Отворено писмо

Източник: сп. Мирна, бр. 7

До професор Анатоли Балачев, Богословски Факултет, Св. Неделя 19, София, България

Вие продължавате схизмата в същия дух, в който я и започнахте – като нагаждане към политическата конюнктура, с подкрепата на политическата власт в страната, която търси да вземе контрол върху Църквата чрез главозамаяни духовници-властолюбци. Вместо да вдигнете кръстоносен поход за деполитизация на Църквата, вие се главихте за аргати на политически сили, които, с извинение, дори не изглежда да са от българско потекло и с православно християнско съзнание. Вашият „Синод” го назначи правителството на 25 май 1992 г. – нещо осъдено от ХХХ Апостолско правило. Вас ви крепи СДС, на който служите като чиновници на римски императори и ви водят сили, които са врагове на България, врагове на Православието и врагове на БПЦ, вкоренили се на високо място в държавата.

Иначе не може да се обясни как се случи така, че вместо някой виден представител на властта – тази чест принадлежеше на Президента на републиката – да се яви пред Събора на Вселенската Православна Църква в столицата (чест, която в 325 г. Константин Велики не отмина), те изпратиха там един оберпрокурор – Директора на вероизповеданията, да апострофира Патриарх Максим? Как се случи така, че вместо да отдадат чест на високите гости на България – Вселенския Патриарх, Александрийския и Антиохийския патриарси и Руския Патриарх (да не споменавам Румънския, Сръбския и други патриарси и архиепископи), като удостоят с присъствието си банкета, който им беше даден, те оставиха да бъдат представлявани там от един разсилен на селско кметство – Председател на Комисия за човешки права и религиозни въпроси в парламента? Скъсаха си подметките да тичат до Рим – и Стоянов, и Кавалджиев – за да молят Папата да ги посети в България, а когато целият синклит на Православната Църква, на която БПЦ е член от самото ни зачатие като народ, се събра на Поместен Събор в столицата на България, те счетоха за държавен акт от първостепенна величина да игнорират това историческо събитие.

Ако някой се заеме да прочете цялата правителствена преса на вашите политически приятели и събере цял том от злостни нападки, присмехулство и деградация на БПЦ и българското духовенство, то читателят ще ахне от почуда как онези, които уж бяха защитници на Църквата през тежките години на комунизма, сега са надминали с хиляди километри и най-злостните атеистични подигравки на комунистите от миналото, когато вие, българското духовенство, бяхте не друго, а „поп-кръстювци и подлеци”, „дембели, лицемери и търбухо-угодници”. Вие сте млади и не знаете какво беше преди 1944 г., но ние по-старите помним тези времена и като ги сравняваме с това, което вашите душеприказчици в правителствената преса вършат с Църквата и духовенство днес, неволно се питаме: „Господи, Господи, ние ли Ти се молихме криво или Ти ни криво разбра?” Та в такава компания сте се намерили вие днес и не можете да разберете на кой дявол сте се заели да служите. Или си мислите, че всичко това се отнася до духовенството от другата страна? То се отнася и до вас, до цялата Църква и духовенство. Има една приказка: „Волът рови – на гърба си хвърля”. Та и вашата работа е такава. Как не можете да разберете в какви ръце сте попаднали и на чие хоро играете? Та нали и вие претендирате да сте Църква на Бога?

В статията в „Стандарт” шикалкавите по въпроса за разкаянието ви и се мъчите да включите в греховете си цялата Църквата. Това нито исторически е вярно, нито канонически е оправдано. Много добре знаете, че Методи Спасов ви създаде, като,

без да споменава чл. 12 от Закона за вероизповеданията на комунистите (обявен от Конституционния съд на 11 юни 1992 г. за неконституционен), буква по буква по процедурите, предвидени в този член, на 9 март и на 25 май уволни и Патриарх, и Синод и постави Пимен на власт. Там е вашият грях и там е оправданието на Максим. Вие се отлюспихте от Църквата, не Църквата от вас. Вие сте назначени от държавната власт. Прочетете декрета на Методи Спасов от 25 май 1992 г., за да се уверите в това. Пък аз ще ви цитирам ХХХ Апостолско Правило:

Ако някой епископ си послужи със светските власти, за да получи епископска власт в Църквата да бъде низвергнат и отлъчен, както и всички, които се съобщават с него.

Вие имате големи специалисти по Църковно право. Може би те ще ви посочат в какво нарушение на каноните сте изпаднали. Ако техните обяснения не ви допадат, вероятно ще потърсите компетентното мнение на Директора на вероизповеданията. Във в.„Неделник”, публикуван в Ню Йорк от вашите приятели, от 12-18 октомври 1998 г., стр. 7, този господин се е съгласил, че каноните „на нашата православна Църквата безспорно трябва да се спазват, те са фундаментът”. Но той е поставил едно условие: „Те не могат да бъдат заложени срещу единението на Църквата”. Ето ти тебе класическа мъдрост: Каноните подривали единството на Църквата! Сякаш Светите отци на Шестия Вселенски събор, които утвърдиха апостолските правила и отците на всички Вселенски събори, които са съставяли каноните, са ги писали и залагали, за да рушат единството на Църквата. Вие, богослови и свещеноначалници, трябва да избирате кого да следвате, кой да ви тълкува каноните на Църквата – Кормчията или Директорът на вероизповеданията.

По-нататък г-н Младенов се е забъркал в една каша, от която е излязъл с политическите си предразсъдъци и лъжи по адрес на Патриарх Максим, на Всеправославния събор и със своеобразното му неразбиране на църковните работи. Той упреква архиереите на Св. Синод, че пет-шест години говорили „непрекъснато за тези канони” и ги слагали „като главно препятствие за единението”. Той инсинуира, че щом каноните били пречка за единението, те трябвало да се захвърлят в коша за смет. Не зная дали вие, като църковници, които са се клели да спазват тези канони, приемате едно такова тълкувание. Ако вие, заедно с Директора на вероизповеданията, заемете позицията, че каноните трябва да бъдат анулирани в интерес на единението, то вие основавате нова, неканонична Църквата в България.

Младенов е осъдил Всеправославния събор в София, понеже светейшите патриарси и архиепископи заложили „противоречия”. Съборът само поставил началото. Устройството на БПЦ можело да бъде решение „само на българските архиереи”. Но когато става дума за български архиереи, той ги разделя на две групи. Хората на Дядо Максим се страхували, че ще загубят властта; че Максим не можел да реши вътрешните въпроси и затова свикал Всеправославния събор; същите архиереи по тези причини отдалечавали църковно-народния събор; че когато избухнала януарската революция, позицията на Максима била „едностранчива”, когато в същото време схизматичните архиереи тръгнали с „народа”; че „правителството не може да няма симпатия към тези хора, които бяха с народа си в тези дни”.

С тези свои изявления Директорът на вероизповеданията в България въвежда нов канон в църковното право на Православната Църква: симпатията на правителството към хората, участвали в неговите политически акции е достатъчно основание да бъдат канонизирани като иерарси отлъчени от Църквата духовници. От това следва Църквата да захвърли каноните и на тяхно място да постави политическите пристрастия, истински или измислени, на г. Младенов. Що се касае до максимовите „хора”, те от години ежедневно удрят шамари на Патриарх Максим (ако ни е позволено да употребим езика на Неделник) и хулят архиереите му на всеки път и кръстопът, и им се сърдят, че не ги последвали (ако въобще този въпрос трябва да се поставя в тази форма) по време на януарските събития. Младенов уверява света, най-малкото читателите на Неделник в чужбина, че Максим не бил пожънал победа. Макар да бил оставен като признатия патриарх, то той бил оставен „да виси”. Но актовете на Събора, разпространени по Интернет, разказват съвсем друга история. Младенов или е патологичен лъжец, или говори по политическа поръчка. По-нататък казва, че решението на Събора не било балансирано, сиреч не признавало неговите „архиереи” за такива без тяхното покаяние пред патриарсите и архиепископите на световното Православие, та той се заема да балансира работите, да отстрани поставените от Събора „пречки”. Как ще се постигне това балансиране? Той предлага разрешението: „Трябва да се приеме устав на БПЦ, който да постави отношенията държава-Църква на една здрава основа… час по-скоро”. Така г-н Директора на вероизповеданията обезсилва „небалансираните” решения на Всеправославния събор и ги балансира, или ще ги балансира със свикан от него, или одобрен от него църковно-народен събор и Устав изработен под негов надзор. Йонко Панов, Антон Югов и Димитър Илиев биха му изръкопляскали от гробовете си.

