Злото и насилието в света

В началото на юни се навършиха 3 години от кончината на големия сръбски богослов отец проф. Радован Бигович. В негова памет ви представяме беседа, изнесена от него през 2005 г., пред млади хора по покана на енорията на белградския храм „Успение на Пресвета Богородица”. ..

О. проф. Радован Бигович. За мен наистина е голяма радост и незаслужена чест да бъда тази вечер тук, с вас… Когато уточнявахме темата на срещата тази вечер, беше предложена следната тема „Злото и насилието в света”. Това е вечна тема, вечен проблем. Не съм си и представял, че днес ще изнасям някаква академична лекция по този проблем, а само ще насоча вниманието ви към някои неща, които всички вие знаете, и просто ще поразговаряме за тях. Остава фактът, че, въпреки всички постижения на модерната цивилизация, въпреки че човекът не само е завладял тази планета, но вече завладява и други планети, въпреки че науката и техниката са напреднали, въпреки че е напреднало цялото човешко познание, и за човека, и за природата – въпреки всичко това, склонността на човека към насилие и зло ни най-малко не е намаляла. Вярвало се е, че човек ще успее, преди всичко благодарение на науката и техниката, да изгради един свят на изобилие, благополучие, ред, свят без насилие. Мнозина са мечтаели, мнозина и до ден-днешен мечтаят за такъв свят, както в миналото, така и днес.

За съжаление, насилието не само не намалява, но оставаме с впечатлението, че дори се увеличава. И всъщност най-големите и най-ценни постижения на човека често се обръщат против самия него. Следователно, стига се до злоупотреба, и именно благодарение на това днес се поставя един много важен въпрос: как човекът, как хората да запазят света от самоунищожение. Защото мнозина с право изтъкват този болезнен факт – че планетата, както и самият живот на нея, се намира в смъртна опасност.

Съществуват безброй теории за произхода на злото. Научни, религиозни, християнски и нехристиянски, но всички са съгласни в едно – че злото е нещо, което постоянно присъства в човешката история. Ще се опитам да отговоря на въпроса: как християните изобщо виждат човешкия живот? Първото и най-главно е, че всичко съществуващо, тоест целият космос, а и човекът в този космос, според едно християнско схващане, е сътворено от Бога. Следователно, човешкият живот ни е даден и той не е произведение на самия човек или на природата, а е дар Божи. От друга страна, съществува един друг, фундаментален факт – че всичко, което е сътворено, именно поради това е преходно и смъртно. И за християните (и не само за християните) най-голямото зло, или източникът на всяко зло и всяко нещастие, е именно смъртта – този най-голям враг на човека. И докато смъртта съществува като явление, дотогава ще съществуват, в по-голяма или по-малка степен, злото и насилието в света. Само победата над смъртта ще означава окончателна победа над злото и окончателна победа над насилието. Много учени, психолози, антрополози, богослови, свещеници смятат, че всъщност този друг страх на човека е страхът от смъртта. Най-дълбокият стремеж на човека е стремежът му да победи смъртта. Науката, културата, изкуството, целокупното човешко творчество представляват своеобразен стремеж на човешкото същество да победи този свой най-голям враг. И колкото и хората днес да говорят, че смъртта е естествена, някъде в своята най-дълбока същност те се бунтуват срещу това, те не се примиряват с това. И съвременният човек, въпреки всичко, възприема смъртта като най-голяма трагедия.

Откъде произлиза насилието? Именно от страха, самолюбието, егоизма, гордостта, алчността, а всичко това се ражда от същия този страх от смъртта и, същевременно, от желанието да се победи смъртта. Следователно, злото се намира не само извън нас, то е и вътре в самите нас. Ние идваме на този свят с две възможности. И така, едната възможност е човек безкрайно да се усъвършенства по посока на доброто и със своя труд и с Божия помощ, да стане почти ангел, и другата е, благодарение на своята свобода, да стане по-лош и от звяр, от животно, дори и от дявола. Това е размахът на човешкото същество, така да се каже – от рая до ада. Кое ще преобладава в нас, естествено, зависи от нашата свобода. Хората често, изправени пред нещастия и трагедии, се питат защо Бог не спре това. Ако Бог е Всемогъщ, защо допуска да умират невинни деца, защо страдат невинни хора? Всичко това са въпроси, които чуваме всеки ден. Има само една проста причина – Бог е дал свобода на човека. Човекът е свободно същество и, именно благодарение на тази свобода, има възможност или да се усъвършенства в доброто, и то безкрайно, или, за съжаление, пак благодарение на този свой избор, тази своя свобода, да се усъвършенства в злото, ако може така да се каже.

