Игумен Нектарий (Морозов): Какво ни пречи да се покайваме?

Кое е истинното и кое е лъжовното покаяние? Как да се научим да се изповядваме истински? Какво може да ни помогне да се очистим от греховете си?

Интервю с игумен Нектарий (Морозов)

Твърде много са нашите грехове – те са проява на нашето равнодушие по отношение на Бога, а равнодушието е нещо далеч по-лошо, отколкото, бих казал, някой много голям грях, в който човек изпада вследствие на крайно тежко изкушение, след което обаче се кае със същата сила и пламенност, както и преди да падне в него. Докато греховете на равнодушието – те са ежедневни, многочислени, и именно те отделят човека от Бога.

Инна Стромилова: Здравейте! Времето на Великия пост е свързано със съсредоточено внимание върху собствената душа и върху онова, което се налага да поправим в нея. Забелязвайки у себе си някакъв грях или страст, ние прибягваме до тайнството на изповедта и причастието, но достатъчно ли е това, за да се избавим истински от своите духовни несъвършенства? Кое е истинното и кое – лъжовното покаяние? Как да се научим да се изповядваме истински? Какво може да ни помогне да се очистим от греховете си?

Днес ще беседваме с ръководителя на информационно-издателския отдел на Саратовска епархия, настоятеля на Петропавловския храм в Саратов, игумен Нектарий (Морозов). Здравейте, отец Нектарий. В началото, обяснете ни, моля ви, какво всъщност представлява грехът.

Игумен Нектарий: Ако ще говорим за греха, трябва да посочим, че по своята същност грехът се заключава в съзнателното, а понякога – не напълно съзнателно, противене от страна на човека срещу волята Божия. Съществува воля Божия за човека, която е получила своя най-пълен и съвършен израз в Евангелието, а всичко друго в живота ни, което не е в съответствие с Евангелието, всичко вътре в нас самите, което се противи на Евангелието, се явява част от греха. Защото кой най-добре да знае какво е истински потребно за човека, ако не Този, Който го е сътворил? Кой по-добре да знае това от Онзи, Който обича човека повече от всеки друг? Когато някой се противи на тази любов, той се противи на божествения план за човека и именно в това се състои грехът, а сферата на проявленията на греха – тя е изключително широка, човешката греховност получава своите проявления в безброй разнообразни форми.

– Как човек може да се научи да вижда своя грях, да вижда своите страсти?

– За да се научи да вижда своя грях и своите страсти, човек трябва най-напред да умее да наблюдава внимателно живота си, защото твърде много неща остават незабелязани от нас, и то не само такива, свързани с духовния ни живот, с духовното ни състояние. Понякога не забелязваме хората около себе си, не ни прави впечатление как нанасяме обиди на някои от тях, не обръщаме внимание на това, че те очакват да получат нещо от нас. Случва се да не забелязваме от какво имаме нужда и самите ние, нещо повече – не обръщаме внимание на процесите, протичащи в собствената ни душа. Ако човек има желание да живее по християнски, то бих казал, че една от най-главните страни на такъв живот е придобиването на внимание, при което човек не говори просто така, не постъпва както му дойде, а винаги премисля какво да каже и как да го направи, по какъв начин да подходи, до какви последствия ще го доведат решенията му, и най-главното от всичко – как ще погледне Господ на това. Когато човек изгради у себе си подобна нагласа, тогава за него става далеч по-лесно, ако ли не да се справи със себе си и да се промени, то поне да осъзнае действащите в душата му сили.

Страстта, докато се проявява свободно и докато не й налагаме никакви ограничения, няма ясен образ. Но когато човек реши да затвори в буркан този паяк или скорпион, както са се изразявали някои от светите отци на Църквата, и го лиши от възможност да се проявява, ето тогава действително узнава за силата на тази страст, защото тя се надига с цялата си ярост у него и той на практика добива истинска представа какво всъщност се крие в сърцето му. И когато види това, човек осъзнава донякъде в какво състояние се намира душата му – тогава започва да вижда и страстите, и греховете си, и някои склонности, от които впоследствие ще пожелае да се избави.

Но докато не започне да вниква в себе си с внимание, човек несъмнено може да се моли Господ да му дарува способност да не осъжда брата си и да вижда своите собствени грехове, но за да ги види, от него все пак се изисква първо да обърне поглед към тях.

Някога преподобният Антоний Велики казвал, че е добре човек да сложи пред себе си своите грехове и през тях да погледне към Бога. Какво ще рече това? Може би е искал да каже, че за човека е необходимо да разбере, че греховете – те са преградата, която го отделя от Бога. Именно от такава гледна точка можем реално да осъзнаем какво всъщност представляват греховете. Защо? Защото немалка част от онова, което вършим, ни се струва незначително, простимо. Но когато виждаш греха като нещо, което те отделя от Бога, тогава го възприемаш по съвършено различен начин. Ето, виждате, в живота има хора, които се обичат. Но само с една дума, с една отделна постъпка цялата тази тяхна любов може, ако ли не да бъде унищожена, то най-малкото да бъде подложена на съмнение, и то не защото е било извършено нещо крайно неприлично, нито пък защото тя е станала жертва на изневяра – може просто да е било проявено равнодушие, а любовта равнодушие не търпи.

Твърде много са нашите грехове – те са проява на нашето равнодушие по отношение на Бога, а равнодушието е нещо далеч по-лошо, отколкото, бих казал, някой много голям грях, в който човек изпада вследствие на крайно тежко изкушение, след което обаче се кае със същата сила и пламенност, както и преди да падне в него. Докато греховете на равнодушието – те са ежедневни, многочислени, и именно те отделят човека от Бога. Мисля, че преподобният Амвросий Оптински използвал за пример конкретно сравнение – той задавал въпроса: „Кое е по-лесно да носиш на гърба си: торба с камъни или торба с пясък?” Камъните, макар и тежки, не са много на брой, а пясъкът е несметно голям по своя брой. Камъните освен това ги виждаме, те са ясно очертани и да ги разтоварваш от себе си е някак по-просто, а пясъкът – той е цял куп дребни песъчинки и е крайно трудно да решаваш как да постъпваш с него, по какъв начин да се освобождаваш от товара му. Именно с такива безбройни, дребни грехове е пълен нашият живот. Ние наистина предпочитаме да не ги забелязваме, но те съществуват, и техният товар – също.

 

– Отец Нектарий, доколко виждането на същите тези малки грехове зависи от степента на въцърковяване на човека?

– Тук, струва ми се, трябва да говорим не толкова за въцърковяването на човека, колкото за християнския живот, и по-конкретно – за духовния живот. Защото е възможно на човек да му се струва, че води църковен живот поради факта, че ходи редовно на църква, изповядва се редовно, причастява се, участва в богослужебните молитви, но при все това у него на практика може да липсва реален вътрешен живот или пък да се проявява в крайно незабележима форма. Другояче стоят нещата в случаите, когато човек има дълбоко осъзнат вътрешен живот, когато за него Бог е не просто външен факт или фактор, а когато Бог е и най-близкият, и най-скъпият в живота му, и когато за него общението с Бога стои над всичко друго, заема първостепенно място в живота му. Когато чрез молитва човек придобие известен личен опит в богообщението, в църковните тайнства, в специфични за душата му преживявания, той започва да възприема греха като болка, като страдание, защото разбира от какво го лишава грехът. Лишава го от радостта на пребиваването в Бога. А това зависи именно от способността на човека да вниква в себе си, да проявява сериозно и отговорно отношение към онова, което върши, мисли, говори.

– Тук засегнахме темата за вътрешния духовен живот. Съществуват такива понятия като „истинно покаяние” и „лъжовно покаяние”. Как да ги различаваме в себе си?

– Струва ми се, че по-уместно е да говорим не за лъжовно и истинно покаяние, а за покаянието като такова. В какво точно се изразява то? Бих казал, че можем да го разделим на няколко съставни части, при все че покаянието, безспорно, е нещо цялостно, но в случая – за да бъде обяснението по-понятно. Първо и преди всичко човек трябва да види и осъзнае своя грях, защото без това условие покаяние не може да има. Когато човек види греха си, осъзнае го, у него обезателно се ражда желание да изпроси от Бога опрощение за този грях. Трябва да се заредим не само с желанието да молим за опрощение, но и с готовността никога повече да не повтаряме този грях, защото ако молим за опрощение, но при все това знаем, че ще извършваме отново и отново този грях, то ще стане така, сякаш мамим и Бога, и себе си. А издигането до състояние, при което у нас се появява решимост да не повтаряме вече този грях, това е може би най-трудното в покаянието – за него трябва да просим помощ от Бога.

В отговорите на преподобния Варсануфий Велики, които той давал на въпроси на свои ученици, на едно място се споменава за това, как можеш да разбереш дали Господ ти е простил греховете. Ако чувстваш, че определен грях вече не възбужда в сърцето ти никакъв порив или предразположеност, ако сърцето ти е станало мъртво за този грях, ако го отхвърля напълно, значи той ти е простен. С други думи, можем да кажем, че нещата се свеждат не до това, дали Господ ти прощава, или не, защото Той е безмерно милостив и има както желанието, така и силата да прости на всеки човек. Принципно става дума за друго – за това, в което на практика е заложена самата същина на покаянието: преобразяването на човешкото сърце. Когато сърцето на човек се преобрази, той става друг. Тук въпросът не е на юридическо ниво: ще прости ли Господ, или не, а ще заеме ли човек друга позиция спрямо Бога?

Но как да достигнем до това състояние на решимост? Понякога става така, че човек редовно се изповядва, вижда греховете си, скърби и плаче за тях, но съзнава, че не може да се промени и поправи, защото не му достига решимост. Струва ми се, че тук е много важно да си дадем сметка какво по принцип представлява грехът. Да го видим не само като вид постъпка, отделяща ни от Бога, но да осъзнаем също така какво или кой стои зад всяко от нашите грехопадения. На единия полюс имаме Господ с Неговата безмерна любов към нас, а на другия – безпределната ненавист към нас на онези, които лека-полека, тихом-мълком, а понякога и с все сила ни тласкат към извършването на тези грехове.

Спомням си един случай – разговора ми с доста близък за мен човек, монах, който ми разказваше за това, как в продължение на известен период от време непрестанно го смущавали разни демонски видения: изпадал в някакъв полусън и после получавал разни бесовски нападения и изкушения под формата на особен вид съновидения. Случват се понякога такива неща с хората, живеещи в манастири, и те наистина трябва да подхождат към тях трезво и спокойно, защото именно с преживявания от подобен род се сблъскват повечето хора, стараещи се да водят внимателен и сериозен духовен живот. И така, той ми разказа как веднъж, когато през нощта отворил очи в състояние на подобен полусън, видял в образ един от тези, които през същата нощ, така да се каже, го нападали. И останал поразен от факта, че почувствал това същество като някакъв съсирек от безконечна, безгранична злоба и ненавист към човека. Преживяното тогава се оказало много ценно за него, защото усещането за огромната ненавист, която враговете ни изпитват към нас, му помогнало да разбере, че тези врагове, стоящи зад всеки наш грях, ни тласкат към него именно поради тази своя ненавист; именно вследствие на своята ненавист към нас те се стремят да ни отдалечат от Бога, да ни погубят и да ни докарат до състояние, подобно на тяхното.

Знаете какво би се получило, ако някой позвъни на вратата и ние отидем да отворим, но открием, че пред вратата стои не наш приятел или познат, нито пощальонът или някакъв случаен минувач, а бандит, който иска да ни убие – тогава, първо, ние няма да отворим; второ, сигурно веднага ще позвъним на полицията, за да получим защита. По такъв начин няма да ни бъде причинено никакво зло. Същото се получава и при изкушаващите помисли, ситуации – ако си дадем сметка, че на вратата на живота ни чука смъртта, ние ще положим всички възможни усилия, за да й попречим да не проникне. Когато не осъзнаваме греха като смърт, когато не съзираме, че той представлява бездна от злост и ненавист към нас самите, която е прикрита зад греха, за нас е далеч по-трудно да се борим с него. Когато обаче видиш греха като нещо, което те убива, ще ти бъде много по-леко да придобиеш онази решимост, за която стана дума.

Естествено, за получаване на такава решимост трябва най-напред да молим Бога. Понякога трябва да Го молим в най-буквалния смисъл да ни лиши от възможност да извършваме греховете, от които никак не сме в състояние сами да се избавим. Ако човек с цялото си съзнание се моли за това, вярвайки, че Господ действително може да му отнеме тази възможност, и съзнавайки, че всичко може да се окаже и болезнено, и трудно, но въпреки това не се отказва да се моли – такава молитва по принцип не остава без отговор и човек получава помощ от Господа. Тук, естествено, освен решимост отново се изисква постоянно внимание и отговорност в хода на нашия житейски път. Защо? Защото се случва понякога така, че човек наистина се покайва, изпълва се с решимост да живее другояче, но си тръгва след изповедта радостен и безгрижен като дете, а врагът не дреме и само щом види, че няма да успее да ни порази по един, втори, трети начин, той веднага ще търси четвърти, пети, шести вариант – неговата изобретателност е безконечна.

Като цяло ние  действително познаваме себе си твърде недостатъчно, не наблюдаваме поведението си, не вникваме внимателно в това, което се случва с нас, а нашият враг още от нашето раждане и през всички дни на живота ни не престава внимателно да ни изучава. Той е свръхопитен психолог, той познава всичките ни слаби места, знае по какъв начин да ни подмамва, къде точно да ни препъне. Ето защо, ако и ние не се вглеждаме така внимателно в себе си, както той се вглежда в нас, постоянно ще бъдем играчка в неговите ръце.

– Отец Нектарий, излиза, че ние не можем да видим скрития зад греха враг, защото не ни достига вярата, но защо се получава така?

– Може би защото водим крайно повърхностен живот и защото със сигурност сме много по-ангажирани с външните дела, с външните страни на живота ни, отколкото с онова, което става вътре в душата ни. Великопостният период е особено полезен с това, че ни помага да се концентрираме вътрешно. Идва човек на някое от продължителните богослужения през поста и отначало му е някак трудно да приеме мисълта, че му предстоят пет, може би дори шест часа, през които да не се занимава с нищо, да не се отдава нито на почивка, нито на работа, а обратно – просто да пребивава в храма и през цялото време да внимава в молитвите, в онези песнопения и текстове, които ще чуе там. Това му се струва твърде дълго, някак непривично, но после минава час, минават два, три и умът му постепенно се смирява, човек започва да се заслушва в четящите, пеещите и да вниква в смисъла на чутите слова. Вследствие на това се раждат неизразими мисли, чувства, преживявания. И човек усеща онова проникване навътре в себе си, самовглъбяване, което няма как да достигнеш по обичайния начин, защото едно нещо е трудът, който влагаме при сутрешното или вечерно молитвено правило, а съвършено друг вид труд е продължителното великопостно богослужение с поклоните, с молитвите на св. Ефрем Сирин, с многобройните прошения, същността на които се състои именно в това – действително да се научим и да съзираме своите грехове, и да ги възненавиждаме, и да ги изоставяме.

– Отец Нектарий, сред християните е разпространена една такава шега: колкото повече прекарвам в църквата, толкова по-зле ставам. Струва ми се, че това говори много. Обяснете ни, моля ви, какъв смисъл се влага в този израз и откъде идва той?

– В случая трябва да виждаме в шегата най-малко две значения. От една страна, ако човек живее истински християнски живот – истински в най-пълния смисъл на думата, – той не може да се почувства по-добре, а напротив, ще започне да се чувства все по-зле и по-зле, и това е нещо съвсем закономерно. Защо? Защото, както вече споменах, колкото по-внимателно се вглежда в себе си, толкова по-ясна представа добива за себе си. Колкото повече труд влага да живее по християнски, толкова повече преуспява първо и преди всичко в смирението. Господ му дава да види своите недостатъци, своите немощи, но едновременно с това му отнема възможността да се оправдава по какъвто и да било начин или да се успокоява с разни неща от типа на: „В общи линии съм свестен човек, но просто си имам и аз някои дребни недостатъци.”

Защо светците са виждали себе си като най-големите грешници? Това съвсем не е била някаква лицемерна смиреност, ами една съвършено естествена вътрешна нагласа – колкото по-близо се чувствали до Бога, толкова по-ясно виждали в Неговата светлина, в сиянието на Неговата святост своята собствена греховност. И обратно, колкото по-отдалечен е човек от Бога, толкова по-слабо вижда и тъмнината, и низостта, които носи. Старец Паисий Атонски някога казвал така: „В сравнение с разни улични хаймани аз съм светец, но в сравнение със светите отци, с великите подвижници, кой всъщност съм аз?” В даден етап от християнския си път човек проявява склонности да сравнява себе си с разни хаймани, пройдохи, безделници и на този фон му се струва, че действително е добър. Но когато осъзнае с какви хора пребивава в Църквата, пред Кого се изправя там, тогава добива познание за истинската си ценност, за реалните си добродетели и достойнства.

А другото послание, вложено в тази шега, то е съвършено различно. Истина е, че понякога човек, макар да отдавна да пребивава в Църквата, става не по-добре, а по-зле. Защо се получава така? Защото в самото начало обикновено преживяваме известен шок от откритието какво всъщност представлява християнският живот, вечността, Страшният съд и каква е човешката съдбата след този съд. Но впоследствие минава време и тъй като вечността се явява за нас нещо от бъдната реалност, така както и денят на Страшния съд тепърва ще има да идва, ние някак привикваме към мисълта за тези неща. Видно е, че знаем за тях, но ги възприемаме като нещо, което има да се случва някъде напред във времето, по-нататък. Едно от най-ужасните понятия за човека е понятието „по-нататък”, защото – както е казал веднъж преподобният Амвросий Оптински, – докато в единия край на селото някои вече ги окачват на бесилото, в другия край още се веселят и си говорят, че има време, докато това дойде и до тях. Много характерна за човека е тази нагласа. Бих казал, че именно нея врагът се стреми повече от всичко да вложи в човешкото съзнание. Необходимо ни е да се поправим? Ами да, със сигурност ни е необходимо, само че по-нататък. Ще дойде ден, когато ще умрем и ще се изправим пред Бога? Да, вярно, ще дойде този ден, но по-нататък. Ще има адски мъки и райски блаженства? Да, но по-нататък. Това докарва човека до едно състояние на ужасно равнодушие. Ето така, той действително трупа все повече опит в Църквата, но горчив. Случва се да видиш как в храма влиза човек, който може би не идва редовно, а може би и за първи път прекрачва прага на храма, и нищо чудно немалко неща в живота му да са греховни, нечисти, но още при самото влизане той се изпълва със страх Божий, благоговение, някакъв особен трепет. А човек, който дълго време е пребивавал в Църквата, но без да постигне успех в истинския християнски живот, губи това чувство на благоговение към светините. Става дума за това, че най-смъртоносната болест за свещенослужителя, това е привикването към светините. Същото се отнася на практика за всеки вярващ. Превърне ли християнския си живот в обичайна практика, той действително става по-зле, а не по-добре, и то в буквалния смисъл на думата.

– Отец Нектарий, може ли човек, който е успявал да забелязва своите греховни пристрастия, в даден момент да загуби духовната си бдителност?

– Човекът е крайно променливо същество, той никога не поддържа неизменни своите мерки – нито мерките на падението, нито на преуспяването, а непрестанно се люлее – ту нагоре, ту надолу. Тръгва нагоре по пътя на възхода, малко след това неизменно започва да се хлъзга надолу. На един от светите отци – на преподобния Макарий Египетски, струва ми се – бяха задали следния въпрос: как е възможно да стигат до падение духовните хора? Той отвърнал така: „Духовните хора не могат да паднат, докато са духовни. Те падат, когато престанат да бъдат такива.” Твърде лесно може да загубим онова, което сме постигнали. Необходимо е да го съхраняваме, да го умножаваме, иначе загубите са неизбежни, в това число и загубата на духовна бдителност.

– Какво е Вашето отношение към водената от известно време дискусия в църковните среди относно честотата на изповядването? Ще припомня на нашите зрители, че по същество става дума за това, че част от духовенството и миряните смятат, че изповядването преди всяко причастие формализира в известен смисъл самото тайнство, поради което човек би трябвало да отива на изповед само тогава, когато чувства духовно съкрушение. Какво е Вашето мнение?

– На първо място, струва ми се, не бива в никакъв случай да обсъждаме този въпрос извън контекста на конкретните обстоятелства. Има енории, където съществуват условия за формирането на общности, и то сравнително неголеми, което ще рече, че хората могат регулярно да общуват със своя духовник, с настоятеля на своя храм, на тази общност, и той може да следи развитието на духовния им живот, както и да преценява колко често да се причастяват. Знам, че днес много съвременни християни приемат като даденост, че не свещеникът, не духовникът трябва да определя честотата на причастяване, а самият вярващ – той трябва да си реши кога това му е потребно и кога – не, той трябва да прецени дали да се причасти, или не.

Вижте, от една страна, може би трябва да проявим известна снизходителност към подобна позиция. Защо? Защото е естествено, когато човек почувства нещо като духовен копнеж, да отиде и да се причасти, а ако не чувства такава вътрешна жажда, да не го прави. Но в Църквата на практика изключително много неща, едва ли не всичко се основава на смирението. Знаете, във Витлеем има една такава „Порта на смирението” – тя е поставена на входа на Витлеемския храм, за да препятства ездачите да влизат вътре заедно с конете си. За да минеш през тази порта, трябва да наведеш глава – ако ли пък не я наведеш, тогава или няма влезеш, или ще блъснеш силно главата си. Същото по принцип можем да кажем и за църковния живот. Ако човек не влиза в този живот през Портата на смирението и не го живее с наведена глава, тогава той със сигурност или ще я наранява постоянно, или от такъв негов църковен живот няма да има никаква полза. В този смисъл, според мен, благословението на духовника или благословението на изповедника относно честотата на причастяването е много важно, защото именно то предпазва човека от най-страшното – от гордостта, от превъзнасянето, от себевъзвеличаването. Така че, ако говорим за такава общност, вече формирана и утвърдена, тогава свещеникът, познавайки живота в нея, може спокойно да ви препоръча да се причастявате всяка неделя, та дори и по-често – през поста, да речем, – като при това не изисква да се изповядвате пред всяко причастие, ако това не е необходимо, а да го правите според степента на потребност. Само че, наблюдавайки живота на своите енориаши, той ще може също така да каже на един или друг от тях: „Виж, прави ми впечатление, че вече повече от месец не си се изповядвал. Моят опит, в това число и моето духовно общуване с теб ми подсказват, че може би си решил, че изповедта няма да ти помогне. Не бива да разсъждаваш така.”

Ако обаче говорим не за такива, вече утвърдени общности, а за църковния живот като цяло, то трябва да имаме предвид, че в него участват огромен брой хора, които не посещават богослуженията редовно – хора, които ту имат църковен живот, ту го изоставят, ту пак се връщат към него, но даже и тези, които живеят последователен и пълноценен църковен живот, това съвсем не значи, че той е безупречен от християнска гледна точка, а тук вече прилагането на този принцип – да оставиш човек сам да решава дали да се изповядва, или не, преди причастие – със сигурност ще доведе до много лоши последствия.

За да бъда честен, сблъскваме се и с факта, че когато оставим нещата на волята на свещеника, на неговото благоволение – дали да се изповядваме по време на светата Литургия или, да речем, да сведем изповедите до няколко задължителни за цялата година – тогава може да стане и така, че задължителното ни изповядване да бъде от две до четири явявания на изповед за цялата година, или между две и четири задължителни изповеди годишно, и толкоз. Ще допринася ли това за нашето духовно израстване? Ще може ли да укрепва духовното си здраве свещеник, който не изповядва редовно? Естествено, че не. Същото се отнася и за хората, които днес настояват да им бъде предоставена възможност да се причастяват без изповед, та към изповед да пристъпват само тогава, когато имат желание, потребност за това.

В крайна сметка, ние се молим не само когато изпитваме вътрешна потребност. Защото съществува и това, което познаваме като молитвено правило – конкретно установени молитви, които четем след ставане сутрин и преди лягане вечер. В какво се изразява неговата същност? В това, че то, както прекрасно се изразяваше един отец, „подрежда душата”. Такива неща в Църквата има много. Разбира се, човек, който е достигнал святост, непосредствено богообщение, може и сам за себе си да определи своето правило, реда в живота си – той разполага с известна свобода в това отношение. Ние не сме достигнали подобно ниво и за нас е изключително важен законът, не само свободата. Ако пропуснем нещо, ще направим живота си непълноценен.

Освен това, щом ще говорим за тази добила вече популярност дискусия, трябва, струва ми се, да обърнем внимание на факта, че в известен смисъл наблюдаваме изместване на същността на проблема, когато се твърди, че учестяването на изповедта води до нейната профанация. Всъщност ние по-скоро трябва да насочваме дискусията към християнския живот като такъв: доколко човек следи себе си с внимание, или отново – доколко строг е към себе си. В много гръцки манастири, примерно, съществува практика на особено често причастяване – има места, където братята се причастяват по четири пъти седмично. Помня, че веднъж попитах един рускоговорящ брат от такъв манастир, колко често се изповядват – дали преди всяко причастие или по-рядко? „Изповядваме се толкова, колкото е необходимо.” В крайна сметка оказа се, че се изповядват веднъж, два пъти седмично, понякога даже всеки ден. И не считаха, че в това има нещо нередно. Защо? Защото, когато човек следи живота си с внимание, тогава онова, което за невнимателния изглежда като случайно петънце, той го възприема буквално като планина, изникнала между него и Бога и препречваща му пътя напред. Така че, тук въпросът се свежда до това, как всъщност възприемаме живота си. Ако човек си казва: „Какъв е смисълът от това мое редовно изповядване, щом като аз тези грехове пак ще ги извърша”, тогава става дума за един доста порочен подход, вид примирение с греха, каквото не бива да има. Просто основният принцип на изповедта, основният принцип на покаянието – това е да не допускам у себе си примирение с греха. Да, може и да знам, че вече стотици пъти, та дори и хиляди, съм падал на едно и също място, но щом съм дошъл да се кая за това пред Бога, аз задължително трябва да съм тук с намерението повече да не падам. В случая може би усещането е сходно с това, което чувства въжеиграч, вървящ по въже, разпънато над пропаст – той знае, че може да падне, виждал е как други са падали, но може ли той да си позволи подобно нещо? Със сигурност, не. Времето от една изповед до друга трябва да го изживяваме с твърдото намерение да не падаме. Знаем, че можем да паднем, но не бива да си го позволяваме. Тогава човек се изповядва по съвършено друг начин. Ако е склонен да предполага, че пак ще си позволи да падне, тогава, разбира се, се получава профаниране на изповедта.

– Отец Нектарий, как да се отнася човек към грях, за който има съзнание и представа, че е грях, дава си сметка за него, вижда го, но не чувства особено терзание от факта, че носи този грях, не усеща някакво особено разкаяние? Заслужава ли си изобщо да бъде изповядван такъв грях и няма ли тогава това също да бъде някакъв вид подобно профаниране?

– Човек губи чувството си за нещо, когато сърцето му е натежало от безчувственост. А безчувствеността е мъчително състояние, което, така или иначе, в една или друга степен, е свойствено, за жалост, за всички ни и трябва да се борим да се освобождаваме от него. Да се освобождаваме в пълния и буквален смисъл на думата. Може да се каже, че като цяло силата на човешката душа – интелектът, умственият капацитет – е пострадала в най-малка степен от нашата греховност. Ще обясня защо. Защото нашият ум, както току-що правилно посочихте, е способен да различава между доброто и злото, докато със сърцето далеч не винаги е така. И волята много пъти е склонна не към добро, а към зло, и чувствата ни влекат не към добро, а към зло. Умът все пак си дава сметка какво е добро и какво е зло. Ето защо, ако сме успели да заставим себе си да дойдем на изповед и да свидетелстваме против себе си поради един или друг извършен грях, макар да си даваме сметка, че нямаме реално чувство за този грях, Господ въпреки всичко непременно ще ни ни подаде ръка по множество начини в отговор на тази наша стъпка.

Изповедта – тя, така или иначе, си остава тайнство, не просто разговор с изповедника, не просто разказ за собствените грехове. На изповед идваме, за да просим помощ от Бога. В отеческите книги на Игнатий Брянчанинов има описан случай с един брат, който се каел пред Бога за някакъв много тежък свой грях и пребивавал в състояние на ужасно покайно съкрушение. Той не преставал да ридае, да блъска глава в пода, но веднъж, когато сърцето му буквално се раздирало от тези ридания, пред него се явил Господ и казал: „Защо плачеш? Изправи се.” А братът отговорил: „Не мога да се изправя, ако Ти не ми подадеш ръка.” Така и ние отиваме на изповед, за да протегнем към Бога своята ръка, защото от Негова страна вече имаме подадена ръка. Ако не отидем на изповед и не разкажем за същия този грях, макар да не го чувстваме, значи няма да протегнем ръка, а тогава и помощ няма как да получим.

– Отец Нектарий, в светоотеческите писания се цитират следните думи на Христа: „Както ви заваря, така ще ви съдя.” Излиза, че човек може и да изповядва греховете си, да се кае за тях, да се бори с прегрешенията и страстите си, но ако си представим, че смъртният му час настъпи тъкмо в момент, когато отново се окаже обладан от тези страсти и тези грехове, тогава ще се получи, че цялата му предишна изповед, цялото му последно покаяние не се брои. Така ли е наистина, или трябва другояче да тълкуваме тези думи?

– Струва ми се, че това, простете, е сравнително примитивно разбиране на тези слова. В Свещеното писание могат да бъдат открити много свидетелства за това, че Господ ще съди човека според състоянието, в което той застане пред Него. Господ и чрез пророците ни говори, че ако човек е живял греховно, но след това се е обърнал към Него, Той няма да си спомня греховете му, и обратно – ако праведник се отклони от своя път, тогава Господ няма да отчете неговата праведност. Но едва ли трябва да разбираме буквално тези думи, защото в крайна сметка у Господа нищо добро от живота на човека няма да бъде забравено.

Тук става дума за нещо друго. Вижте, когато умрем, ние ще се преставим в Господа в същото това състояние, в което ни е заварила смъртта, и в този момент нашето сърце или ще приеме Бога, или – колкото и да е страшно – ще Го отхвърли. По същество в случая става дума за това, че не Господ нас ще отхвърли, а че човек може да се престави в Господа в състояние, в което да се окаже съвършено чужд на Бога. В книгата „Теодул” на св. Николай Сръбски има едно забележително размишление. Той пита защо са се обръщали към Христа всички онези нещастни, все отхвърлени хора – митари, блудници, разни разбойници – онези, които били същинска измет в сравнение с тогавашните „праведници”? И отговаря, че когато са обръщали поглед към Христа, изведнъж те са съзирали в Него, в погледа Му самите себе си и всичко добро, което било останало съхранено в душите им. Тогава то оживявало у тях. Имаш ли това, няма да погинеш. Но ако някой гледа към Христос, а отвътре целият е чужд на Христос, ето тук вече говорим за състояние на погибел. Така че, когато става дума, че Господ ще съди човека такъв, какъвто го завари, се има предвид отношението на човека към Бога, даже не и Божият съд като такъв, ами просто онзи съд, който ще се произнесе за човека от собствената му съвест.

Разбирате ли, случва се понякога така, че буквално в последните мигове от живота на някого се извършва някакво движение спрямо Бога и това движение зависи от целия предишен живот на този човек, защото то се е оформяло в хода на целия му житейски път. Най-известен подобен пример е примерът с мъдрия разбойник. Но съществуват и хора, които първо следват известно време Христос, после се отвръщат и да тръгват в друга посока. Тук също имаме известен пример, ужасен – Иуда. Защо такава разнопосочност: един цял живот живее греховно, накрая достига някакъв кратък период на покаяние и получава спасение; докато друг, макар цял живот да е водил що-годе почтен живот, накрая нещо малко се разколебава, отклонява се за кратко от Христовия път и погива. Защото последният вече е знаел Кой е Христос, но при все това решил да избере живот без Христа и така всъщност го предпочел пред Христос. Тъкмо този избор е довел до решаващия обрат в живота му.

Ето, знаете също колко различна нагласа имаме спрямо хората според това, доколко те са наши близки, или не. От една страна, на близките прощаваме онова, което на чужди едва ли ще простим, а от друга страна, има неща, които не само не можем да простим на своите близки – ние просто претаваме да ги считаме за близки нам хора. Когато са в роднинска близост, хората нямат право да постъпват един спрямо друг така, както постъпват чуждите, далечните за тях хора, защото това разрушава отношенията им. Да, можеш да простиш; да, можеш и да кажеш: „Не ти се сърдя”, но съзнаваш, че отношенията повече няма да са същите. А отношенията ни с Бога – та нали те също имат изключително личен характер. В това е заложена същината на всичко.

– Благодарим Ви, отец Нектарий. Отново ще спомена, че днес водихме разговор с ръководителя на информационно-издателския отдел на Саратовска епархия, настоятеля на саратовския Петропавловски храм, игумен Нектарий (Морозов). Благодаря ви за вниманието. | www.pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова