство са били плод на маловерие, а не на добросъвестна научна критика. Може би критиците са постъпили така и с творенията на св. Иоан Златоуст, когото много обичам. Как да проверим аргументацията на критиците на св. Златоуст?»

Авторът заявява, че спорът се е пренесъл на друго ниво: „Разговорът ни дотук беше в рамките на общодостъпното. Сега поставяте въпрос, за решението на който е необходима сериозна богословска и хуманитарна подготовка. За да проверим аргументите на критиците, трябва да изследваме цитирания текст на гръцки, а критичните работи на патролозите – на френски, английски и немски. Освен езиковата подготовка, ще ни трябва и обучение по палеография и архивистика, защото без специални познания не можем да работим със старинни ръкописи. И тъй, за да проверим аргументите на Златоустовите критици, ще трябва старателно да учим няколко години и едва когато овладеем необходимите научни методи и знания – да пристъпим към проверка. Едва тогава ще можем да продължим и разсъжденията си върху цитата – вече на научно-богословско ниво. А оттам може да напреднем и до нивото на разглеждане на по-общите проблеми, над които се блъскат учените… Впрочем, напълно споделям любовта Ви към св. Иоан и не възнамерявам да противопоставям мненията си на неговото светоотеческо учение”.

От Читателя идва реплика: „Благодаря за отговора, макар от него да става ясно, че окончателно решение по разглеждания цитат няма. Що се отнася до моите възможности – не съм специалист-патролог, а просто с благодарност чета светите Отци”. Авторът заключава: „И аз не съм патролог. Статията ми не е патрологична, а апологетична: в нея се противопоставят църковните възгледи на материалистическите. А като изразители на църковното учение с почит цитирам св. Отци. С това предлагам да считаме дискусията ни за приключена”. И толкова.

За някого описания по-горе спор може да изглежда измислен, фантастичен. Но не е – такива спорове се случват. Наистина, те изизскват от участниците аскетически усилия над себе си, въздържание от греховната заядливост и прекословие.

Разсъдете сами. Читателят започва спора като вежлива молба към Автора да изясни определен въпрос, а не като забележка. Читателят си дава труда и да намери точния цитат. Авторът добросъвестно изпълнява молбата на Читателя, избягвайки да демонстрира научното си превъзходство над него. Критичните издания на Златоуст, патрологическите изследвания дават на Автора ясно понятие за съвременното „състояние на въпроса”. Авторът предава резултатите в стегнат и достъпен вид: цитатът не принадлежи на светителя, затова и обсъждането му отпада.
Спорът обаче не завършва с това. У Читателя се поражда съмнение – да не би патролозите, които оспорват текста, да принадлежат към свръхкритичното течение в богословието? Тогава стойността на работата им би била съмнителна. Оттам и следващия въпрос на Читателя: как да проверим дали критиките по обсъждания текст са добросъвестни? Уверяват го, че авторството на Златоуст се отхвърля на основата на уравновесени научни аргументи, а не заради самоцелна, фанатична критика на църковната традиция. По повод на финалния въпрос Авторът дефинира нивото на обсъждане. За да отговорим сами, трябва да станем високо квалифицирани специалисти. Даже за да достигнем нивото на добре осведомени дилетанти, трябва да посветим няколко години на обучение. Ако Читателят е готов да положи този труд, Авторът веднага ще му изпрати библиография на критичните съчинения върху цитирания текст. Но Читателят не настоява да получи тоя книгопис и не иска да издига дискусията на ниво патрологичен анализ. Значи, край: спорът свършва. Диспутиращите страни съумяха задоволително да изяснят спорния въпрос, без при това да стигат до „убийство на автора”, без „убиване на време” и без да излизат от границите на компетентността си.

Може ли това да се случи наистина? Ако искате – да поспорим… | www.pravoslavie.ru

Превод: Росен Русев