За магаретата

Многообични ми българи,

Имам към вас две основни обвинения, за които носите църковна вина: Първото е, че във вашата скорошна история не сте явили старци, и второто е, че ви липсват здрави духовни рецептори, доказателство за което е пълната липса на диалог във вашата Църква. Първото е духовно явление с огромни негативни последици, което по принцип би трябвало да занимава денем и нощем всеки, който се интересува от Църквата.

За мен това е толкова сериозен проблем, че липсата на старци би могла да оспори православността на една поместна Църква. Христос ни казва: "ако искаме да преценим едно духовно явление, за да установим дали то е здраво или болно, да гледаме плодовете му. И от качеството на плодовете, може безпогрешно да преценим и дървото". Ако обаче дървото, дори да има в изобилие философия, въпреки богословието си и практическата дейност не принася в плод духовни личности, тогава това дърво е подозрително. Каква Църква сте вие без плодове? Как може да докажете православността си, но и това, че притежавате мистичната сила на Православието, когато не може да покажете съответните плодове?

Свети Йоан Златоуст казва, че празникът на Всички светии е поставен една неделя след празника на Светия Дух, защото тези светци доказват присъствието на Светия Дух в Църквата.

Преданието на Православната църква е живо, но то остава живо, докато намира живи изразители. И когато тези изразители липсват, тогава нишката се прекъсва, Преданието се умъртвява и се превръща в сбор от канони и архивиран материал, с основна цел наказанието на нарушителите и защитаване правата на Бога. Вместо нежни отци, каквито са старците, когато те липсват, на тяхно място се появяват разпоредители на Христовата власт. Основната им характеристика е теокрацията, липсата на съчувствие и строгото спазване на буквата на закона. Евангелието вместо на бъде радостна вест на утешение и надежда на боледуващия и разочарован днешен човек, става инструмент в ръцете на клирици без милост за масово производство на виновни съвести. Една друга последица от липсата на старци е, че празното място, което те оставят, се запълва от лоши образци и изкуствени подражатели, било то местни или внесени отвън.

За народ, който няма старци за духовни ръководители, така че да бъде правилно ориентиран и ръководен, е неизбежен не само духовният, но и във всички други измерения упадък. Изпълва се с религиозни, но и друг вид суеверия и потъва в страхове, за които няма причина. И най-лошото е, че остава незрял и свързан от незнанието и полузнанието си и така става лесна жертва на всяка силна и амбициозна личност, която се появява в живота му. По някакъв начин с него се случва това, което станало и с негрите в Африка, които се очаровали от мънистата и стъкълцата на европейците и давали златото и бисерите си, само и само да ги придобият.

Старецът, освен човеколюбие и любов, упражнява и власт. Според степента на неговата святост, се увеличава и духовната му власт. За една само негова дума хората са готови да скочат и в огъня – поради факта, че близо до него те се обновяват и освобождават от нещастието и разрухата си, защото добротата и мекостта му смекчават сърцата им и те чувстват натиска на непреодолима потребност. Искат от цялата си душа да направят нещо и да докажат любовта и предаността си към него.

Горко, ако тази власт попадне в ръцете на изкуствени старци. Разрушително е не само за Църквата, но и за цялото общество.

Старците разпръскват около себе си благодатта на Бога и тяхното присъствие, често пъти мълчаливо и незабележимо, става извор на сила и възраждане на много сърца. Показателни са два случая от Геронтикона:

Първият с монаха, който ходел от време на време при свети Антоний Велики, сядал срещу него и го гледал в очите и лицето. И когато след 3-4 пъти свети Антоний попитал: "Никога ли няма да ме попиташ нещо?" – той отговорил: "Стига ми да те гледам и получавам това, което искам".

Вторият се отнася за съвета, който един авва дал на един млад монах. Когато монахът помолил стареца да му помогне да се освободи от коравосърдечието си и да придобие страх Божий, той му отговорил: "Потърси някого, който притежава това, което търсиш. И когато го намериш, стой с него 6 месеца. От това как живее той, ще откриеш тайната, как е получил тези харизми".

Старците са лицата, които имаме нужда да наблюдаваме, за да се надигне и у нас стремеж да станем като тях. Приближавайки се до тях и живеейки с тях, ние също ставаме съпричастни на някакво макар и слабо духовно състояние.

Но не само старците предават около себе си благодатта и Божиите дарове. Народът също, когато остане без духовно утешение, се обръща в нуждата си към Бога и настоява за утоляване на своите глад и жажда. И в София, и във Варна и на други места има избрани сърца, които с очакването си не само трогват Бога, но и раздвижват небесата. Със сигурност Бог ще се съжали над тези сърца и ще чуе някога молбата им, и ще яви истински и действителни духовни отци, които не само ще ги обичат и утешават, но и ще жертват всичко заради тях. Поради липса на местен материал обаче Господ се принуждава да внесе такъв отвън. Но тъй като истинските духовни старци освен утешение и ликуване, създават скръб и крушение в сърцето, наранявайки егоизма на хората, докато подражателите ласкаят и изтъкват "добродетелите" на вярващите, неминуемо пътят на една възраждаща се църква минава през огън и желязо докато приеме и оцени истинските изразители на своята вяра. Следователно проблем със страшни негативни последици е липсата на старци за една Църква.

Колкото до пълната липса на диалог в църковното ви пространство, това бих могъл да си го обясня, но не мога да го оправдая и извиня. За който е прекарал няколко десетилетия в тези среди, обяснението е просто. Обществото се движи с влак с 80 км. в час, докато Църквата, бидейки традиционалистка, остава да се движи със стария вид парни локомотиви, със скорост 40 км. в час. И когато обществото живее в 2002 г., Църквата е в 1960, когато, както е известно, диалогът и изказът са забранени. Но колкото и естествено да е закъснението във времето вследствие на употребата на традиционния парен локомотив, това явление не престава да предизвиква гняв у живеещите в Църквата.

Църковната история е показала неоспоримо, че Църквата е място, където намират своя комфорт посредствени духове и че е идеалният изразител на тази посредственост. И това става по някакъв абсурден начин, въпреки че Христос е бил толкова голям революционер, каквато е била неминуемо и всяка истински духовна личност, тъй като истинската свобода е винаги необвързана от всяка компромисност и от всяка обществена и църковна рамка. Затова наистина е достойно за удивление как Църквата, която е тяло Христово, се намира в такова противоречие със своята Глава и как се е превърнала в огромен резервоар на консервативност, отстъпчивост и формализъм.

Църквата като организация винаги е избягвала революционния характер на свободата и е възприела търпението, пораженчеството и компромисността. Тогава обаче нейната роля поемат други, и се получава така, че лоши и страстни личности безчинстват в обществото, но и в собствените й среди.

Църквата е разсадник, в който се отглеждат различни видове растения. От голямо значение е работата на градинарите. Ако са хора уплашени и несигурни, те превръщат разсадника в оранжерия, покривайки го със защитни стени и създават вътре в него една изкуствена атмосфера на святост и фантасмагорична добродетел. По този начин разсадникът става производител на комплексирани и изплашени личности. Ако расоносците-градинари бяха духовно здрави, щяха да оставят разсадника си непокрит. Не защото не осъзнават опасностите, които заплашват растенията, но защото искат да ги оставят изложени на животворящата свежест на Светия Дух, с която се освежава и развива всичко живо. Вършейки това, те изпълняват и своята главна мисия, която е горещо да умоляват Бога да пази новонасажденията от студа и градушката.

Истински духовното пространство работи само при условие, че убеждава личностите, които се намират в него. Болното – налага доброто и добродетелта, без да го е грижа дали убеждава хората. Главната разлика се състои в това, че духовно здравите учители, призваните от Бога, учат народа Му с Христовата любов и със свободата на Светия Дух. Другите, лошите образци и самозванците, тъй като нямат присъствието на Светия Дух в живота си, единственото, което могат да предложат като метод на духовен живот е предпазването, ограничаването и вкарването в кошарата. Центърът на техния живот и учение става дяволът, който като ревящ лъв обикаля около кошарата, където овцете уплашени се прибират. И овцете се чувстват "напълно щастливи" в "сигурността" и "защитата" на кошарата, тъй като вече не са изложени на никаква опасност, а пастирът им е още по-щастлив като чува блеенето на овцете си и може безпроблемно и да ги стриже, и да ги дои.

