Богословие на славата-светлина

На книжния пазар излезе новата книга на издателство „Омофор” – „Изкуството на иконата – богословие на красотата” на Павел Евдокимов.

Авторът е представител на поколението руски православни богослови, творили на Запад и преди всичко за неправославния читател. С това се обяснява и честото позоваване на западната култура и реалност. Това е едно от предимствата на книгата: светската култура получава оценка в светлината на „богословието на красотата” и едва след това авторът разкрива богатството на православната икона, като за целта прилага богат светоотечески и богословско-философски материал. Задълбоченият анализ на отделните иконографски сюжети свидетелства за вкоренеността на мислителя в Преданието и неговата дълбока църковност, когато богословската мисъл и живот според вярата са едно цяло.

Книгата би била полезна не само за изкуствоведите и иконографите. Тя дава възможност на българския читател да се запознае с ярък представител на руската религиозна мисъл на XX век, с проникновеното разбиране за всеобхватността на темата за църковното изкуство, изразила въпросите за битието, космологията, църковната символика и нестихващия копнеж на човека по неописуемата красота на Небесния Йерусалим.

Предлагаме на читателите на Православие.БГ главата „Богословие на славата-светлина“ от книгата.

***

„Господ воцарися, в лепоту облечеся.” Удивеният човек съзерцава славата, чието сияние ражда хвалебна песен в сърцето на всяка твар. В „Завет на нашия Господ Иисус Христос” (Testamentum Domini) откриваме следната молитва: „Нека бъдат изпълнени с благодатта на Светия Дух (…), за да Те славословят и да Ти принасят възхвала непрестанно”. Една икона е подобно славословие, но в различна форма. Тя излъчва радост и възвестява славата Божия със собствени средства. Истинската красота не се нуждае от доказателства. Иконата нищо не доказва; тя просто оставя истинската красота да просияе. Сама по себе си иконата е сияйно доказателство за съществуването на Бога според един „калокагатически”¹ аргумент.

Апостол Павел ни дава израза, който е христологическото основание на иконата: „Христос е образ, εỉκόν, на невидимия Бог”². Той има предвид, че видимото човечество на Христос е икона на Неговото невидимо Божество, че то е „видимото на невидимото”³. Така иконата на Иисус е едновременно образ на Бога и образ на човека. Тя е икона на целия Христос, на Богочовека. Човечеството на Христос е носител на откровението и то става истина за всяка човешка личност. Човекът не е истинен, нито действителен, ако не отразява небесното. Каква чудесна благодат! Всяка твар може да бъде огледало на нетварното, „образ Божий”. В кондака на Неделя на Православието се казва: „Оскверншийся образ в древнее вообразив, Божественною добротою смеси, но исповедающе спасение, делом и словом, сие воображаем”. Виждаме, че тайната на спасението далеч надхвърля просто възстановяване на това, което Адам е бил преди грехопадението, Адамовия образ. Христос прави този образ реалност, довежда го до пълнота, защото, като го очиства, Той го отваря за участие в божествената красота.

Божият образ в човека, изкупен в Христос и съзнателно търсен в съзерцателното подвижничество, обяснява защо монах, причислен към лика на светиите, винаги се нарича „преподобен”. Това наименование означава пределното субективно и личностно уподобяване на обективния Божи образ. Неговият точен израз откриваме в друг пасаж от апостол Павел: „А ние всички с открито лице (прояснено в Неговото тайнство), като в огледало, гледайки славата Господня („в лицето на Иисуса Христа”), се преобразяваме в същия образ (икона), от слава в слава, като от Духа Господен”⁴. Ето защо иконата на Христос в централния люнет на „Света София” показва Господ с Евангелието, отворено на думите: „Аз съм Светлината на света” (Иоан 8:12); затова също и Църквата пее: „Твоята светлина сияе върху лицата на Твоите светии”. Човекът изповядва своето спасение със слово, но свидетелства за него също и с дело, като става „преподобен”. И, разбира се, най-вълнуващата Божия икона е човекът, „преобразен в същия образ”, по приведения по-горе текст на апостол Павел. По време на богослужение свещеникът кади иконите на светците, обръщайки се с този литургичен поздрав към техните първообрази, отраженията на Бога. Кади също и верните и потвърждава присъствието на Бога в Неговия образ, тоест човека. Той поздравява човешките личности, живите икони на Бога, присъстващи на литургията. Дидим Александрийски привежда думи на Господа, съхранени в устно предание: „След Бога виж Бога във всеки брат (…)”. Това иконографско разбиране за човешката личност, нейното „преголямо подобие”, подтиква св. Василий да дефинира човешкото назначение като обожение: „Човекът е получил заповед да стане бог по благодат”⁵, тъй като, „приближавайки се към светлината, душата се преобразява в светлина”⁶. Според отците кръщаваните се обличат в светоносните одежди на Христос – ỉμάτια φωτεινά, – в които Той се е явил при Преображението.

