Светите апостоли Петър и Павел – два съсъда, изпълнени с любов

Първовърховните апостоли Петър и Павел са всъщност напълно различни. Единият буквално от първите дни на Христовата проповед следва Христос, а вторият се бори против Господа с всички достъпни средства, докато явно чудо – срещата с Преследвания – не преобръща живота му. Единият е простодушен рибар, който не блести с образование; а другият е познавач на закона, книжник, получил високо образование, „възпитан при нозете Гамалиилови” (Деян. 22:3). Единият е семеен – Христос въздига неговата тъща от огницата (виж. Мат. 8:14-15); а другият е пламенен проповедник на девството, който при това преподава на верните и правилата на истинния християнски брак.

Те са толкова различни, но тяхната памет се празнува в един и същи ден. Те са дотолкова тясно свързани помежду си чрез тази памет, чрез общия живот и общото дело, че съзнанието на църковния човек най-често ги възприема едва ли не като единно цяло. Също и на иконите те обикновено се изобразяват заедно, сякаш са двама братя.

Светите апостоли Петър и Павел … Коя е причината, поради която тези толкова различни хора започват така да си приличат; как тези тъй чужди един на друг мъже стават толкова близки?

Заради слабостта ли? Единият се отрича от Христа в момент на малодушие, а другият е убеден, че служи на Бога, като предава християните на смърт…

Заради силата ли? Единият, след като се покайва, в своето служение на Христа е неустрашим и е дотолкова изпълнен с този дух на покаяние и смирение, че дори смята себе си за недостоен за мъчителна смърт чрез разпъване на кръст и изисква да бъде разпнат надолу с главата. А другият след срещата със Спасителя по пътя за Дамаск става проповедник на Евангелието, готов да благовести на ближни и далечни, за всички да стане всичко (виж. 1 Кор. 9:22), да скърби с всеки, който скърби; да страда с всеки, който страда; и изглежда няма сила на земята, която би могла да му попречи, да го спре – било то зверове, с които се бори в Ефес (виж. 1 Кор. 15:32), или пък бурята и морските дълбини, или пък камъните, разкъсващи плътта му.

Не, нито слабостта, нито силата ги сближава. Сродява ги любовта Христова и тяхната любов към Христа – тя ги прави братя.
Не съществува човек, когото Господ да не обича. Но се оказва, че малцина са в състояние да усетят тази любов, а още по-малко са тези, които се отзовават на нея както подобава. Човек разбира, че Христос го обича, той осъзнава, че никой не може да му е по-близък, че на никого той не е така скъп, че никой не се грижи за него така и не го цени така. Човек разбира всичко това … Но той не е готов да отвори докрай своето сърце за тази любов. Защото ако не й се поставят никакви граници, ако не се издигат препятствия на нейния път, любовта Христова ще преобрази напълно всичко в нас, ще ни накара да се променим, да живеем напълно различен живот. И ние се съпротивяваме: забелязваме я само отчасти – в комфортна за нас мяра; когато ни е удобно, забравяме за нея, обръщаме й гръб; не чуваме, когато тя чука на вратата на нашето сърце и кротко моли да я пуснем вътре. По същия начин ние ограничаваме и нашия отговор на Божията любов; отмерваме колко крачки можем да извървим насреща й; определяме какво е приемливо и какво е неприемливо за нас в следването на Христа. Ние се пазарим – да, за съжаление, понякога е точно така – пазарим се със своята съвест, като се опитваме да я убедим, че това, което тя изисква от нас, – „това вече е прекалено”, това е крайност; бихме могли да удовлетворим нейните изисквания и с нещо значително по-малко.
А светите апостоли Петър и Павел допускат Божията любов да ги изпълни изцяло, те й се отдават така, както корабното платно се отдава на вятъра – без да го е грижа за това, дали той повява едва осезаемо или пък прераства в страшна буря. Те не прокарват никакви граници между себе си и Христа, не поставят никакви прегради, те за нищо не казват: „това е мое, Господи, не ми го взимай, не ми го отнемай, остави ми го”.

Преподобният Авва Доротей твърди, че когато човек се отказва от нещо заради Христа, то Сам Христос застава на мястото на онова, от което човек доброволно се е лишил. И наистина е така. Апостолите се отказват заради Христа от всичко и Той става за тях единственото съкровище, което вовеки няма да им се отнеме, Христос заменя всичко в живота им и го изпълва със Себе Си.
Също така цялостна е тяхната любов към Господа – бликаща неудържимо в сърцата, преливаща; любов, която е невъзможно да бъде скрита в сърцето, която трябва да се прояви…
Също такава е и любовта им към хората – как да не ги обичат, след като Господ ги обича?! И на тази любов те също не слагат предел, но са готови на всичко, защото знаят, че дори и смъртта не може да ги раздели нито от Бога, ни то от тези, които Бог им е поверил, които им е възложил.

И когато ние ги наричаме първовърховни апостоли, то трябва да имаме предвид не тяхното особено положение, нито авторитета, нито дори съвкупността от всички подвизи и трудове, а именно това: онзи връх, онази висота на любовта, към която те се възнасят, онова място – невидимо за очите, но осезаемо със сърцето, където те са така свързани, така обединени, че днес християните ги честват заедно.

Те първоначално са толкова различни, някога дори толкова чужди, но впоследствие стават братя, стават два обединени съсъда, които имат едно съдържание – и това е Божествената любов. | www.pravoslavie.ru

Превод: Евгения Николчева