Свободата в православния живот

Беседа, организирана от Гръцкия съюз на богословите

Предположих, че това ще бъде събрание основно на богослови. Разбира се, богословието не е някакъв лукс, тоест то не е нещо, което засяга единствено богословите. Богословието е същностно измерение на човешкото съществуване. Защото в същността си човешкото битие е богословско.

В този смисъл няма начин да не разглеждаме богословието като дълбоко антропологично. То засяга (както винаги е засягало още от древната епоха) самия човек в неговата същност; човекът е богословско битие и именно с това можем да започнем днешното обсъждане.

Ние сме благословени, че имаме такова предание в ръцете си. Друг въпрос е обаче дали можем да разберем това предание, да го развием във връзка с реалните съвременни проблеми. Богословието е поразително нещастно и ненужно, когато се употребява от хора, които не изпитват дълбока болка за него, не се съкрушават от тайната на битието в света, от енигмата на смъртта, от безизходицата на отношенията, от въпроса за свободата на човека. Тогава не можем да разберем нашето предание, не можем да разберем битката против или за великите духовни събития в историята. Не можем да разберем например борбата срещу монотелитството – днес ще говорим за волята, какъв смисъл има, защо е необходимо да имам воля, защо е необходимо да действам, да съществувам съзидателно в историята…

В този смисъл казвам, че вярващите (и мисля, че с истински вярващите до голяма степен винаги става така) са хора, които творят богословие. Те могат да богословстват с прости думи, понякога с много прости думи. Те могат да богословстват и със сложни думи, в зависимост от дара, който всеки притежава. Те могат да дават отговор на много трудни проблеми, но във всеки случай те винаги са интересни хора, изключително интересни хора и изобщо не са скучни. Богословието въобще не е скучно.

Аз лично изминах дълъг път, за да стигна до богословието. Никога не съм очаквал да стигна до него, признавам си. Заниманието ми с богословие има характер на едно непрестанно изумление. В този смисъл казвам, че някои от нас, богословите, в крайна сметка ставаме скучни, защото не сме съумели да разберем колко завладяващо е богословието. То може да ни разкрие завладяващи истини, когато действително е богословие, а не се превръща в лесен морализъм.

Морализмът дори не е религиозно явление и най-вече не е църковно явление. Хората винаги искат нещо да е добро и нещо да е зло, въпросът обаче не е в това. Въпросът е чрез богословието да покажа в какво и как съществуването на Бога ме засяга лично, а не дали Бог съществува. Не ме интересува дали Бог съществува, ако съществуването на Бога не ме засяга като личност. В противен случай съществуването на Бога не променя нищо. Бихме могли да кажем, че е само съществуване, както много хора казват днес, на някаква висша сила.

Толкова много са тези висши сили, толкова унищожителни са всички те, че не е нужно да ходим на небето, за да ги търсим. И на земята има много висши сили, които ни смазват. И в нас има висши сили – например подсъзнанието, което ни смазва, ако не знаем какво да правим с него. Въпросът е дали тази висша или най-висша сила ме засяга лично. Казвам това, за да тръгнем по някакъв начин от основната истина, а именно от това, че човек – и всички, богословстващи и богослови, знаем това – е образ на Бога.

Какво означава образ на Бога? Преди да кажа нещо по този въпрос обаче, ще се спра върху голямата тема за свободата. Ако свободата свърши, не съществува богословие. Зная, че мнозина сигурно вече имат подсъзнателни възражения. Защото смятат, че богословието е противоположно на свободата. Именно по този начин големите атеистични течения са навлезли във философията. Ако съществува някакъв абсолют и аз не съм този абсолют, тогава този абсолют потиска собствената ми свобода. И само това, че той съществува, само това е достатъчно да потисне свободата ми. Следователно трябва или той, или аз да съществувам. Ако аз съм свободен, тогава той не съществува. Ако той съществува, тогава аз не съм свободен.

Спомням си един старец в манастира „Дионисиу“, който водеше дивен живот,вече не е сред живите. Когато  остаря, вече не можеше да ходи в църквата или най-малкото монасите мислеха, че му е трудно да ходи в храма и му казваха: „Отче, достатъчно време си ходил на църква, недей вече да ходиш, стой си в килията, няма нужда, стига“. „Не – казваше той, – искам да отида, защото там чувствам свобода“. Когато човек чувства Бога по този начин, тогава църквата е неговото естествено пространство.

