Пета неделя на Великия пост

Евангелието за служението и страданието на Сина Божий

(Марко 10:32-45)

Смирението на нашия Господ Иисус Христос заслужава същото удивление, каквото и Неговите чудеса, заедно с Възкресението, чудото на чудесата. Обличайки се в съкрушено и рабско, човешко тяло, Той станал раб на Своите раби.

Защо хората се правят на по-големи и по-добри, отколкото са? Ето, и тревата в полето не се прави на по-голяма, отколкото е, нито рибите във водата, нито птиците във въздуха се правят на по-добри, отколкото са. Защо тогава хората се правят на по-големи и по-добри, отколкото са? Защото някога действително са били по-големи и по-добри, отколкото са сега, и смътният спомен за това ги кара да се величаят и превъзнасят, завързани с въже, което самият демон стяга и отпуска.

От всички неща, които могат да се направят и научат, смирението е най-трудната наука за човека. Затова Господ Иисус е изразил учението за смирението ясно и преясно като слънце, както със слово, така и с пример, за да не може никой никога да се усъмни в огромната и неоспорима важност на смирението в делото на човешкото спасение. Затова и се явил в човешко тяло… Безгрешният Господ и Творец на прозрачните и светоносни херувими се облякъл в дебела, груба дреха на затворник – това само по себе си не е ли ясен и достатъчен урок по смирение за грешните хора? Но същия този урок Господ повторил с това, че се родил не в царския дворец, а в пещера на пастири; с това, че дружал с презрени грешници и бедни; с това, че умил нозете на Своите ученици; с това, че доброволно приел на Себе Си всички страдания, като накрая изпил и най-горчивата чаша на кръстните мъки. И въпреки това хората най-трудно разбирали и най-неохотно усвоявали очевидния урок на смирението. Дори и самите Христови ученици, които всекидневно гледали кроткия и смирен Господ, не можели да разберат Неговата кротост, нито да усвоят Неговото смирение. Тяхната заетост със самите себе и грижата за собствената им чест, слава и награди се проявявали и в страшните мигове, когато най-малко било допустимо да се изразят явно. Но те се проявявали и в тези моменти по Божие допускане, за да се разкрие пред вековете и поколенията цялата слабост, цялата греховна падналост, разслабеност и нищожност на човешката природа. Така например, когато Господ произнесъл страшните думи за богаташите: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие, Петър поставил на Господа въпроса за личните награди на учениците: какво, прочее, ще стане с нас (Мат. 19:24, 27)… В друг случай, когато Господ отново изрекъл пред учениците предсказание за предателството, мъчението и убийството на Сина Божий, учениците продължили да вървят след Него, препирайки се помежду си кой е по-голям. Като узнал мислите им и чул тайните им разговори, по този повод Христос взел едно дете, поставил го между тях, прегърнал го и чрез детето укорил спорещите за първенство (Марк. 9:31-37).

Пак така, при Своето последно пътуване за Йерусалим, когато Господ още по-изчерпателно говорил за Своето страдание, предсказвайки, че Син Човечески ще бъде предаден на езичниците и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне – в този тържествен и страшен миг, тоест когато Господ на Славата предсказва Своето крайно унижение, змията на гордостта отново надига своята глава и подбужда двама от първите ученици към такова изпитване, което повече прилича на поругание над честното и страшно страдание на Господа. За този случай говори днешното Евангелие.

В онова време Иисус, като повика пак дванайсетте, почна да им говори, какво ще стане с Него. Това не е нито първото, нито второто, а последното предсказание на Спасителя за Неговото скорошно мъченичество. Вървейки от Галилея за Йерусалим, за да не се върне повече в смъртното, немощно човешко тяло по този път, Господ повтаря на Своите ученици онова, което вече многократно им е говорил. Защо толкова повтаря едно и също нещо? За да изкорени от тях и последния корен на гордостта, който Той все още виждал в тях и който именно по този повод се показал. Също и за това тези страшни събития да не ги изненадат и съвсем да ги разочароват, и да убият всяка надежда в сърцата им. Така Неговата удивителна прозорливост в предсказването на всичко, което ще се случи, ще им свети като тайнствен, чуден лъч и ще осветява и стопля душите им тогава, когато настъпят тези мрачни мигове на временната победа на грешниците над Праведника. Накрая, и за това да подготви и тях за тяхното страдание и техния кръст, защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото (Лук. 23:31)? Ако Мене гониха, и вас ще гонят, е казал Господ (Йоан. 15:20).