Тук се налага една историческа справка относно уставите на БПЦ, специално там, където се касае за отношения между държава и Църква.

Екзархийският Устав от 1871 г., чл. 134 гласи:

След всяка четвърта година Екзархът заедно със Светия Синод и с Екзархийский Съвет са длъжни да свикват с дозволение на царското (султанското, бел. авт.) правителство пълномощни представители от всяка епархия и от цариградските български жители на общий народен Екзархийский съвет в който ще ся предлагат, разгледват и одобряват общите екзархийски сметки и ще ся поправлява или допълнява ако ся от опит покаже такава нужда, устав. (Христо Танчев, Екзархийский Устав… София, 1904, стр. 216).

Този член се повтаря почти дословно в Екзархийски Устав, приспособен в княжеството, одобрен от Св. Синод, приет от Държавний Съвет и Народното Събрание и потвърден с Указ на Негово Височество Князът от 4 февруарий 1883 г., под № 82. – чл. 105 (Вж. Танчев, стр. 343).

Но от 1871 г. до 1895 г. постановленията на двата устава не бяха приложени нито веднъж и никакъв църковно-народен събор не бе свикан. Между правителствата на либералите водени от Драган Цанков, католически възпитаник, и Стефан Стамболов – в остър конфликт с Църквата, се поведе дълга полемика за отношенията между Държава и Църква, като на едната страна бяха Св. Синод и Екзарх Йосиф, а от другата –правителствата на либералите. Тази полемика е обширно разгледана и обилно документирана с цитати от разменни становища от двете страни в книгата на Христо Въргов, Конституцията на БПЦ, София, 1920 г. Добре ще бъде ако вие и г-н Младенов се запознаете с тази полемика, за да разберете какво е било становището на Църквата по тези въпроси от онова време, и да не се чудите на нейното становище в наше време. Но с падането на Стамболов от власт, нещата скоро се промениха, и между правителство и Синод се постигна съгласие за новото устройство на БПЦ. Вместо чл. 134 от 1871 г. (съответно чл. 105 от 1883 г.), в постигнатото съгласие за нов устав се пропусна всяка идея за църковно-народен Събор, и вместо чл. 134/105 се появи чл. 180:

Никакво видоизменение или отменяне на настоящия устав и никакви други наредби по църковното управление в княжеството, противни на този устав, не може да се предприемат без предварително взаимно споразумение на Св. Синод с Министерството на изповеданията. (Курсивът мой, С. Р.) – Танчев, стр. 217.

Този Устав беше приет от Народното Събрание като държавен закон на 13 януари, 1895 г. С чл. 180 държавата призна правото на Църквата, на Св. Синод, да има първа дума по въпроси, засягащи църковното управление. От своя страна държавата се задължи да зачита тази независимост на Църквата по нейните вътрешни устройствени проблеми. Та ако г-н Младенов сега иска да се създава нов Устав на БПЦ, по силата на чл. 180, той не може да направи това без съгласието на Св. Синод. Но кой Св. Синод? По-горе вече посочихме, че назначения от Методи Спасов Синод е неканоничен по Канон ХХХ на Апостолските правила. Младенов, би трябвало да се съобразява с чл. 180, ако той още е в действие. Но в действие или не, този член отразява съвършено църковното православно учение за отношенията Държава-Църква. От времената на император Юстиниян (525-565) това учение е известно като „симфония” между тези две институции. Но този член престана да бъде в сила на 24 февруари, 1949 г. с прокарването на Закона за вероизповеданията от правителството на Коларов-Червенков. Но преди да говоря за тази фаза в развитието на държавно-църковните отношения в България, нека спомена за опита на правителството на Александър Стамболийски да отмени чл. 180.

Под натиска на либералните сили в Църквата и извън нея, Стамболийски внесе в парламента и парламентът одобри специален „Закон за изменение и допълнение на Екзархийския устав приспособен в царството”. (Вж. Първият Църковно Народен Събор в свободна България. Издание на Министерството на Външните работи и на изповеданията, София, 1921 г. В чл. 1 този закон „отменя” чл. 180 от 1895 г. и продължава:

Вместо него се възстановява съответния нему в стария Екзархийски устав (от 1871 г.) чл. 134 или чл. 105 (от 1883 г.). Св. Синод е задължен да свика …Църковно-Народен събор… (да) поправи и допълни Екзархийския устав…

Член 3 на същия закон постанови:

Задължава се Св. Синод в двумесечен срок да извърши всички подготвителни работи за църковно-народен Събор и да свика този Събор. Не направи ли това Св. Синод в казания срок, Министерският съвет с царски указ, свиква църковно-народния Събор в едномесечен срок.