И така, казваме, че човекът е образ на Бога. Кой е Бог и по какъв начин човекът е Негов образ? Бог е същност, битие, висше битие, което обаче е живо битие, Той е жива същност. Разбира се, живата същност означава, че става дума за личност. Това, че Бог е личност, означава, че Той привежда тази Своя същност към действие. Тази същност действа, тя е динамична. Защо? Защото личността е желаеща. Като желае, личността привежда същността си, битието си към действие. Това е Бог, Който действа, Бог, Който присъства във всеки етап от човешката история. Бог, Който преди всичко и над всичко създава. Какво създава? Както казват светите отци, Той създава човека по Негов образ. Какво означава образ? Божият образ в човека е именно реалността, че човек е същество, което е живо, същество, което е личност и затова той е същество, което има воля и което действа.

Идеята за Божия образ в човека е получила своята най-добра формулировка, когато е била отъждествена със свободата. Светите отци казват, че Божият образ в човека е самовластието… свободата. Какво точно представлява тази свобода? Ако тази свобода е реална, тя трябва да бъде определено намерение, което е радикално независимо от всяко друго намерение. Тя е един висш стремеж. Както казваме, че Бог иска, възнамерява и действа, бидейки напълно необвързан, точно така и човек би трябвало, ако е свободен, да действа и да иска – бидейки винаги свободен. Оттук започват проблемите. Да, Бог може да е свободен, защото никой не му е дал съществуване. Неговото съществуване не подлежи на дефиниции. Той е Този, при Когото съществуването е едновременно това, което е и което Той желае да бъде. Следователно как можем да кажем едновременно, че човекът е свободен и че Бог е свободен?

Бог е свободен от Своята природа като необходимост. Очевидно обаче за човека природата се оприличава на необходимост, тя е нещо, което му се дава. Неговите дарования, неговите качества – това, което съм аз като човек – са наследствени в психологически и биологичен аспект. Те са ми дадени. Не съм някой, избрал да бъде това, което е. И така, тогава къде е моята свобода? Има група богослови и философи, които буквално са отъждествили (в цялата западна традиция, оттук и в православното предание) природата с необходимостта, както и личността със свободата. Без значение дали говорим за някои европейски философи от Декарт до Кант и Хайдегер, или за някои видни богослови, природата се разглежда като даденост, обикновено като насила наложена необходимост. Тази действителност, ако тя наистина би била реалност, би означавала някаква голяма трагедия, която съществува в сърцевината на самото творение. Сякаш казваме, че Бог ни дарява света, дарява ни нашето аз, но не можем да го преодолеем. Ноако нашата цел е просто и единствено да преодолеем нашето аз, тогава защо това творение се разглежда като „твърде добро“ ? „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31)?

Това „твърде добро“ не е нещо, от което трябва да се отрека, а е нещо, в което трябва да остана. Следователно този свят, аз самият, моята природа, не са нещо, от което трябва да избягам. В противен случай в Самия Бог би имало конфликт, или още по-лошо – в такъв случай някои ереси от древната епоха, като гностиците, щяха да имат право, когато казват, че съществуват двама богове, единият – демиург на света, и друг, който направлява този димиург и създава нещо друго, една по-висша част на света.

Но коя тук е тайната? Как точно могат да се срещнат моят собствен образ, който е създаден за свобода, и свободата на Бога? Свободата на Бога е свобода, която се изразява като любов, като отношение. Тя е във и извън Него. Свободата на Бога се отнася към това, върху което се основава вечното общение на любовта в три лица – това е Отец, Който е Отец, защото има Син; това е Духът, Който е Дух на Отца, Който почива в Сина; това е Синът, Който е Син на Отца. Вечно общение, което несъмнено е толкова дълбоко и се изразява с една много силна дума, за която са се борили светите отци на Първия вселенски събор – това е терминът «единосъщен». Между мен и моя син съществува отношение. Ясно е обаче, че когато аз престана да съществувам, той самият ще продължи да съществува. Ясно е, че аз съм част от човешката същност, а той е друг част от човешката същност. Това отношение на радикално самопринасяне, да съществувам в другия и да съществувам, тъй като другият съществува и едновременно с това да не се засяга чувството, че аз съществувам, да не бъда задушаван от другия, но да съществувам като радикално самопринасяне, това означава, че свободата на Бога е свобода, която действа като отношение, като любов, като общение.

Казахме какво става в Светата Троица, а извън Нея? Тук отново откриваме тази велика истина. Свободата на Бога действа извън Него също като отношение. Ако прочетем текстове на великите църковни отци като св. Дионисий Ареопагит или св. Максим Изповедник, ще видим, че те използват едн дума – аналогия, за да опишат отношението на Бога със света. Св. Дионисий казва, че «начинът, по който Бог се отнася към света, е аналогичен». Той казва, че да придобиеш представа за отношенията на Бога с човека и света, не означава да умножиш света по 1000. Не, аналогията, казва той, е аналогия на действието. Това означава, че, когато излиза извън Себе Си, Бог се опитва да обясни Своето съществуване в света. С други думи, Неговото излизане е отношение, то е определена аналогия на действието.

Ще дам пример. Какво правя в момента? Опитвам се да изразя онова, което знам, по начин, по който то да бъде разбрано. Тоест опитвам се да се изразя аналогично на вашия интелект. Така прави и Бог. Той не «слиза от небето» при мен като някакво висше същество, а обяснява Себе Си и преди всичко се променя аналогично на това, от което имам нужда. Аналогията на Бога спрямо това, което е извън Него, е израз на любов, а свободата на Бога спрямо това, което е във и извън Него, е свободата на любовта.

Бог обяснява Себе Си, а най-голямото обяснение, което е дал, е Христос. Кой е Христос? Той е Богът, обяснен толкова добре. Той е Богът и Човекът в едно ипостасно съществуване, в отношение на пълно общение, защото, ако Бог действа по аналогичен начин спрямо човека, тогава и човекът единствено по същия начин може да осъществява свободното си действие, свободната си воля. Как точно: като се старае да разбере Бога аналогично с това, което Бог е. Двете аналогии на отношенията, двете свободи се срещат и имаме една синергия. Това е великолепен светоотечески термин и мисля, че е много важен, за да разберем, че в пространството на светоотеческото богословие най-малкото никой не се отъждествява с другия, нито Бог с човека, нито човек с Бога.

Бог е свободен, има воля и действие, но като любов. Човекът е свободен, с действие и воля само като любов. Свободата представлява много важен белег на човека. Тя обаче е свобода за, а не е свобода от. Тя не е свобода от тлението, от тварността, а е свобода, за да може тази тварност се преобрази. Как ще се преобрази? Когато по аналогичен начин гледам към Бога и действам в Негово име, както Бог прави. Свободната воля е особено съществен елемент за човека. Това подчертава св. Максим Изповедник на Шестия вселенски събор.

Свети Максим Изповедник казва обаче, че освен природната воля съществува и гномична воля. Гномичната воля е начинът, по който ще употребя природната воля.С други думи, как ще я използвам, къде ще я отведа. Дали ще я отведа при Бога? Или ще я употребя по един користолюбив начин в ущърб на всички други, бидейки сам, затворен в себе си? Тук е въпросът, който поставихме в началото: дали тази свобода ще се осъществи като отрицание на други неща, на други хора, за да открия себе си, или тя ще се изрази като отношение в любовта?

И тук идва въпросът за онова, което наричаме послушание и което е нещо много велико. Ние обаче не го разбираме правилно. Казваме, че послушанието е отсичане на волята. Но ако отсека волята, вече не съществувам. Послушанието не е отсичане на волята. Например много хора искат да творят в сферата на изкуството, да напишат книга… тези вътрешни стремежи са израз на волята. Това, което има значение, е как ще стане това, тоест каква ще е личната посока на волята. Когато казваме послушание, имаме предвид не унищожаване на природната воля, а възпитанието на гномичната воля. Искаме да преминем в свободата на отношението? Тогава трябва да направим това чрез послушанието. Много пъти духовниците не знаят това, което води понякога до неприятни последствия. Например младият човек отива при духовния си изповедник и му казва, че обича определена музика, а духовникът му отвръща: „Гледай да я отстраниш, защото има опасност да съгрешиш…“ По този начин засягаме природната воля. Все едно казваме на младия човек: „Трябва да станеш монах!“. На друг пък казваме: „Трябва да се ожениш, да вземеш еди-коя си жена!“. Отново засягаме природната воля на човека.

