Разговор със сестра Гавриила – продължение

Представяме ви продължението на „Послушание от любов“ – интервю за сп. “Road to Emmaus” със сестра Гавриила, гръцка монахиня и духовна дъщеря на известната Майка Гавриила (1897-1992)…

В книгата, посветена на Майка Гавриила, тя говори за послушанието и казва: „Каква полза от послушанието ти, ако нямаш любов? Каква полза, ако си само безжизнен робот? Най-ценното от всичко е любовта.“ Можете ли да споделите нещо повече за тези нейни слова?

Да, тук става дума за понятието „послушание“ и понятието „дисциплина“. Много хора бъркат тези две понятия. Едно е да проявяваш послушание, друго е да имаш дисциплинираност. Наличие на дисциплинираност имаме у войника, който казва: „Слушам, по вашето нареждане ще се изкача веднага на върха на този склон и ще убия трите хиляди души, след което ще сляза обратно.“. В подобен случай нямаме проява на любов. Най-съвършеният образец на послушание е нашият Господ, Който дойде на земята в послушание на Своя Отец. „Бидейки послушен, както казва св. ап. Павел, дори до смърт, и то смърт кръстна“ (срв. Фил. 2:8). Когато проявяваш послушание, трябва да помниш, че тази думичка съдържа в себе си любов. Това важи дори и за случаите извън контекста на Църквата – например във връзката между двама влюбени. Единият винаги е готов да прави това, което пожелава и другият: „Да отидем на кино“, „Да, нека да отидем“. Или пък: „Не, по-добре да се поразходим“, „Да, добре, хайде да се поразходим“. Готов си да имаш общо желание с другия още преди да знаеш какво ще пожелае той. По такъв начин вярващият е човек, желанието на когото е в пълно съзвучие с това, което Бог желае. Тъкмо тук е голямата разлика и тъкмо за това говори Майка Гавриила. Може и да съм дисциплиниран човек, което обаче няма особено значение. Същественото е да имам послушание от любов. Когато човек знае, че Небесният Отец го обича, той сам желае да постига това. След като се запознах с Майка Гавриила, тя стана моя духовна майка и аз изпълнявах каквото и да получавах като наставление от нея, но го правех не като проява на дисциплина, а като послушание от любов. Ето защо, ако чувствате, че ви е трудно да изпълнявате наставленията на духовния ви наставник, това означава, че помежду ви няма достатъчно любов.

В същия ред на мисли отец Лазар Мур, духовен отец на Майка Гавриила в Индия, е казал нещо много интересно: „Върви, където пожелаеш, прави каквото пожелаеш, стига само да спазваш постите.“. И тя ли се е придържала към това като към основна житейска практика?

Да. Когато се запознах с нея, аз се опитах да започна да спазвам постите, които Църквата изисква от нас. Преди това представа даже нямах в какво беше заложен смисълът на постите. Бързо успях да осъзная, че когато човек пости, той има по-малко енергия, по-нисък адреналин, по-ниско количество от всички подобни неща, които са пречка за оцеляването ни в съвременния свят, и така голяма част от запазената енергия се оказва насочена към духовното и мисълта за отвъдното. През подобни периоди не се чувстваш така обвързан с мисълта за ежедневните храни и напитки, за ежедневните грижи.

Запознанството ми с Майка Тереза стана непосредствено преди един пост и аз се опитах да започна с вид традиционна монашеска практика – нещо, което не се полага на миряни – и тя се състоеше в пълното лишаване от храна и напитки през първите три дни от поста. Преливах от ентусиазъм, пламтях от дръзновение и изкарах с лекота този род постничество. Чувствах се така, сякаш ми бяха поникнали криле и не стъпвах по земята. Загубих и чувство за гравитация, и всякакви подобни неща. Беше нещо удивително. Години по-късно вече нямах възможност да го правя, защото след пострижението ми в монашество се поболях от анемия, но независимо от всичко, това си остава една много мъдра практика. Тя ти помага да вникнеш дълбоко в собствената си душа, да видиш по-надалеч от земната материя. Помага ти да се почувстваш по друг начин.

Освен всичко друго, ако човек пости, той се сдобива и с чувство за защитеност, както отец Лазар обяснява. Когато постиш, получаваш по-силна защита срещу врага.

