Теодора Димова: „Диалогът между Мариам и Йосиф е своеобразен вид исихия“

“Парадоксът е, че Мариам и Йосиф спасяват Спасителя от тези, които Той дойде да спаси…”

Разговаряме с писателката Теодора Димова по повод новата й книга “Първият рожден ден” (изд. „Сиела“) – повест за бягството на Светото семейство в Египет. Библейска тема, изключително важна и в светлината на тревожните световни събития…

Книгата е базирана на Свещеното Предание. Това ли е призванието и силата на литературата и изобщо на изкуството – да предава художествено разказа на Църквата и така да го приближава до аудиторията? Четейки, сякаш се намираме край Спасителя, повит в пелени. Виждаме грижите на една Майка за нейното Бебе. Усещаме тревогите на Бащата, който бди за опасности. Разбираме колко човешко всъщност е около Богомладенеца…

Докато четем свещения текст – пред очите ни минават ситуациите, образите, картините – ние го преживяваме, ние сме едни от участниците, ние живеем с онова, което се случва пред духовния ни взор. Ако не е така, Свещеното Писание остава външно и чуждо на самите нас. Всяко едно тълкувание на Божието слово е интерпретация – индивидуална. Затова има толкова много тълкуватели на едни и същи библейски текстове. Всеки тълкувател, всеки читател го пречупва през собствената си чувствителност, светоусещане, възприятия, мироглед. Нима можем да си представим, че един професор по богословие и един човек, който за пръв път разгръща Свещената книга, я разбират еднакво? Затова Иисус казва на онзи, който Го пита как да придобие живот вечен – “… в Закона що е писано? как четеш?” Как четеш? Този въпрос е от изключително значение за всеки читател. Как четеш? Защото ние не четем и няма как да четем еднакво. Но за да се спасим, е важно да четем вярно. Това, което съм написала, е моят прочит, моето разбиране, моят поглед, плод на моите размишления, докато чета Свещеното Писание, както и светоотеческите тълкувания върху него.

Разкажете повече за предварителното си проучване. Изглежда сте изследвали в детайли пътя на Светото семейство – не само във физически, но и в духовен смисъл – от Благовещение, през Рождество и бягството, до завръщането.

Нямаше предварително проучване, повечето неща четях успоредно с писането. Поглъщах огромно количество информация, за да изтегля от нея дори един незначителен детайл. Когато стигах до момент, който ме озадачава, започвах да търся, да ровя из книгите. Но ние винаги така правим – търсим тълкувания, правим справки, за нас е жизненоважно да проумяваме и откриваме все нови и нови пластове от евангелския разказ.

Всъщност къде е авторовата свобода, когато съдържателно трябва да се съблюдава авторитетът на Богооткровението? Да не би убежището на писателя в този случай да е формата, стилът?

Свободата е преди всичко в Богооткровението – “И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”. Докато пиша и докато чета, не се усещам несвободна, защото свободно съм приела християнската вяра като свой мироглед и като своя житейска позиция. Писането на евангелска тема е всъщност отклик на благовестието. А оттам насетне – формата и стилът – да, това е писателската надстройка. Те са плод по-скоро на писателската интуиция. В случая формата на диалог се получи от само себе си, появи се в съзнанието ми като нещо естествено.

Често днес чуваме призива за демитологизация и по-реалистичен поглед към християнски образи. Свързвате ли този устрем с нещо, за което говорите в едно свое есе (“Тълпата убиец”) – че  “в човешката природа има някаква атавистична враждебност, почти непоносимост към светостта”?

Християнската вяра ни изгражда и формира като личности. Бог е личност и влиза в отношения с нас като с личности, както и ние имаме отношения с Него като личности. А тълпата обезличностява. През тълпата не може да се общува с Бога. Затова тълпата винаги е еретична, тя е богоубиец и човекоубиец.

А призивът за демитологизация приемам дотолкова, доколкото трябва да изчистим свещените образи и ситуации от митологичното, приказното, битовото обрастване, също така от клишетата, от схемите, от схоластиката, от декоративността. Тоест от всичко онова, което задушава вярата, изсмуква силата й, принизява я до суеверие, превръща я в клише, в схема, в ритуал, в декор. Когато се демитологизира по този начин, Словото оживява.

Да се върнем към повестта. Удивително е как преливате опозицията, предпоставена повече или по-малко от диалога между Мариам и Йосиф, в монолитен линеен разказ. Защо избрахте тази форма на повествование?

Замисляли ли сте се, че самата вяра е винаги диалог – диалог с Бога и диалог с ближния? Монологът във вярата е ерес или ментална девиация. Бях изключително щастлива, когато открих това двугласие, тази песенност между Мариам и Йосиф, която е колкото мисловна, толкова и реална, защото те непрекъснато разговарят едни с друг и с Бога, те са непрестанно под Божията закрила, но също така непрестанно са изложени и на препятствия, на трудности, те са сами сред чудесата, които им се случват, които ги съпътстват, те не могат на мига да проумеят целия мащаб на Чудото, те навлизат в него постепенно, през тези разговори един с друг, които са провеждали десетки пъти, но винаги прибавят по нещо ново, някой детайл, някаква дума и така взаимно си помагат в обяснението на онова, което ги съпътства.