Под проявята на послушание се има предвид възпитанието на гномичната воля по такъв начин, че човекът да може да стигне до единствената възможност за истинска свобода – свободата на отношението в любовта. Следователно желанието ми да изляза от егоцентичната употреба на природната воля заради друг не е защото той знае истината или ще ме доведе до истината, а защото аз имам нужда да изляза от моето самолюбие. По този начин се научавам да искам това, което искам, не само заради самия мене – нещо, което би ме затворило в моята природна необходимост, а заради другите. Например искам да стана лекар. Духовният изповедник не може да ми каже да не ставам лекар. Това е моята природна воля – ако я унищожи, ще нанесе удар върху самия мен като личност. Той обаче може да разкрие пред мен упражняването на лекарската професия в такава светлина, че в пълнотата на моята свободна воля да има място и за другите. Да бъда лекар и за другите, да изляза от самолюбието си и по този начин да позная единствената истинска форма на свобода, в която пребивава както Бог, така и човекът – свободата като общение. Свободата като откриване към другия… Собствената ми свобода е свобода, в която, ако продължа по Божия път, ще включи цялото човечество, целият свят… Ако не съществува тази форма на свобода, тогава имаме свобода, която във философската традиция е наречена «воля за мощ». Тя е онази свобода, в която единственият субект в историята съм аз. Често следствие на тази свобода са душевните проблеми: параноята, депресията…

Светоотеческото богословие не си „играе“ с темата за свободата. Напротив, то я разглежда като същностен белег на човешкото битие. Това не се случило на Запад, което стои в основата на някои обърквания. Можем да видим как при някои големи западни християнски философи, например при Тома Аквински, понятието за аналогия се разбира в напълно различна светлина от тази, която разкрихме дотук. Тази аналогия не означава аналогия на действието, която притежавам в себе си и искам да ви предам, а нещо друго, изразено в понятието „сходство“ (ομοιότητας). Това е като да вземем един малък детски велосипед и да го приемем за аналогичен на най-съвършената кола, защото и двете се движат. Това означава да „повдигнем“ на първа степен велосипеда и да получим автомобила. Така Бог се поставя на върха на световната пирамида като Същество, което просто е най-великата от природните сили, които познаваме. Но в този случай Бог е едно от съществата, макар и най-висшето, докато в първия случай Бог действа и влиза в света, но Той категорично не е елемент от този свят. Той е нещо най-висше, но не е в света.

Подобно разбиране за свободата поражда предпоставка за пасивност, защото според него Бог ме сътворява, но не излиза от Себе Си, същност и воля се отъждествяват, Бог не може да излезе от Себе Си, тук няма енергии, няма воля, която да се изразява навън. Поради Своята простота Бог е затворен в Себе Си, Той сътворява съществата, но сякаш те не съществуват.

Втората предпоставка за пасивност, съдържаща се в тази идея, е, че Божията благодат не може да се повлияе от собствената ми свобода и това е така, защото, както споменахме, същност и воля у Бога се отъждествяват. Ако аз кажа на Бога: „Боже, помогни ми!“ и Той ми помогне – тъй като съм казал това – сякаш влизам в Неговата същност. Зная, че Бог ми помага, но по какъв начин? И сега идва ред на идеята за абсолютното предопределение (втората голяма причина за разрастването на атеизма на Запад): тъй като Той така иска.