Друг интересен цитат откриваме в думите на Майка Гавриила: „Ако искаме да бъдем добри монаси, трябва във всеки един момент да отдаваме предимство и първенство в монашеството най-напред на Бога.“

Да, тъй като понякога имаме склонност да се задържаме на повърхността, да не преминаваме отвъд външната страна на монашеството, типика. Обличаш се по еди-какъв си начин, сядаш по определен начин, вършиш едно или друго според съответните правила, отдаваш предимство на едно или друго.  Това имаше предвид, когато казваше, че в монашеството във всеки момент трябва да отдаваме предимство на Бога, не на обредността и на типика. В едно от житията на пустинните отци се разказва, че докато един игумен изричал молитвите си, някой почукал на вратата му – той я отворил и с нищо не показал, че молитвата му е била прекъсната. Приел своя брат, поговорили си и когато останал насаме, продължил молитвата си. Понякога ние, монасите, попадаме в подобен капан: „Аз съм монах и в часовете между три и четири вратата ми задължително трябва да остане затворена.“ Това е смисълът, вложен в нейните думи, от този капан иска да ни предпази тя. Естествено е да се придържаме към конкретниправила, но трябва да отдаваме предимство най-вече на Христос.

А нейната врата винаги ли е оставала отворена?

Тя имаше своите часове на усамотение, но те, естествено, бяха в късните часове на нощта. Непрекъснато я засипваха с телефонни обаждания, чак до 23 ч., но след това и нататък до сутрешните часове тя оставаше със своята свобода. Същественото е да станеш не изряден монах, а да бъдеш истински християнин. В това е специфичното различие.

Тя е имала прекрасен отговор на въпроса: „Когато видим някакъв недостатък у другия, как можем да го накараме да се промени?“. Изглежда, че нейното абсолютно нежелание да променя когото и да било се явява нещо като ключова характеристика на личността й като цяло.

Да, имаше абсолютно нежелание за това.

Тогава как се е стигало до промени у хората, които са общували с нея?

Ще ви отговоря чрез един много прост пример. Паметта ми ме връща към една реклама за перилен препарат. Една жена переше дрехите си със стандартен препарат, но те посивяваха или избеляваха, поради което тя попита „съобразителната“ жена – тази, която переше с „подходящия“ препарат. „О, как успяваш да постигаш такъв прекрасен вид при твоето пране?“. Можем да доведем до промени у другите, като им покажем своята собствена чистота. Това е начинът да ги накараме да се обърнат към нас: „Искам да постигна същото.“ Сами разбирате, че когато нещо ви изпълни с вътрешно вдъхновение, вие пожелавате да подражавате на модела, станал обект на вашето възхищение. Когато се запознах с Майка Гавриила, аз си казах: „Горко ми, какво ли да направя? Аз съм такава и такава (отрицателни определения). Искам да стана нещо по-свястно…“

Значи тя ви е изпълнила с чувство на въодушевление и желание да търсите отговори, да изпитвате нещата…

Да, като ме прие с много любов. Чрез снизхождението си тя даваше възможност на човек да осъзнае своето реално, ужасно състояние… Тук отново можем да вземем като пример двама влюбени. Вижте, на гръцки ние казваме, че отношението на Бога към Неговите твари е вид „маниакална“ любов (manikos eros) и пример за множество изводи в тази посока можем да видим в двойка младежи, които са влюбени и планират да сключат брак. Те постоянно искат да усъвършенстват себе си, за да стават обект на все по-голяма любов и възприемане от страна на другия. Нашата връзка с Бога е същата – искаме да се усъвършенстваме пред Него, защото Той е съвършената чистота, а пък ние все още пребиваваме в зоната на сивотата или на пожълтелите краски. Искаме да имаме по-голяма стойност. Макар че никой не се явява истински достоен, ние желаем да постигнем малко повече достойнство в своето недостойнство. Това е единственият начин да предизвикаш промени у околните.

Какво беше разбирането на Майка Гавриила за духовното наставничество и какъв бе начинът, по който тя общуваше с духовните си чада? Навярно отначало, ако нямат достатъчно опит в Христа, хората съсредоточават вниманието си върху духовния отец, но когато се въцърковят, духовният отец постепенно ги отдалечава от себе си и ги насочва най-вече към Христа.

„Отдалечава“ е най-подходящата дума и аз самата съм преживяла това, когато настъпи моментът на моето замонашаване. Трябваше да се отделя. Почувствах се напълно лишена от връзка с нея, но тя постъпи като всеки любящ духовен родител. Основополагаща сила в нейното отношение към Бога и към нас беше отношението, което виждаме изобразено върху иконата на трите лица на Светата Троица: Синът и Светият Дух, прекланящи глави пред Отец. След това Синът ни напуска, а на Петдесетница Светият Дух заявява: „Синът“, т.е. Той говори за Христа. Винаги е налице подобна смирена склонност за посочване на другия.

Знаете как е на театралната сцена, когато накрая завесите падат и актьорите излизат да се поклонят, като всеки сочи към другия до него. Така трябва да постъпваме и ние, а духовният наставник трябва да казва: „Нищо не върша аз самият. Всичко е дело на Бога.“ Трябва да добием прозрачност, за да стане възможно през нас другият да вижда Христос, не нас самите. Задължително е да не изпъкваме ние.

Да, от нейна страна идва и това прекрасно твърдение: „Всеки трябва да разбира и съзнава, че има свое уникално място в света, и че никой друг, получил живот на тази земя, не е същият като него. Защото ако той получи свое идентично копие в живота, тогава собственото му съществуване се обезсмисля.“.

Да, всеки от нас е уникален. Неизчерпаема е Божията далновидност и силата на творческото въображение, което е съкрушителен удар срещу нашия век, века на клонирането. Ние сме уникални същества, защото връзката ни с Бога е на личностно ниво. Тя не е генерализирана, всеобща връзка. Ние не сме като индивидуалната душа според индуизма, оприличена на солена кукла, която, щом се потопила в морето, заявила: „Сега вече знам коя съм“ и се разтопила в морската вода. Ние, християните, наблягаме на личностното у човека и на уникалността на всяка личност. Ние не се разтваряме в Божественото, а съхраняваме личностното си въплъщение и свидетелство за това са образите на нашите светци.

Как разбрахте, че Майка Гавриила подкрепя това разбиране за индивидуалност в контекста на монашеството?

Преуспяващите монашески общности в Гърция са тези, в които игумените и игуменките зачитат личността с нейните дарове и поощряват дарбите на монасите и монахините, уважавайки ги такива, каквито са, наместо да потъпкват индивидуалните им качества, за да ги превръщат в роботи, напълно зависими единствено от тях. И тъй като Бог ни е сътворил уникални, всеки със своите личностни способности, тогава какво право мога да имам аз, ако вие притежавате умения в делото на керамиката или музиката, да ви казвам: „Не, ще се занимавате с нещо друго.“ Ако съм иконописец, защо някой ще ме принуждава да върша нещо друго? Бог ми е дарил този талант, не съм си го взела аз. Ето защо в процъфтяващите монашески общности тези таланти и наклонности биват окрилявани, а Майка Гавриила също беше такъв човек. Освен това, имах благословението да се запозная с отец Софроний от Есекс. Той самият беше художник, но насърчаваше монасите и монахите да развиват личните си специфични дарби. По същия начин постъпваше и Майка Гавриила.

Един от проблемите на Запада е, че много от хората, насочващи се към манастирски живот, са новопокръстени. В началото те са въодушевени да приемат Православието, което за тях е нещо чуждо в една като цяло секуларна култура, опират се на постоянни правила и се стараят да развиват „съвместен начин на мислене“. Голямото изкушение тук е да приемем идеята, че нашето светоусещане е православно и ние знаем как да го практикуваме просто защото сме приели православното учение. От позицията на вашия личен опит и от онова, което сте научили от мъдростта на Майка Гавриила, бихте ли могли да кажете как ние, които преди сме имали различно вероизповедание, можем да развием истинно православно светоусещане, без да бъдем сразявани от собствените си неправилни схващания относно това, какво е православно и какво не е?

