Проповед за Неделя на св. Иоан Лествичник

В четвъртата неделя от Великия пост Църквата ни представя личността на св. Йоан Синаит, автор на книгата „Лествица”. Нарича се така, защото описва добродетелта и пътя към Бога като лествица (стълба) с много стъпала, които човек трябва да изкачи, докато стигне до своята цел и предназначение.

Есенцията на тази книга, както и есенцията на целия Велик пост е една и съща – духовният подвиг. В лицето на този свети отец, Църквата ни представя подвига като начин на живот – не като система от упражнения или начин човек да докаже своите способности, а като процес на отстраняване и отхвърляне на онова, което закрива истинското предназначение и смисъл на нашия живот. Смисъла на живота – това което дава живот на човека – сме го закопали, закрили с хиляди други потребности, които сме си създали. Понеже задоволяването на този копнеж на нашето битие, на душата ни, изглежда трудно, непостижимо и за човека е мъчително да вижда, че съкровеното му желание не е постигнато – и наистина е болезнено да виждаме, че нашата вътрешна потребност, която ни създава усещането за живота, не е удовлетворена –сме си създали други форми на живот, които ни дават едно лъжливо чувство на удовлетвореност.

Всички сме се затворили във фалшиви идеи, не сме добре, загубили сме равновесие и това се проявява във всички изражения на нашето битие. Сега идва духовният подвиг като лишение, отричане – не на живота, а на това което скрива живота, скрива нашата дълбока нужда. Подвигът е опит да извадим на повърхността съкровената ни потребност и да започнем този процес на търсене на дълбокия смисъл на живота: изпразваме и оголваме себе си от всичко фалшиво, от всеки глас, който няма слово, от всяко действие, което няма в себе си живот и се стремим да видим какво става вътре в нас. Този стремеж се нарича подвиг (аскеза). Отказваме храната, материалните блага, култа към насладите – към тези, които скоро се изпаряват. Сами по себе си насладата и удоволствието не са грях; грях е това, което се изразходва, свършва, умира. Ако насладата и удоволствието не представляват процес на консумация, тление и край, а продължават и по-нататък и ни карат да изпитваме пълнота в живота си, не са грях.

В същото време, животът, който водим, ни изморява. Претоварването и умората, които чувстваме, са показатели за лъжа, белег за това, че не сме добре. Претоварването е резултатът от живот, който няма в себе си истина. Отстраняваме от себе си всички тези неща, които споменахме, за да видим каква издръжливост има собственото ни „аз”, оставено самό на себе си, събличаме нещата, които ни впечатляват и въодушевяват, но не продължават по-нататък. Премахваме ги и изпразваме себе си от всяко нещо, което предизвиква интереса ни, но не ни дава живот и не го изпълва с истински смисъл. Виждаме тогава собственото си „аз”, самό – как стои, каква издръжливост и сили има. Може би виждаме една празнота, която не можем да понесем, не желаем да се срещнем очи в очи със собствената си истина. Църквата казва: „Елате да се изправим лице в лице с истината, да премахнем, да съблечем всяко нещо, което ни създава лъжовни усещания и да видим каква е действителността”. Можем да понесем действителността, защото имаме Бога за свой Баща, защото има покаяние, лечение, и изцеление.

Когато понесем действителността, познаем болката си и видим състоянието си, в нашето същество се извършва едно друго тайнство – тайнството на познанието. Само човек, преминал през болката и скръбта, особено духовната скръб, може да разбира, усеща и познава. Само който е изпитал болка може да разбере човека до себе си. Онзи, който е обезпечен във всичко, е инвалид – не може да разбере никого, освен собствената си потребност, за да скрие празнотата си, защото кой е обезпечен – този, който иска да скрие празнотата си. Човекът, изпитал болка, не скрива празнотата си с лъжи, иска да живее с нея, да намери начин да се избави наистина от своята празнота.

Тази наша скръб, това наше очакване в болката на празнотата кара чувствата ни да заработят. Чрез тях оживяват нашите дълбоки чувства и сетивата ни се пробуждат; тогава можем да влезем в положението на всеки човек. Когато човек живее според естеството си – стане наистина човек, търсейки пълнота в живота – тогава в собствената си болка може да вкусва болката на всеки човек. Тогава разбира човешката природа, тогава може да влезе в положението на другия, за да го разбере, тогава може да създаде връзка, може да общува.

На нас ни е трудно. Мъчим се в собствените си наслади, но и от неспособността да общуваме, от загубата на връзката с дригия. Защо? Очевидно е. Когато човек започне да развива доводи колко праведен е в сравнение с другия и как трябва да се грижи за правата си, разбираш, че това е един клет, духовно мъртъв човек, който не вижда по-далече от носа си. Не може да види нищо, което е на повече от два сантиметра пред него, не може да разбере другия човек, не може да намери начин да общува. Само един начин на общуване познава – как да си угажда, защото всъщност е много непълноценен, несъвършен и комплексиран. Неговият комплекс е точно това – че няма удовлетворение в себе си.

Някой може да възрази:

– Какви са тези неща, които говориш? Толкова пъти идвам на църква?

Е, та какво? В църквата идваме, за да срещнем болката си? Или за да задоволим егото си, да се бетонираме в това, което казва Църквата, но без да можем да извадим наяве празнотата си? Затова ли идваме на църква, за да кажем: „Изповядвах се, причастих се, правя това, което казва Църквата, честен съм и следователно раят ми е в кърпа вързан; след като раят ми е вързан в кърпа, какво ми се месиш в работата; аз съм прав!”? В църквата не ходим за това. Отиваме, за да видим ясно сърцето си, да попитаме сърцето си: Къде е Бог?

– Ама постил съм, причастих се….

– Къде е Бог?

– Но аз върша добри дела…

– Къде е Бог ? Той, Който ще покрие празнотата ми и ще победи смъртта ми?

И тъй, идваме на църква, за да видим, да потърсим къде е Бог. Ако не поемем по този път, няма да можем да разберем болката на никой човек, защото болката от въпроса: „Къде е Бог?”– една всечовешка болка – обгръща цялата вселена. Само така ще можем да имаме сетива да възприемаме с чувствителност и търпение всеки човек.

Превод от гръцки: Алексей Стамболов