Пастирят ще се възпротиви: "Но нима Христос не представя в Евангелието Църквата по този начин? Овцете събрани в една кошара?" Има обаче една дума, която придава съвсем различно значение на тази теория. Христос казва, че неговата овца "влиза и излиза и паша ще намери", т.е.излиза извън кошарата, пасе, познава света, върши работата си и вечерта се връща в кошарата, докато в "кошарите" на неистинните духовни отци овцете само "влизат" и никога не "излизат". И естествено, след като изядат всяка свежа трева вътре в кошарата, след това се задоволяват със сухото сено, което ще им носи пастирят.

Здравите духовни отци се отнасят към чедата си по съвсем различен начин. Преди да посадят добродетелите, те се опитват да направят земята плодородна, преоравайки дълбоко сърцето на вярващите. Основната им цел е да извадят на повърхността скритото съдържание на сърцето, изхвърляйки ненужното и оценявайки или оздравявайки даруванията на всяка личност. Единственото, което никога не ги интересува, е колко са около тях и дали броят на овцете нараства или намалява. От личен опит те знаят, че това духовно преораване малцина го издържат, и това, че някои се отдалечават от тях, когато тези процеси започнат, е доказателство за истинността и честността на духовника им.

Здравите духовни отци създават и изискват диалог, като израз на оздравяването на личността. Човек, който се страхува да говори, как ще извади онова, което е в сърцето му, и как ще се оценят даруванията му или как ще се изцелят комплексите му? Тези старци, когато виждат една личност да не може да вземе позиция по духовни проблеми или църковни събития, клатят натъжени глава, защото трудът им не е дал плод и главно затова, че лицата, заради които са се трудили и в които са вложили много, вероятно се оказват болни от духовен монголизъм и следователно са негодни за всяко духовна съвместна работа. Някога, в скита на Карея, седяхме около един уважаван старец, който ни направи следната забележка:

– Защо, чеда мои, имате мнение за всички политически и обществени въпроси, а за духовните събития не може да различите здравото от измамното? Това не ви прави чест.

Още помня, че погледът му криеше болка и някакво излъгано очакване.

За да започне диалогът във вашата Църква обаче бе нужно да се извършат някои подготвителни работи и Господ промисли да покрие тази празнина и да скъси времето чрез присъствието на двама монаси.

Хилядолетната история на Атон е доказала едно нещо: Че много духовни монаси са излизали оттам, но двама гръцки монаси, които да са на едно мнение, никога. Този съвет ми го бе дал старецът с болка:

– Моля те, отче Михаиле, не отивайте по двама-трима да говорите някъде, защото няма да сте съгласни никога помежду си.

И ето че в София двама стари монаси спорят по духовни въпроси, като всеки се позовава на своето монашеско предание, за да докаже позицията си. За мен това е най-добрият дар, който би могъл да ви направи Господ – разногласието на монасите да се превърне за вас в материал, с който да строите нова църковна реалност. Битката се очертава тежка, защото и двете магарета, който участват, са силни в нея – и светогорското, и коринтското магаре. Необходима предпоставка, разбира се, за да стигнете до верни изводи и да оцените новия материал, е да се запознаете с книгите, които е написал всеки един.

А сега ще трябва да отговорим и на следния въпрос: "Това, което казваш, може и да ни убеждава, но до този момент само теоретично. Има ли нещо по-реално, по което може да установим кое от двете магарета казва истината?"

Да, има такъв начин, но за да направите вярната преценка трябва внимателно да следите ушите на магаретата.

Естествено е идеалът на човека да отстои от действителността, но при духовните явления растоянието между живота и идеала трябва да е много малко, защото иначе се превръща в измама. Светците ни съветват нещо много полезно: "Грижи се винаги да изглеждаш по-малък от това, което си, защото, както казва св. Нил Мъдри, пропорционално на това, колко далеч си от своята истинска реалност, те завладяват демоните." Следователно ако търсим някоя здрава духовна личност, трябва да поставим едно условие: тя трябва да въплъщава непосредствено и почти изцяло своите теории.

. С други думи, очите, поведението и най-вече онова, което излъчва, изразяват духовното измерение на човека. Духовният факт предизвиква винаги ентусиазъм, оптимизъм, прилив на сила и свобода. Следователно този, който е причастен на някакъв духовен феномен, трябва да притежава и тези характеристики. Другият, който копира поведението и думите на истински духовния човек, може да успее в това само за кратко, защото фалшивата усмивка и изкуствената учтивост в един момент престават да убеждават. Ако видите следователно някого, който винаги говори с ентусиазъм за духовните явления, дори когато те са отдавна познати в Църквата, то тогава е твърде вероятно той да е истински духовник. Ако някой обаче говори същите или подобни неща, но присъствието му излъчва отегчение, неловкост и подтиска, то не му се доверявай никога: той е подозрителен.

А сега за ушите на магаретата като доказателствен факт.

В Кайро, в Синайския метох, възникна проблем. Кучето на метоха, на име Фокс, което бе голямата слабост на тамошния иконом, ухапа три госпожи от гръцката общност. Когато слязох в Кайро (430 км. от Синай), госпожите дойдоха да ме видят и да ми обявят строгото си решение:

– Ако Фокс ухапе още някоя жена, ще доведем полицая да го убие.

– Извиках йеромонаха и му казах в присъствието на госпожите:

– Ако Фокс ухапе още някоя госпожа, ще извикам полицая да го убие. Отговорен съм за манастира и това е решението.

И госпожите допълниха:

– В гръцката община казваме още нещо, отец Михаил: това, което не може да направи някой Синаитски отец, кара да го прави Фокс!

Изглежда Фокс взе насериозно заплахата, защото следващия път ухапа един египтянин. Учудващо е как успя да скочи двуметрова ограда, за да изпълни мисията си. Египтянинът, Амир, се появи при мен сериозен, смутен и изплашен.

– Абуна, идвам от доктора. Всеки ден в продължение на 40 дни ще ходя да ми прави инжекция, тооолкова голяма! Но докторът ми уточни, че дали ще живея или не, зависи от това дали ще живее кучето или не. "Ако кучето умре, – ми каза, – нямаш надежда. Ще ходиш всеки ден и ще гледаш внимателно ушите на кучето. Ако видиш, че увисват, лоша става работата".

Когато по обяд се появи Амир, се пошегувах с него.

– Дойде да попиташ за здравето на нашето куче?

– Абуна, – извика той възмутен. – Не се шегувай с мен! Много е сериозен случаят. Ако кучето днес е с клепнали уши, загубен съм.

– Ами ако не е в настроение днес, – попитах, – и затова ушите му са клюмнали?

– Не ме обърквай, моля ти се! Не ми говори такива неща!

Отидохме заедно и Амир с голямо внимание проучи ушите на Фокс. В крайна сметка в продължение на 40 дни Фокс държа ушите си изправени и така Амир оцеля.

Следователно, ако ушите на магарето са изправени, динамични и смели, това е признак на живот.

Считам обаче, че е нужно да допълня в този разказ и края на Фокс. Трагичният край на кучето настъпи в деня, когато бяхме слезли с владиката на Синай в Кайро. Тъй като то бе продължило славната си кариера, хапейки и съседите, някои от тях му устроили клопка, примамили го извън метоха и го убили. Сутринта, когато йеромонахът-иконом откри, че Фокс липсва, започна да вика на своя арабин-помощник:

– Бре, Фаузи, къде е Фокс? Искам да видя Фокс веднага! Веднага излез и доведи Фокс тук, защото ще стане страшно!

Фаузи изтича, за да изпълни заповедта. Виковете ни накараха да излезем с владиката на балкона. След малко се появи Фаузи, видимо смутен.

– Абуна, – обяви той с тъга на иеромонаха, – лоша работа. Трябва да са откраднали Фокс и по всяка вероятност са го убили.

Йеромонахът изпадна в страшен гняв:

– Какво говориш, бе Фаузи? Че са откраднали Фокс, а ти си спял? То е все едно да ми кажеш, че са откраднали владиката от стаята му и са го екзекутирали, а ти си спял и нищо не си чул!

И той посочи с две ръце към владиката, за да стане по-нагледен. На това място се намеси владиката, за да овладее донякъде нещата.

– Да ме извиниш, отче, – каза той на иконома, – не мога да приема тази чест. За съжаление, за мен ти никога не би вдигнал толкова шум, колкото за Фокс!