Православната иконография в България днес

Аз обаче очаквам различни мнения и отношения по отделните въпроси. Намирам това за напълно естествено, поради една основна причина: Въпреки че България, Гърция и Сърбия са православни страни, през изминалия век съдбата на Църквата във всяка една от тях беше различна и в началото на третото хилядолетие трите поместни църкви имат различна степен на зрялост и развитие. Тази разлика в развитието определя от своя страна и нееднозначното тълкувание на еднакви художествени процеси протичащи в трите страни.

С болка мога да кажа, че Българската Православна Църква днес се намира в изключително незавидно положение, сравнена с останалите поместни църкви. Това незавидно положение неминуемо се отразява и върху съвременното християнско изкуство. Нещо повече – това състояние определя до голяма степен и насоките в които християнското изкуство се развива у нас.

Един от проблемите, който със сигурност ще разпали духовете, и върху който ще акцентирам е този за копирането на старите образци. В Гърция, в началото на миналия век се появява Фотий Кондоглу и насочва погледите и сърцата на иконографите от своето поколение и и не тези след него към хилядолетната съкровищница на византийското изкуство. Така започва в тази страна преоткриването на древното християнско изкуство и постепенно влиянието на западноевропейската академична живопис е преодоляно. Византия се завърна в гръцките храмове, но постепенно започна едно преповтаряне на образци, типажи, композиции, за да се стигне до производството на тапети с прекрасните стенописи на Теофан Критски. Този омагьосан кръг в който бе попаднала гръцката иконография днес вече се преодолява и ние можем да видим една нова стилистика в гръцката иконография, основаваща се на традицията и опита на предходните поколения. Едно иконографско изкуство, което успешно се вписва в литургичния живот на Църквата а и самата Църква го приема в своя литургичен живот.

Художествените процеси, които протичат в Българската християнска иконография днес, с малки разлики са аналогични на онези, които Фотий Кондоглу провокира през първата половина на ХХ в. в Гърция. Малко след освобождението си от османско владичество, в самия край на ХІХ в., Българската държава забранява на старите майстори от Възраждането да рисуват в храмовете. Тази задача е възложена на академично школуваните художници най-вече на Запад и Санкт Петербург. Така, Българската църква скъсва с традицията, скъсва с естествения ход на християнската иконография. Дългият период на атеистично управление на държавата пък доведе и до откъсването на хората от вярата. Едва в наши дни, след промените от 1989 г., християните започнаха да търсят Христос, Църквата, да се обръщат към традицията и преданието на тази Църква. От лични мои наблюдения мога да кажа, че едва през последните 7-8 години християните започнаха да припознават в лицето на Византийската, а в известна степен и Възрожденската стилистика, истинската православна иконопис. Тази древна стилистика им дава усещането за близост с една духовност, която днес ни липсва в БПЦ, и която ние усилено търсим.

Възраждането на българската иконография до голяма степен е резултат от работата на един малък колектив от специалисти и преподаватели в катедра иконография при Православния Богословски факултет на ВТУ, който повече от десет години обучава млади иконографи. Тези иконографи получават знания както в областта на иконографията, историята на изкуството, така и богословско образование. Днес те работят по територията на цяла България и е факт, че те сами се обръщат или към Византийската, или към Възрожденската художествена традиция.

Считам че “копирането” на по-стари образци от тяхна страна, съвсем не е проблем, просто защото това е част от тяхното навлизане в автентичната православна иконография. Освен това, копирането на по-стари образци не винаги означава оставане на художественото ниво на образеца и точното му възпроизвеждане. Трябва да приемем, че съществува и творческо копиране, тъй като в противен случай не бихме могли да си обясним, как така Теофан Критски заема копирките на своя учител Йоанис Европеос? И кой е истинския творец в случая? Впрочем, това е една широко разпространена практика в средите на Критската художествена школа. Едно творческо копиране само по себе си е доста сложен творчески процес, защото той изисква много добра подготовка. На първо място, добро познаване на художественото наследство и неговата история, добро познаване на различните техники, материали и особености на рисуване. Трябва да се познават влиянията между различните по произход изкуства. Необходимо е много добро познаване на църковния живот и всичко онова, което наричаме Свещено Писание и Свещено Предание. Необходим е живот в Църквата и участие в Христовите тайни. Върху тези основи, може да се върви напред и да се търсят нови решения и стилистики. Но това става след дълга и постоянна работа, и винаги в литургичния дух на Църквата.
Днес в България, ние християните търсим опора в миналото и в традицията. Трябва да осъзнаем, че копирането на старите образци е търсене на автентичност, каквато в България днес липсва, търсене на сигурност и духовност. Тези икони, в стилистиката на Византийското и Възрожденското изкуство, всъщност са нашата връзка с автентичното. Струва ми се, че придържането към традицията във всички случаи е по-благодатно за твореца, отколкото самоцелното откъсване от нея, след което вече се напуска сферата на християнското иконописно изкуство.

В есхатологичен план, изкуството на Църквата винаги е младо и актуално и то винаги е готово да ни даде образци, да ни даде техника, материал, стил, или конкретен метод за разрешаването на един съвременен художествен проблем.

Копирането на стари образци днес в България отговаря на нашето духовно и литургично състояние, и този ход на художественото развитие не може да бъде насилен в една или друга посока. Той зависи само от израстването ни като християни и като Църква, като тяло Христово. Едва тогава можем да се надяваме на поява на нови приносни моменти в стилистиката на християнската иконография в България.

Авторът е главен асистент в Православние богословски факултет на Великотърновския университет. Докладът е изнесен в рамките на международния семинар "Иконата днес", организиран от фондация Покров Богородичен на 21 март 2008 г.