Епископ Поликарп: „Епископството не е власт, а служение на ближните“

Всеки нов епископ е нова надежда за Църквата. Надеждата на Божия народ, че има кой да го превежда през хаоса на съвремието към дома на Бога. Някой, който истински да желае да въплъщава образа на архипастира, разкрит в Евангелието…

 Миналата неделя, в деня на светите Седмочисленици и св. Пантелеймон, едно събитие събуди нови духовни надежди. На 27 юли в Лопушанския манастир бе хиротонисан най-новият епископ на Българската православна църква – Негово Преосвещенство Белоградчишкият епископ Поликарп. За читателите на Православие.БГ той даде кратко интервю скоро след своята хиротония…

Как посрещнахте радостната вест за Ваша епископска хиротония?

След като разбрах какво е благословението на Негово Светейшество патриарх Неофит и на Светия Синод за хиротонисването ми в епископски сан, първото нещо, което ме споходи, беше страх. Страх, че съм недостоен за това велико Божие служение, че съм най-малък от най-малките и Бог ме удостоява с нелека мисия, която е непосилна за моите сили и възможности. Бих казал, че ме споходи и смущение от това, че имайки предвид духовната обстановка в страната, ще се започне една неистова борба и кампания срещу мен, която между впрочем е срещу всеки, който поема такъв висок пост в Църквата, защото има хора, които казват „осанна“, и други, които казват „разпни го“. Но общо взето чувствата ми бяха смесени – на радост и на тъга.

Кое беше най-голямото изпитание и най-голямата радост в служението Ви дотук?

Имал съм много и различни изпитания, но винаги съм вярвал, че Бог допуска това, което мога да нося и да преодолявам. Но не ги чувствам като големи изпитания, просто благодаря на Бога, че е допускал до мен малки изпитания, защото винаги съм се чувствал слаб и незначителен. А що се отнася до радостта, тя винаги е идвала от усещането, че Бог винаги е бил в сърцето ми, че винаги е бил в мен и Неговото присъствие съм чувствал и чувствам постоянно. Една от моите големи радости е, че Бог напъти стъпките ми по монашеския път, както и че съм имал и имам хора, които много обичам и ме обичат, и с любовта си ми помагат да вървя по пътя на свещеническото служение.

Има ли думи, казани за епископското служение, които ще Ви бъдат най-точен ориентир в мисията Ви оттук нататък?

Думите, които ми служат за ориентир са на св. ап. Павел: „…за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои.“ (1 Кор. 9:22), както и думите на Спасителя: „И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих.“ (Йоан 13:14,15). Има много други слова от Евангелието и от писанията на светите отци, които са залегнали в съзнанието ми, но тези, които цитирах, като че ли най-много ме вдъхновяват, защото разкриват, че епископството не е гордост и власт, а служение в помощ на ближните, за да се прослави Бог в нашите дела и да познаят хората, че сме Христови.

Поемате и длъжността на викариен епископ на Видинския митрополит. Как гледате на тази нова отговорност?

За мен това е едно голямо благословение и радост. Радвам се, че мога да помогна на Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Дометиан в служебните му и духовни задължения. Това е един велик човек за мен, когото безкрайно обичам и почитам, и съм благодарен на Бог, че напъти стъпките ми към него, да бъда до него, да се ползвам от неговата безкрайна любов и мъдрост. Надявам се оттук нататък да бъде достоен и отговорен в това ново служение, да бъда пример за вярващи и свещенство, за да не поругая честа, която ми е дадена. Ще положа още повече усилия да работя за полза на църквата ни, за благото на вярващия народ.

Все по-малко млади хора в България избират пътя на монашеството. Има ли надежда това да се промени и какъв е пътят към тази промяна?

Наистина има такъв момент. Все по-малко млади хора поемат по пътя на монашеството, а монашеството е гръбнакът на една църква. Няма ли монашество, няма църква и клир. Това у нас е сериозен проблем, който трябва да бъде разрешен в най-близко бъдеще, защото иначе рискуваме да пропаднем на дъното на криза и безизходица поради липсата на подходящи хора. Една от моите важни цели винаги е била да се помага за изграждането на такива хора, за да може в подходящото време да се разчита на тях да дадат като своите предци своя дан за благото на църквата. Но на дело монашеството не е за всеки, и ние виждаме това, отразено в действителността… Дано Всемилостивият Бог даде да настъпи истинско духовно възраждане на монашеството в България, за да не бъде църквата ни заличена от духовната карта на вселенското Православие.