За св. Мария Египетска и силата на покаянието

Животът на преподобна Мария Египетска е най-ясният за нас пример за истинско покаяние. Тя е икона на грешния човек, който чрез покаяние и аскетични дела достига дотам, че да влезе в рая преди други християни, които са тръгнали по православния път много преди нея. Или както Самият Спасител ни казва: „А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи. ” (Мат. 19:30). Затова именно Петата неделя на Великия пост е посветена на преподобната Мария – за укрепване на надеждата ни за спасение.

Колко велика е силата на покаянието и какви неизказани чудеса върши тя с всеки грешник, който бърза към неговия спокоен пристан!

Ние, християните, много често слушаме да се говори за покаянието, за неговата полза, но сякаш възприемаме дълбокото покаяние като някаква тежест, и в крайна сметка не искаме да носим на гърба си този ярем, за да получим в небесата вечен отдих.

Ние постим един ден, молим се един час, даваме една пара милостиня, изповядваме на свещеника греховете си… Но това все още не означава съвършено покаяние. Защо? Защото не полагаме постоянно усилия към покаяние, а и защото може би не от чисто сърце се покайваме, а го правим малко насила – само защото „такъв е обичаят“, като освен това го правим рядко, на големи интервали от време.

Днес постим, въздържаме се, а на следващия ден лакомо се тъпчем и се напиваме. Днес ходим на църква и се молим два часа, но само няколко часа по-късно се връщаме към греховете си. Днес даваме милостиня, но понякога на следващия ден вече съжаляваме за даденото. Днес си казваме, че ще се покаем, но малко по-късно размисляме, тъй като няма да имаме време и решаваме да оставим това за годините на старостта ни. Днес се изповядваме, а като мине постът отново правим същите грехове.

Така се каем ние, но това не е истинското покаяние, а по-скоро илюзорно усещане за доволство в нашата самозаблуда. Истинското покаяние е това, за което ти постоянно работиш в съзнанието си, в сърцето си, във волята си, дори в прозаичните дела от ежедневието си. Защото с молитвата градим, а с пренебрежението към ближния рушим. Ако с поста сме спечелили нещо, то след това с едно пиянство бързо сме го прахосали. Ако днес изчистваме душата си с изповед, то утре падаме в старата кал, и тогава каква надежда за спасение очакваме?

Мнозина бъркат покаянието с изповедта, а те не са едно и също нещо. Изповедта е изчистване на душата от калта на всички грехове, а покаянието постоянно поддържа душата в чисто състояние. Изповедта отрязва миналите грехове, а покаянието премахва бъдещите последствия от направените грехове и така ги заличава напълно. Изповедта се прави в определен момент, а покаянието е постоянно, ежеминутно и до гроб. Много са тези, които се изповядват, но са малко тези, които се покайват истински; които късат връзката с греховете си и напълно променят живота си, сърцето си и съзнанието си.

Покаянието върви преди и след изповедта, то проправя пътя на изповедта. Покаянието е стръмният път, който води човека към спасението (вж. Mат. 7:14).

Покаянието е бедняшка дреха, изтъкана от скърби и въздишки, която обаче човек с радост доброволно облича и не трябва да сваля до смъртта си. Покаянието е груба риза, която всеки християнин с много усилия и болка тъче през целия си живот в своето съзнание, за да усети благотворната му сила и с тялото си.

Покаянието е това да се натъжаваш всеки ден за греховете си. Покаянието е нараненото сърце заради изгубения рай, озаптяваното на ума чрез молитвата, пробуждането на съзнанието чрез себеукоряването… Покаяние означава пълното отхвърляне на всички страсти и лоши мисли, но означава и смирение, съвършена любов, мъдро говорене, изповед до сълзи, послушание пред Църквата и Евангелието; да се радваш дори на нещастията си, да бъдеш винаги готов за смъртта.

Покаянието е спасението на света, единственият път към християнското спасение. Покаянието е стълба към небето, прави хората подобни на ангелите, свързва грешниците с Христос. Покаянието пълни рая на душите и изпразва ада от грешници.

Покаянието отключва човешкото сърце за божественото и прогонва от него страха от Твореца. Покаянието събира като в непревземаема крепост постиженията на душата и ги пази от крадци. Покаянието е истински Божи дар.

Християнинът, който истински се покайва, вече не вижда греховете на другите и никого не съди; страни от тези, които обичат караниците, пази се от празнодумците, обича мълчанието, върви по най-пустите пътища на света, задоволява се с най-скромните дрехи, с най-обикновената храна.

Покайващият се е истински щастливец! Щастливи са онези, които носят с радост скромната дреха на покаянието!

Нещастни са онези християни, които искат да вървят едновременно по два пътя: те прощават и след това отново се скарват; молят се и след това кълнат; ядат постна храна, но в същото време „изяждат” честта на съседите си; седят с часове в храма, а извън него се отдават на разпътство; дават една пара за милостиня, а десетки – за тютюн или алкохол. Те обикновено се изповядват, с голяма мъка и срам изричат греховете си, но с нищо не променят живота си, поведението си, и отново се връщат в блатото на безпътството.

За окайване са хората, които на думи хвалят добрите дела, но от начина, по който живеят ,излиза че ги мразят. За окайване са християните, които с думи почитат Господа, но в сърцето си Го хулят.

Да се каем от сърце, колкото и грешни да сме, защото Господ не желае смъртта на грешника, но да се отвърне от пътя си и да бъде жив (вж. Йезекиил 33:11). Няма грях, който да не бъде простен по Божията милост, но само ако и ние истински желаем това. Ангелите знаят от какво щастие е отпаднал човекът, и настава голяма радост в небесата, когато един грешник се покайва. (вж. Лук. 15:7).

Един глас прошепнал на преподобната Мария Египетска: „Ако минеш отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си“. И тя се вслушала! Оставила предишния си живот и се запътила към Йордан, където живяла в пустинята до края на дните си в истинско покаяние.

Да се вслушаме и ние – да напуснем блатото на извършените от нас грехове и да тръгнем към Йордан. Водите на Йордан са границата между добрите и лошите дела, между истинското и привидното покаяние; границата между Христовото царство и това на мамона, между тесния път на спасението и широкия – този на погубването на душата. А Йорданската пустиня е родината на Христовата истина; тя е пространството на пресушените страсти; тесният път на покаянието, по който трябва да върви всеки християнин, който следва Спасителя.

Нека последваме преподобната Мария Египетска! Да покажем раните си, да се изповядаме! След това да забравим за страстите и да тръгнем към Йордан – мястото на покаянието и на молитвата. Ако направим това, значи покаянието ни е истинско. Ако живеем така – и ние ще видим Бога, ще бъдем част от Неговото царство, заедно с всички светии от вековете. Амин! I www.doxologia.ro

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Сандра Керелезова