Виждаме, че на едно много по-дълбоко ниво иконоборското отхвърляне на иконите поставя под въпрос основополагащата традиция на Православието: исихазма⁷ и неговото съзерцание на Таворската светлина като първа стъпка към обожението. Богословието на иконата се основава на различаването у Бога на Неговата същност и Неговите енергии, а иконата ни говори за божествената енергия на Неговата светлина. „Бог се нарича Светлина не по Своята същност, а по Своите енергии.”⁸

За християнския Изток да се достигне обожение означава да се съзерцава нетварната Светлина и да се позволи тя да проникне в нас. То означава да възпроизведем в самото си същество христологическата тайна: „Чрез любовта да съединим отново тварната природа с нетварната и чрез придобиването на благодатта да постигнем тяхното единство”⁹. Бог, бидейки винаги скрит в Своята същност, „умножава Себе Си в Своите (енергийни и светоносни) проявления”, за да изпълни човека със Своята „изгаряща близост”. Ето защо преображението на Господа, най-ослепителното проявление на Неговата светлина, играе толкова важна роля в мистическия живот на Православието.

Неговата светлина вече е светлината на Второто пришествие. „Подобното се познава чрез подобното.” По-точно, окото не само възприема, улавя, но и излъчва. Да виждаш означава същевременно да разпространяваш видението, тоест светлината. Иконата открива на всички есхатологическата светлина на светците. Така тя е лъч от Осмия ден, свидетелство за започналата есхатология. Като унищожава иконата, иконоборството намалява значението на Преображението и затъмнява неговата светлина. Колко показателен е фактът, че първият сюжет за един иконописец е именно Преображение. Съгласно обичая, това трябва да бъде първата икона, за да „засвети в сърцето на иконографа Христовата светлина”. Атонският ръкопис, който споменахме по-горе, предписва също извършване на епиклеза, призоваване на Светия Дух върху „божественото изкуство”, като добавя, че иконописецът „трябва да отиде при свещеник, за да се помоли той над него и да прочете песнопението на Преображение”¹⁰.

Никога на иконите не се показва естествен източник на светлина, тъй като светлината е самият им сюжет, а ние не можем да осветим слънцето. Бихме могли дори да кажем, че съзерцанието на Преображението учи всеки иконописец да рисува много повече със светлина, отколкото с цветове. Дори и в специализираната терминология златният фон на иконата се нарича „светлина”, а методът на работа – постепенно „изсветляване”¹¹.

В началото на своята работа иконописецът покрива образа с тъмен тон. След това нанася по-светъл цвят, получен чрез добавяне на жълта охра към първоначалния състав. Всъщност той добавя светлина. Тази процедура на добавяне на все по-светли тонове един върху друг се повтаря няколко пъти. Така човешкият образ се появява върху иконата в резултат на един постепенен процес, който сякаш възпроизвежда постепенното увеличаване на светлината у живия човек, постигането на по-висока степен на преобразяване.