Изглежда, че в историята най-често просто се повтарят някакви цикли на смяна на добро и зло. Един светия е казал: „Ние не вървим от победа към победа, а всъщност вървим от поражение към поражение”. Тоест, постоянно падаме и постоянно някъде се опитваме да станем. Следователно, човешката природа е такава, че в нея съществува една тъмна страна, която подтиква тази наша природа към насилие. Ние не съзнаваме какво се крие в нас и на какво е способен всеки човек. Имал съм повод, а вярвам, и вие, да чуя от много хора, да кажем, непосредствено преди войната: ако някой ми беше казал, че ще правя това, което правя, че ще се случат такива нещастия и зверства с приятели и съседи, не бих могъл да повярвам. Има много свидетелства за това как в на пръв поглед съвсем нормални хора, в един момент сякаш нещо „се скъсва” и преобръща и съзнанието, и съвестта на човека, и за него казват, че е станал по-лош и от звяр.

Ако някой изобщо е познал това измерение на човешката природа, това е именно християнството. Християнството се е появило в историята с едно-единствено изискване, а това е изискването да се покаем. Какво значи това, преведено на обикновен език? Да се покаем, значи, първо, да признаем, че нашата природа е склонна към зло, че тя е смъртна, преходна, и че в нас потенциално съществува влечение към насилие и агресия. Второ, да се покаем, значи да признаем собствения си грях, вина и отговорност и да покажем готовност да се променим, да се изправим и да преправим собствената си природа. И това е, всъщност, задачата на християнския живот. Следователно, всички закони, дори и най-съвършените, било човешки, било морални или правни, показват както опитът и историята, не могат да спрат стихията на злата воля, не могат да спрат насилието в света, и което е най-лошото, не могат да премахнат смъртта като причина за всяко насилие, не могат да премахнат смъртта като най-големия враг на човека.

Има някои мислители и теоретици, които казват: колкото повече закони, толкова повече насилие; или: колкото повече закони има от едната страна, колкото по-голяма сила има от едната страна, толкова по-голям страх има от другата. И тогава те някак си взаимно се защитават и обуславят. Просто законите като че сами взаимно се предизвикват, взаимно се подтикват към насилие. Защото у човека съществува нещо, а именно – човешката свобода, която се противи на всеки закон. У човека съществува бунт срещу закона. Следователно чрез законите, колкото и да са съвършени, или чрез каквато и форма на сила и принуда, не можете да спрете стихията на злата воля. И това християните, да кажем, са знаели още преди 2000 години. Оттук като най-сигурен път да се спре насилието е останала борбата, именно борбата със собствената природа. И така, човек трябва сам, вместо да поправя и изправя другите, да се труди да промени и поправи себе си. Постоянно да отхвърля, потиска и отклонява именно този тъмен стълб на своята собствена природа. Тези деструктивни сили, намиращи се в самия него. И само този, който е победил злото в себе си, по някакъв начин е успял да победи злото в света. И най-големият идеал на християнския живот е да облагородим, да култивираме своята собствена природа. Да виждаме в другия човек не противник и враг, когото трябва да подчиним и унищожим, а да гледаме на него като на Божия икона, като на светиня, на брат, на наш втори „Аз“ дотолкова, че да бъдем готови да отдадем на другия цялото си същество без остатък. Да обичаме другия човек независимо какъв е той, независимо дали е добър, или лош, да го обичаме просто като човешко същество. И в Евангелието е казано: не е голяма добродетел да обичаме онези, които нас обичат, добродетел е да обичаме онези, които не ни обичат, а това е трудно. Трудно е да правим добро на онези, които ни правят зло. Някак си е естествено да правите добро на онези, които ви правят добро, но другото всъщност е много трудно.

Въз основа на какво и защо християните са обявили за принцип на живота любовта дори и към врага и противника? Именно защото знаят, че единствено с любов може да се победи омразата. Ако отвръщате на насилието с насилие, или се опитвате с насилие да спрете насилието, тогава само го увеличавате. Ето защо християните винаги са против отмъщението. Отмъщението винаги ни изглежда справедливо. Но отмъщението, колкото и справедливо да изглежда, то винаги е ново престъпление или ново насилие. И така постоянно, за съжаление, тази стихия разпространява злото и придобива застрашителни размери. Християните също така, и това трябва да се отбележи, не вярват, че в този свят е възможен раят на Земята. Не вярват, че може да съществува тук, до края на света и историята, такъв свят, в която няма да има, в по-малка или по-голяма степен, различни деформации и т. н. Както е казал един руски мислител, ако раят на Земята е невъзможен, тогава трябва да правим всичко, което е по силите ни, за да не бъде ад на Земята, та, колкото е възможно, да можем да живеем заедно. Ето че след като желаем преобразяване, то трябва да започнем от себе си. Да поправяме и изправяме първо себе си, и едва след това да изправяме другите. В живота обикновено е точно обратното – поправяме другите, променяме другите, бихме искали да променим всичко друго и всички други, само не и себе си. Като по някакво неписано правило. За всичко, което ни се случва, не обвиняваме себе си, но винаги обвиняваме другия и другите. И като отделни личности, и като народ. Все някой ни е виновен за това наше състояние, за тази наша съдба, която ни е сполетяла. Много малко хора са готови да се изправят пред самите себе си, да се изправят пред собствените си грехове и зли дела. И ако не сме виновни за това, което сме направили, то имаме вина за това, което не сме направили, а сме били длъжни да направим, и само този, който има някакво наблюдение над себе си, някакво самопознание, някакво разбиране за собствената си природа… Ако не се опитаме да променим, да поправим себе си, то и като отделни хора, и като народ, трудно ще можем да вървим напред. Но никакви програми, дори и най-съвършените, никакви резолюции и декларации, апели, морализъм и т. н. няма да помогнат. Следователно помага само това всеки да влезе, така да се каже, в битка със самия себе си, да превъзмогва, доколкото е възможно, с Божия помощ, да отклонява тази стихия на злата воля, която е в нас. И за мен винаги е бил голям въпросът защо, да кажем, в Европа, която някога в миналото е била християнска, има толкова насилие. Европейският континент и европейците изобщо са насилници. Изглежда, че единствената цивилизация, която е отишла най-далече в това овладяване на злото, е Индия, будизмът – това е цяла култура. Затова тя е могла, да кажем, да създаде един Ганди. По простата причина, че там стилът на живот е постоянна борба със себе си, постоянно самопреодоляване, самоконтрол. Мисля, че това е голям въпрос. А ние сме започнали често да превръщаме и Бога в палач. И най-дълбоките представи на европейския човек за Бога са като за палач. Младите хора биват заплашвани с Бога. Като че Бог няма друга работа, освен да чака да накаже някого, да бъде суров. Забравили сме, че евангелският Бог, библейският Бог – е Бог на любовта, Който отъждествява Себе Си с човека, Който дава Своето Тяло за човека, и за този християнски Бог няма отхвърлени хора. Ако си спомняте, да кажем, всички тези образи в Новия Завет, всички те са хора от плът и кръв, с много недостатъци и пороци, но Бог ги приема не защото са морални и праведни, а защото в един момент викат към Бога и искат да имат отношения и връзка с Бога. И оттук всъщност всички човешки пътища се свеждат до два пътя. Единият път е, когато човек живее своя живот в общение с Бога и другите хора, а другият е, когато човек живее своя живот без Бога и против Бога, тоест, когато сам по някакъв начин превръща себе си в религия, когато сам превръща себе си в божество, когато всичко, което съществува, всички хора около себе си, както и природата, се опитва да използва за своите собствени интереси. И днес ние слушаме, че между хората трябва да съществува само интересът и нищо друго. Вече много малко можем да чуем на обществени места някой да говори за любов, за единение, за даване от себе си на другия. Владика Николай е казал, че даването е най-доброто получаване. Представете си днес да кажете това на някого! Той ще ви каже, че сте луди! Хората имат съвсем друга логика: всичко, което ти е необходимо, трябва да се вземе, да се отнеме, трябва да се използват другите до онази степен, в която служат на нас, на собственото ни удоволствие, на собствените ни интереси; когато вече нямате интерес, когато не ви предлагат удоволствие, трябва да ги изритате, да се откажете от тях. И това, естествено, предизвиква непредвидими трагични последици, защото тогава не би имало никаква пречка да убивате, да унищожавате другите хора заради собствените си интереси. Сега всеки ден слушаме, че в света се разиграва страшно насилие, което се оправдава с интересите на хората. И тогава, ако това е нашият интерес, то за човека, за съжаление, всичко е позволено. И това насилие, рано или късно, никога не може да остане ненаказано. Патриарх Павле казва: „Труден е християнският живот, но още по-труден е нехристиянският живот” заради своите трагични последици. Много по-лесно е, да кажем, да не се опиваме, отколкото да понасяме последиците от прекомерната консумация на алкохол. Или, много по-лесно е да не използваме, да не консумираме наркотици, отколкото да понасяме всички последици от получаването на „удоволствието”, което ни се предлага. Защото знаем какви трагедии следват. Така е и с много други неща. Така, да кажем, от една страна, е важно да разбираме своята природа, да приемаме хората с техните недостатъци и слабости, защото всеки от нас ги има. Не бива да ги идеализираме, защото заради тази идеализация често се стига до големи травми, особено у младите хора, тъй като младите често в един или друг човек виждат бог, виждат всичко, а след това, когато се осъзнаят, тогава виждат и някои недостатъци и слабости, и вече не могат да ги понесат. И винаги търсят някого, когото да идеализират, търсят идеалния човек, какъвто всъщност не съществува на Земята. Защото всички ние имаме една и съща човешка природа. Ето защо трябва да приемаме този друг и с неговите недостатъци, и с неговите добродетели, и да се трудим, доколкото е възможно, да се усъвършенстваме в доброто, а не, за жалост, да се усъвършенстваме в злото, както често се случва.

Има една мисъл, която казва: „Човек трябва да приведе своята природа в такова състояние, че да не може да върши зло”. Естествено, съществува и друга възможност – някога да приведем своята природа в такова състояние, че тази природа да не може, без да прави зло, без да върши насилие. Кое ще преобладава, зависи от много фактори, но у всеки човек на първо място зависи от образованието, от културата, от обществения морал, от това към какво го подтиква обществото и т. н. За съжаление, свидетели сме на това, че целият обществен живот много повече подтиква към насилие, отколкото към една борба за изкореняване на насилието вътре в самите нас. Какво гледаме по телевизията? Достатъчно е да слушаме какво говорят най-отговорните хора, а понякога и онези, които имат най-голямо влияние – за да разберем, че се пропагандира всичко онова, което осквернява човешкото достойнство, което насочва и подтиква човешката природа към зло. Бог да даде на всички сили наистина да побеждаваме, доколкото е възможно, злото в себе си, и в нас да тържествува доброто, за да ни даде Бог любов към Бога и към другия човек. Трябва да подчертаем, че това е единствената любов. И така, трудно е да обичаме Бога, ако не обичаме другия човек. Но също така няма истинска любов към човека, ако не сме в общение, в отношения, в истинска любов с Бога. Защото това е една и съща любов. Тя всъщност е нещо, което се разбира от само себе си. И най-много са обичали и обичат хората именно онези, които обичат Бога, които през целия си живот се съобразяват с Божията воля. Именно тези хора променят и историята, и народите. За тези промени Бог да ни даде сили. Благодаря ви за вниманието.

Въпроси от публиката

Хората често казват, че в проповедите трябва да показваме живи примери, и много отиват дори в крайност, търсейки примери у определени монаси, у хора, които вече са достигнали някакво духовно съвършенство. За нас, християните, живеещи в света, какво би могло да бъде пример или образец как би трябвало да се живее, и как бихме могли ние да бъдем пример за другите?

О. проф. Радован Бигович. Благодаря ви за този въпрос. Естествено, винаги съществува въпросът: какъв е смисълът на живота. Или: каква е целта на живота. Като християни, как би трябвало да живеем? Изглежда, днес нашият народ се намира в най-дълбока криза, и не само нашият. Всъщност ние сме имали и имаме два много едностранчиви стила на живот. Имали сме, в продължение на половин век, един колективизъм, който е бил тоталитарна идеология, наречена „комунизъм”, при която отделният човек е бил нищо, всичко е било подчинено на тоталитарния порядък, всичко се е решавало от партията. А сега се намираме в другата крайност, а тя е, че вече не съществува нищо общо, никакъв дух на единство, но смисълът на живота се гради върху отделния индивид. И тогава виждате, че всъщност този дух на общуване и единение се руши, по различни начини, навсякъде и на всяко място, и нито една общност не функционира: не функционира семейството, не функционира църквата, да не говорим за другите общности. Тоест нито една общност не функционира, защото навсякъде господства един дух, който разрушава общността и единството.

С какво християните могат да засвидетелстват и да покажат примера на своята вяра? Първо, с това да бъдат общност. А това значи, че няма любов, няма съвършенство, няма християнски живот, ако аз самият съм всичко за себе си. Това е невъзможно. А именно дали приемам другия, живея ли за другия, готов ли съм да деля всичко, което имам, цялото си същество с другия. И конкретно, това значи да бъдем пример: ако всяка енория бъде общност, ако хората виждат, че тези хора се обичат, разбират се, уважават се, взаимно се грижат едни за други, не се одумват, не се клеветят, не си правят зло едни на други. Ето, това е евангелски пример за истинско съвършенство. И тогава това е Църква. Църквата е общност. Това ще бъде онзи идеал, това ще бъде образецът и моделът за всяко земно общество. А ако бъдем както, за съжаление, е сега – да не могат двама свещеници заедно, да не могат двама монаси заедно, да не могат двама християни заедно, и когато ходят на църква, тогава ето, слушам как в моята енория казват: „Какво прави този тук? Какво правят тези тук, нали довчера бяха комунисти? Може би ние имаме по-голямо право?” Това е невероятно! Никой с никого не говори, никой няма потребност от другия, тогава всеки идва, моли се за себе си, за някакви свои проблеми. Ние критикуваме протестантите, а в живота си сме възприели всички най-лоши особености на точно този тип… Радикален хипериндивидуализъм.

Доколко е повлияло, или не е повлияло християнството, и по-конкретно Проповедта на планината, върху „пасивната съпротива” на Махатма Ганди?

О. проф. Радован Бигович. Що се отнася до Ганди, ане съм се занимавал специално с неговото дело. Но зная, че отделни християнски мислители са гледали много благосклонно на него. Свети Николай Велимирович е написал „Индийски писма”. Към края на живота си, след като е видял две световни войни, и всички страхотии, които се случили в Европа, е написал „Слова за Всечовека”. Това е неговият опит за синтез между Индия и християнството. Тъй като Европа изгонила Христос – в края на Средните векове и по време на Ренесанса наистина имало борба против Христос, когато Бог бил изгонен от умовете и сърцата на хората по всички възможни начини – владика Николай завършва с мисълта, че Христос е обърнал гръб на Европа и се насочил към Азия, към Изтока. Впрочем, това не значи, че християните могат и трябва да приемат будизма като духовно учение. Защо? Защото аскетизмът на будистите накрая завършва с небитие, завършва със смърт. И тогава за какво е това? Но все пак трябва да приемем, че в цялата тази култура има някакъв вид самоограничения. У Ганди не бива да изключваме, че е имало влияние на християнството, както и на някои други религии.

Може ли човек да се защити от злото в света, ако бъде най-дълбоко свързан с трансцендентното?

О. проф. Радован Бигович. Целта на християнина не е да отхвърли света и да се отрече от него. Защото човекът принадлежи на два свята. У всяко човешко същество съществуват два свята. Единият е материалният, природният свят; в човешката природа има елементи на космоса и няма нищо в природата, в заобикалящия ни материален свят, което да не присъства и в нашата, в човешката природа. И доколкото човек е човешко същество, той е свързан с природата, без природата, без света той не може да съществува, не може да живее. Той се храни със света. Но това е само една част от всичко. Това е само естественото същество. И човек никога не се примирява с такъв свят. Той просто иска да принадлежи на един друг, по-различен свят. Идеалът на християнина не е да избяга от света. Напротив, той иска целият космос, целият свят, всички хора да се спасят, да се запазят и никой да не погине. Ето, защо за нас е важно Боговъплъщението? За съжаление, ние го възприемаме като някакъв абстрактен догмат. Но това е преломно събитие. Защо дори времето се брои оттогава? Именно защото имаме Бог, Който влиза в света, Който приема човешката природа и я издига до самия Божествен престол. Прославя я, възкресява я, обновява я. Затова християните никога не бива да бъдат против света. Напротив, трябва да се грижат за този свят, да го облагородяват, да го пазят, и същевременно да насочват целия си живот към Бога, да призовават Божията любов над себе си и над света. Това е Литургията, това е същността на Църквата, където всичко се събира и съединява – небесно и земно, материално и духовно, предци и потомци, живи и мъртви.

Не бива да бягаме от света. Тогава какво бихте казали за монасите?

О. проф. Радован Бигович. Много хора разбират монашеството като бягство от света, или бягство от проблемите. Не споря, че съществуват и такива мотиви, но същността на монашеството не се различава от същността на останалия живот. Целта на християнския живот е една и съща за всички.

Не, монасите не бягат от света, а искат да очистят собствената си природа от злото, и именно така в най-голяма степен променят света. Погледнете монашеството у всички православни народи. Свети Сава отива в „Хилендар“. И „Хилендар“ не е място, където няма проблеми. И там живеят хора от кръв и плът. Монасите ги мъчат всички мъки, всички грижи, всички проблеми, каквито и нас. Но това е една особена среда, в която те усъвършенстват своята собствена природа, собственото си същество, облагородяват го, имат Бога в себе си, имат Дух Свети, Божия Дух. И именно такива личности са оставили най-дълбока следа в нашата история, най-дълбоки промени. Направили са най-много за нашата нация, култура, Църква и държава. Следователно, само онези хора, които са победили злото в себе си, които са се охристовили, само те оставят най-дълбока следа в историята. И монашеството е именно това. Всеки има право да избере един начин на живот, и монахът избира да посвети целия си живот изключително на Бога. Това не значи, че бяга от природата. Защото това би било погрешно, би било платонизъм, манихейство и т. н. Но той просто избира един начин на живот и казва: „Искам да посветя живота си изключително на Бога, това е смисълът на моя живот!”. Това съвсем не значи, че му е по-лесно, отколкото на този, който е в града. И това е кръст. И нашата Църква еднакво цени и едното, и другото. И онези, които избират да направят семейство, защото знаем колко трудно е да се създаде и запази едно семейство, колко е трудно да бъдеш в общност, колко любов, труд, жертви, разбиране са необходими. И това са два различни пътя, но те имат една и съща цел, а това е вечният живот.

Съществуват ли някакви граници в стремежа към усъвършенстване, в стремежа към Бога, както и в падането все по-надълбоко и по-надълбоко в злото?

О. проф. Радован Бигович. Опитът показва, че не съществуват. Ние никога не сме съвършени, винаги имаме възможност да бъдем по-добри. Но също така, когато става дума за пропадането в злото, още никой не знае границите на злото. Трудно е да си представим всичко, което човек може да направи. При това този човек, за съжаление, можем да бъдем и самите ние. I www.verujem.org

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Татяна Филева