Той пръв отива на страдание, Той дава пример на всички. При това последно пътуване за Йерусалим Господ е изрекъл това на Своите ученици не само с думи, но и символично. Защото у евангелист Марко преди днешното Евангелие се намира следното чудно напомняне: възлизайки за Йерусалим, Иисус вървеше пред тях, а те бяха смаяни; и следвайки подире Му, бояха се. Изглежда, че Той, противно на обичая, бил излязъл пред тях, за да им покаже с това, че доброволно бърза към страданието, да им покаже Своята покорност на волята на Отца, както и Своето първенство в страданието. Следователно и учениците трябва да следват божествения Първенец в страданието и доброволно, както и Той, да побързат към своя мъченически край. А учениците се чудеха, защото не разбирали унижението и смъртта на Онзи, Който толкова пъти се е показвал пред очите им по-силен от хората, от природата и от легион демони. И вървят след Него със страх, защото, макар и да не разбират, все пак предчувстват, че трябва да се сбъдне всичко онова страшно и непонятно, за което Той им е говорил, толкова пъти им е говорил.

Ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците; и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне. Всичко това се изпълнило дума по дума, и точка по точка само след няколко дни. Такова точно предсказание е можел да даде само Онзи, пред Чиито очи няма завеси между настоящето и бъдещето, Онзи, Който вижда онова, което ще се случи, също така ясно, както и вече случващото се. Издигнат над природните стихии, Господ Иисус е бил издигнат и над времената. Събитията на всички времена са били открити пред Него така, както пред обикновения зрител е открито ставащото на улицата. Той, Който е могъл да види цялото минало на жената Самарянка и цялото бъдеще на света до края на времената, е могъл лесно и ясно да види какво ще се случи със самия Него няколко дни по-късно, след като за последен път е възлизал със Своите ученици по Юдейския хълм към Йерусалим. Докато учениците са очаквали от Него все по-големи и по-големи чудеса, и все по-голяма и по-голяма слава по свой, човешки начин, Той е виждал Себе Си сред многолюдната тълпа вързан, оплюван, окървавен и разпънат на Кръст. Преди последното и най-голямо чудо Той е трябвало да стане измет за света и посмешище за най-противните грешници на света. Преди възлизането Си в небето Той е трябвало да слезе дълбоко под земята, под гроба, до самото дъно на ада. Преди влизането в небесната слава и заемането на престола на Съдия на небето и земята, Той е трябвало да премине през бичуване и срам.

Житното зърно не може да принесе много плод, ако, паднало на земята, не умре (Йоан. 12:24). Без страдание няма възкресение, без унижение няма въздигане. Цели три години Той обяснявал това на Своите ученици и ето, преди самата раздяла с тях се оказало, че не са Го разбрали. Защото ето с какво искане излизат пред Него двама от първите апостоли. Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Йоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме. Той ги попита: какво искате да ви сторя? Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а Друг отляво, в славата Ти. Ето какви мисли и желания изпълвали тези ученици в самото навечерие на великата трагедия на техния Учител! Ето колко е окаменяла и загрубяла човешката природа, която Господ Изцелителят се стремял да облагороди и обожи! След като толкова подчертавал, че първите ще бъдат последни, а последните – първи, след като толкова повтарял учението за избягването на светската слава и първенство; след като толкова пъти бил показал смирение пред Божията воля; и накрая, след страшното предсказване на Своето крайно унижение и незаслужено страдание – тези двама ученици, и то двама от първите, се решават да искат от Господа своята лична награда и своята лична слава!

Вижте, те не спират мислите си върху предсказаните мъки на Господа, а само върху предсказаната Негова слава. Те изискват за себе си лъвския пай от тази слава: единият от тях да седне от дясната, а другият – от лявата страна на царуващия Господ! Какви са тези приятели, които не се измъчват преди всичко от предстоящите мъки на техния Приятел? Вие сте Ми приятели (Йоан. 15:14), им казва Господ. А те сега се отнасят нехайно към Неговите мъки и изискват своя дял, и то много голям дял от онази слава, Който Той предстои да придобие чрез унижение, пот, кръв, мъка и болка. Те не предлагат своето участие в Неговите страдания, а само в Неговата слава. Но защо да обвиняваме тези двама братя? Ето, всичко това се изпълнило, за да се открие дълбоката развратеност на човешката природа. Искането за слава без мъки от страна на Яков и Йоан е искане на всички потомци на Адам – винаги едно и също искане за слава без мъки. Когато Господ говорел за Своята бъдеща слава, постоянно говорел и за мъките, предшестващи тази слава. Но Неговите апостоли, както и всички останали хора, искали някак си да прескочат мъките и да скочат направо в славата. На хората, непосветени в тайната на Христовото страдание, и до ден-днешен някак си не е ясна връзката между страданието и живота, между мъката и славата. Те винаги биха искали да отделят живота и славата от страданията и мъките, и първото да благословят и усвоят, а второто да прокълнат и отхвърлят. Същото се опитвали да направят в този случай Яков и Йоан. И с този свой опит те не показали само своята лична слабост, но и слабостта на човешкия род изобщо. А Господ искал именно това: нито една слабост на Неговите ученици да не остане неразкрита заради общата полза на целия човешки род, при когото Той дошъл като Лекар и Източник на здраве. Чрез апостолите е открита слабостта; върху апостолите е показан методът на Христовото лечение, накрая, върху апостолите е показано и Христовото здраве и сила. По този повод Господ отново е показал пред Своите ученици образа на Своето страдание и образа на Своята слава. За Зеведеевите синове това било изкушението, на което се поддали. Именно: те избрали славата, а отхвърлили страданието. Господ е искал да изцеди и последната капка гной на гордостта от душите на Своите ученици, преди да се издигне на Кръста. Неговите думи за страданието и прославянето действали като мъчителен натиск на тях двамата, и чрез този натиск била изцедена и последната капка гордост от техните души. Господ извършил тази духовна операция над Своите най-близки приятели заради тяхното здраве и заради нашето здраве. За да не си помисли никой от нас, че вече е изцелен от своята греховна разслабеност, ако известно време се е въздържал от зло, постил е и е правил милостиня, призовавайки Господ Иисус на помощ. Ето, тези двама апостоли три години неразделно ходели с Господ в тяло, гледали Неговото лице, слушали учението от Неговите уста, наблюдавали Неговите чудеса, ядели и пиели с Него – и въпреки това в края на краищата показали неизлекуваните рани на суетата и самолюбието, на земното, плътско мъдруване и духовното неразбиране. Те все още мислели не по християнски, а по юдейски, тоест все още вярвали в земното царство на Месия, в Неговата земна победа над враговете, в Неговата светска слава и могъщество, подобни на славата и могъществото на Давид и Соломон.

О, християнино, помисли си и се загрижи: как ще излекуваш себе си от тези рани и как ще достигнеш съвършенството на смирението и покорността на Божията воля, когато тези дивни двама братя не са могли да постигнат това и след трите години на постоянно лично общуване с Живия Господ? Те постигнали това по-късно, когато огненият Дух Божий слязъл в сърцата им и ги разгорял с любов към Христос. Тогава те не са жадували за слава без страдания, а със срам от своята предишна суета с цялото си същество участвали в мъките на своя Господ, доброволно приковавайки сърцата си на кръста на своя Приятел.

Но да се вслушаме какво отговаря Господ на молбата на тези ученици: Но Иисус им рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено. Колко преблаг и кротък е Господ! Всеки обикновен смъртен учител би се изпълнил с гняв към такива свои ученици и би извикал: идете си от мен, защото сте неспособни за духовно учение! Три години ви говоря и обяснявам, а вие все още говорите като неразумни! Впрочем Господ им отговаря ясно, но все пак кротко и благо: не знаете какво искате. Тоест: вие не мислите духовно, а плътски; и не търсите Божията слава, а своята слава. Вие още не сте наясно кой съм Аз и какво е Моето царство. Още Ме смятате за Месия само на израилския народ, и Моето царство – за царуване само над този народ. Затова и решавате да търсите първенство в такова царство. Но ето, Аз съм Месия на всички народи и Спасител на живи и мъртви, и Цар на едно невидимо царство, в което целият човешки род би представлявал само една част от него. Безбройните ангелски войнства се радват само защото могат да се нарекат слуги в това царство. На серафимите и херувимите в подножието на Божия престол и наум не им идва да търсят първенство в това царство. Последният в Моето Царство е по-голям и по-величествен и от най-великите и най-славни царе на този свят. И така, вие не знаете какво искате. Ако познавахте Моето царство, нямаше да мислите за своя ранг в него, а единствено за пътя, който води към него: за страданието и мъките, за които ви говоря винаги, когато ви говоря за царството. Затова ще ви попитам за онова, което е по-важно и по-полезно от вашите суетни грижи и желания: Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Тук Господ мисли за чашата на смъртта и на кръщението с кръв, тоест за мъченичеството. То е трето кръщение. Първото е Йоановото кръщение с вода, второто е Христовото – с вода и Дух, а само на някои се дава и кръщение с кръв, тоест мъченически венец. Без съмнение, кръщението с кръв е свързано с най-голяма жертва, но и с най-голяма слава. С това кръщение трябвало да се кръстят и Христовите апостоли. Затова и Господ насочва вниманието на учениците преди всичко към предстоящото им мъченичество. Защото няма нищо по-страшно, нито по-душепагубно от това да се разколебаем в мъките и да се отречем от Христос. Юда, още щом предусетил унижението и страданието на своя Учител, той се отрекъл от Него, и с това погубил себе си завинаги. Защото и той напразно очаквал възцаряването на Христос в Йерусалим, а с него и своята слава и придобивки, и когато почувствал, че вместо корона Христос преди това трябва да понесе трънен венец, той се измъкнал и се сближил с онези, които изглеждали по-богати и по-славни в този свят от Спасителя.