Ако погледнем към учението на протестантския теолог Жан Калвин, ще видим, че според него поради някаква причина Бог решава, че някои ще бъдат погубени, че някои ще погинат. И това ще се разбере накрая. Това не означава, казва Каливн, че това, което те правят, е против Божията воля, но те трябва да правят това, което Бог иска, защото Той е по-велик от тях. И въпреки това те могат да отидат в ада. Тази пасивност, за която говорих, е била и продължава и днес да бъде причина за големи смутове на Запад в богословското и в социалното пространство. Както ви казах, атеизмът се развива. Той е дошъл и при нас. Малцина са тези, които мислят, че ние влизаме в синергия с Бога, именно за да се научим какво да правим с нашата свобода. Не за да я погубя, а за да разширя, да я направя общение. Целият свят да се побере в нея, да се преобрази в нея. Не за да я погубя, а да я направя мъдра. Повечето хора днес казват, че Бог е Този, Който стои високо, диктува моето съществуване; че аз не мога да вляза в Бога и оттук аз съм отражение на Неговото съществуване.

Това е нещо, в което са убедени журналистите, в това вярват 90%, дори 95% от гръцките интелектуалци. Те вярват, че Бог е Същество, Което не влиза в общение, че само Той е свободен, че диктува законите, по които се движи живота ми. Единственото, което аз мога да направя, е да кажа „Да!“ на тези закони или да възстана и да кажа „Не!“, да откажа всякакво общение с Него.

Свободата, каквато ние я знаем, е свобода, която казва „Да!“ на човешката воля, казва „Да!“ и на пълнотата на човешкото съществуване, защото моята воля е да искам собствената си пълнота. Аз обаче не зная как да я постигна, но идва Бог и ми казва: „Постигни я по аналогичен начин с Мен. Аз използвам Моята свобода като общение. И ти прави същото, отношение като откриване към другия. Използвай я по такъв начин, че и други да имат полза“.

Например аз съм епископ или презвитер в моята енория. Това е дарът, който имам. Искам да бъда епископ и добре правя, че го искам. Бог също го иска. Но ако «приватизирам» единствено за себе си факта, че съм презвитер, какво ще направя? Ще употребя свободата си, ще проявя воля, която действа без другия. Свобода, която ме затваря в битието. Тя ме затваря в даденостите на моята природа и затова моята свобода не може да намери изход. Ако аз обаче искам да съм там, за да развия благодатните дарове на другите, да се грижа за тях като добър родител, за да видя в другите Божия образ и така да спомогна за тяхната свобода, за да изпитат и те наслада от факта, че са носители на дарове. В този случай моята свобода непосредствено се превръща в начин да стана все-човек, да придобия единосъщието, да прегърна всички човеци.

Това напомня за притчата за Страшния Съд. Всички заставаме пред Христос, за да бъдем съдени и очакваме Христос да ни съди според това, което всеки един е извършил. И всички ние сме готови да кажем: „Аз ходих на църква, построих храмове, обучавах хората, направих това, направих онова…“. Но тогава Христос ми задава един страховит въпрос, който не съм очаквал: „… защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте…“ (Мат. 25:43). Това всъщност е въпросът: „Виждам, че си сам, а къде са другите?“. Той не ме пита колко пъти съм се изповядал, колко пъти съм се причастил, колко часа съм се молил. Той ми казва „гладен бях, и не Ми дадохте да ям“. Но никога не Те видях, ще отвърне индивидуалистът. Но можеше да видиш всички други… Аз съм тези други, Моето Тяло има много членове, би отвърнал Господ. С други думи, в свободата, която имаше, за да бъдеш в общение с Мене, в тази свобода включи ли и другите в себе си? Това е единственият въпрос, който ми се задава накрая. А на другите ще каже: „… гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте“. (Мат. 25:35)… Което означава, че всеки от вас носи цялото човечество в себе си. Не сте сами.

Както Отец и Синът носят цялата божествена природа в Себе Си, така и ние носим цялото човечество в себе си… Страшното е, че накрая ще се осъждаме помежду си. Представям си, че Христос ще стои като слушател. За някого ще се казва, че е сам със себе си, а другите ще казват: „Да, никой от нас не намери местенце в него“. За друг ще се казва, че в него всички са намерили място и всички ще възкликнат: „Наистина в сърцето му намерихме място, където да останем“. Виждате, че Страшният Съд е съд за това дали ще направим от нашата свобода общностна свобода, дали ще я направим отношение, или тя ще бъде едно затваряне в себе си, воля за мощ и власт над другите. Притчата за Страшния Съд ни изумява именно защото сме се научили на тази егоцентрична употреба на нашата свободна воля, научили сме се някои други да ни отсичат волята, като след това ги мразим. Много пъти тази омраза има същия унищожителен характер, както волята за мощ. Но тази притча е ясен знак, че свободата е същностен белег на нашата идентичност в Църквата.

