„Последните неща” в Откровението на св. Йоан Богослов

„Последните неща” са представени някак различно от св. ап. Йоан в книгата Откровение, последната книга от Новия Завет. Св. ап. Йоан пише по различен начин, защото по различен начин е получил истината. Той не просто пише книга, основана върху определени източници. Пише онова, което е съзрял във видения или получил чрез благодатно вдъхновение. „Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба… Щом Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв… След това погледнах, и ето, врата отворени на небето.. и ето, на небето стоеше престол…” (Откр. 1:10,17; 4:1,3). Всяко видение е самостойно и носи свое собствено послание. Чрез всички тези образи Христос говори за тайнствата на Божията воля спрямо Църквата и света (Откр. 1:1; 2:2-7; 5:1-5).

Заточен на остров Патмос заради словото Божие, св. Йоан, осенен от Светия Дух, имал видения на символни сцени, които показват, тълкуват и разясняват ставащото или онова, което има да стане в живота на Църквата (Откр. 1:1-11). В познати образи от Стария Завет и от настоящото положение в Църквата св. Йоан вижда и ни описва борбите на Христовата Църква срещу многобройните злини и битките между Божието царство и световните царства. Зад образите на звяра и блудницата например стоят гоненията от страна на политически и религиозни противници на Църквата, най-вече Римската империя. Зад тези противници винаги се крие древната змия, змеят, дяволът, самият Сатана, който мами народите и ги обръща срещу Църквата.

Основополагащата идея на книгата Откровение е вярата, че Христос е Агнецът, принесен в жертва заради нас. Онзи, който разпечатва книгата, е царуващият, когото почита и комуто се покланя Църквата на небето и на земята (гл. 4, 5, 6, 12, 19). Господ Христос, принесеният в жертва Агнец, предвожда в боя Своите войски, светиите на Църквата. Оръжието им е тяхната вяра в Божието слово – дори до саможертва. Кръвта на Агнето, Христовата жертва на Кръста и Възкресението Му им дават сили; победата над врага е сигурна (Откр. 6:2; 12:11; 19:17-18). Христологията в книгата Откровение, която поставя ударението върху Христос като като жертвения Агнец, е най-могъщото свидетелство за силата на Кръста за спасяването на света, както го е преживявала Църквата. Кръстът, Възкресението, Пришествието, всички ясно показват пълното самовластие на Христос (срв. 1 Кор. 11:26).

В първата глава на последната по ред новозаветна книга св. ап. Йоан говори за произхода на своето откровение. Източникът на откровението е Самият Бог, но Христос е този, който, чрез ангел, разкрива на св. Йоан нещата, които трябва скоро да станат. Христос, второто Лице на Светата Троица, винаги е Посредникът между Бога и света. Във втората и третата глава св. ап. Йоан има видения относно съвременното духовно състояние на Църквата. Христос увещава водачите на църквите да устояват във вярата и обещава награди на побеждаващите. Тези обещания се споменават из цялата книга и особено в глава 21 и глава 22. В глава 4 и глава 5 св. ап. Йоан е в небето духом и му се явяват небесни видения. Подобни видения имаме в Стария Завет (виж Ис. 6:1; Йезек. 1:1 и др.).

Той вижда Божия престол в цялата му слава. Около престола има двадесет и четирима старейшини и четири живи същества, които представляват Църквата на Стария и на Новия Завет и света, и те хвалят Бога Създател. Между тях и престола е застанал Христос като Агнеца, принесен в жертва, заклан за нашето спасение. Картината означава тайнството на нашето спасение в Христа. До Божията десница има книга, която е запечатана със седем печата. Никой не може да отвори, да разбере, нито дори да погледне книгата. Само Христос Победителят може да я отвори; само тайнството Христово може да хвърли светлина върху книгата. Книгата трябва да символизира вечната Божия воля за съдбините на света и онова, което има да става с него, както духом го вижда св. ап. Йоан в главите 6-20. Христос, който разпечатва книгата, е центърът и владетелят на историята и на света. Той е жив и продължава докрай делото за спасението на света.

Видението в 4 и 5 глава е наистина величествено. Бог, Създателят и Владетелят на всемира, е там в сиянието на престола. Христос, чрез Когото се осъществява спасителният план, е там като Агнето, заклано за спасението на света. Цялата Църква и целият свят, на небето и на земята, прославят Бога и Агнеца, който бе принесен в жертва за греховете на света. Бог Отец и Христос са неразделими (но и неслитни), и Църквата ги прославя заедно (Откр. 4:9; 5:8-14). Св. ап. Йоан е зърнал това видение в (Откр. 1:10), а 4-а и 5-а глава се смятат за първообраз на Божествената литургия, където едната Църква Божия изживява блаженството на спасението. В нашето поклонение земя и небе, време и вечност стават едно вечно настояще в Божието присъствие.

Величественото видение, които се явява на св. ап. Йоан в 4 и 5 глава, ще бъде главната утеха за него и за борещата се Църква, а и уверение за окончателната победа. Бог и Христос имат власт над историята, истината и любовта ще надделеят, а злото в крайна сметка ще изчезне от света (Откр. 20:10) и на света ще настане нов живот, сътворен и спасен от Бога в Христа (Откр. гл. 21-22).

В шестата глава Христос отваря първия печат. Св. ап. Йоан вижда Христос като величествен Победител. В книгата Откровение само Христос е Победителят (виж Откр. 19:11; Йоан16:33). Тук първият конник трябва да представлява Христос, Църквата с Евангелието, готова да се възправи срещу идващите след него конници на разрухата, които представляват светски сили. Това е темата на цялата книга Откровение: борбата на Църквата и нейната победа над злото чрез силата на Христовата кръв. Св. ап. Йоан вижда други бесовски сили, противопоставящи се на Христа, които носят скърби на света и на Църквата. Той представя драматично борбата между Църквата и враговете ѝ във вид на войни. Природните бедствия са описани като Божии наказания за враговете на Църквата. Същият мотив, гонението срещу Църквата и наказанието над гонителите ѝ, се повтаря в глави 8-19, с различни образи.

В главите от 6 до 18 Христос отваря седемте печата на книгите. В различни символни сцени виждаме съдбата на Църквата в хода на вековете. Историята на Църквата е духовна борба за Христовото дело, сбъдването на Царството Божие, победата на доброто над злото на земята, на Христос над Антихриста, дявола.

Христовата войска се състои от светиите на Църквата, вярващите. Силата им е в кръвта Христова; бронята им е Божието слово. Войската на Антихриста се състои от светските сили, главно Римската империя, символизирана от двата звяра и блудницата (Откр. 11:7; 13:1-17; срв. Дан. 7:11-12)

Въпреки суровостта на образите, цялата книга Откровение е написана, за да носи утеха и насърчение на верните, които се борят да запазят вярата в Христа жива, напук на огромната скръб, която преживяват. След всяко гонение книгата представя образ на утеха за верните (виж Откр. 7:9-17; 10:1-11; 18:20). Тези образи са потвърждение за победата на Църквата. Те успокояват борещите се християни и им помагат да бъдат „верни до смърт” и да получат венеца на живота (Откр. 2:10-11).

Всички събития ни приготвят и насочват към края, Пришествието на Христос. Пришествието идва като съд за враговете на божествения план и утеха и награда за борещите се вярващи. Идващият съд е представен във вид на войни и наказание за враговете, изпълнявано от Бога или от Христа, което води до окончателната победа над самия Сатана. Там ще имаме края на настоящия план за спасение, края на вселенската драма на историята и началото на вечно блаженство в царството на Бога.

Заключителният сблъсък със злото е представен в глави 19 и 20. В откъса 19:11-21 е дадено обобщение на главите от 6 до 18. Образът е много силен. Христос се появява в своето величие като Цар на царете, Господ на господарите и Съдия на всички. Войната се води от звяра и лъжепророка. И двете са оръдия на Сатаната, които представляват политическата и религиозната власт на Рим (Откр. 13:1-18). Изходът от битката е предопределен. „Звярът биде хванат, а с него заедно и лъжепророкът…” (Откр. 19:17-20). По този начин враговете на Христос и Църквата биват напълно унищожени.

В този момент вселенската драма достига своя край; враждебните сили вече са хвърлени в огненото езеро и човек би очаквал завършека, Пришествието. Св. ап. Йоан обаче представя три допълнителни сцени, които приключват с още един пряк сблъсък със Сатаната и окончателното му осъждане (Откр. 20:1-10).

В първата сцена виждаме един ангел да връзва Сатаната. В 9:1-2 видяхме Сатаната да пада като звезда на земята. Кладенецът на бездната се отвори и се появиха различни видове злини. Бездната се смята за обиталището на Сатаната (виж Лука 8:31). Ангелът връзва Сатаната без съпротива. Самото това мълчаливо действие говори за тайнствената сила на Христос над Сатаната (виж Мат. 19:28-29; Йоан 12:31). В глава 12:4-9 виждаме първото падане на Сатаната. Трябва да кажем, че той загуби битката на небесно равнище, като не успя да погуби мъжката рожба, която се бе издигнала до небето. (В образа навярно можем да видим раждането на Христос и преследването срещу майката и детето от страна на Ирод в Мат. 2:7-18). Това Дете е Христос, Който надви Сатаната чрез Кръста и Който бе възкресен и се възнесе на небето, при Бога и до Неговия престол. Тази сила на Кръста обвързва и възпира Сатаната. А с вяра в Христа и в силата на кръвта Му, светиите постигат победа в борбата си срещу злото (Откр. 12:11). За верните дяволът наистина е завързан. Благодатта от Христовата жертва на Кръста опрощава и освещава светиите, съединява ги с Христа и ги прави непобедими Христови воини срещу Сатаната (Откр. 12:11; Рим. 8:31-39).

Сатаната бива обезсилен за хиляда години, тоест, за значителен отрязък от време. Числата в книгата Отровение винаги са символични. Само Бог знае действителната продължителност на този период.

В едно друго видение, свързано с предишното, св. ап. Йоан вижда верните в тяхното блаженство (Откр. 20:4). Видението съдържа престоли и хора, които седят на тях с властта да съдят. Кои точно са седналите, това св. ап. Йоан не ни казва. В Откр. 4:4 двадесет и четиримата старейшини, представляващи Църквата, седят на престоли. Нещо подобно е обещано от Христос на апостолите и на епископите (Мат. 19:28; Откр. 3:21; 1 Кор. 6:2). Най-вероятно то се отнася за всички онези вярващи, които са освободени от силата на Сатаната и които ликуват в блаженство.

„Видях и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради словото Божие, и ония, които се не поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си” (Откр. 20:4).

С простия съюз „и” св. ап. Йоан отбелязва, че в това видение е видял и душите на мъчениците. (Той не казва, че онези, които са седнали на престолите, са мъчениците, а че те са включени в тях). Това ни показва, че Църквата наистина е църква на живите и на мъртвите, небесни и земни, победоносни и воюващи, една Църква, всичките вярващи – съединени в едно цялостно и завършено тяло, с определен брой от 144 000 запечатани (Откр. 7:3-9; 14:3-5).

„И даде се тям съдба”. Видението не казва кого съдят и как съдят. То само представя Христос като образ на Църквата. Съденето принадлежи на Бога. Християнинът не съди никого (Мат. 7:1; Рим. 14:4-5). Отсъждането по-скоро ще бъде според делата ни. Християните могат да съдят света само с добрите си дела (Мат. 5:14-16). Блаженството на светиите съди и учи света, особено враговете на Църквата.

„Те оживяха (живяха в някои преводи) и царуваха с Христа през хилядата години”, дотогава, докато Сатаната остава вързан. Къде живеят и къде царуват не ни се казва. Това, което можем да разберем, е, че св. ап. Йоан е видял светиите, героите на вярата, да живеят и да се наслаждават на блаженството в Божието царство; а за св. ап. Йоан всички вярващи са мъченици-свидетели, какъвто е бил и той самият. Ще видим блаженството в неговото съвършенство в глави 21 и 22.

„Останалите пък от умрелите не оживяха, докле се не свършиха хилядата години” (Откр. 20:5). В тази трета сцена другите мъртви, тоест, душите на невярващите, за разлика от душите на светиите, не са живели през този отрязък от време. Те не са били достойни да имат дял в блаженството, в един живот в присъствието на Христос. Невярващите, дори когато са живи, всъщност са духовно мъртви (Откр. 3:1; 19:21; Лука 16:23-26).

Св. ап. Йоан назовава това явление „първото възкресение”, един вид възкресение преди всеобщото възкресение (Откр. 20:5-12). Текстът обаче не показва възкресение; то само казва, че душите на светиите присъстват и участват в блаженството на Божието царство.

„Блажени и свети” са онези, които имат дял в първото възкресение. Те не се боят от втората смърт – наказанието в огненото езеро, което е окончателното разделение от Бога и което ще стане в края на хилядата години (Откр. 20:14-15). Те вече са преминали съда (виж Йоан 3:18; 5:24-29; 11:26). Онези, които живеят с Христа в сегашния живот, не се страхуват от разделяне от Христос при Пришествието (виж Рим. 8:38-39; Фил. 1:23). „Те ще бъдат свещеници на Бога и Христа и ще царуват с Него хиляда години” (Откр. 20:5; срв. 1:6; 22:5). Това е сигурността на вярата, че страдащите сега християни определено ще споделят с Христа благословенията на Царството Божие за „хиляда години”, тоест вечно и завинаги. I www.goarch.org

Превод: Константин Петров