Усещането е за взаимна изповедност и опрощаване между двамата. За изказване на неизказаните до този момент мними вини. Няма вина, защото има Чудо. Такъв дух на диалога между двамата ли търсихте?

Близостта между двамата, тяхната Богосъбраност предполага диалог. Трудностите при прекосяване на пустинята също. Особеното положение, в което и двамата се намират пред лицето на Бога, предполага тази изповедност, тази като че ли слятост, това срастване един с друг.

Исихия означава не мълчание, а умълчаване, смълчаване. Ти се изключваш от останалия свят, за да останеш насаме с Бога, за да разговаряш с Него. Диалогът между Мариам и Йосиф е някакъв своеобразен вид исихия.

Представяте бягството едновременно като изгнание, и като спасение…

Да, той е и едното, и другото. То е изгнание от родината, но целта е да бъде спасен Младенецът. Парадоксът тук е, че Мариам и Йосиф спасяват Спасителя от тези, които Той дойде да спаси. Неговото изгнание започва от момента на Неговото раждане и продължава през цялата човешка история. Той е изгнаник дори когато е честван по най-пищен начин, ако не живее в нашите сърца.

Днес, когато проблемът с бежанския поток в християнска Европа е повече от актуален, Вие разказвате за бягството на Светото семейство. В отношението си към бежанците, ние като християни сякаш често забравяме за бягството в Египет…

Нашето общество е политически манипулирано и това е резултат именно от отсъствието на евангелски, християнски мироглед. Също така цялата човешка история всъщност е история на миграцията – древната библейска история, великото преселение на народите, завладяването на двете Америки и Австралия, нашата българска история също. Тоест миграцията не е нещо неестествено, а издигането на стени не е нещо естествено. Нито Китайската стена, нито Берлинската стена, нито сегашните телени ограждения са нормална човешка среда. Не бива и да забравяме, че в Близкия изток живеят много християни, там е люлката на християнството, те са подложени на най-тежки страдания. Но искам да кажа най-важното, което забравяме – в очите на Бога страданието на един християнин и на един мюсюлманин е еднакво трагично. Затова ние трябва да се молим и трябва да се борим срещу тези, които причиняват страданието, и да бъдем милосърдни към неговите жертви. Милосърдие, което се влияе от етнически, религиозен или расов признак, е пародия.

Във Вашите книги устойчиво пишете за майчинство, за родителство (в случая – за Богородителството). Защо тази тема е важна за Вас?

Майчинството е основата на живота, без него няма живот. А чрез майчинството на Мариам то се издигна до Богомайчинство. Майчинството е най-великият дар, най-дълбоката тайна и най-голямата отговорност. Неслучайно Бог избра този начин да стане човек. Старецът Симеон предсказа на Мариам, че меч ще прониже душата й и този меч я пронизва от Витлеем до Голгота. В книгата Мариам и Йосиф все още не знаят ясно какво предстои. Те имат усещането за Чудо, но то все още не се е осъществило в пълнота и чрез своя нескончаем диалог те го разгадават.

В края на миналата година получихте наградата на Столичната библиотека за най-четен български писател за 2016 г. Това е признание не само за Вас, но и за онова, което наричаме съвременна християнска литература в България. Как приемате приза и индикатор за какви читателски тенденции е той?

Знаете ли, през ноември написах за задната корица на “Първият рожден ден”, че да пишеш за християнската вяра в 21 век е може би най-непечелившата, най-пагубната писателска стратегия… Последните ми четири книги “Марма, Мариам”, “Влакът за Емаус” и двете ми книги с есета са с ясно изразена християнска насоченост. И какво беше удивлението ми, когато се оказа, че именно тези книги са най-търсени и най-четени! Получих щастливо опровержение на собствените си думи! Радостта ми от тази награда е наистина голяма, защото тя е чисто статистическа, не е свързано с никакво жури. Дълбоко в себе си зная, че хората са гладни и жадни за Бога, за смисъла, за добротата, за състраданието, за топлотата. Но за вярата трябва да се пише честно, само тогава тя може да стигне до сърцето и да го стопли.

Имахте ли открития през изминалата 2016 година на автори и книги, свързани с християнската тема?

На първо място “Двадесет и петият час” на Вирджил Георгиу, както и предишната му книга “От 25-ия час до вечния час”. Повестите на Николай Лесков “Запечатаният ангел”; книгата за Майка Гавриила „Аскетика на любовта”; “ Царството” на Еманюел Карер…

Снимка: Литературен клуб „Перото“, НДК