Иисусовата молитва

Беседата на архим. Варнава Янку за Иисусовата молитва е върху книгата на стареца Емилиан Симонопетритски „Слово за трезвението – тълкувание върху св. Исихий”, в която старецът Емилиан разяснява откъси от слова на светеца.

Говорим за трезвението, което е състояние на бдителност на нашето сърце и е свързано с безразличието към помислите. За някой това може би изглежда като незначителна подробност в духовния живот, но всъщност то е най-значимото. Свикнали сме в центъра на своя духовен живот да поставяме спазването на заповедите и не разбираме, че всъщност истинският духовен живот е екзистенциален опит, и именно в този опит е смисълът от спазването на заповедите. Това е естественото усилие на човека да предпази съкровището, от което е вкусил, а именно личната връзка с Бога. Всеки човек преживява своята скръб, своето чувство за празнота, защото му липсва този вътрешен опит. Духовният живот и неговата същност не се съдържа във философстване за духовни идеи, нито спазването по рефлекс на някакви заповеди. Духовният живот е връзка (с Бога), а старецът Емилиан Симонопетритски говори за това как тя се се съзижда и съхранява. Той поставя резонния за всеки от нас въпрос:

Да внимавам постоянно в помислите си… Не е ли изморително? Да внимавам за какво? Тогава животът ми ще бъде едно постоянно надзираване на мислите и преживяванията на сърцето ми?„Постоянството поражда навик” – докато св. Исихий започва с постоянно внимание на ума, тук непосредствено ни говори за навика, за да ни успокои.

Когато говорим за вниманието на ума, това засяга всички нас. Нашият ум няма врати, в него всеки миг нахлуват мисли за какво ли не. Дори и само психологически да го погледнем на този факт, това е болезнено. Човек прави първите си стъпки в духовния живот, но и съхранява своето психическо равновесие, когато се отказва да мисли за всичко във всеки един момент. Но ако не мисля, какво да правя? Какво да правиш ли? Да живееш…

Старецът казва, че е важно човек да свикне да не слуша своя помисъл и да бди над сърцето си, но това изглежда изморително. Когато сме свикнали да мислим така, както дишаме, това ни изглежда немислимо: как може да не мисля? – съществуват хора, за които е по-лесно да мислят, отколкото да дишат. Светецът казва и разбира, че е изморително, но добавя:

Ние се изморяваме да чуваме постоянно: „Вниманиe! Внимание!“, и се питаме: „Нима постоянно ще полагаме тези усилия?“. Нима ще оставя всичко и ще бдя да не би да влезе някой помисъл? Не, казва светецът, защото идва навикът и всичко вече става от само себе си. В началото е трудно, но кой е този, който се е научил да пие вино и да му е трудно да пие? Кой е този, който се е научил да спи много и да казва: отново ли да спя? Така е с навика – никой не се изморява в духовния живот.

Той ни дава утеха и ни казва, че това, за което слушате сега и ви изглежда тежко, ако положите малко усилие, ще стане лесно. Помисълът притежава такова коварство, че винаги намира прозорче в ума ни да се оправдае, че ни е нужен, но ние не трябва да му вярваме. Никой помисъл не ни е необходим, ако искаме да живеем. Във всеки наш помисъл се крие страхът на нашето его, нуждите на нашето его, желанията на нашето его. Значи моите помисли са моят егоизъм. Човек започва да бъде изцяло контролиран от егото си и тогава в мислите му не остава за нищо друго място, най-вече не остава място за Христос, за молитвата. Затова не можеш да искаш едновременно да се молиш и да слушаш гласа на помислите си… Св. Исихий споменава различни духовни стадии, които са трудни за нас – нека видим как действа молитвата:

Петият стадий е Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Тя е най-голямото постижение, което човек може да има на земята.

Може би за някой тези думи биха прозвучали крайно… Постижение е някой да открие лекарство срещу неизлечима болест, постижение е да се намери решение за преодоляване на икономическата криза… Но Иисусовата молитва е безценно постижение, защото тя е нашето всекидневно единение с Бога. Тя е всекидневното приближаване до Бога, Бог е толкова близо, че с молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ усещаме, че Той е в сърцето ми. Не са ти нужни нито философска мъдрост, нито добродетели, нито интелигентност, а само да можеш да изричаш молитвата. По този начин ти си толкова близо до Бога! Съществува ли нещо по-значимо за човека от това? Когато човек напредне в молитвата и тя – т.е. помненето на Иисусовото име – започне да се отпечатва в неговата памет, сърце, дихание, Бог е винаги с него. Има ли нещо по-мощно, което човек може да прави на Земята? Съществува ли нещо по-близко до нас? По-лесно за нас? Ако човек живее в ритъма на молитвата, тогава постепенно започва да оживява, намира своята идентичност, пробужда се, сякаш дотогава е бил друго същество, мъртъв, сякаш просто се е носел насам-натам със своята плът. И внезапно нещо се активира в нас, в нашето духовно битие нахлува кръв, нахлува живот. Тогава човек започва да вижда, да слуша, да чувства, неговото същество може да обикне и да бъде обикнато, да създаде връзка, защото тогава той е пълноценна личност.

Това е нещо, което надмогва смисъла на етиката, на пазенето на заповедите и на религиозността. Религиозността е окопаването, което сме създали, защото чувстваме вина, че нямаме тази лична връзка с Бога. Както бащата, който не може да се справи с децата си и им казва: „Аз, който се блъскам по цял ден от работа, изучих ви, отгледах ви, дадох ви имоти и вие нищо не разбирате, нищо не оценявате!“. Хубаво, но всъщност ти не разбираш нещо друго, много съществено – че това, което е най-значимо, е личната връзка. Така е и в духовния живот – доколкото нямаме (свето)тайнствена връзка с Бога, ние създаваме религиозни правила, за да докажем на себе си, че нищо не ни липсва и да покрием нашата вина. Това обаче, което реално ни липсва, е личната среща с Бога, която става в нашата скришна стая, и това може да стане във всеки един момент при всеки човек. Нима всеки човек не може да намери някое ъгълче? Да отделя 15 минути на ден? Да опразни ума си и да отвори сърцето си за среща с Бога? Затова сме отговорни за избора, който правим, за това, че избягваме срещата с Него, а трябва да сме наясно, че за такава среща не се изисква да бъдем светци – единственото, което е нужно, е душевно разположение.

Иисусовата молитва е най-голямото постижение, което човек може да има на Земята. Тя е непрестанно общение с Бога. Не съществува по-жизнена и пълноценна активност.

Не съществува по-плодородно семе и по-добро превозно средство към небето от Иисусовата молитва, особено когато става настоятелно, т.е. когато сама напредне в живота ни и стане постоянна. Очевидно е, че не аз съм този, който ще науча себе си да казва непрестанно Иисусовата молитва.

Днес ние смятаме, че да бъдем активни означава да търчим ден и нощ, да вършим практични, „градивни“ неща. Но тази активност всъщност може да е само външна, лъжовна. За да се посветим на молитвата, не бива да се тревожим как ще стане това, какви опитни преживявания ще имаме, как можем да напреднем, това не трябва да ни тревожи. Самият Той ни извежда от тази тревога. А ние какво трябва да правим?

Доколкото мога и помня, постоянно казвам молитвата, за да не се разсейва умът ми, а за да свикне да следи мислите си.

Чрез Иисусовата молитва човекът придобива единство и има ядро на живота, има средоточие, не е раздвоен, не е разбит. Посвещавайки се на Иисусовата молитва, ние не позволяваме вниманието ни да се разсейва – човек идва в себе си, тогава той е истински буден. Когато му говорим, разбира и слуша. Я си представете един човек, който има 500 задачи и грижи – говориш му и не те чува, нито пък е свикнал да следи мислите си, защото е „находчив“, „енергичен“ и все бърза за някъде. За да може такъв човек да те чуе, трябва да влезеш в сърцето му и няма друг начин за това, освен Иисусовата молитва. Молещият се човек, повярвайте ми, е най-умният човек. Той е единственият, който може да създаде връзка, да възлюби, да разбере другия. Може да си най-добрият психолог, да си участвал в стотици конференции, да разбираш „кожата” на душата на другия, но само молещият се човек разбира неговата дълбочина. Когато ни се вие свят, какво казваме? Да поседна малко да се успокоя… Какво искаме в този момент – да си починем, да се опразним от нашите мисли. Е, това прави молитвата. Тя е събиране на нашето битие. А симптом на греха е разсейването. Разсеяният човек, който не може да сложи ред в живота си, е разстроеният човек, който няма благодатта на Божия Дух… Това, което събира човека, което му дава вътрешно единство, е молитвата, т.е. както децата редят пъзел, така молитвата ни събира в себе си и тогава реално можем да се вслушаме внимателно какво иска да ни каже другият.

Ако продължа така, вече не аз извършвам молитвата, не казвам на себе си: „Забравил си молитвата, започни я отново!“, а тя сама се извършва в мене като резултат от моя първоначален труд. Тогава аз се събуждам с настоятелна Иисусова молитва. В началото се изморих в сеенето, но след това земята ражда от само себе си. Светият Дух вече започва да изрича молитвата в сърцето ми.

Ето, започваме настоятелно да полагаме усилие и сетне придобиваме Божия Дух. Старецът Емилиан споменава израза авва Исихий „създаденото от Иисус състояние“ и го тълкува. Той говори за състоянието на човека, чието цяло богатство и битие в крайна сметка е Христос. Какво означава това? Както някой човек, когато свикне с нещо, с което продължително време се е занимавал настоятелно, това нещо започва да го определя, да го характеризира и той се изпълва с тази идея. Когато някой има определена страст, например алкохола, и се намира под пълна зависимост от нея. Това е духовното падение, тъй като той е отъждествил своята личност с пиенето и не съществува нищо друго, което да го интересува, т.е. той е изпълнен от тази идея. В този случай в душата му няма пространство да обитава Светият Дух. По обратния път, но по аналогичен начин цялото същество на човека, който живее с Иисусовата молитва, е насочено към Христос.

Тогава цялото ми същество – ноетично* и сърдечно – се формира от Христос, Който ходи в мене, спи, събужда се. Целите ставаме Христос и виждането ни за живота вече не произтича от желания, помисли, мечти и силогизми.

Тогава лошите помисли отстъпват и човек се изпълва от присъствието на Христос, точно както когато някой се влюбва в друга личност и неговото същество е толкова изпълнено от мисълта за нея, че не мисли за нищо друго. Той ляга и се събужда с тази радост, това помнене, нищо не му липсва, не го тревожи. Затова, когато човек изпълни сърцето си с нещо съществено и истинно, лошите помисли спират.

Всичко, което излиза от мене: моите мисли, решения, знания, мнение идват от Христос. Той живее и царува в моето същество. Затова ръцете ми, нозете ми, сърцето ми, очите ми, от всичко струи Христос.

Колко красиви думи! Цялото ми същество излъчва Христос. Това е духовният живот! Намери Христос, коленичи, остави помислите си… В този път ни помагат нашите трудности и мъки, защото те ни смиряват, карат ни да коленичим, защото така се развенчават нашите фантазии за живота, онова, което сме обожествили, отпада от само себе си. Коленичилият човек е по-приемлив за Бога. За нас обаче големият проблем е бягството ни от болката, като всеки си създава индивидуални „болкоуспокояващи”, което в крайна сметка е отказ от връзката ни с Бога, отхвърляне на Христос.

Когато човек се посвети на молитвата, тогава става разсъдлив. Какво означава разсъдливостта? Да отличаваш какво е по Бога и какво не; какво е светлина и какво мрак. Без това усещане за Христос човек не е способен да отсява нещата в живота си.

В началото приех да изпитам болка, да се изморя. Накрая обаче се оказва, че не съм изпитал болка, а това, което е изглеждало болка, не е било болка, а какво е било? Изоставяне на моите неща. На нашите помисли, похоти, желания, страсти, надежди и изобщо всичко, което съставя нашата душа.