Ако не искате да търпите поражения, не бива да посещавате потискащи общности. Първо, трябва да поживеете известно време в общността, към която планирате да се присъедините. Външно, разбира се, тя може да изглежда много демократична, но към петия ден или петата седмица нищо чудно да открием някои дребни, но всъщност значими подробности, защото Бог винаги позволява чрез дребни подробности да достигаме до истината за ситуацията. Ако откриете, че съответната общност отговаря на душевната ви нагласа, останете там. Ако се окаже обратното, идете някъде другаде, защото същата тази общност, която за някого може да се окаже неприемлива, за другиго е възможно да стане привлекателно място. Вгледайте се в лицата на останалите членове. Изглеждат ли унили, безрадостни, лишени от духовно дръзновение, разочаровани? Трудно е, разбира се, да откриваме хора с еднаква умствена нагласа, еднакво духовно и душевно отношение, но можем да се постараем да изберем поне най-подходящото за нас. Православното светоусещане е изпълнено с отношение на смирена любов към целия останал свят. Отношение на молитвеност, на приемане (до определена догматична степен) на „другостта“ у другия, на позиция на неосъждане… – това е пътят на нашия Господ. Той прие целия свят, преобрази го чрез Своята Любов.

Познавам много новопокръстени християни, които веднага стават „съдници“ и „реставратори“ на новата си вяра. Приемете с почит и разбиране, че ако не ни сполети нещо много лошо, след още хилядолетия дори ще трябва да бъдат в действие все същите неща. Оценете със сърцата си и отдайте благодарност за мъченическата кръв, която е била пролята, за да влезете в Църквата. Придържайте се ежедневно в сърцата си към правилото: „Да бъде Твоята воля“. Без Неговото знание и допущение не се се случва нищо – дори и сред онова, което виждаме в Църквата. Предайте на Кръста своята светска логика и своите представи. Това е последният ваш шанс за истинско смирение. Както Майка Гавриила имаше навика да казва: „Само гордите изпитват негодувание.“. Ето защо не го допускайте.

Предполагам, че същото се отнася и за новопокръстените, които си подбират енориите. В големите градове понякога има избор от по няколко енории.

Да, в това се състои Православието – че ние сме свободни. Свободни сме да избираме своите приятели, храмове, духовни наставници, манастири на пребиваване. Ако не се лъжа, на св. Йоан Лествичник са думите, че който е решил да живее в манастир, трябва да си го избере сам – дори духовният му отец не бива да го избира вместо него. Майка Гавриила в подобен случай би казала: „Добре, тук има ето такъв манастир, а тук – ето такъв. Направи своята манастирска обиколка и после ще обсъдим нещата.“. Така аз престоях няколко дни на едно място, няколко дни на друго. Животът ти е твоя лична собственост и ти трябва да изпитваш удовлетворение от подредбата му.

Много православни се оплакват от времето, в което живеем, от моралния упадък и се чудят как да постъпят, за да го възпрат. Във вашата книга посочвате, че Майка Гавриила казва: „В нашата страна социалният морал се измени и вече наподобява този в северноевропейските страни. За нас е непосилно обаче да пресечем тази тенденция. Древните гърци казват: „Докара ли ти нещо съдбата, претърпи го, и то докрай, защото ако възнегодуваш, ще си навлечеш скръб, а тежестта на съдбата така или иначе ще продължи да те гнети.“ Без значение дали ни допада, или не, ние ще се носим по течението.“ Как гледате на това наставление на древните гърци и не оставя ли то у вас чувството, че по някакъв начин се явява вид отстъпление от християнството, щом няма желание да се противопоставите срещу това и да вземете някакви мерки?

Не, не, това не е отстъпление. От нас се иска също така да правим и нещо, което не е посочено в тази гръцка мъдрост, а то е, че най-напред трябва да се помолим. Но на Запад настояваме да има стачки, петиции. Би трябвало първо да коленичим и да се помолим за всички народи, за младежите, лза екарите и медицинските сестри, за всички „застрашени видове“ на нашето време. Това е важното, което не вършим. Трябва да отслужваме света Литургия за всички тях. Следващата седмица съм поканена на литургия, подкрепена от Гръцката медицинска асоциация. Те се молят съвместно, защото са християнски лекари – все още не сме се докарали до живот в пустиня. Ето защо, ако трябва да разсъждаваме върху тази мисъл за съдбата, смятам, че тя засяга контекста на младежкото общество и безразборните интимни връзки, като в случая дава много добър пример.

Не можем да се борим против промискуитета, но би трябвало да поддържаме отворени вратите на сърцата си. Наместо да казваме: „Длъжен си да постъпиш така и така, не бива да вършиш еди-какво си“, ние можем да кажем: „Не споделям твоето виждане. Смятам, че би трябвало да постъпиш по този или по друг начин“, но при всички случаи се изисква да съхраним възможностите за поддържане на общуване. Прекъснем ли връзката, младежът ще се почувства загубен и ще потърси утешение някъде другаде, обикновено – в приятелски среди.

По какъв начин Майка Гавриила е успявала да поддържа връзката за комуникация отворена, като редом с това, както в случая, е показвала на младежите, че не одобрява някои страни от поведението им?

Тя подхождаше към проблемите по позитивен начин, като казваше, че би трябвало да съхраняваш себе си чист, вместо да намачкваш или унищожаваш „любовните си начатъци“, способността си да се влюбваш чрез смяната на множество партньори. Иначе ще загубим способността си да се влюбваме, да мечтаем, а ако на възраст 20-25 години се окажем неспособни да се влюбваме, какво ще остане от нас? Как ще открия човека, с когото да се съединя в живота си, ако загубя способността си да обичам? Това е положителен подход към проблема и така се измества етическото пуританство, което директно постановява, че не трябва да постъпвате така. Ако ми разкриете причина, посочваща защо трябва да постъпвам другояче, може и да не променя моментално поведението си, но тя поне ще ме накара с течение на времето да се замисля. Семето ще даде своя плод.

Аз останах впечатлен също така от писмото, което тя е написала до скърбящата гръцка майка, чиято дъщеря станала будистка. Думите й бяха: „Поздравявам ви, че имате такава прекрасна дъщеря…“ Едно добро начало.

Да, беше позитивно начало, но за какво точно ставаше дума? Позитивното беше, че дъщерята бе чувствително, търсещо момиче. Тя търсеше нещо по-чисто, по-неподправено, по-смислено в живота от онова, което беше виждала. Ето защо думите бяха: „Разбирам ви. Поздравявам ви, но…“ Това е позитивен подход.

Майка Гавриила е казала също така: „Господ ни призовава един по един“, и това ме накара да се почувствам убеден, че тя не очаква всички да бъдат като нея.

Тя обичаше да цитира евангелските слова на Господа: „Вие сте солта на земята“, и обикновено добавяше: „Виждали ли сте някога планина от сол? Не, солта я слагаме по малко тук, по малко там. Така тя се разпределя по цялата земя. Поставяме някакво минимално количество, необходимо за да се предпази месото от прогниване. Не трупаме планини от сол. Ние всички сме отделни, малки щипки сол – не сме призовани в брой от по четиридесет или по сто човека. Може и така да бъде, но не е това предписаният начин. Призванието има личен характер за всекиго от нас.

В края на нашия разговор бихте ли желали да кажете нещо на нашите читатели?

Бих искала да добавя само едно нещо, тъй като много от читателите на вашето списание са новопокръстени християни и затова те трябва да помнят, че Църквата е Божествен организъм, но хората, работещи в Църквата, са човешки същества като вас, като мен, като всички останали. Никога не трябва да се отказваме поради разочарованията, с които ще се срещаме.

Разочарования са неизбежни, защото живеем в един паднал свят. Бог иска от нас да преодоляваме разочарованията и да продължаваме напред. Не бива да спираме никога. В заключение ще приведа един пример, който Майка Гавриила обичаше да дава: „Църквата е подобна на огромен кораб, пълен с моряци, които се ядат един друг, кипят помежду си, разменят си удари, но голямото чудо е, че корабът все пак стига до пристанището, защото кормилото му е в ръцете на Христос.“

И тъй като става дума за читатели, някои от които може би са новопокръстени, ще им кажа също така, имайте търпение и помнете историята със св. Антоний, когато от своята пещера той видял пустиня, покрита с дупки и капани. Тогава казал: „О, Господи, кой би могъл да се избави и да не попадне в тези капани?“. И чул глас: „Смирението ще спаси човеците. Смирените никога няма да попаднат в капан.“ Макар да съм от православна страна, аз също бях като новопокръстена, защото открих Църквата, когато станах на четиридесет, и щом видях какво е положението в Църквата, аз си казах: „Не, не може да бъде, защо се случва всичко това?“. Но се случва все пак и Бог го допуска, за да намираме сили да го преодоляваме и да продължаваме напред, а не да се отпускаме в отчаяние. Пътят на християнина минава през преодоляването на препятствия. Никога не си го представяйте като кротка разходка по лунен плаж. Имайте търпение, то дава всяка сила. |www.manastir-lepavina.org

 

Превод: Анжела Петрова