Този закон определи и състава на проектирания църковно-народен Събор. Всичко това стана в нарушение на чл. 180 от тогава действащия закон-Устав от 1895 г., но правителството не се съобрази с него, не получи съгласието на Св. Синод и действува при откритата опозиция на Св. Синод. Съборът се състоя, в него взеха участие владиците от Св. Синод, той беше открит с дълга реч на Стамболийски, той изработи нов проекто-устав на Църквата, но този проекто-устав не беше никога узаконен, и след падането на земеделския режим – напълно забравен, освен това, че Св. Синод продължи да работи върху него, без някога да стигне до окончателна редакция, и без да получи подкрепата на последвалите правителства. Валиден остана чл. 180 от 1895 г.

Нещата се промениха с идването на комунистическото управление. Техните безобразия по отношение на Църква и духовенство не съм забравил и цели четиридесет години съм изнасял пред света. Няма да ги повтарям тук. Ще започна с правните им актове. С Конституцията от 1947 г. те отделиха Църкватата от държавата. С Конституцията от 1971 г. и с тази от 1991 г. това отделяне продължи. Моето схващане не е, че Църкватата и държавата не бива никога да се вместват една в друга. На 24 февруари 1949 г. комунистическото Велико Народно събрание прие Закона за изповеданията. Член 32 на този закон „отменя всички закони, устави, правилници и наредби, които му противоречат”. С това постановление Уставът от 1895 г. като Държавен закон, отпадна. Друг Закон-Устав на БПЦ никога повече не се представи в Народното събрание. С това отпадна и чл. 180 на Устава на Църквата. За тази „отмяна” Правителството на ОФ и комунистическата партия никога не поиска съгласието на Св. Синод. Но чл. 30 на същия закон постанови:

Всички въпроси свързани с …вътрешното самоуреждане и самоуправление на различните изповедания …се уреждат подробно със специални устави на всяко изповедание. Тези устави се изработват от ръководителите на отделните изповедания …и се представят за утвърждение в министерството на Външните работи в тримесечен срок, считано от деня на влизането в сила на настоящия закон. Министърът на Външните работи може да откаже утвърждение на Устава.

Три месеца минаха, но правителството не утвърди никакъв църковен устав. През м. август генерал Йонко Панов, завеждащ Държавна сигурност, отправи до Антон Югов съкрушителен доклад против Св. Синод с искания за чистка на владици и духовници в това „змийско гнездо”. Централен въпрос в този доклад беше въпроса за църковен устав, по който правителство и Синод не можаха да се съгласят. От страна на Синода борбата се водеше от Врачански Паисий и д-р протопрезвитер професор Стефан Цанков. Борбата продължи цели двадесет месеца. На 18 януари 1951 г. в Църковен вестник, бр. 4-5, стр. 7 се появи следното лаконично съобщение:

На 31 декември 1950 г. Св. Синод се получи, утвърден от правителството, новия Устав за устройството на Българската Православна Църква. Църковният живот у нас вече се поставя на устройствени начала, легнали в новия Устав и съобразени с нуждите и изискванията на времето. (курсивът мой, С. Р.).

Авторът на това съобщение е много пестелив в думите си. След „правителството” той би могъл да напише „представен от Св. Синод”, по смисъла и буквата на чл. 30 от ЗИ. Иначе всичко се изчерпва с думите „се получи” което оставя широко поле за предположения, като това например, че на Св. Синод е изпратен приготвен в Дирекцията на вероизповеданията устав. В своята цялост този устав повтаря във всичко уставите от 1871 и 1895 г., освен в главите за управителните тела на Църквата, където се постулира една система на избори, лесно поддаваща се на правителствени, политически и партийни манипулации. Този устав бе посрещнат с цветисти венцехваления от наложения от Антон Югов Неврокопски митрополит Пимен. В следващия брой на ЦВ, 6-7 от 1951 г. той пише:

Едва сега при народната власт, в дните на социалистическата народна република, нашата православна Църква се сдобива със свой Устав, който предвижда и позволява този исторически акт православната народна Църква да премине от екзархия към патриаршия. Принципите на този устав са напълно демократични… Народното правителство на нашата република изигра творческа и позитивна роля за неговото създаване. (Превод от английския текст запазен в архивите ми, правен по българския оригинал-препис, който съм загубил).