На въпроса на Христос Яков и Йоан без отлагане отговарят: можем. Този отговор все пак доказва, че тяхната любов към Господа е била голяма. Несъмнено и този страшен въпрос на Христос за чашата и кръщението повлиял на тези братя като горчиво лекарство на болен, бързо да се отрезвят и бързо да се засрамят от своите мисли за слава тогава, когато е трябвало да мислят за страдание. Непостижимо изкусен в ръководенето на човешките души, Господ, така да се каже, за един миг обърнал душите на Яков и Йоан, насочвайки ги от копнежа за слава към подготовката за мъки и смърт. Колко дивно и възвишено поучение и за всички нас, християните! Когато въображаемо се издигаме в безсмъртното Христово царство и с мислите си се лутаме из него, търсейки в него своето място и своя чин, Господ ни отправя същия този въпрос, който отправил на Зеведеевите синове, а именно: можете ли да пиете Моята чаша и да се кръстите с Моето кръщение? Той винаги ни отрезвява и ни учи да се грижим не за небесния град, в който още не сме стигнали, а за пътя, който стои неизминат между нас и този град. Първо трябва честно да претърпим всички мъки и едва след това да влезем в славата. Напразни са всички наши мечти за слава, ако ни нападнат мъки и ние се отречем от Господа. Тогава ни чака срам вместо слава, и вечна погибел вместо живот.

Блажени са всички онези от нас, които на Христовия въпрос могат ли да изпият чашата на мъките за Него, всеки час са готови да отговорят: Господи, можем! А за това кой ще седне от дясната Му страна, и кой – от лявата, за нас не е важно да знаем. Смиреният Господ казва: това не зависи от Мене. Едва когато възкръсне и се възнесе, Той, като Бог, ще бъде Съдия на живи и мъртви. А сега, докато още е в смъртно и непрославено тяло, в скромното положение на слуга на целия свят; и сега, когато Му предстои главният изпит на Неговото смирение и Неговата съвършена покорност на волята на Отец, пред ужасите на унижението и страданието, Той няма да определя и разпределя местата и честта в Своето бъдещо царство. Като човек Той няма да отнеме от Себе Си онова, което Му принадлежи като Бог. Едва след като е изпил Своята горчива чаша и се е кръстил с кърваво кръщение, преди Своето издъхване на Кръста, Той решава да обещае рая на покаялия се разбойник. За да научи хората на смирение с това Свое поведение, и винаги само на смирение, без което цялото здание на спасението би била построена без основи. Твърдението на Господа „не зависи от Мене“ съвсем не може да се тълкува в този смисъл, че Син Божий уж е по-малък от Отца по божество в небесното царство, както са тълкували тези думи някои еретици. Защото Онзи, който е казал Аз и Отец едно сме (Йоан. 10:30), не е било възможно да опровергае Себе Си. Думите „не зависи от Мене“ могат да се изтълкуват правилно само когато се тълкуват във времето, а не във вечността. Във времето и в Своя унизен чин на телесен човек, и то още в момента преди Своето най-голямо унижение, Господ Иисус, по Своята добра воля и за наше поучение и спасение, не е искал да притежава всички онези права и цялата онази мощ, която после, като възкръснал и прославен Господ Победител, е проявил. Едва след като възкръснал, след като се прославил телесно и след като победил Сатаната, света и смъртта, Господ обявил на Своите ученици: даде Ми се всяка власт на небето и на земята (Мат. 28:18). Но към цялото това тълкуване трябва да се добави още нещо, което показва премъдрата и всепрозорлива внимателност на Господа в домостроителството на човешкото спасение. Той иска да покаже, че в Бог няма пристрастие, няма лицеприятие, защото Бог не гледа на лице (Рим. 2:11). Господ иска да каже, че апостолите не трябва да бъдат толкова самоуверени за своето спасение и прославяне само поради това, че са се нарекли Негови апостоли. Защото и между самите апостоли може да се намери някой, който ще погине. Царството е приготвено за всички онези, които в този живот се покажат достойни за царството независимо от тяхното звание, от външната им близост с Христос или от каквато и да било роднинска връзка с Него по плът, каквито имали тези двама братя, Яков и Йоан. Смирение до самопрезрение и страдание до смърт – това са двата урока, които Господ иска да насади в сърцата на Своите ученици, изкоренявайки от тях плевелите на гордостта, самомнението, самонадценяването и суетата.

