Трудните места в Евангелието: работниците от единадесетия час

В Евангелието от Матея (20:1-16) е разказана притча, която отсъства в другите Евангелия. Тя е поместена между два почти идентични стиха: „Тъй ще бъдат последните първи, и първите – последни”. Сюжетът й не е сложен: господарят наема за деня работници за своето лозе, така че едните работят през целия ден, а другите – само вечерта – на прохлада. Но той плаща на всички еднакво – по един динарий. Това извиква обиденото недоумение на първите, а за вторите не се казва нищо.

Съвременните тълкуватели не обичат да говорят за тази притча. Прекалено капризен изглежда стопанинът, а начинът, по който управлява имота си е твърде нелеп, защото лишава работника от стимул. При социализма също плащаха еднакво на всички и никой не искаше да работи. Освен това притчата започва с думите: „Царството Небесно прилича на…” – и странно е да си помислим, че то прилича на уравниловка и на капризите на един господар.

В същото време това е една от малкото евангелски притчи, които са проникнали в юдейските предания. Разказва я раби Зейра в надгробното слово за неговия учител. А раби Буна бар Хия учудва раби Зейра с това, че обича ленивите и небрежни ученици също толкова, колкото и прилежните. Но в апокрифите, в текстовете от Кумран и т.н. няма нищо подобно и там тази мисъл би звучала странно.

Но тя не изглежда изолирана в Евангелието, където полските цветя са облечени по-разкошно от цар Соломон (Мат. 6:28-29) и където в Проповедта на Планината ни съветват да живеем така, сякаш злото в света е безсилно.

Според мен тази притча ни предлага различно отношение към човека: абсолютен, пълен отказ от това, той да бъде оценяван; и не само неговия характер, но дори и неговите постъпки. Вместо това тази притча ни предлага най-простия, но както показва историята – най-неизпълним изход: да обичаме човека такъв, какъвто е; да го съзерцаваме, а не да го променяме. Ние срещаме нещо подобно в Стария Завет, където постоянно се говори за царствената свобода на Бога да надарява, когото Той пожелае. Но притчата за лозето утвърждава не само това. Тя радикално се отказва от сравнението, според заповедта на поета (Осип Манделщам): „не сравнявай, живият е несравним”.

Знае се, че още Амвросий Медиолански нарича Притчата за блудния син Евангелие в Евангелието. Притчата за лозето е по-линейна и проста, тъй че чрез нея не може да се разбере всичко в Евангелието. Но затова пък, според мен, чрез нея може да се усети етиката на Иисус, както и нравствеността на блаженствата в Проповедта на Планината.

Някои изследователи тълкуват тази притча с категориите на комунистическата справедливост: „от всеки – според способностите му; на всеки – според потребностите му”. Но тук това звучи иначе: „на всекиго – всичко”. Върху това не може да се изгради икономика. Но ако изключим от човешката история възможността за такова разбиране, ние ще се лишим от всяка надежда за щастлив исторически край – за Царството Божие.

Потребността от такова разбиране се среща не само в проповедта на Иисус. Но самият този образ е вечен и повсеместен в световния фолклор. Той е въплътен в образите на галеника, на безделника, на Иванушка – глупака.
Какво означава това, че Иванушка е глупак? Може би той се преструва на безумец, както прави Давид при филистимците (1Цар. 21:10-13) и както често се държат юродивите в православната традиция. А може би наистина той е глупак и не иска да работи, а да лежи върху печката. Но само временно, като Емеля или Иля Муромец; или както преподобният Сергий в детството си не е успявал да усвои четмо и писмо.

Съществуват и такива приказни герои, които винаги живеят по този начин: без да се замислят дават всичките си пари на първия срещнат, за да спасят коте, или изобщо ей така си дават парите. Иванушка – глупакът непременно е безкрайно добър и състрадателен. Неговото поведение има точен паралел в най-ранните християнски текстове, като например в Дидахията[1], където ни съветват да даваме милостиня без да погледнем и без да помислим, на кого я даваме.

Ние си задаваме много въпроси, когато четем такива приказки или житията на юродивите. По-големите братя работят ден и нощ. Те имат семейства. А глупакът си лежи на печката. Откъде накъде? Но в наше време онези, към които е насочен този тип литература, никога не се учудват. Малките деца знаят, че така е устроен сватът. Те знаят, че бонбонът, с който са почерпили баба си, ще се върне при тях недокоснат; че печеното пиле, което са изяли на обяд, утре ще се разхожда по двора; че когато за растенията е необходим дъжд, трябва да помолят Христа, но така че да вали през нощта, за да не се провали разходката. Същото това доверие позволява на детето безгрижно да излезе на пътя на колите или да хвърли чашата на земята, за да заплаче после с горчиви сълзи за това че тя се е счупила.

Несъмнено тази етика влиза в противоречие с ежедневния опит. Но тя отразява друг опит и друго знание, различни от ежедневното. Притчата, за която говорим, не започва с думите: „На какво прилича положението на наемника в Палестина през І век”; тя започва с думи за Царството Небесно.

На какво прилича то? То прилича на вълшебна приказка, на жизнените „принципи” на младенец, на поведението на юродивия, който, получил подаяние, го хвърля към слънцето. Ние можем да се запитаме: „Какво говорите, възможно ли е да има такова нещо в Евангелието, такава наивност и безгрижие, такава безкрайна инфантилност да граничи със знанието за цената? За отхвърлеността, за кенозиса[2], за Кръста? Изкуплението е откуп с цената на Богочовешката кръв. Но за какво? За щастието на детството. За приказката. За възможността и правото да живеем по законите на Царството. За ДАРА. Без това изкуплението губи смисъла си. | www.pravmir.ru

Бележки

1. „Учението на 12-те апостоли” (Дидахия)
2. Кенозис – снизхождението на Бога към света – когато Той – Вечният – благоволява заради любовта Си да се прояви във времето, в греховния живот на хората; снизхождението на Бог-Слово, който благоволява да приеме образа на раб (Филип. 2:6-8)

Превод: Евгения Николчева