Казахме, че в свободата като общение човек открива именно себе си, той открива и най-великите блага, дори боговидението. Но какво представлява боговидението? Понякога казваме за някого, че е боговидец, че е видял нетварната светлина.

По този повод ще ви разкажа една история и с това ще завърша. Бях млад свещеник и служех в няколко села в околността на Солун, а заедно с това бях асистент на един много голям преподавател в Богословския факултет. Онова, което усещах, докато пишех доктората си в Богословския факултет и паралелно с това служех в солунските села, бе драматичен контраст. От една страна, в Богословския факултет имах досег до велики, дълбоки и трудни за възприемане аспекти на богословието, а от друга – бях свещеник в десет села, които тогавашният епископ ми бе поверил, а в още няколко села ходех да изнасям проповеди. На тези места усещах голяма самота, защото виждах, че не ме разбираха или по-скоро аз си бях виновен, че оставах неразбран. Говорех, хората слушаха колкото слушаха, обръщаха се, навеждаха глава и продължаваха живота си в обичайните релси, сякаш нито една дума от словото ми не бе стигнала до тях. Това беше тягостно чувство, което ме караше да се питам какъв е смисълът да бъда свещеник, какъв е смисълът да ходя при тези хора следващата неделя отново и да говоря нещо, което може би никой нямаше реално да чуе. Един ден обаче ми се случи едно чудно събитие, с което Бог като че ли ме научи на нещо много важно.

В една неделя свещеникът и двама църковни настоятели, неуки хора, ми казаха: „Отче, ела да пием по кафе преди да си тръгнеш!“. Съгласих се. Литургията беше свършила, а аз, както често напоследък, бях потиснат в самотата си. Отидохме да пием кафе на площада в селото. Докато седяхме, внезапно единият от настоятелите ме погледна съсредоточено и ми каза: „Отче, с кир Яни – другия настоятел — имахме едно недоумение. Питахме се дали без храмът да е осветен, извършените Тайнства, светата Литургия са канонични?“ Той продължи: „Знаеш ли какво направихме тогава? Разбрахме се да постим три седмици и Бог да ни покаже. И постихме, и ето че наистина една неделя, преди да дойде владиката да извърши освещаването, по време на светата Литургия видяхме отново тази светлина…“ При тези думи аз се развълнувах и нетърпеливо попитах: „Коя светлина, каква светлина?“ „Ами онази светлина, светлината, която постоянно свети… Гледаш след това слънцето и мислиш, че е тъмно; светлина, която слиза и виждаш много неща – събития, настояще, минало, бъдеще в нея…“, отвърна той. Започнах да се олюлявам – бях при хора, които имаха преживяване като това на св. Григорий Палама и св. Симеон Нови Богослов. Естествено и другият настоятел, както и простодушният свещеник възклицаваха в потвърждение. Това преживяване бе поразително за мене. Разбира се, не се сдържах и започнах да разпитвам този настоятел, този обикновен човек: „Но как… как живееш, след като си преживял подобно нещо?“. А той отговори: „Не правя абсолютно нищо, обичам Бога, но проявявам малко търпение.“ Проявявам малко търпение. Та той имаше такова търпение… Търпение, което означава кръстът на свободата да прегърнеш другите. Търпение, в което се открива Бог.

Това е големият урок – исихазмът е естествено опитно състояние. Вие, богословите, не мислете, че исихазмът е индивидуално занимание, подобна на онова, което практикуват индусите или онези, които унищожават волята, за да имат видения. Исихазмът е именно това откриване за общение; по този начин идват великите откровения, с които естествено аз, като кандидат-доктор по богословие, нито преди, нито след това се удостоих…

Превод: Константин Константинов