И десетте, като чуха, почнаха да негодуват за Иакова и Йоана. Негодуванието на десетимата за онези двама не било породено от тяхното по-духовно и по-възвишено разбиране за Христовото царство от това на Яков и Йоан, а от най-обикновена човешка завист. Защото нима бихме си помислили, че предателят Юда е имал по-възвишено разбиране за Христос и Христовото царство, отколкото Яков и Йоан? Защо Яков и Йоан да се издигат над нас, останалите? Това било прикрит въпрос, това била и главната причина за негодуванието и протеста на десетимата против двамата. Със своето завистливо негодувание десетимата апостоли и без да искат се показали съмишленици на Яков и Йоан в разбирането, тоест в неразбирането на духовното Христово царство и небесна слава. Но известно е, че Господ Иисус не е избирал за Свои ученици най-мъдрите от мъдрите на този свят, а напротив, почти най-простите от простите. Той съзнателно правел това, за да се покаже и с това силата и величието на небесния Герой. Той избрал най-малките, за да направи от тях най-големи; избрал най-неуките, за да направи от тях най-мъдри, избрал най-слабите, за да направи от тях най-силни; избрал най-презрените, за да направи от тях най-славни. И тази трудна задача Господ изпълнил също така блестящо, както и всички останали. И в това се е разкрила не по-малка сила и чудотворство, отколкото в укротяването на бурята и умножаването на хлябовете. Разкривайки ни слабостта на Христовите ученици, с това боговдъхновените евангелисти постигат двояка цел: първо, те ни разкриват и нашите собствени слабости; и второ, показват величието на Христовата сила и мъдростта на Неговия метод за лечение и спасение на хората.

Сега, когато и останалите десетима ученици са проявили своето неразбиране на Христовата слава и същевременно своята неизцеленост от обикновената земна завист, Господ използва случая да поучи всички на смирение.

А Иисус, като ги повика, рече им: знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Ето новия порядък на нещата! Ето новия обществен устав, непознат и нечуван в езическия свят преди Христос! Между езичниците господарите господствали със сила и владетелите властвали с авторитета на своята власт, произход или богатство. Те господствали и властвали, а всички останали им се покорявали със страх и им служели с трепет. Те се смятали за първи и най-старши, за най-висши и най-добри само защото по своето положение, власт и чест превъзхождали всички останали. Положението, силата и богатството били мерило за първенство между хората. Господ Иисус отхвърля това мерило и установява служението като мерило за първенство между Своите верни.

Не е първи този, когото най-много човешки очи виждат да стои на високо, а този, когото най-много човешки сърца разпознават по доброто. В християнското общество короната сама по себе си не дава първенство, нито богатството, нито силата, нито началството. Званията и положенията са празни форми, ако не са изпълнени с полезно служене на хората в името на Христос. Който се държи на върха със сила, ще се задържи не за дълго, а когато падне, ще може да се задържи само на дъното. Който купува с богатство своето началство, ще получава почести от човешкия език и човешките ръце, но заедно с това и презрение от човешките сърца. Който със сила се издига над хората, ще стои над вулкан от омраза и завист, докато вулканът не изригне и той не пропадне в него. Но между вас няма да бъде тъй, заповядва Господ. Защото такъв порядък не е от богатството, а от светлината: а вие сте синове на светлината. Нека между вас царува първенството на любовта и нека властва началството на любовта. Онзи от вас, който най-много служи на своите братя от любов, той е първи в Божиите очи, и неговото първенство е трайно и в този, и в онзи свят. Смъртта няма власт над любовта, нито над придобивките на любовта. Който чрез любовта придобие първенство в този живот, той ще го запази и в онзи; и то няма да му се отнеме, а ще му се увеличи и потвърди с вечно потвърждение.