Ето това е кръстът, това е нашата аскеза – отхвърляне на идеята да се концентрираме в нашите проблеми. Това е себепринизяването. По този повод последователите на някои философски системи могат да кажат: „Да, и ние правим същото – стигаме до състояние на опразване“. Но ние имаме предвид напълно различно състояние – целта на това опразване на ума е, за да се изпълня с Христос, а не да еволюирам аз. Целта е да създам предпоставките битието ми да се изпълни с Христовата Личност. Ако нямам тази цел, този център, всъщност стигам до себеобожествяване. То ще породи в мен едно жестокосърдечие и ще гледам на другия човек от една елитарна позиция, от която ще кажа: „Този човек няма положителна енергия!“. Но в живота в Христос такива думи не съществуват. Всички хора са личности и на нас ни е безразлично дали имат положителна енергия, за нас е най-важно да възлюбим всеки човек. Нашата любов – доколкото от нашето същество струи Христос – ще създаде предпоставки в другия да отхвърли своята отрицателна енергия и целият да стане светлина и положителна енергия. Но ако в нашата фантазия си казваме: „Вече контролирам мислите си, сега съм висш човек и ще премина на едно друго духовно равнище“, това е въздух под налягане. Това състояние на духа не създава предпоставки да потърся общение с моя враг, да го прегърна, да го обикна и доколкото моето същество излъчва Христос, да му помогна да промени духовната си нагласа. Защото това, което изцелява един човек, дори от неговите страсти, от неговите зависимости, не е анализирането на неговия проблем, а надеждата, която му дава заобикалящия го свят да живее. Нуждаем се от хора, чието присъствие поражда в нас желание да живеем. Ако бащата и майката имат проблемни деца, разбира се, ще им дадат съвет, ще обърнат внимание върху проблема им, но най-вече тези родители трябва да станат светли личности. А светла личност е тази, която, докато стои до теб, си казваш: „Искам да живея, този човек ме кара да живея!“. Такива трябва да бъдат бащата и майката. Такъв трябва да е съпругът за съпругата и съпругата за съпруга. Този човек може да има страсти, слабости, но нещо в него да ме изкарва от леността и безразличието към живота. Всеки трябва да стане за другия пробуждане и желание за живот. Това прави Христос в човека.

Преобразявам се, когато се съединявам с Христос, променям се, разтапям се в Христос и Христос прониква в цялото ми битие, което Той Сам е създал. По този начин в човека се създава едно трайно състояние. Не чувствам, че днес обичам Христос, а утре не, или днес празнувам, а утре плача, днес отправям молитва към Бога, а утре Го хуля. Моето състояние не се променя.

Някои хора задават въпроса: „Колко да се молим?“. Ако се пазариш за времето за молитва, никога няма да се породи това духовно състояние в теб. Въпросът е винаги в себе си да имаш грижата за това постоянно търсене и обръщане към Бога. Лека-полека, както в човека, който се влияе от образите и думите, които чува, чрез молитвата в теб се оформя един етос. Нашият ум и сърце постепенно придобиват Неговия етос. Това не ме прави антисоциален, а тъкмо обратното – ставам истински социален. Не ме изкарва, а ме поставя в живота. Това не ме прави отшелник, а влюбен, приятел, брат; това ме пробужда, дава ми сила да обичам, да прощавам. Само тогава съм наистина себе си, в противен случай съм някой друг, един демон, който следва единствено своята логика и се бори за своята справедливост. Ако в тебе живее Христос, тогава ти е напълно безразлично и маловажно да анализираш кой има право и кой не, кой е виновен и кой не, защото не ни спасява нашата справедливост, а възможността да се услади сърцето, да се подсладят нашите взаимоотношения и целият ни живот от помненето на Христос.

Променливостта на нашите душевни състояния, нашите падения, показват, че взаимоотношенията ни не са намерили равновесие с Бога. Но чрез трезвението и молитвата към Христос се създава трайно духовно състояние, което само нещо разтърсващо може да промени. Особено гордостта или предаването на унинието.

Това са нещата, които атакуват дори и едно такова трайно духовно състояние на равновесие. Гордостта, егоизмът, презрението към нашия брат, както и безразличието.

Тук навярно се поражда въпросът: ако обаче сме успели във всички послушания, в начинанията ни, но не сме придобили създаваното от Иисус състояние, означава ли, че сме се провалили? Несъмнено да.

Мнозина говорят за това в изповедта: „Отче, аз съм добър човек, имам добро семейство, не ощетих жена ми, давам милостиня. Е, молитвата не ми се струва нещо важно, но съм полезен за обществото; но Църквата и това да се причастявам не ми носят нещо особено…“. Но добрите хора не се спасяват автоматично, понякога не съществува по-студено нещо от добрия човек, защото той се чувства толкова сигурен със самия себе си, че си мисли, че Христос не му е ненужен… А човекът, който търси, неспокойният, ненаситният човек, който иска да проникне в тайната на живота, който влиза в благото неспокойствие, той върви по истинския път. Той е духовно успелият, а не нагодилият се, който е уредил живота си и се чувства добре със себе си. Духовно здравият човек е онзи, който всекидневно търси Бога; онзи, който не намира покой и не се насища, а свежда главата си и търси Смисъла, но не за да утвърждава себе си, а за да почерпи истински Живот.