„Ние отразяваме като в огледало славата Господня.” Иконата е това огледало, от което струи главният атрибут на Господнята слава: Неговата светлина. Удивителното изкуство, което виждаме в Рубльовата икона на Троицата, изразява трислънчевото сияние, което просветлява света. Според св. Григорий Палама светлината на Тавор, светлината, съзерцавана от светците, и светлината на бъдещия век са тъждествени. За Климент Александрийски¹² светлината на първия ден предшества творението. Това е „истинската светлина на Логоса, озаряваща все още скритото, чрез която всички твари са извикани за живот”. Сред имената на Словото Иустин Философ посочва Ден и Светлина. Евсевий¹³ вижда в първия ден божествената светлина, която просветлява постепенното сътворение на света. Според него първата неделя се свързва с последната неделя на Откровението, когато Бог-Светлина ще бъде всичко у всички. Затова можем да кажем, че светлината на първия ден на творението е изгревът на Таворската светлина. Именно в този светоносен елемент на Божията слава в течение на шест дни Той сътворява космичното битие на човека чрез „постепенно проясняване или просветляване”. „Бог е Светлина” и, съгласно това откровение, след епиклезата, тоест апостолското очакване на Светия Дух, снизхождането на Духа в деня Петдесетница променя човека в огън и светлина¹⁴. За светците думите „вие сте светлината на света” са онтологически нормативни. Нимбовете около главите на светците на иконите не са просто отличителни знаци на тяхната светост, а светоносното излъчване на техните тела.

Предписанията на Стоглавия събор (1551 г.) призовават иконописците „да работят със страх Божи, защото тяхното изкуство е божествено”. Съборът изисква харизматично служение от „светите” иконописци, които са се научили на „въздържание на очите” и се подготвят чрез дълъг молитвен подвиг за прехода от изкуството към свещеното изкуство. Лошата икона е „оскърбление на Бога”, а лошият художник трябва да бъде прогонван. Каноните са много строги и забраняват всяка търговия с икони.

Съчетанието на художествения елемент и мистическото съзерцание дава богословие на видението. Видението тук изразява вярата, в смисъла на апостол-Павловите думи на „разкриване на онова, що се не вижда”¹⁵. Иконата се обръща към очите на духа, за да им даде възможност да съзерцават „духовните тела”¹⁶. Църковният стил отстранява всяко субективно виждане, защото Църквата е тази, която вижда обекта на своята вяра – тайните. Както свещената архитектура на храма подрежда пространството, а литургичното възпоменание – времето, така иконата ни дава опит от невидимото, от „вътрешната природа” на битието, което отново зависи от озарението, от Таворската светлина. Св. Серафим¹⁷ учи, че благодатното състояние ни просветлява, за да можем да видим светлината. Иконата разкрива тази светлина на всички нас. Иконата е молитва; тя очиства и преобразява по свой образ онези, които я съзерцават. Тя е тайна и ни учи да виждаме в нея безмълвието, изпълнено със съдържание, небесната радост на земята и ослепителното сияние на отвъдното.

Бележки

¹ Гръцкият гений обединява Красивото и Доброто в една-единствена дума, обозначаваща мястото, където срещаме Истината.

² Кол. 1:15.

³ Изразът е на Дионисий Ареопагит, заимстван по-късно от св. Йоан Дамаскин (За светите икони. І, ХІ).

⁴ 2 Кор. 3:18; вж. 2 Кор. 4:6.

⁵ Св. Григорий Назиански. Похвално слово за св. Василий Велики. // PG 36, 560 A.

⁶ Св. Григорий Нисийски. // PG 44, 869 A.

⁷ От исихия, ήσυχία – безмълвие, спокойно съзерцание. Това е метод на аскетико-мистическо самовглъбяване и сърдечна молитва/ молитва на сърцето.

⁸ Св. Григорий Палама. // PG 150, 823.

⁹ Св. Максим. De ambiguis. // PG 91, 1308 B.

¹⁰ Dirks, Dom I. Op. cit. Prieuré d’Amay, 1939, р. 44.

¹¹ Лакът предпазва иконата от външни въздействия, които могат да причинят промяна на цветовете, но също така им дава по-голяма прозрачност и дълбочина. Според един сложен метод на приготвяне лакът се обезцветява под въздействието на дневната светлина в продължение на две години.

¹² Stomata. VI, 16.

¹³ PG 23, 1176.

¹⁴ Според преданието апостол Лука започва да изписва икони след Петдесетница.

¹⁵ Евр. 11:1.

¹⁶ 1 Кор. 15:44.

¹⁷ Беседа с Мотовилов.

Превод: Божидар Питев