Който поне малко знае колко зло е донесла, и продължава да донася, на света борбата за първенство, той ще разбере колко благотворно е това Христово учение. Чрез него се осъществява най-големият и най-благословеният обрат в човешкото общество, откакто това човешко общество съществува. Задълбочете се само в мисълта какво би станало с хората, ако се сравняваха и подреждаха по величието на служението и любовта, вместо да се сравняват и подреждат по сила, богатство, разкош и външно знание? О, колко от онези, които се смятат за последни, биха станали първи! О, каква радост би завладяла човешките сърца, какъв порядък, мир и хармония! Всеки би се състезавал да послужи на другите, вместо да властва над другите. Всеки би бързал да даде и помогне, вместо да вземе и навреди. Всяко сърце би било изпълнено с радост и светлина, вместо със злорадство и тъмнина. Тогава дяволът със свещ би търсил безбожник по света, и не би го намерил. Защото където царува любовта, тук Бог е видим и ясен за всеки. А че това учение не е утопия и неосъществима мечта, показват заключителните Христови думи в днешното Евангелие: защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина. Нашият Господ не е дал на хората нито една заповед, която самият Той да не е изпълнил в съвършенство, оставяйки пример и образец на всички. Заповедта за служене на хората Господ е изпълнил с целия Си живот на земята, дори и с начина на Своето идване на земята, със Своята смърт и, накрая, със Своята неуморна, човеколюбива дейност за човешкия род чрез Дух Свети след Своята смърт и Своето преславно възкресение. Със Своята смърт Той е дал живота Си откуп за мнозина, което значи, че никой няма да приеме Неговата любов, нито ще оцени Неговата жертва. Неговото служение от любов достига до страдания и смърт. Защото, който служи от любов, а не поради някаква нужда, той не се страхува и от смъртта. И тъй като Христовото служение на хората не е ограничено нито от времето, нито от страданието, нито от смъртта – то има характера на съвършена жертва-откуп. С такова Свое служение Господ е изкупил хората от властта на дявола, от греха и смъртта. Но такова служение Господ не би могъл нито да започне, нито да завърши без Своето преголямо и непостижимо смирение.

Бидейки първи от вечност, Той направил Себе Си последен, явявайки се в света като слуга и роб, та чрез служене на хората отново да достигне до Своето ненадминато първенство и с това да покаже на хората пътя към истинското първенство, към благородното и непреходно старшинство. Някои от хората приели в сърцето си този пример на Сина Божий, и по Неговия пример и в Негово име изцяло се отдали на служение на хората от любов, а други презрели Неговия пример и Неговото учение. Какво станало с първите, и какво – с вторите? За това ни учи историята на Христовите апостоли.

Юда отхвърлил и учението, и примера на Христос, и завършил живота си по срамен, жалък начин, като се обесил, а останалите единадесет, които приели в сърцето си думите на днешното Евангелие за смирението и тръгнали да подражават на примера на Учителя в служението на любовта, се прославили и на земята, и на небето, и във времето, и във вечността. Като Юда постъпили и всички, които отхвърлили учението и примера на Христос; и като останалите единадесет апостоли – всички, които усвоили спасителното учение и подражавали на ненадминатия пример. Хиляди Юди е родила земната история на човечеството, но и хиляди, хиляди православни и верни ученици и последователи на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. И както Господ е победил в края на Своята кратковременна земна история, така ще победи и в края на целокупната и дълговременна история на света. Войнството на спасените и прославени Негови последователи ще бъде несравнимо по-голямо от войнството на Неговите противници, на приятелите на дявола и богоборците.

Нека и ние се окажем във войнството на спасените и прославените! Нека се смили и над нас Господ Иисус в последния ден, когато земното слънце изведнъж ще затвори очи и вече няма да ги отвори! Господи, прости ни греховете преди този ден! Презри всички наши дела, като нечисти и нищожни, и ни спаси само по Своята безмерна милост, поради която си и дошъл на земята, за да спасиш нас, недостойните. На Тебе да бъде слава, велик и дивен Господи, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги и през цялото време и цяла вечност. Амин. I www.svetosavlje.org

Превод: Татяна Филева