Кое е най-лошото в християнството?

„Тя ме попита: „Моля ви, отче, кажете, кое е най-лошото в християнството?” Отговорих й без изобщо да се замислям…“ Настоящият текст представя беседа на протойерей Алексий Умински с енориаши от храма „Света Троица” в град Електроугли. Тема на срещата е „Съвременният човек и Църквата”. Кое е най-отблъскващо в Църквата? Защо Църквата трябва да бъде не фабрика за духовни услуги, а пазителка на любовта?

Нека днес да поговорим за причините, поради които човек ходи на църква, и за това, какво в частност се явява самата Църква по отношение на човека. Кое е отблъскващото в Църквата и какви са причините да стигнем дотам?

Веднъж ми се обади кореспондентка на една непозната за мен медия и поиска да й дам коментар по един доста странен въпрос. Тя ми каза така: „Когато в търсачката изпишеш: „най-лошото – това е…”, първата дума, която веднага се появява в отговор, е „християнството”. Аз останах буквално изумен! Тя ме попита: „Моля ви, отче, кажете, кое е най-лошото в християнството?” Отговорих й без изобщо да се замислям: „Най-лошото в християнството – това са християните!” Нищо друго. Всичко останало е прекрасно.

И действително е така. Най-отблъскващото и неприятното нещо в Църквата – това сме ние, вярващите. Най-лош е образът на свещениците, защото те изпъкват най-много сред вярващите. И се получава така не защото Църквата целенасочено възпитава себични хора или си е поставила задача да няма добри отношения с останалото общество, нито е ангажирана с формирането на злонамерено, надменно човешко съзнание. „Ние не сме като останалите” – ние сме си ние, останалите са без значение. Не, няма нищо подобно! Важни и интересни са тези проблеми, само че те не ти правят впечатление, когато си в супермаркета или сред блъсканицата във влака – в Църквата обаче всички тези неща кой знае защо изведнъж се оказват крайно неприятни, грозни, отвратителни, обидни и болезнени.

Защо се получава така? Какво точно се случва в това необичайно място, където всичко ненадейно придобива болен образ и нездравите неща започват буквално отвсякъде да се набиват на очи? И всеки човек би могъл да забележи това и в самия себе си – всеки, който идва в Църквата не за да я ползва като фабрика за църковно-битови услуги. Общо взето, по-голямата част от хората – и вярващи, и невярващи – приемат Църквата най-вече като такава гигантска фабрика. Най-съществено е всичко в тази фабрика да бъде така устроено, че човек да може да отиде дотам лесно и удобно, да осъществи конкретно набелязани неща, да получи желаните резултати и благополучно да си тръгне. За повечето хора, считащи себе си за вярващи, Църквата представлява именно такова пространство.

Нещо повече, получава се, за съжаление, така, че понастоящем в нашата Църква и самото свещенство нерядко използва пространството на храма по начини, които допринасят за поддържане на този модел на функциониране, защото той се оказва лесно осъществим. В такъв план може безпроблемно да бъде осигурено и материалното обезпечаване на храма, а на свещеника няма да му се налага да мисли как да изхранва многочисленото си потомство. При добра организация на комерсиалните проекти може дори да се развива някаква подходяща социална дейност – примерно, да бъде открито неделно училище, да се осигуряват учебници за деца. И всичко това ще изглежда като нещо нормално, защото храмът си е подсигурил материална обезпеченост.

В тази връзка трябва да отбележим, че споровете между Йосиф Волоцки и Нил Сорски* не са угаснали назад в историята: проблемите за стяжателността и нестяжателността, въпросът за притежаване на имущество от страна на Църквата, или, обратно, отказът на Църквата от имущество – всичко това са проблеми от векове, не от нашето време. Как да съчетаем нещата по такъв начин, че храмът, от една страна, да бъде материално обезпечен, а от друга, да не се получава онова, което ни е забранил Христос: „И дома на Отца Ми не правете дом за търговия” (срв. Йоан 2:16). Това са евангелски слова и те не могат да бъдат зачеркнати. Но сякаш са потънали в забвение и храмовете у нас обикновено съществуват като домове за търговия. Трябва открито да си признаем, че за страничните наблюдатели сме като вид действащ проект, който е обект на определена комерсиализация – като някакво място, където можеш да се възползваш от конкретни придобивки, да си закупуваш срещу заплащане определени неща, които можеш да взимаш със себе си и да ги превръщаш в лична собственост.

Реално погледнато, това са наши проблеми – на всички нас: и на днешните миряни, и на свещенството, или така наречените „попове”, които за някои изглеждат толкова непоносимо. Тези неща действително стават все по-нетърпими за нас. Защо? Защото живеем във време, в което някои хора вече започват да идват в Църквата и по други причини. Не е голям броят на тези хора, но постепенно се увеличава и ние все по-често срещаме такива като тях. Те идват не само за да запалят свещичка или просто да се помолят, нито само за да кръстят детето си, а после напълно да забравят за всичко това и чак накрая идват в храма, придружаващи ковчег, настоявайки отецът да изчете по-бързо молитвата, защото ги чакали за погребението. Все повече хора идват не поради такива причини. А когато причините са различни, когато Църквата и Божият храм не са търговско предприятие (пък било то и с висок духовен потенциал), а съвършено различно място, тогава възприятията на човека се променят по начина, за който споменах в началото.

Именно в Църквата всякакъв вид грубост, неправда, лукавство, всяко разминаване дори с най-стандартните човешки образци изглеждат крайно непристойно. Първото нещо, което човек изпитва, влизайки в храм, това е едно ужасно чувство за дисхармония, често пъти – нещо като душевен дискомфорт, силна неувереност, дълбока напрегнатост, защото той внезапно осъзнава: онова, което носи в себе си като вътрешно съдържание, е в пълно несъответствие с всичко, което изпълва храма с живот. В такъв момент християнинът изведнъж започва да си дава сметка, че той съвсем не е това, което всъщност е предвидено да бъде.

Изведнъж всичко човешко, което е лошо, гнусно, мерзко, фалшиво, започва да става прозрачно, но не и за погледите на околните – възможно е то да остане невидимо за тях. Пък и ние добре умеем да си докарваме положителен образ в очите на другите, нали? Умеем да прикриваме недостатъците си, да си придаваме привлекателен образ, да подбираме какво да казваме, пред кого да говорим? Единствено нашите близки и роднини могат да ни видят какво реално представляваме – единствено пред тях не се смущаваме да бъдем такива, каквито сме, и така в домашни условия често възникват скандали просто защото този наш образ бива неприет. Той кара близките ни да се чувстват обидени, семействата ни – да се разпадат. Тъй като пред тях ние не се боим да разкрием цялото си падение.

В храма то от само себе си ни напуска, защото там се осъществява среща между човека и Бога. А когато човек се среща с Бога, даже и отначало да няма съзнание, че се осъществява именно такава среща, той постепенно започва да прозира какво всъщност представлява. Често пъти това самопознание е крайно тежко, мъчително, непоносимо. Човек изобщо не обича да вижда себе си в реална светлина. Свикнали сме да си създаваме представа за своя собствен образ и да се придържаме към нея. Когато влизаш в храма, този твой образ рухва. Виждайки себе си в такъв неприятен вид, малко хора съхраняват желанието си да се застояват в храма и вследствие на това престават изобщо да ходят на църква. Те започват да недоволстват срещу Църквата, защото в нея те не се чувстват на мястото си. Тя внезапно ги изпълва с усещането за собствената им развала!

За тях е от значение храмът да си остане търговски дом. Остане ли си такъв, тогава ще може, естествено, да се предявяват претенции към него: „Сложили сте много високи цени! Обслужването ви е лошо и неучтиво!” – така могат да бъдат предявявани всички онези искания, които са в правомощията на Асоциацията за защита правата на потребителите. А то действително предявява подобни искания спрямо храмовете и затова понякога във вестниците се натъкваме именно на такъв род информация – какъвто беше, да речем, случаят с храма на Христос Спасителя, когато едно цяло дружество беше подало жалба срещу храма. Преди няколко години четох интервю, в което се описваше как някакъв човек подал жалба срещу храм в една далечна епархия заради недобър начин на извършване на опело над покойник. Ищецът смятал, че срещу платените от него пари опелото можело да бъде извършено по по-добър начин. Той съвсем сериозно решил да отстоява твърденията си и когато тръгнал да защити правата си дори чрез съда, там му отказали поради една съвсем проста причина, като му обяснили: „Ако жалбата беше подадена от покойника, тогава щяхме да зачетем и вашите искания!”

Защо е потребна Църквата на човека?

Какво представлява Църквата? Защо е потребна тя на хората? Защо Църквата винаги е представлявала толкова проблематично средище и за обществото като цяло, и за всекиго от нас? Защо и на нас самите не ни е така леко в Църквата? Какво мога да направя, за да успея не просто да облекча вътрешното си състояние спрямо Църквата, а достойно да го променя, защото се оказват много, наистина, и то твърде много на брой прекомерните несъответствия между мен и това велико място, наречено Църква?

Немалко хора ходят на църква, защото я възприемат като място, където имат възможност да получат нещо добро или полезно за себе си, което после да отнесат в дома си и то да им принася своята полза през даден период от време. Обикновено човек се обръща към Църквата заради конкретна потребност, която няма как да намери удовлетворение на друго място. Къде другаде, примерно, можеш да кръстиш детето си? Къде другаде ще отидеш, за да ти осветят колата? Къде другаде можеш да потърсиш опело за покойник? Отделно са налице и потребностите, свързани с личното здраве. Широка популярност са добили, разбира се, и екстрасенсите, но при тях нещата не са достатъчно ясни, докато Църквата все пак вече две хилядолетия не престава да лекува и да помага, има свои специални икони, специални молитви, специални свети застъпници. Човек осъзнава, че това са все открити, постижими, леснодостъпни неща. Смущаваш се, естествено, когато още го чувстваш като непознато място, нищо чудно също така да не си се научил да се прекръстваш правилно, боиш се, че може и да не погледнат на теб с добро око.

Но има неща, заради които човек е готов да рискува и да пристъпи прага на храма, на същото това непознато пространство с непознати хора, само за да получи нещо, което никъде другаде няма да получи. Той идва тук, изпълнен с надежди за това, което му предстои да получи. Добро ли ще бъде то, или не? Правилно или погрешно? Разбира се, че правилно! Но до определена степен все пак. То може и да е правилно, без обаче това да означава, че думата „правилно” го покрива изцяло като определение, защото едно нещо може да бъде едновременно и правилно, и неправилно. Ето тук всъщност е същината на проблема. Защото, влизайки в Църквата, човек не се замисля при Кого отива. Той мисли не при Кого отива, а какво ще получи.

Църквата – фабрика за духовни услуги?

Когато човек не се замисля при Кого отива, пред Кого ще отправя молитви, тогава той като цяло изобщо не се замисля и какво или Кой всъщност изпълва всичко тук така, че да поражда това внезапно въздействие върху него? Еднакво ли е при всички подобно отношение? Човек си е утвърдил една такава трайна представа: щом заплатя определена сума, тя ще ми даде възможност да получа нещо в замяна. Свикнали сме с тази идея: плащам – получавам. Заплатил съм, сдобил съм се с нещо. И тогава в храма централно място придобива какво? Храмовата касичка. Нерядко виждаме по време на Литургия, когато тече богослужението и царските двери са отворени, а свещеникът се моли, голямо количество хора да стоят с гръб към олтара, защото за тях най-интересното в този момент се случва там. Там ще им бъде обяснено на кого да запалят свещ, там ще им приемат подадените листчета с посочените имена, там ще си запишат четиридесетница. Човек си създава положителна нагласа към молитвата, четиридесетницата, молебена – все добри неща. Щом съм донесъл и икона, наред ли е всичко? Прекрасно!

Неотдавна моята майка ми разказа следната случка. Отишла в един от централните московски храмове (там работят денонощно), където се пази много известна и почитана в Москва икона на Пресвета Богородица, а майка ми имала желание да купи за нашия дом копие на тази икона. На касата видяла красива, русокоса християнка с бяла кърпа на главата – същинско олицетворение на: „Русия наша свята, ти пазиш православната си вяра”. От насрещната страна се приближила друга жена – някаква бизнесдама на около четиридесет години, с дълъг маникюр, цялата покрита с грим. Тя застанала пред касата и казала: „Вижте, имам конкретен проблем. Тук съм, защото уволних всичките си служители и после взеха да ми се случват големи неприятности. Бих искала да направя нещо, чрез което да се усмири гневът на тези, които уволних. Бих искала да се помоля за тях.” Тоест имаме налице един вярно избран подход – тя съзнава, че е сторила някому нещо лошо, поради което впоследствие й се стоварват големи неприятности, но си дава също така сметка, че на това трябва да се отвърне с добро. Очевидно у хората съществува някакъв подобен вътрешен порив, архетип. И така, какво добро се очаква сега от моя страна?

Жената с бялата кърпа веднага си направила своята преценка що за човек стои пред нея. „Ще запишеш името на всеки от тях в четиридесетница за здраве, за всеки поотделно ще запишеш молитва за спасение, с вино, свещ и миро в олтара.” И бързо изчислила цената: „3700. Ами за себе си какво ще направиш?”. „Какво трябва за себе си да правя?”, попитала жената. „За тебе – свещ, миро, вино в олтара. Четиридесетница за здраве и още, чакай да видя какво още… Сетих се какво: ето, ще ти дам диск на нашия хор. Ще си го пускаш на компютъра, в офиса, у дома и той ще ти е за предпазване от злите сили!” Това изпълнило жената с известно успокоение, защото вече знаела какво трябва да прави. Когато записвала името си, моята майка чула, че тя се казва Марина, и я повикала настрана, за да й каже: „Вижте, тук има икона на света Марина с частица от нейните мощи.”.  „Така ли, къде точно?” „Ето там.” Непосредствено след това тази жена я застигнала с думите: „Бихте ли дошла за малко с мен?” Майка ми приближила заедно с нея към споменатата икона и там жената попитала: „А какво точно трябва да направя пред тази икона?”

Виждаме как човек идва в храма без изобщо да знае, че тук може да се моли на Бога, да слуша Евангелието, нито пък е наясно, че Църквата има Тайнства. Правилно или неправилно е идването му тук? И правилно, и неправилно! Човекът е дошъл да търси своето. Дошъл е за онези правилни неща, които си е набелязал, и в съответствие получава правилния съвет. Нима е неправилно да запише четиридесетница за здраве? Нима е неправилно да поръча молебен. Правилно е. В известен смисъл всичко си е правилно. Когато човек идва тъкмо за такива неща, за него Църквата е напълно понятна и достъпна. Нужно му е само да знае кога да си надява кърпата, как точно да се прекръства, т.е. простите правила на поведение в едно непознато място. И в музеите съществуват подобни правила – да не сядаш пред картините, да не ги пипаш с ръце. Във всяко пространство си има правила и ако ние добре се запознаем и с църковните, тогава с Църквата също няма да си имаме проблеми. Идваме си тук, поръчваме си, оставяме някаква сума, тръгваме си, всичко си върви от само себе си. Отецът получава своите пари, певците изпълняват песнопенията, всичко си е наред. Кадилниците тлеят, светена вода се лее в постоянно изобилие.

Повечето хора, даже и въцърковените, живеят с представата, че именно това е устроението на Църквата, но идвайки в храма с подобна нагласа, у тях не остава друго, освен едното усещане за нещо добро – е, освен ако цените не са им се сторили твърде високи, разбира се. Случва се някои да се притесняват, че са ги „охарчили” много – и такива ги има. Иначе всичко друго си е наред: знаем кога да посещаваме храма, знаем кога да си вземем кръщелна вода и кога – богоявленска, научили сме също, че е добре да си взимаме вода от различни храмове – всичко това прекрасно знаем. Наясно сме пред какви икони да се молим. Знаем всички свойства на светената вода, кога да я пием – на празен стомах, пък и при какви случаи да прибягваме до нея. Знаем всичко, само главното не знаем – къде във всичко това е Бог? И има ли Го изобщо? И така се слага началото на една нова общност от хора, които казват: „На мен за тези неща не ми е нужна Църква, аз и без нея мога да постигна познание за Бога – нима не мога без Църквата да се моля на Бога? Мога. Да не би само в храма Той да чува молитвите ми? Не. Тогава защо ми е нужна Църквата?”

Ето как разсъждава пред мен един човек, натрупал известни познания, получил висше образование: „Не са ми нужни тези ваши листчета с имена, свещи, не ми трябва светена вода, оправям се и без нея. Аз съм добър по характер, християнин по вяра, но за какво ми е да ходя на църква, щом у дома мога редовно да си чета от Евангелието? Като цяло обичам да чета много, получил съм изключително високо образование. И имам практика да се моля на Бога, и Бог ме чува, за какво ми е вашата Църква? Не са ми нужни тези ваши църковни стоки!” Няма какво толкова да отговориш при подобни думи, макар че някои по-просветени християни биха могли да възразят: „Защото в нея получаваме причастие, изповед – там има Тайнства!” Само че тръгнеш ли да обясняваш това, ще откриеш, че у много хора липсва вярна представа за тези неща, защото се оказва, че според схващанията на немалко християни църковното Тайнство е също вид специфичен духовен продукт, който можеш лично да ползваш и към който да прибягваш при една или друга възникваща в ежедневието потребност. Ето затова всъщност най-съществените неща могат да изглеждат непонятни за някои хора. „Щом съм съгрешил, ще потърся прошка директно от този, когото съм наранил. И от Бога ще потърся прошка, но с молитва – нима Той няма да ми прости? Кажете ми, ако извън Църквата искрено попрося опрощение от Бога, това ще бъде ли зачетено, или не?” Да, и аз смятам, че ще бъде. Тогава защо ни е нужна тя, Църквата?

Църквата – пазителка на любовта

Съществува и една друга категория хора, които ходят редовно на църква, считат я за нещо важно в живота си, изпълняват всичко според въведените изисквания, съблюдават сякаш постите, имат си съответно сутрешно и вечерно молитвено правило, изповядват се, причастяват се и всичко вършат, както си е редът, но кой знае защо са много озлобени хора. И това е едно често срещано явление. Уж църковен човек, но някак не съвсем. Сякаш е лишен от жизненост, сякаш у него нещо не си е на мястото. Много от онези, които са извън Църквата, изглеждат някак по-добри, по-ведри, по-радостни от него. А този, гледаш го, уж въцърковен, но някак недокрай.

Спомням си един такъв забележителен случай – със съжаление обаче го определям като „забележителен”. Бях на гости в чужбина, при мои приятели – те са хора невъцърковени, некръстени, но много добри по душа. Останах известно време у тях, а когато дойде празникът Възкресение, аз помолих: „Юра, заведи ме в някой православен храм.” Погледнахме в интернет къде е най-близкият руски православен храм и потеглихме. Стигнахме до храма на една задгранична енория, Юра паркира пред входа, аз слязох, за да отида на Литургията, а той ми каза: „Ще те изчакам тук.” Когато излязох след службата, той ме попита: „Нещо неприятно ли се е случило в храма?” Отговорих му: „Нищо неприятно няма, всичко си е наред, обичайна възкресна служба.” – „Ами защо тогава всички излизат с такива навъсени, мрачни изражения? Като да се е случило някакво нещастие! Нямаше усмихнати, какво им беше станало? Защо всички бяха така смръщени?” Това е именно тази категория хора…

Какво всъщност е Църквата? Къде я откриваме? За какво ни е потребна тя? Какво означават Христовите слова: „И на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (срв.Мат.16:18)?  Какво може да даде Църквата на човека, което той от никъде другаде не би могъл да получи? Освен духовни покупки, има ли какво още да му даде тя? Още нещо, което да е важно за човека? Любовта. Оказва се, че е тъкмо нещо, за което почти никой не се е досещал, не е чул и не е прозрял.

Църквата – пазителка на любовта. Какъв безкрайно тежък път се налага да измине човек, за да стигне до осъзнаването на това! Понастоящем нашата родна църква е едва ли не негодна в тази посока – тя почти не е в състояние да ни дава открито и ясно свидетелство, че Църквата, това е любов. Църквата, това е преди всичко мястото, където човек може да почувства вкуса на любовта, да се засити с плодовете на любовта. Нека си спомним известната песен на Бийтълс “All you need is love” („Всичко, от което се нуждаеш, е любов”). И наистина, работата е там, че Църквата съществува единствено и само заради това! Тя не е просто място, откъдето можеш да си набавиш или закупиш нещо определено. Не е мястото, чрез което по някакъв начин устройваш живота си, а е мястото, където можеш най-напред да получаваш любов, и да се учиш да даряваш любов.

Спомних си днес за лаврата на преп. Сергий и това ме накара да се замисля за едни думи в кондака, посветен на Преподобния: „Ранен от любовта Христова.” Интересно е всъщност как точно действа тази любов – дали прониква в човека, или му се открива, като се има предвид, че той се намира в това негово„сбъркано” състояние, паднал и окаян. Защото човек нерядко се стреми да води един крайно суров, коравосърдечен начин на живот – като същество недостъпно за всички, без ни най-малки прояви на крехкост, и така си създава чувство за по-голямо спокойствие и увереност. Той усеща своята беззащитност в света и живее с илюзията, че ако бетонира себе си, ще си осигури стабилна защита, ще се сдобие с нещо като бронежилетка, ще стане в известен смисъл недосегаем.

Такъв човек на практика прави себе си недостъпен и за ред други неща. Спомняте ли си евангелските слова, изречени от Христос към Петър непосредствено преди Неговите страдания – тогава Той му казва така: „Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си” (срв. Лука 22:31-32).

Обърнете внимание на този изключително интересен образ: „да ви сее като пшеница”. Всяко зрънце е нещо самостоятелно и колко лесно е да ги посееш поединично! Като цяло образът на пшеничното зърно е много интересен! В крайна сметка то е почти като някакъв камък. Това малко зрънце – мъртво, твърдо като камък, покрито в индивидуална обвивка, отделено от останалите. Но то е също така зърно, което, „ако не умре”, няма да принесе плод. В Евангелието именно с такъв тип зърно са свързани много неща. Това зърно е предобраз на Църквата, предобраз на всеки отделен човек като същество, което може да съхрани своята индивидуалност, своята каменна твърдост, а може и изведнъж да израсте. За да тръгне обаче зърното да расте, у него трябва най-напред нещо да покара и после да поникне.

Дългият път на преобразяването

Обърнете внимание, че са два образите на преобразяването, които Църквата ни предлага и и на тях се гради църковната символика в тази посока – това са хлябът и виното. Хлябът е типичната емблема на преобразяването. От зрънцето – от едната дребна, корава, самостойна индивидуалност – отиваме до зърното като цяло и оттам се стига до получаването на хляб. Но за да може зърното да стане хляб, трябва най-напред да имаме многобройно количество зърна, трябва да ги смелим всичките, да ги направим на брашно, после в него да сипем вода и да замесим тесто, на което понякога е нужно да добавим и мая, за да може да втаса. Едва тогава сме превърнали зърното в хляб, който поставяме във фурната, за да го изпечем. Забележете само по какъв дълъг, предълъг път на преобразяване минава зрънцето, за да се превърне в хляб. А накрая този хляб става част от Евхаристията.

Така се получава и с гроздето – то също си има свой път на преобразяване: първо го стриват, после го прецеждат, накрая го оставят да мине по един доста дълъг път на преобразяване. В Църквата човек е подобен на зърното и гроздето. Ако той идва тук с такава нагласа, а не защото е решил да си закупи едно или друго и да го направи свое притежание, ами заради доближаването си до Бога, тогава с него задължително ще започне този удивителен процес на преобразяване. Можете да си представите, че ако на зърното му кажат, че ще го смилат на брашно, а на гроздето – че ще го стриват за вино, това едва ли ще им се понрави, едва ли ще бъде прието като израз на любов, нали? Независимо от всичко, тъкмо това е акт на любов. Когато човек идва в храма с променена нагласа, той се чувства не като на някакво чуждо място. Той изведнъж започва да усеща, че съвсем не е това, което му е дадено да бъде.

И тогава се ражда желанието: искам да стана друг. След това на него му остава единствено да приеме да измине и целия път на зърното и гроздето. Иначе няма да имаш място тук, макар че после цял живот ще оправдаваш отдръпването си с това, че не виждаш нищо добро в Църквата, нито в хората там, нито в отците, нито в духовните наставници. Внезапно си осъзнал какво в действителност представляваш, но си се побоял да продължиш нататък.

Ако не те обземе страхът да продължиш напред, Църквата наистина ще направи от теб добре смляно брашно, изцяло ще те промени, всичките ти сокове ще изцеди. Смущаващо звучат тези думи, но нали все пак си даваме сметка, че ако това не ни се случи, никой от нас никога няма да се роди за любовта, никога няма да се почувства ранен от нея, за да усети и проникването на Бога в себе си.

Тъкмо това е и предназначението на Църквата – да осигурява срещата на човека с Бога, за да стане възможно човек, който с нищо и по никакъв начин не може да бъде оприличен на Бога, отведнъж да стане изцяло Нему подобен. Така в нея се осъществява това чудо, и то именно защото човекът не се е побоял да принесе себе си изцяло на Бога.

И все пак един от най-съществените проблеми за нас, християните, се състои именно във факта, че сме свикнали да идваме в храма все за да се сдобием с едно или друго. За нас Църквата представлява вид място, където постоянно получаваме нещо за себе си. „Подай, Господи! Подай, Господи!“ Дори и по време на богослужение се изпълваме със странната мисъл, че идваме, за да служим на Бога. Дошли сме на Литургията и ние, и отецът, за да отдадем служение на Бога. Пристигаме тук, в храма, и в стройни редици започваме да служим заедно на Бога. Странна изглежда донякъде подобна служба – дошли сме уж ние да Му служим, пък казваме: „Подай, Господи!”. Дошли сме с конкретна цел и всичко върви по реда на нещата. Станали сме по-рано от обикновено, не сме яли, не сме пили, изповядали сме се, дошли сме на Литургията – колко много правим за Бога, колко силна е готовността ни да Му служим, нали така? Сигурно и Той се радва, че в служението ни участва цял хор, носят се песнопения, чува се звън на кадилници – навярно всичко това ще се хареса на Бога!

Хич и не се замисляме колко противоположна е в крайна сметка цялата картина! Истината е, че всеки път, когато идваме на Литургия в храма, Бог започва да служи на нас! Ето, да си спомним кое е най-истинското богослужение – същото онова, което е било извършено на Тайната вечеря, когато Господ събрал Своите ученици, свалил връхната Си дреха, препасал се, взел един леген, напълнил го с вода и започнал да умива нозете на Своите ученици. Ето това е то, Богослужението! Именно това Богослужение е заложено в основата на християнската богослужба – актът, при който Христос умива нозете на учениците Си! На иконата над царските двери, изобразяваща Евхаристията, обикновено се изписват същото това умиване на нозете, Тайната вечеря, Велики четвъртък, въвеждането на Божествената литургия, раждането на църковните Тайнства. Христос върши Своето служение, Бог служи на човека!

И човек започва внезапно да си дава сметка: ами че аз отивам в храма, а там ще ми служи Сам Бог. Миниатюрен съм като мравчица, но ще вляза в храма и Бог целия ще ме очисти, целия ще ме умие, ще ме нахрани, ще ме напои, и то като ми предостави Самия Себе Си! Освен това ще ми отдаде всичко Свое. Готов е да ми отдаде всичко, което има. Помните ли словата на една от молитвите Христови към Бог Отец по време на Тайната вечеря? Той казва така: „И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое” (Иоан 17:10). Неговите думи на Тайната вечеря се отнасят и до всеки, който ходи на църква. Човек идва в храма и тук Господ му отдава всичко Свое, отдава му Самия Себе Си чрез тайнството Евхаристия. Защото това не е просто някакво късче, някаква частица, не е е нещо, което да определим като миниатюрно или безкрайно голямо – това е Самият Христос, Който чрез Своите свети Тайни изцяло отдава Себе Си на всекиго от нас!

А щом ни опрощава всички грехове, нима Той не ни се отдава в пълнота също и в тайнството Изповед? Ние имаме склонността да си представяме, че трябва да излагаме греховете си по определен за целта ред, в нещо като списък. Като че ли отиваме да участваме в някакъв вид игра: ще ми го опрости ли това – няма ли, ще го забрави ли – няма ли, да не би да съм забравил нещо, всичко ли си записах? Но нима Господ ни дарява с опрощение поради направения от нас списък или по Своята милост? Да не би да тръгне да води на отчет греховете ни в някаква счетоводна книга или ще ги покрие изцяло с Любовта Си? Неочаквано те осенява прозрението, че небесни счетоводни книги не съществуват и че всички тези твои записки на греховете – това произхожда от съществуващите в душата ти скептицизъм, маловерие, небрежност и незнание за същинското действие на тайнството Изповед.

Има и още нещо характерно в нашия подход. Господ ни казва: „всичко Мое е твое”, а пък човек е готов да отвърне: „Не, вижте, не ми трябва много. Трябва ми само малко повечко здраве, успех в работата и семейно щастие, не всичко! По-нататък, някой друг път може и всичко, но сега ми стига само това, не ми трябва всичко!”. Може би не е зле да се договорим известно време да постя, да си чета редовно молитвените правила и там каквото друго трябва? И тук трябва всичко! Църквата учи човек просто да не се бои да се отдава изцяло на Бога, да не се бои да приема Бога. Истинската среща между човека и Бога се осъществява именно в онзи миг, в който човек се почувства подготвен – може би дори не точно подготвен, а внезапно изпълнен с желание да каже на Бога: „Господи, нека всичко мое е Твое!”.

Доста стряскащо звучат тези думи! Човек ги изрича, пък после се замисля: „Ех, но как бих могъл да бъда с Бога и аз?!” Спомнете си думите на Симон Петър от Евангелието, които четохме миналата неделя: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” (Лука 5:8). Бог е изцяло до него, но той, грешният, е безкрайно уплашен да живее така близо до Бога. Оказва се, че хората, които могат да живеят истински в Църквата, изпитват страх от този живот. Изпитват такъв страх, защото полагат усилия да се научат да се доверяват на Бога. А да се приучиш на доверие към Бога е доста тежка задача, защото сме привикнали най-вече към светските правила на живот, приспособили сме се да се доверяваме на спестовните каси и да им поверяваме на съхранение парите си, привикнали сме да имаме доверие на все някакви подобни устои в живота си и тогава Бог ни се струва като някакъв изненадващ, необичаен бонус. Набавили сме си всичко земно, а вече и духовното внасяме в живота си! И тогава излиза, че ще направим от живота си същинска песен! Имаме си своите твърди позиции, чувстваме се уверени в бъдещето си, уредили сме, подготвили сме всичко, което ни е необходимо. Към тези неща трябва да добавим и мисълта, че Бог няма да ни остави. Постигнали сме тук своите земни успехи, дано Той да опазва всичко това. Трудно е някак да си представиш как точно Христос Разпнатият ще управлява чековата ти книжка. Иска ти се да не е нещо невъзможно, но за хората, търсещи истински Бога, това няма как да стане. И тогава започваш да чувстваш живота си в Църквата много тежък и страшен, защото:

а) в Църквата виждаш какво всъщност представляваш на дело – една крайно неприятна гледка;
б) в Църквата си изцяло открит и незащитен пред любовта, чувстваш се уязвим. Обърнеш ли се изцяло към Бога, ще станеш уязвим и пред хората. Това означава, че лесно ще те мамят и подценяват, без ти да имаш възможност да се защитаваш с обичайните за другите нападки: „Глупак такъв!”, „Пълен глупак!” – не така ще се изразяваш вече, не по този начин ще защитаваш себе си.

В много други неща ще си наложиш ограничения, ще станеш беззащитен, а когато кажеш на Бога: „Всичко мое е Твое”, като цяло ще се почувстваш нестабилен. Оказва се, че животът в Църквата се възприема като един много нестабилен живот, защото човек открива, че става дума за живот според Евангелието. Църквата – това е живот според Евангелието. Четем текстове от Евангелието, понякога не минава и ден, без да сме прочели поне една глава. И в хода на този прочит виждаме, че гл. 16 от Евангелието на Марк завършва със следните Христови слова, които Той казва на Своите ученици: „И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди” (Марк. 16:15-17).

Хайде сега да опитаме да приложим тези думи към себе си. Случвало ли ни се е някога да се замислим, че тези слова се отнасят не само за дванадесетте апостоли, а въобще за всички християни? Което ще рече, че ако имаме пълна вяра в Христос, значи ще можем да се сподобим с изброените умения. Признайте с ръка на сърцето, кой от вас би могъл без страх да посегне към цианкалий? Никой? Но нали така изречените слова се отнасят и до нас! Всичко, казано в Евангелието, се отнася именно до нас. И разказът за възкресяването на мъртвия от четири дена Лазар, и историята на бесноватия, последвал Христос, и тази на блудницата, умила със сълзи нозете Му – това са все неща, отнасящи се до всекиго от нас, не само до някакви необикновени хора, живели преди две хилядолетия… Ние научаваме и техните истории, но научаваме чрез това и нещата, засягащи също и нас самите, защото ние живеем днес, а както чухме от днешния текст от Апостола: „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (срв. Евр. 13:8)

Когато човек започне да съпоставя себе си със света на Евангелието, с описаните в него неща, той започва да се чувства твърде неуверен, защото е ясно, че който тръгне не само да го чете, но и да го прилага към себе си, той непременно стига до осъзнаване на факта, че този тип живот е извън реалните му възможности. Никой не би могъл да твърди, че е в състояние да се придържа към такъв живот – че разполага със сили поне отчасти да изпълни Евангелието. Същото озадачило и апостолите, когато заедно с Христос срещнали богатия младеж, който казал, че живее по църковните правила, изпълнява заповедите, спазва поста, води църковен живот, но при все това Христос му обяснил, че ще трябва още да остави и цялото си богатство и да Го последва. „Всичко Мое е твое” му казал по такъв начин Христос, но очаквал в отговор също да чуе: „И всичко мое е Твое”. Само че младежът се смутил, защото имал големи богатства, и се отказал да последва Христос. Това причинило смут у апостолите, защото те осъзнали, че така трудно някой ще Го последва, и взели да се питат: „А кой може да се спаси?”. Тогава Иисус ги погледнал и казал: „За човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно!” (Марк 10:26-27). Дори и вътрешно да е изпълнен със стремежа и желанието да се спаси, човек трябва да признае пред себе си, че все пак ще му бъде невъзможно да се справи само със собствени сили. Ето това е особеното на нашата Църква – тя е положена единствено и изцяло върху Христос. Той Единствен е нашата опора в Църквата, защото само Той може да ни даде всичко. Ние обаче все идваме да търсим разни други неща.

Оказва се всъщност, че следването на Христос не е нашето водещо желание, нашата първостепенна задача, защото се стремим да укрепваме най-вече земните си устои. Прекрасно, но работата е там, че централното място се полага на Христос! И ако в Църквата човек не осъществява своята среща с Христос, тя се оказва никому ненужна. Такава Църква действително става излишна, безполезна, превръща се в дом за търговия и продажба на различни услуги – кому е нужно всичко това? Ако е просто Църква, в която се освещава вода и в която се четат акатисти, тези неща могат да се вършат и без нея. Няма обаче на Земята друго място, където между човека и Бога да може да се осъществи такава жива, непосредствена и открита връзка, че човекът, обърнал се към Бога, изведнъж да се превърне в Негово подобие. В даден миг нещо се случва, също както с житното зрънце или с гроздето, и човек, без сам да усети, преобразява себе си! При все че в очите на много други ще изглежда слабохарактерен, потиснат, измъчен, защото немалко хора смятат, че човек, който прибягва към Църквата, сигурно се нуждае от някаква опора, и че в Църквата отиват всички онези, които няма на кого другиго да се опрат.

На практика обаче всичко е тъкмо обратното: именно в Църквата човек започва да губи своето самомнение, именно в Църквата се отказва от горделивите си настроения, че може всичко да реализира, да придобие, да приведе в изпълнение – ето от тези неща той започва да се освобождава. И неочаквано открива у себе си силата да отдава любов, да се моли за хулителите си, да обича отхвърлените от живота. Малко по малко вкусва именно от всичко това и започва да разбира колко е голям недостигът на тези неща в душата му, колко оскъдни и недостатъчни са личните му ресурси, но пък и как всъщност именно това е най-важното и потребното за него! Изведнъж той осъзнава, че на практика дори само заради придобиването на тези неща животът на този свят, въпреки цялата му непривлекателност, придобива смисъл. Христовата любов е най-драгоценното нещо в живота ти. Имаш ли нея, ти се сдобиваш с ценната възможност да имаш и Христос, а Той ще ти дарява сили да обичаш, да прощаваш, ще ти даде даже от ада хора да вадиш, ако истински Го следваш. Щом като Сам Христос слезе в ада по време на тридневния си престой в гроба и го унищожи, значи и тези, които са постигнали пълно единение с Христос, също ще се сдобиват със сили да стигат до ада и да вадят един или другиго оттам. Немалко са разказите за подобни случаи, това не са измислени приказки, това са реалности от нашия живот в Христа.

Едва тогава ти става понятно откъде човек добива готовност да разгърне така неограничено душата си за Него. Да, естествено, от Евхаристията, няма спор, от Причастието, от жаждата си да бъде с Христос. Тук обаче също трябва да имаме по-ясна представа за нещата, защото нерядко, подготвяйки се за своето пристъпване към светата Чаша, човек разсъждава така: „Сега правя едно добро, благочестиво дело – ето, ще се изповядам, ще се очистя от греховете, ще се причастя, благодатта на Бога ще ме изпълни и животът ми ще се оправи. Тази благодат ще ме изцели, укрепи и когато се върна у дома, аз ще бъда изпълнен с нея, ще заживея по-леко с нейната сила!”. Тук виждаме едно друго лукаво заблуждение. Как точно си представяш, че с Христос ще заживееш по-леко? По какъв начин животът ти ще се изпълни с повече облекчение, щом в тази Чаша се съдържа Разпятието? В крайна сметка причастяваме се с Кръвта и Плътта на Разпнатия, не с малинов сироп и торта, и няма логика да очакваме да ни стане по-леко и приятно. На всяка Литургия чуваме думите, че това е Кръст, който ни се дава от Христос. При приемане на светото Причастие ти ставаш причастен преди всичко на Кръста и Възкресението Христово. Това ще рече, че пътят към всяка твоя радост ще минава единствено през Кръста.

Ето поради тази липса на памет за Кръста, поради нежеланието дори да се мисли за Него, всеки от нас превръща причастяването в едно тясно лично, индивидуално дело. Всички в храма ми пречат, защото аз съм дошъл тук, за да се причастя, и се опитвам да се съсредоточа с благоговение, но останалите ме разсейват. Разсейват ме и децата, и жените – всички ми пречат! Не спират да сноват наоколо, не ми дават възможност да остана докрай на едно място, аз съм тръгнал да се причастявам, но те всички нарушават спокойствието ми! Така се получава, защото пак сме дошли само за своето си – отново само за да вземем нещо за своя потреба и да го направим свое притежание. Христос обаче ни дава Причастието по друга причина – Той иска да ни съедини един с друг! За същото се моли и свещеникът по време на Литургията – той казва: „Всички нас, причастяващите се от единия Твой Хляб, от едната Твоя Чаша, съедини ни един с друг чрез причастието в Единия Дух Светий.”. Помислете само, какви велики слова изрича свещеникът и тези слова се отнасят до всекиго от нас? Може и да ни се е приискало да се разбягаме в разни посоки, досущ като отделни зрънца – да се разпръснем на всички страни. Но със своята молитва свещеникът ни призовава да се съберем и да бъдем единни – както хляб, придобил своята специфична цялост чрез сливането на многобройните зрънца, така и ние трябва да се слеем като едно в Христа. Ето тук виждаме действието на Църквата! Когато всички ние – хора различни и непознати, изпитващи не особени симпатии един към друг и приемащи с раздразнение околните, изведнъж в Христос се превръщаме в органично и неделимо цяло, в едно Тяло Христово. И тогава неусетно, малко по малко започваме да се обичаме, малко по малко започваме да проявяваме търпение един към друг, да си прощаваме.

Църквата – опитна среда за изпълнение на Евангелието

Църквата, или в по-конкретен план – енорийската общност, това е вид опитна среда за изпълнение на Евангелието. Защото преди да изпитаме любов към някого извън храма, тя ни дава възможност най-напред тук да обикнем ближните нам сродни души, които наричаме братя и сестри. Ние действително сме сродни души и взаимното чувство за близост може до такава степен да изпълни живота ни, че да ни накара да осъзнаем: тук сме не заради нещо свое и незначително, а защото Христос ни е възлюбил всички еднакво и иска от нас, съединени в Него, да водим живот в любов, живот в Христа. В своето Послание до филипяни и свети апостол Павел ни казва: „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:11). В Иисус Христос ние можем и да чуваме като Него, и да виждаме като Него, и да чувстваме като Него, и да обичаме като Него! Именно това получаваме чрез съединяването на Христос с нас! Той ни отдаде Себе Си, за да се сдобием ние с Неговия образ, за да бъдем Нему подобни! И така да станем човеци.

Човек – това не е просто едно двуного същество, което говори човешки езици и използва мобилни средства за комуникация. Човек е този, който е подобен на Бога и който е разпознал за себе си Божия замисъл, защото, отдалечи ли се веднъж от Бога, човек губи цялата си значимост. Без Бога човекът е едно нищо. Добре виждаме доколко човешката личност и човешкият живот могат да бъдат ценени в такива общества, които съществуват без Бога. Ето, погледнете само по какъв начин нашият Съветски съюз ни показа, че „човек” звучи гордо и трябва да се изписва с главни букви. Показа ни го с милионите унищожени човеци по време на преследванията срещу вярващите, милионите убити в сталинските лагери. Човешката личност беше загубила всякаква стойност. Като цяло всъщност това явление го наблюдаваме по целия свят: веднъж отдели ли се от Бога, човек губи своя човешки образ, превръща се във високотехнологизирано хуманоидно същество, но нищо повече. Човешкото у себе си той придобива едва когато се съедини с Бога. Ето и за това отново ни е потребна Църквата – да помага на хората да стават хора, да можеш в Христос да откриваш своя върховен човешки образ, или своето Богоподобие.

Такъв именно е същинският образ на Църквата За тази Църква обаче ние знаем малко, рядко сме слушали да я представят по такъв начин, съвсем и не се замисляме за това. Виждаме Църквата като силна, влиятелна организация – тази нейна страна виждат всички, виждаме я още като корпорация, виждаме я като силен политически инструмент – това също е от общоприетите й образи. Масово разпространени са коментарите: Църквата и политиката, Църквата и бизнеса, Църквата и обществото, Църквата и… За каква Църква говорим днес? Дали става дума за влиятелната организация, наречена Църква, или за онази Църква, наречена „тяло на любовта”? Ние, съвременните „новородени” християни живеем в едно истински прекрасно време, в което нашата Църква – също новородена – се състои от християни, пребиваващи в нея не защото така са ги възпитали родителите им, нито просто защото са избрали да останат верни на православната си идентичност, а защото в даден момент от живота си са открили вярата в Бога и впоследствие са осъзнали, че по-нататък да живеят без Бога ще бъде за тях нещо немислимо. Това всъщност е възможно най-прекрасната Църква!

Имаме и един друг образ на Църквата – исторически формиран или другояче добил популярност в нашето общество, – според който тя е едно предприятие, вид организация. И ние сме склонни – поради некомпетентност, незнание, неопитност – да възприемаме това за вярно, да го виждаме като представящо същината на нещата, да смятаме, че именно такава всъщност е Църквата, създадена от Христос. Трябва да се стараем да полагаме нещо като разделителна линия между главното и второстепенното, да правим разлика между естеството, съществителното и прилагателното. Тогава и на нас самите ще ни стане по-понятно защо ходим на църква, в какво се изразява християнският ни начин на живот, какво място заема вярата в живота ни, умеем ли да четем Евангелието, защо се причастяваме, какъв е смисълът, вложен в богослужението? Това са все сложни въпроси, на които човек цял живот може да дава отговори. Какъв смисъл влагаме в обредите, какво място и значение се полага на всяко отделно нещо?

Днес именно такава Църква – Църква на Живия Бог, Църква на любовта, Църква, която дарява любов и учи на любов – е потребна на изключително много хора. За такава Църква понастоящем трудно можем да осигурим свидетелство, защото наистина продължаваме да сме все така новородени – все още твърде много имаме да учим, но сме длъжни да го научим в Христос, а за това може да ни даде възможност тъкмо нашата Църква, ако сами пожелаем да я потърсим.

Отговори на въпроси

Живея в този град от десет години, през този период храмът ставаше все по-красив и привлекателен, строят се нови сгради… Но бих искал да обърна внимание, че на стотина метра зад една централна сграда се намира едно напълно изоставено градско гробище. Пътувам много и навсякъде по света и мога да заявя, че толкова занемарено гробище не съм виждал никъде. Ето защо бих искал да ни посъветвате с какви мисли и настроения да се изпълваме ние, миряните, когато минаваме покрай това място?

Подобна гледка е повсеместно явление у нас. От години насам, чак до ден днешен, по-голямата част от населението продължава да живее с мирогледа на атеизма. Само по себе си гробището е свидетелство, че смъртта надделява над живота – то е превърнато в място, където връзката между живи и мъртви е напълно прекъсната. Неговият вид е в естествено съответствие с нашия безбожен живот, нашето безбожно минало, което все още не се е преобразило. Ето защо от тази гледна точка можем наистина да се изпълним със скръб. Това, от една страна. От друга страна, имаме връзката с нашата древна традиция и затова когато човек минава покрай гробище, душата му чисто инстинктивно не успява да преодолее порива си да се помоли наум за погребаните в близост покойници. Нещо, което, повярвайте, не е никак маловажно! Ако може всеки отделен енориаш, на връщане след службата, минавайки покрай изоставеното гробище, да се помоли вътре в себе си за душите на онези, които са погребани там, това ще бъде нещо много-много важно за тях. И накрая, да не забравяме все пак, че има неща, които не можем нито да върнем, нито да възстановим. Само Господ ни е казал: „Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци” (срв. Мат. 8:22).

Има неща, за които е безсмислено дори да се захващаш, защото посеяното от чужди ръце – било то волно, или неволно – не можеш да го върнеш назад. Едно или друго ще престава да съществува, ще се губи от живота. Даже такова свято място като гробището не може да се съхрани, щом е потънало в безбожно забвение. Щом нещо не се крепи на Божиите основи, то няма шансове за оцеляване. По-добре да помислим какво ни е по силите да направим, за да дадем възможност на църковните хоризонти така да озарят нашия живот, пък и не само нашия, че внуците на тези покойници да разбудят душите си, да се върнат на гробището и да се погрижат за гробовете на предците си. Конкретно с гробището, струва ми се, че едва ли бихме могли да предприемем нещо. Даже да организираме вид доброволческа православна бригада и да почистим всички гробове, да сложим кръстове, да ги надпишем, след няколко години всичко това ще се загуби. Лично аз съм на това мнение, простете ми. Смятам, че можем да очистваме само пространството на личния си живот и че тръгнем ли да очистваме чуждото, няма да вършим това, което е най-важно за нашето спасение. Става дума за един от принципите на християнството: първо внеси мир и ред вътре в собствената си душа, за да имаш после сили да вършиш и други добри неща. Докато самият ти все още си подобен на гробище, докато сам ти не си се съживил докрай, остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.

Прави ми впечатление, че когато Иисус разкривал някакви истини пред Своите последователи, Той е вършил това чрез притчи, чрез нещо като зашифровани послания. Защо е предлагал разшифровани версии само на най-близките си слушатели, защо не е давал на всички хора такова познание? И още: какво, според вас, е имал предвид Иисус, когато е казал, че „някои от вас още приживе ще видят Царството Божие“?

Непосредствено след тези Негови думи започва евангелският текст, свързан с Преображението. След като казва това, Господ повежда учениците Си към планината Тавор и се преобразява пред тях – така те виждат Царството Божие. Именно Преображението Господне се явява свидетелство за това. Той се преобразява пред Своите ученици. Разкрива им Своята божествена слава – дотолкова, доколкото те могат да я видят. В случая тези думи на Господа се отнасят за учениците, които са присъствали, когато Той им е явил Своята божествена природа. За това свидетелстват двама от пророците – Моисей и Илия.

В молитвите казваме: „Да пребъде Твоето Царство”. Което ще рече ли, че Царството вече е дошло?

Разбира се, че е дошло. В противен случай нямаше да има смисъл да го „търсим” – нали Сам Христос ни казва: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (срв. Мат. 6:33). Какво означават Неговите слова, че Царството Божие не е нещо, което е ето тук, или ето там, а е нещо, което е вътре в нас самите (срв. Лука 17:21)? Очевидно е, че тъкмо това Царство Божие призоваваме и в молитвата „Отче наш” – като символ на второто Му пришествие и окончателното настъпване на това Царство Небесно за всички верни. Ние вкусваме от Царството Божие и по време на Евхаристията, защото в началото на Литургията свещеникът обявява: „Благословено Царството на Отца и Сина, и Светия Дух сега и винаги, и во веки веков. Амин.” Ние – със своето присъствие на светата Литургия, с приобщаването си към светите Божествени тайни – сме в образа на същите онези апостоли на планината Тавор, за които Царството Божие се явява в цялата си сила.

Не намираме сили да откриваме това Царство в себе си и да живеем така, както са живели мнозина светци, а те наистина са живели в света на Царството Небесно. Слушали сме доста за това, чели сме много за тях. В известен смисъл познаваме това дори от собствения си крехък опит, защото по време на общение с Бога нашите души добиват толкова непосредствено усещане за Царството Божие, че можем с лекота да заявим: ето го, да, ето какво е Царството Божие. Моментите, когато на Пасха всички изведнъж се обединяваме от една всеобща радост и любов, пък било то и само за кратките мигове от пасхалните служби, и когато можем всичко един другиму дори за малко да си простим – ето това е Царство Небесно. Очакваме да го почувстваме в цялата му пълнота при Второто пришествие и затова при всяка молитва „Отче наш” ние се молим то да дойде по-скоро при нас.

Относно първия ви въпрос. Вижте, Христос нищо не е шифровал, в християнството няма закодирано знание. Християнството – това е откровение, това е откриване на Бога за хората. В Евангелието няма никакви зашифровани послания, кабалистични кодове, няма никакви пространства за гадателство и спекулации. Евангелието не може да се използва за правене на пророчества. Притчата също не е зашифрован текст, притчата е многопластов текст, съдържащ разностранни послания, които обаче не са буквални, а предоставят на човек възможност постепенно да достигне до осмислянето на много дълбоки истини. В зависимост от духовното си израстване, образование, житейска мъдрост и опит, човек може да прозре смисъла на притчата по особено специфичен начин. В Евангелието също има широко пространство за тълкувание. Евангелието е една огромна притча. На учениците е дадено повече, защото са видели Христос лице в лице и когато започнали да Го изповядват като Христос, Той им се открил като Бог Истинен, казал го пред очите им и затова словата, изречени от Него пред тях, са така ясни и недвусмислени. Но както сами виждате, те така или иначе не всичко разбират. От Евангелието става ясно, че Христос говори с тях по-открито, по-прямо, понякога им обяснява и смисъла на отделни притчи. При все това обаче, учениците не схващат всичко докрай, защото като хора още нямат нужната зрялост – тях ги просвещава Светият Дух. Те достигат своята зрялост едва впоследствие, след Възкресението, Възнесението, при слизането на Светия Дух, и тогава внезапно достигат окончателния етап на това съзряване и започват сами да проповядват Христос. Тук не става дума за шифър, а за нещо като област, която трябва да опознаеш в хода на живия опит, и която не се явява някакво закодирано послание или формула, изискващи сухо наизустяване и строго, механично прилагане.

Бих искал един съвет. Когато някой християнин е предразположен към добротата, радостта, любовта или, примерно, държи при срещите си с някого да го поздравява, но другият човек не желае да приеме любовта му, той отказва да поздравява и дори отвръща глава, тогава как трябва да се постъпи? Да продължиш да го поздравяваш или да възприемеш неговия подход? Как да може човек да постъпва така, че и на себе си да не навреди, и на другия да покаже, че не бива да се държи по този начин?

Не смятам, че това е нещо, което засяга само християните. Без значение дали са християни, или не, като цяло е прието хората да се поздравяват помежду си. И мюсюлманите го правят. И невярващите се поздравяват един другиго. Тук става дума преди всичко за лично човешко достойнство. Ако аз, като човек, престана да поздравявам някого заради това, че не получавам отговор на поздравите си, то в известен смисъл ще престана да бъда човек. Човешкото ми достойнство изисква от мен да поздравявам хората – в това всъщност се изразява човешкото ми достойнство: да разпознавам хората като хора, и съответно – да ги поздравявам. Ако престана да поздравявам някого, значи ще престана да разпознавам у него човека, което ще покаже отслабване на собственото ми достойнство и аз ще загубя част от себе си. Иска ми се да получавам отговор на моите поздрави, но не това е важното. По-важното е, че ако си позволя да прекратя практиката си да поздравявам някого, аз отчасти ще престана да бъда човек. В този смисъл е нужно да бъдем много-много бдителни.

Споменахте, че според апостолското послание и ние ще имаме същите чувства както Господ. Но нали и езичниците се ползват от такива чувства като нас? Къде е разликата?

Разликата е много голяма. Вие говорите за чисто човешки чувства, а в Христос има все пак някои човешки чувства, придобиващи особена висота. Ето, примерно, пак в това послание е споменато за силата на Неговите чувства: „…Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:5-8).

Не смятам, че подобно предълбоко чувство на смирение, каквото е проявил Христос, е по силите на който и да било земен човек. Има неща, които просто си длъжен да възпиташ у себе си. Човек може да обича по човешки – било то баща, майка, отечество, – но до онзи момент, до онази граница и състояние, когато внезапно започва да изпитва някакво неудоволствие от това. Ето, примерно, по чисто човешката си логика, това, което трябвало да отдават на родителите, фарисеите отдавали в жертва на храма и го правели с нагласата: „Боже, давам Ти тези пари, сега Ти се погрижи за родителите ми”. Разбирате ли? Всичко свеждали до това. В човешки план любовта е много ограничено чувство, а в Христос тя е безпределна. Дотам се простира нейната безпределност, че дори и враговете приема за ближни. Ето защо в този смисъл не можем да правим сравнение между човешките чувства. Ние трябва да имаме тъкмо такива чувства, каквито е имал Христос, а те са стигали дотам, че да бъде готов за всекиго от нас да положи душата си на Кръста.

Ние не разполагаме с подобна сила, но все пак сме в състояние понякога да направим някаква жертва за друг човек. Случва се да направим жертва за близки приятели, това е естествено. Случва се дори и за непознати да направим някоя жертва; има ги тези примери, когато човек, развил способност за саможертва, започва да добива прилика с Христос. Немного голяма прилика, но поне отчасти подобен на Христа. Или, да речем, когато човек е в състояние да се смирява пред едно или друго. Да приема и да се смирява. Тогава пак се уподобява на Христа. Човешките чувства са си най-обикновени чувства и сами по себе си те нямат особена стойност – те са ни просто дар от Бога. Също както при талантите, човек трябва да прилага по някакъв начин тези чувства, за да могат те да достигнат своята необикновена сила и специфично звучене, за да се изпълнят със своя особен смисъл. В противен случай ще ги наричаме със същите думи, но те много бързо от чувства ще се превърнат в инстинкти. Човек ще казва: „Обичам те!”, само че на практика това ще бъде най-обикновен инстинкт.

Отче, а колко често могат да се причастяват миряните?

Вижте, по този въпрос е възможно да се подхожда от различни гледни точки. В случая проблемът не се заключава във въпроса – често или рядко? Честото причастяване допринася ли за придобиване на святост? Не. Ние, свещениците, се причастяваме на всяка Литургия, но като цяло сме си най-обикновени хора. Въпросът е каква е личната нагласа на човека, изпълва ли го естествен стремеж, доколко е готов да се разкрие за Бога, доколко Причастието е дълбока потребност, нещо вътрешно жадувано от него? Имайки предвид тези фактори, човек трябва сам за себе си свободно да решава как да подхожда към приемането на светите Христови Тайни. Тук няма никакви твърдо установени правила, не бива да има и предписания от рода на това, че честото причастяване е нещо лошо, или обратното – нещо добро! Не бива да се налагат никакви универсални критерии – хората са различни, с различен духовен опит, всеки си има своя собствена скорост на движение към Бога, свои собствени молитви.

Така се приучихме, че започнахме да възприемаме всичко крайно стандартно и схематично. Въвели сме си някакви конкретни молитви сутрин и вечер и си караме с тях цял живот. А защо? Защо трябва от сутрин до вечер да четем само тези молитви, нима не можем да се молим и другояче на Бога? Нима не можем да намираме и други думи, които да изразяват вътрешното ни състояние към даден момент? Просто изчитаме обичайно установените и това е всичко, а нерядко се случва много от словата, които четем в използваните молитвеници, да остават непонятни за нас. Вижте, на християнина му е дадена свобода – ние трябва да съзнаваме, че сме свободни, и когато вървим към Бога, не бива да позволяваме възникването на никакви препятствия.

Може да се каже, че на много хора им се иска да се причастяват по-често – носят у себе си и вътрешна жажда и дълбок стремеж към това. Случва се даже някой да се загледа как другите се причастяват и да изпита дълбока скръб, че всички се причастяват, пък той – не, защо да е така? Не намира отговор. У него просто остава чувството, че се лишава от нещо, щом не се причастява както останалите. А това всъщност е един много добър сигнал – той подсказва, че душата е готова да приеме своята жажда по Бога. От друга страна, има и случаи, когато някой решава да се причастява по-често, но околните тръгват да му говорят: „Трябва да постиш поне пет дни преди това, трябва да изчетеш трите канона с акатистите, а също и последованието за причастие”. Човекът се връща вечер от работа, отгръща молитвослова, но нищо не схваща, защото едва гледа от умора, чувства се напълно изтощен. Получава се така, че правилото, чрез което той трябва да се подготви за причастие и което трябва да му бъде от помощ, се превръща в препятствие за него, защото летвата се оказва твърде висока за него. И той остава с усещането, че щом не успява да се справи, значи е недостоен. Но нима ставаме достойни за свето Причастие чрез правилата? Нашето достойнство е в Самия Христос. Ние никога не сме истински достойни за причастяване, без значение какво сме чели, колко сме постили, това по-никакъв начин не ни прави по-добре подготвени, защото то може да допринесе за нашата подходяща предразположеност, но може да предизвика и обратното – да ни разстрои, и то дотам, че да изгубим желание да се причастяваме.

Ето защо всеки човек трябва да избира сам за себе си своето правило за причастяване и своя период на пост преди причастяване, изхождайки от собствените си сили и духовен опит, от позициите на своята съвест и ревност във вярата. Но на първо място трябва да е сигурен в наличието на желание да се причасти, наличието на желание да бъде с Христос. Стига да има подобно желание, човек постепенно свиква да се причастява тогава, когато към това го тегли сърцето му. Някои го правят на всяка Литургия, други – по-рядко, трети – още по-рядко, но и в трите случая ще бъде неправилно, ако се върши формално. Няма значение дали е често, или рядко, по-важното е човек да не се причастява формално. Да отива да се причастява, за да бъде с Христос, да отива да се причастява, защото изпитва жажда за това – ето това е най-важното, което човек трябва да отчита, когато иска да реши дали да се причастява по-често.

Има даже и такива случаи, както в един храм в Серпухово, не помня името му. Веднъж влязохме с майка ми в един храм в Серпухово и видяхме забрана да се палят свещи: „Не палете! Просто ги поставяйте, без да ги палите!” И така подредени по цели снопове свещи, които не трябва да бъдат палени. Правилно ли е въобще това?

Значи, да влезеш – можеш, само че вътре не можеш нищо да направиш. Защо? Нали да се молиш можеш! Да си призная, не знам за какво точно става дума. Навярно за храмове, в които има някакви древни стенописи…

Не, в случая става дума за сравнително нов храм.

Съжалявам, но не мога да коментирам място, където никога не съм бил. Щом си отишъл да запалиш на Бога свещичка, независимо дали тя ще остане да гори според създалите се обстоятелства, Той вече е видял твоето желание, Той така или иначе е отчел наличието на тази свещичка. Дали след това ще я запалят, или не, няма значение – пламъкът на тази свещ не е потребен за Бога. В храма ти си дошъл да се молиш. Свещичката е само един символ на молитвата, един външен израз на онзи пламък, който вече имаме запален вътре в себе си, в сърцата си. Ако пламъкът на свещичката, която носим в сърцето, е жив, тогава всичко е наред. Ако ли обаче той е угаснал, вие може и да си палите свещи в храма, но ще бъде безсмислено. Ето защо не бива да се смущавате от такива неща. Ако сте дошли в храма заради Бога, поставили сте свещ и сте се помолили, тогава, повярвайте ми, всичко е минало добре.

Въпрос от настоятеля на храма „Св. Троица” в гр. Електроугли, протойерей Александър Ликов: „Отче, става дума за следния проблем. Както и в много други храмове, понастоящем ние се събираме да обсъждаме въпроса относно това, кога е редно да се съгласяваме да извършваме кръщение. И двамата с отец Андрей неотстъпно и упорито възпираме наплива на такива скоропостижни християни, които искат максимално бързо да кръщават децата си. Зная, че изследвате темата по въцърковяването. Известно ми е, че сега всичко става по „съкратената процедура” – в рамките на четири-пет беседи. Стараем се, естествено, да не действаме по съкратената процедура. Но хората ходят на църква – както в московските храмове, така и тук – със съвършено нулеви познания, т.е. те са кръстени (имам предвид родителите на въпросните деца), но никога в живота си не са отгърнали Евангелието, за да прочетат поне една страница от него, нямат опит в молитвата, в нищо. Знаем, че в древната Църква оглашението е протичало официално в период между една и пет години. Ние също се опитваме по някакъв начин да подготвяме родителите. Какъв е критерият, че ето, тук може да бъде извършено кръщение? Какво трябва да имаме налице, за да можем да вземем това решение?

Бих казал, че един от основните критерии след огласителните беседи трябва да бъде лично заявеното желание за оставане в Църквата. Човек трябва да обяви, че идва не за да получи кръщелно свидетелство, а за да стане член на Църквата, да бъде християнин. Смятам, че именно готовността да живееш в единение с Църквата е най-добрият признак, че даден човек може да бъде кръстен.

Днес няколко пъти пъти чух един израз, който по принцип се чува често и винаги ме изпълва с особен трепет, а това е изразът „среща с Христос”. Доста разпространено е усещането за абсурдността на живота без Бога, чувството за надежда, че ще реализираш желанията си, ще се срещнеш с Него. Лично аз познавам много хора, които ходят на църква без дори да имат истински твърда вяра, но при все това носят съзнанието, че не може да не се стигне до осъществяване на такава среща. Съществуват ли конкретни думи, описание на това, какво точно представлява тази среща?

Вижте, не е така просто да се обясни какво представлява срещата с Христос, предвид факта, че не е задължително това да бъде среща от рода на тази, която е имал апостол Павел. Ето, той е имал видение, бил е облян от ослепителна светлина, преживял е чудно нещо в живота си, което изцяло го преобразило. За един обикновен човек срещата с Христос в Църквата може да продължи сравнително дълъг период от време, но по своя смисъл тя при все това ще си остане среща, защото ще бъде движение на сближаване от две противоположни посоки.

Може, естествено, да се яви и някакъв по-особен момент, в който човек да достигне до едно или друго прозрение, но после го очакват още по-сериозни изживявания. Защото Църквата не е просто някакво място – тя не е място, а е път. Пътят на тази Среща. Осъществяването на срещата по този път става от две посоки. Христос върви в посока към теб, а ти – в посока към Него. Вие ставате все по-близки и по-близки, докато в един миг се получи така, както се е получавало с много други хора в Църквата – тази близост да пламне в душата ти с цялата си сила и да те превърне в друг човек. Не бива обаче да казваме, че ето, някой е дошъл, постигнал е тази среща, станал е част от Църквата след срещата си с Христос и вече всичко при него е идеално, защото това ще бъдат неверни приказки. Получава се в известен смисъл някакъв вид среща още при първата изповед и първото причастие, човек добива известно съзнание и прозрение, след това нещо от това се губи, после той може изобщо да престане да жадува за тази среща, защото ще почувства като достатъчно просто да ходи на празничните Литургии през годината, от Пасха до Пасха, от една изповед до друга, от причастие до причастие. Това се превръща в нещо като негов навик, целият му живот протича така, но макар да присъства в храма на всяка възкресна Литургия, макар да се изповядва и причастява редовно, макар и към всичко друго да се придържа, Христос може да не е в близост до него.

Да, намерил си за себе си път, на който винаги се чувстваш прав, и знаеш, че който не живее така, няма да се спаси – няма да се спасят, защото са еретици и разколници, а ние сме в лоното на истинната Църква. Изпълняваме всички заповеди, следваме верния път, само че този път не е пътуване по някаква обозначена хоризонтала, нито по някакво възвишение, а пътуване на едно място. Минава известно време и човек неминуемо започва да усеща, че този път го опустошава, че с досада стои на Литургия, че му е неприятно да пости и тогава той започва да вижда у другите всичко онова, което не вижда в себе си: всички в храма му се струват лоши, свещениците се оказват не на мястото си, нищо вече не е каквото и както трябва да бъде, защото той е търсил самоувереност и е бил зареден с такава самоувереност, открита именно в Църквата. А тя може да ти даде самоувереност, ако я търсиш заради външните неща. Човек е уверен, че в Църквата винаги и във всичко е на правилното и добро място, а ако нещо случайно излезе да не му е наред – това вече е клевета или политическа поръчка. И така нататък, и така нататък. Ето защо срещата с Христос е пътят, който човек изминава през целия свой живот, само че именно в пределите на Църквата. I www.pravmir.ru

* През ХVІ в. Църквата е разтърсена от бурните спорове между двете течения на нестяжателите и стяжателите, олицетворявани от св. Нил Сорски и св. Иосиф Волоцки. Първият предлага християнството в Русия да се освободи от всякакви имоти и да се отдаде на молитва и съзерцание, а вторият настоява Църквата да бъде богата, за да развива благотворителност. Побеждава йосифянството – Б. пр.

Подготвила: Олга Лунина

Превод: Анжела Петрова