Дискусия за съборността на Църквата и представяне на „Паламика“ – на Седмицата на православната книга във Варна

На 7 септември в рамките на Седмицата на православната книга във Варна бяха представени няколко нови заглавия, които са особено ценни както за специалисти по теология, така и за повишаване като цяло на богословската култура на православния читател. Сред представените издания бе и книгата „Паламика“ на издателство „Омофор“ под авторството на известния гръцки богослов проф. Георгиос Мандзаридис.

Доц. д-р Светослав Риболов от Богословския факултет на СУ, който е преводач на книгата, представи богатата научна биография на гръцкия автор и достойнствата на неговото въведително изследване върху богословието на св. Григорий Палама.

„Паламика“ включва шест отделни студии на проф. Мандзаридис, посветени на различна тема, сред тях са въпросите за нетварната божествена благодат, за дейността на светеца като защитник на Православието, за учението на св. Григорий Палама за обожението на човека и др.

Проф. Иван Христов, преподавател по християнска философия в Богословския факултет на СУ, определи книгата като великолепно въведение в учението на св. Григорий Палама, което се базира изцяло на произведенията на светеца без никакви привнесени изследователски схеми. Той допълни, че заедно с високо издържаното богословско съдържание, се усеща сърдечната топлота, която авторът е вложил в своя труд, затова и той се чете с лекота.

Непосредствено след „Паламика“ бяха представени още четири заглавия. Това са книгите „Св. Император Константин Велики” на проф. д-р Александър Омарчевски, декан на Богословския факултет на СУ; „Иисус Христос – аскет и Спасител” на доц. д-р Светослав Риболов, „Византийското богословие на 14 век – Божествените енергии” на проф. д-р Иван Христов, и „Църквата и духът на времето” на прот. проф. д-р Зоран Кръстич, представена от доц. д-р Свилен Тутеков от Православния богословски факултет на ВТУ.

След представянето на новите заглавия започна дискусия по темата „Вярвам в една, свята, съборна и апостолска църква” с участието на богословите проф. д-р Иван Христов, доц. д-р Мариян Стоядинов, доц. д-р Светослав Риболов, доц. Свилен Тутеков и на самия Варненски и Великопреславски митрополит Йоан.

В своите въведителни думи към дискусията Негово Високопреосвещенство отбеляза: „Искаше ми се темата на цялата тазгодишна Седмица на православната книга темата да бъде не друго, а „Съборността на Църквата – богословие и практика“… Но след като ние не отидохме на Събора, на мен ми беше малко неудобно тази тема да залегне като основна, като мото на тазгодишния книжен форум… Не че много съм искал да участвам в Събора, ние имаме духовен принцип – нищо не искаме, от нищо не се отказваме, следователно след като решението на Синода е такова, ние го изпълняваме и се съобразяваме със съборното мнение на нашата Църква…“ Митрополит Йоан акцентира върху конкретния казус, свързан със Символа на вярата и с това коя е по-коректната дума, която би трябвало да се употреби в израза „В едната, света, съборна/вселенска и апостолска църква…”. Въпросът на митрополита бе отправен първо към доц. Стоядинов, за когото той отбеляза, че особено цени и предпочита да се консултира с него като специалист по догматика, определяйки го като наследник на покойния проф. Тотю Коев.

Доц. Стоядинов отбеляза, че употребената дума „католики“ на български се превежда като „съборна“, а не вселенска (“икуменики“). “Икумената е ясна: това е земята със закон, земята с римско право, светът, в който имате вселенска империя и император, вселенска идентичност и това е част от политическата философия на византийската държава. Дори само от факта на езика „католики“ ни препраща към значението за съборност. Думата „съборност“ по отношение на Църквата носи по-голяма дълбочина отколкото просто събрание или събирането на хора на едно място. Тук съборността се възприема не само в хоризонтална перспектива, но и в мистична дълбочина – Светата Троица е основата на тази съборност, в нея са и предците, и светиите, и ангелите. Това е онази пълнота на Църквата, която е едновременно дар, но и наша цел.

На основния въпрос, който се открои в дискусията – изява на съборност ли беше решението на Българската православна църква да не участва на Събора в Крит, доц. Стоядинов отговори еднозначно: „Не, това не беше съборно. Дотолкова, доколкото Българската църква пое съборен ангажимент с участието си в предсъборните съвещания. И този ангажимент не е някаква награда, а е отговорност. Затова съборно бе да участваме в Събора, да отстояваме позицията си с аргументи на нивото на опонентите, ако има такива. След като участвахме в подготовката на събитието, няма логика в това да не завършим процеса. Това не беше съборна проява… Много от възраженията относно провеждането на този Събор бяха за това, че той е отстъпил от методологията и дори от терминологията на вселенските събори. Тези събори обаче са се наричали вселенски защото техният поръчител, който обявява мястото, датата на събранието и утвърждава съборните решения, за да придобият вселенски статут – това е императорът. Но какъвто и да е императорът, той не може да замени Църквата – казва свети Максим Изповедник…“.

„Едва ли някога ще се изпълнят мечтанията на онези, които копнеят за някакъв универсализъм… Различната социална ситуация днес предполага и различна методология за свикването на събор по адекватен за времето си начин, така че отново да се прояви съборният етос на Църквата… Историческото време е необходимо условие, за да разберем дали един Събор е признат за такъв или не. Съвременниците не могат да направят тази оценка, те са подвластни на емоции. Последният събор се потвърждава от следващия… Но в Божия промисъл има повече отколкото можем да допуснем… Надявам се Господ да ни даде време за ферментиране на всичко това, за извеждане на поуки…“, отбеляза доц. Стоядинов.

Доц. д-р Свилен Тутеков допълни своя колега по темата за кризата на съборността: „Съборността е нещо, което трябва да бъде разглеждано на различни равнища в Църквата – на енорийско, епархийско, синодално и всеправославно ниво. Като че ли сме свикнали да поставяме въпроса дали едно решение е съборно само на синодално или на всеправославно равнище, и често забравяме за първите две нива.  Обзети сме от духа на едно затворено канонично пространство, сякаш нямаме нужда от съборността на всички равнища. Това съзнание е симптом за криза. Защото съборността не е само даденост, тя е и подвиг, нещо, което трябва да се потвърждава ежедневно – чрез евхаристийно, богословско, пастирско свидетелство и т.н.“.

По повод казаното от доц. Стоядинов за неучастието на Българската църква на Събора в Крит, митрополит Йоан отбеляза, че е важно всеки да може свободно да изрази позицията си – за или против, защото другото би било проява на голямо лицемерие. Но и направи уточнението: „Изборът да не участваме в Събора бе сто процента пълногласно решение, без нито един глас против. Следователно аз не смятам, че това не е съборният глас на нашата църква. Ние нямаме разнобой по тази тема… Св. Синод на Българската православна църква така е преценил, аз се присъединявам към това, въпреки че съм си изказал своето мнение и съм дал своя отглас „против“ на второто гласуване на Св. Синод по линията на това, че бяхме призовани да отидем в Крит, за да участваме в богослужението… Не искам да навлизаме в тази тема, защото достатъчно се разделиха нашите християни на „за“ и „против“… А и тепърва Светият Синод ще разглежда целия набор от документи, приети на Събора…“.

Архиереят отбеляза още, че в основата на подготовката на Събора в Крит е бил заложен принципът на консенсус: „На последното предсъборно заседание обаче имаше предпоставка, че този принцип на консенсус е нарушен, след като Антиохийската църква не подписа документа, свързан с регламента, а Грузинската църква отказа да подпише проектодокумента за брака…“.

От своя страна, доц. Стоядинов отбеляза: „Eдва ли ще има време в обозримо бъдеще, в което консенсусът да не бъде нарушаван заради нашите национални, междусъседски егоизми, нашите локални, транснационални и свръхконтинентални претенции: кой да дава или да не дава автокефалия и т. н. – има твърде много противостоящи си нагласи и механизми, и винаги някъде ще има едно камъче, което ще обръща колата…“. Така съборността ще бъде прекрасен раздел от учебника по догматика, с който ще се гордеем на теория пред католици и протестанти, бе тъжната констатация на богослова. Все пак надеждата е, че „осезанието за болката (без фикцията, че сме здрави) предпоставя поне малко, че ще се търси път за лечението на проблема, а той минава през преодоляването на нашето национално и планетарно его“.

По въпроса за егоцентризма на различните нива митрополит Йоан обърна внимание на следното: „В процеса на дебатите от предсъборната подготовка някои богослови, особено от Гръцката църква, които са участвали дълги години в предсъборния процес, свидетелстваха за това, че преди години много по-лесно се е постигал консенсус по даден проблем, егоцентризмът е бил по-лесно преодоляван, а днес ние мислим в много по-голяма степен в плана на „моята църква“ вместо за съборния глас…“.

Митрополитът говори още за някои спорни точки между поместните църкви, свързани с темата за това кога трябва да се проявява икономия. Според архиерея, особено при условията на живот в диаспора, неизбежно е да се проявява снизхождение по дадени въпроси, което е признак за разсъдливост. Например при допускането на венчание в православна църква между православни и католици,  давайки пример за двойки от смесени бракове, чийто деца са възпитани в православна традиция.