Нека помислим над това – за кого ще се сетим в мига, в който душата ни излиза от тялото? Когато умираме, се сещаме за скъпите ни лица. Но Христос е твоето скъпо лице и само така са скъпи всички останали лица. Ако не си отидем от този свят мирно с помненето на Христос като наше единствено имущество и съдържание, тогава сме постигнали… крах. Напразно сме се родили, тогава животът ни няма смисъл. В онзи час ще се яви нашата истина. Цялата ни борба е земният ни път да е такъв, че в онзи миг да сме изпълнени с Христос, тогава душата се освобождава. Това е етиката на християнина.

Св. Исихий казва, че душата, която е внимателна и призовава Христос, става много силна и е толкова укрепена, че изкушението няма сила върху нея. Тук светецът се опитва да ни въодушеви, за да не се страхуваме, защото ние, хората, сме страхливи и се питаме: „Ако не се справя? Ако братята ми не се грижат за мене? Какво ще стане с мен?“.

Това е нашият страх! Каква мъка е този наш страх! Всички страдаме от това, особено в нашата епоха. Целият ни живот и отношения с другите са пленници на страха: „Да се оженя ли за тази/да се омъжа ли за този? Но ако не се окаже за добро? Ако не се окаже подходящият човек за мен?“. Винаги има едно ако и един страх. Този страх често ни пречи да поемем нашата отговорност, понякога за това да се освободим от отговорност съдейства и криворазбрано послушание към духовника. По правило той трябва да ми открива Божията воля, да ме насочи към нея и в случай, че става дума за проблеми в личния живот, но не и да ме освободи от отговорността да направя своя избор, да вземам решения. Не може да се обаждам на духовника и да го питам: „Жена ми постъпи така, а аз сега как да постъпя?“. Веднъж един женен мъж се оплакваше пред мен от жена си, тогава му казах:

– Разберете се, намерете решение, това не е моя работа!
– Но много ми е трудно!
– Вземете един лист и молив и си водете бележки! Ще се разберете, това е твоя отговорност, не аз се ожених за жена ти!
– А имам ли благословение?

Търсиш благословение, за да живееш? Търсиш благословение, за да бъдеш мъж във връзката си? Да си съпруг? Послушанието не е лишаване от отговорност, а с Божия Дух в сърцето си да поемеш живота си в ръце. И когато се скараш с жена си или с мъжа си, да намериш решение да се сдобрите. В дъното на изопаченото разбиране за послушание всъщност се крие страх от лична отговорност. За предпочитане е да поемеш отговорност с риск да направиш грешка, отколкото да бъдеш парализиран от страх да не би да някога да допуснеш грешка и затова да се нагаждаш към някой духовник или пък към друг човек…

Умът няма друго прибежище, освен Христос. Нека споменем един пример: мен ме занимава въпросът за съвършенството и казвам на себе си: ще умра и Бог ще ме съди! Какво да правя? Нека взема лист хартия и отбележа онова, което съм длъжен да извърша – милостиня, смирение, чисто сърце, чисто лице пред Бога. Но как да приложа всички тези неща? Ще полудея…

Не са малко християните, които имат този рефлекс – завладени от страха, че няма да се справят с предписанията за духовен живот. Същото се случва и с някои, които правят първите си стъпки в Църквата. „Откъде и как да започна да прилагам всичко, което чувам. Не знам!“, казват си те. Това е човешкото мислене, което те поставя в схеми, и бавно те умъртвява отвътре. Светските и някои „духовни“ философски системи определят за теб даден път и край. Поставят човека в кутийки, от една кутийка отиваме в друга и има един гуру, който направлява кутийките.

Не! Ти положи сърцето си в Христос и казвай: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Светецът казва – остави всичко останали и се научи да се молиш – сърцето ти да се услажда с Христос.

Тоест единственото прибежище на ума е Христос и това за теб да е критерият. Нека вложим Христос в сърцето си и тогава този опит ще ни научи да живеем, тогава всичко друго в духовния живот ще се случва от само себе си. Затова добродетелта не е предпоставка за откриването на Христос, а е плод от връзката ни с Него.

Светецът отново ни насърчава: не се плаши нито от борбата, нито от изкушенията, нито от демоните, а само имай Христос в ума си и тогава всичко е лесно. Ти ставаш като звяра, който е гонен от кучетата. Ако звярът се обърне, за да изгони кучетата, те ще го разкъсат, понеже той е един, а те много, но той постъпва умно, влиза в укрепено място, където те не могат да влязат и намира сигурност. Така и ти, не воювай директно с помислите.

Това означава укрепвам се и нашето укрепление е Христос… Отблъсквам помисъла като пребъдвам в молитвата…

Не излизай да воюваш с враговете си, защото и демоните, и помислите са по-опитни от тебе. Демоните са опитни, защото са много хитри, будни и правят каквото ние правим. Те постят, не спят и вземат разрешение от Бога, за да ни изкушават. Нищо не правят без разрешение. Помислите в нас, понеже са наши, имат сладост. И ако нещо ти харесва, няма да поискаш да воюваш с него. И оттук непременно ще паднеш в ръцете на враговете си. Но ако искаш да играеш опасна игра, ти ще си отговорен за резултата. Остави помисъла и върши своето дело! Дръж ума си в Христос…

Някой има панически кризи, фобии, смущава се, какво прави тогава? Кризата идва и той започва да си мисли: „Ах, ако пак ме обземе пристъп на паника?“. Какво да правя в този случай? Отхвърли страха. Нека не отдаваме значение на мисълта за приближаващата се криза, а си кажем: „И да припадна, в Божиите ръце съм!“. Изобщо да не му отдавам значение! И тогава мога да получа помощ, а ние какво правим? Ужасяваме се от идеята, че можем да се изложим пред другите, че могат да ни нарекат луди. Нека не водим диалог с мисълта за наближаващата криза, а да останем безразлични към нея. Някои хора естествено имат нужда от психолог, нека отидат. Но един спомагателен начин е именно този…

Всъщност целта не е да изгоня лошите мисли от ума си, а да бъда безразличен към тях. Как за всичко друго сме безразлични, а само към помислите показваме интерес? Не е ли удивително това? Вместо това не трябва да ме интересува дали помислите са дошли или са си отишли, дали ще останат или ще се махнат, това е дело на Друг да го направи, на мене работата ми е да се посветя на молитвата. В началото изглежда трудно, но скоро ще разберем колко е лесно. Накрая дори да не изглежда, че имате духовна полза, поне психологическа ще имате – ще се успокоите.

Въпрос: „Колко лесно можем да бъдем безразлични към нашите чувства, особено към страха, и когато говорихте за страха, се сетих за словата от Йоановото Евангелието, че съвършената любов пропъжда страха. Съответно от момента, в който ние нямаме съвършена любов, колко е лесно да да бъдем безразлични към чувствата ни на страх?“

Отговор: смятам, че имате право, че понякога по-трудни за преодоляване са чувствата от помислите. Ние няма да решим проблема (сами), но полагаме усилие. Помагаме си да не се задушим. За останалото може да ни помогнат други хора, молитвата, Божията любов, Тайнствата. Но и ние си помагаме малко, защото Бог може да помага, да иска да ни освободи например от чувството на страх, но ние, с нашите мисли, да го насърчаваме, да го усилваме. Да продължаваме да се взираме в страха си, а после да се оплакваме: „Отче, направих това или онова, но така и не получих помощ!“. Разбираемо е, след като умът ни е постоянно там! Помогни си малко сам – това искам да кажа в случая…

Ако не си придобил това превъзходно и уникално състояние, за което човек си струва да живее и да умре, тогава приложи това, за което говори псалмопевецът – да ставаш през нощта и да заставаш пред Бога, за да те гледа Той и ти да Го гледаш.

Да ставаш нощем и да се молиш.

Най-доброто разпознаване на следите на Бога и Неговото откриване става през нощта. Ако по този начин пребъдваш в трезвение, непременно ще получиш опит – и този опит ще те съпровожда през целия ти живот. Велики и чудни неща произтичат от трезвението и Иисусовата молитва.

Нашата епоха е епоха на образи, преживявания, опит. Ето кои са съответните неща, които духовният живот може да утоли в нас, ако искаме преживявания, опити и образи.

Наистина е скръбно човек да не е вкусил духовна радост и да не се е трогнал от Бога. Но затова трябва малко усилие. Малко се потруди, детето ми! Как ходиш по нощните заведения и осъмваш толкова пъти! Трябва да почувстваш, че Бог те гледа, което всъщност означава, че ти Го гледаш.

 * Под  „ноетична същност“  се има предвид интелектуалната сила на човека, която има знанието и усещането за Божието присъствие.

 

Беседата е публикувана със съкращения

 

Превод: Константин Константинов