Като цитирам Пимен за Устава, нека ви цитирам и друго негово изявление. По случай рождения ден на Сталин, той писа в ЦВ, брой 44-45:

Най-великият гений и най-великият син на нашето време е Йосиф Висарионович Сталин… Сталин е велик водач, незаменим учител, велик баща, ценен приятел и гениален военен вожд…

А вашите покровители в СДС направиха този човек „патриарх”. Да ви е на хаирлия! Аз 40 години съм писал статия след статия в изобличаване на този комунистически натрапник. Надявам се разбирате защо посрещнах с отвращение назначаването му за наместник-председател на Св. Синод през 1992 г. и защо и до сега гледам на цялата ви политическа ръченица със същите чувства. Младенов се е разпуснал във хвалбите си за неговите архиереи, които били вървели с революционерите от януари 1997 г., предвождани от… Пимен! Но той май изглежда бие отбой със забележката си в споменатото интервю: „В никакъв случай не можем да кажем, че ОДС (не е казал СДС) изцяло поддържа позицията на дядо Пимен”.

Впуснах се в тази историческа справка по уставите на БПЦ по повод изявлението на Младенов, че Всеправославния събор в София заложил някакви пречки със своите решения, които трябвало да се балансират. Той продължава: „Трябва да се приеме устав на БПЦ, който да постави отношенията държава-Църква на една здрава основа. Имам голямо желание това да стане час по-скоро, за да можем да бъдем в помощ на Църквата”. Очевидно той не може да се върне към Устава-закон от 1895 г. по който се управляваше БПЦ от 1951 г., защото там ще се сблъска с чл. 180. Чл. 180 е израз на православната доктрина за отношенията между държава и Църквата, известна под името „симфония”. Политиката на СДС, и политиката на Младенов е да разрешат кризата в БПЦ с църковно-народен Събор. Уставът от 1895 г. въобще не споменава за такъв събор.

Той не може да се позове на прецедента, въведен от Александър Стамболийски. Със закона от 1921 г., с който се отменя чл. 180 и се заменя с член 134/105 от 1871/1883 г., се натоварва Св. Синод да свика църковно-народен Събор, със заплахата, че ако Св. Синод не го свика, правителството ще направи това. Но през 1921 г. Църквата не беше отделена от държавата и правителството, по логиката на гражданското право, можеше да си позволи подобно насилие над Църквата на основанието, че такъв прецедент вече беше създаден през 1895 г. Ако през 1895 г. Народното събрание е могло да законодателства по управлението на БПЦ, то и Народното събрание през 1921 г. би могло да върви по този път, без да се интересува дали Св. Синод е съгласен или не. Тук обаче има една важна разлика. През 1998 г. Църквата е отделена от държавата и ако правителството се заеме да свиква църковно-народни събори, то нарушава международните конвенции за правата на човека. Такъв закон не може да бъде представян на Народното събрание. Така правителството не може да свика църковно-народен събор. Той трябва да се свика от Св. Синод. Но кой Синод ще го свика, когато досега, по действащия Закон за изповеданията, правителството не е признало нито един от двата Синода, не е регистрирало нито Максимовия, нито Пименовия Синоди по чл. 16 на ЗИ? Те вече знаят, че Пименовия Синод е неканоничен, но по изказванията на Младенов в Неделник кой му дири, че не е каноничен? Та те могат да регистрират Пименовия Синод, този неканоничен Синод ще свика църковно-народен Събор и този Събор ще изработи нов Устав на Църквата, който Младенов (Методиев) ще одобрят по чл. 30 на ЗИ. Те вече изработиха такъв устав, когато избираха Пимен, но никой не го е одобрявал.

По този път правителството само ще отвори една кутия с червеи. Ако узаконят Пименовия Синод в нов състав, те ще трябва да му предадат всички имоти принадлежащи на Църквата; ще трябва да тръгнат със съдии-изпълнители, с полицаи и държавни чиновници да отстранят Максимовите владици – от Синода, от митрополиите, от манастирите, от Патриаршеската катедрала, от семинариите… Какво ще правят тези съдии-изпълнители и полицаи, ако Патриарх Максим, владиците и пр. откажат да се подчинят на заповедите им? Ще вземат да ги изнасят на ръце от Патриаршията, от митрополиите и т. н.? Ще поставят белезници на ръцете им? Ще ги бият ли, ако се съпротивляват? Историята на Томас Бекет не е позната в България, но ще съсекат ли те Максим пред олтара на „Св. Александър Невски”? Историята на Стефан Софийски е позната. Той се зарече пред група студенти през 1948 г., че ще напусне София само на носилка. Милицията го извлече от митрополията и го закара на заточение. До там може би няма да се стигне, но така се очертава положението в изказванията на Младенов.

Пък кой знае? Властвуващите се самозабравят! В 1533 г. английският крал Хенри VIII се провъзгласи за глава на Църквата в Англия, за да си назначи Кентърбърийски епископ, който да му даде развод, и да се ожени за бременната си метреса. Неговият първи министър Томас Мор, авторът на Утопия, го укори, че кралят може да бъде всякакъв, но Папа не може да бъде. Мор бе обезглавен от палачите на Хенри. Полицаите на краля намериха престарелия кардинал Уолси, поставиха белезници на ръцете му, но по пътя за затвора Уолси умря. След това хората на Хенри се разтичаха по кралството да горят манастири, да бесят калугери, да плячкосват католически църкви… за неприемането на политиката на Хенри по отношение на Църкватата. Но ние не вярваме у нас да се стигне до там.

Най-вероятно е, че правителството ще приложи тактиката на спартанците, които зазидаха Паусаниус, председателя си, в езическо светилище, за да се задуши и умре от глад, понеже Азила не допускаше, по тогавашните нрави, да се пролива кръв на свето място. Те го измъкнаха полумъртъв, за да не умре вътре, защото това би било още по-голям грях. Така и нашите спартанци от „Дондуков” 1 ще постъпят с Църквата. Ако не се откажат от политиката си на преследване на каноничната Църквата, нито нов устав ще има, нито църковно-народен Събор ще се събере. Всичко това показва, че Младенов си е изпял песента, че политиката, неговата политика, не тази на патриарх Максим, се е провалила, че той не е повече полезен и на правителството, и на СДС. И правителството, и СДС имат нужда от нова политика по отношение на Църквата и от нов човек, който да я проведе. Ако досега не са разбрали това и ако откажат да го разберат, явно сами не знаят защо са застанали начело на държавата.

Може би Младенов ще намери изход като вземе пример от комунистите. Както навремето Димитър Илиев написа Устава на БПЦ, който е в сила и сега, така и той да напише един „устав”, който да се „получи” в Св. Синод, няма значение дали в този на Максим или Пимен, и да тръгне да го прилага. През 1951 г. зад Илиев стояха Антон Югов и Вълко Червенков. Сега зад Младенов стоят Петър Стоянов и Иван Костов. Тогава този устав се роди в резултат на Меморандума на Йонко Панов. Сега той ще намери оправдание в изказванията на Младенов. Но все пак остава спорен и открит въпросът: кой Синод? На Пимен или на Максим? Ако наложат Пимен, ще се окажат с една схизматична Църква, обезсмислена от православно догматично и канонично гледище. Не могат да оставят Максим да патриаршествува. В пропагандата си срещу него са затънали така дълбоко политически, че ще се представят пред последователите си като предатели. Младенов е пооткрехнал вратата за признаване на грешките на оперативите от СДС в 1992 г. Неделник е доловил тази „стъпка назад” и е озаглавил интервюто с тлъсти букви: „Разколът започна с политически подкладки”.

Младенов казва: „Действително, така започна този разкол, с политически подкладки. Това не мога да отрека”. Такива „подкладки” не могат да се припишат на Св. Синод и на Патриарх Максим. Такива обвинения водят направо до вратите на СДС и на схизматиците духовници. С такова признание на Директора на вероизповеданията, и при неотменимостта на църковните канони, както и да се заобикаля това от правителството защо трябва да се продължава тази схизма? Не е ли задължение на политическите грешници в СДС просто да кажат: „Сгрешихме! Нека България да ни прости!”? Преди няколко години нарекохме цялата тази афера „монументална политическа грешка”. Сега чрез Младенов те излизат с признание, че са направили такава грешка. Защо тогава не покажат вратата на шепата разколници и се сдобрят с Църквата веднъж завинаги? Ако имат куража и достойнството да признаят грешката си, в такъв случай няма защо Младенов да „пише” нов устав, няма защо да се сблъскват с дилемата „Пимен или Максим” и ще сложат край на схизмата. Просто ще оставят Св. Синод да изработи своя нов устав, да го одобрят и да възстановят мира между Държава и Църква. Иначе, като вървят по вашия път (ако не разбирате, че вървите по крив път), тази рана дълго ще кърви в България и главните виновници ще бъдете вие, разколниците и непросветените, некомпетентните по църковните въпроси български държавници.

Съжалявам, че вие, професорите в Богословския факултет, с малки изключения, подобно на Брут, убиеца на Юлий Цезар, било активно, било пасивно, забихте нож в гърба на Българската православна Църква. Често срещам по вестниците името на декана ви проф. Иван Денев, взел ваша страна; той се готвел да пише устав на БПЦ под сянката на Младенов. Не бих бил изненадан, ако един ден Св. Синод, ако не бъде разгонен от политическите власти в България, откаже да приема дипломите, издадени от вашата школа за висше образование по православно богословие. Като възпитаник на проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков, проф. Иван Снегаров, проф. Димитър Дюлгеров, проф. Иван Марковски, проф. Илия Цоневски, проф. д-р Иван Панчовски, проф. Ганчо Пашев, проф. протоиерей Иван Гошев, проф. протоиерей Христо Димитров, проф. Иван Пиперов, проф. Борис Маринов и др., съжалявам за моята Алма Матер, че е изпаднала в ръцете на църквоборци като вас. Ако спомените ми за студентските години през най-черните дни за Църква и народ (1944-1949 г.), когато всички ние, професори и студенти, водихме непримирима борба с безбожната власт, приютени зад стените на крепостта на нашата вяра, че борбата и каузата ни ще възтържествуват, не бяха така пресни в съзнанието ми, с готовност бих върнал дипломата си на днешните похитители на това свето място. Но аз вярвам и се надявам, че и тази трагедия за БПЦ ще премине и че един ден Богословският факултет ще стане отново извор на вяра и надежда за по-добри дни.

Ще завърша това писмо със забележката, че ако аз се намесих във вашия конфликт със Св. Синод, то не е от интерес в полза на „патриаршистите”, или във вреда на разколниците, но защото още в началото разбрах, че в случая се касае за много по-голяма кауза – по-голяма от Патриарх Максим и неговия Св. Синод, много по-голяма от Пимен и неговите янлъш-„епископи”, по-голяма от филип димитровци, от методи спасовци, от любомир младеновци, от балачевци и поптодоровци, нека прибавя и христофор събевци. Въпросът се сведе до атака срещу Църквата като институция, и то най-престижната институция в нашето българско светилище. Всички вие, взети заедно, не струвате и гологан пред тази света институция за българския народ и за цялото Православие. Всички вие сте дребни лилипути пред нейните исторически колосални постижения. Нея ударихте вие, а не патриарх и владици.

Има една американска приказка, че човек сред дърветата не вижда гората, а човек отдалече не вижда дърветата, но вижда гората. Вие там в България се ужасявате от грозотата на дърветата. Аз от тук, в чужбина, виждам красотата на гората. По природата на нещата дърветата растат, стареят и умират, докато други израстват и ги заместват. Дърветата са краткотрайни, гората е вечна. Един по един всички ще си отидете от този свят, Максим и Пимен също, но Църквата ще остане. Тя ще остане, но след като беше тежко наранена от вас, от разколниците. С вашия разкол вие изиграхте едно юдинско хоро върху гробовете на българските светци и поборници, които я създадоха и пазиха като зеницата на окото си. Докога ще играете този юдински танц не мога да предрека, но се моля на Всевишния да просвети затъмненото ви съзнание и да престанете с тази светотатска игра.

С най-искрени съжаления
Спас Т. Райкин

П.П. Това писмо, започнато на 17 октомври, бе завършено на 26-ти същия месец.

© Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова