Памет и помирение

Спасителят никога не е обещавал на вярващите в Него, че ще живеят леко и удобно на земята. Напротив, Той постоянно подготвял учениците Си, а в тяхното лице и всички Свои последователи във всички времена, че ги очакват много скърби. Първото, за които Божественият учител предупредил апостолите било, че те ще бъдат мразени: „И ще бъдете мразени от всички заради моето име” (Мат. 10:22).

Когато Господ изпращал дванадесетте апостоли на първата им проповед, Той им казал: „Ето, Аз Ви пращам като овци посред вълци” (Мат. 10:16). Същото казал и на 70-те апостоли: „Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци” (Лука 10:3).

Омразата към последователите на Христа ще бъде толкова голяма, че ще кара мразещите ги да ги преследват и убиват: „Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убиват” (Мат. 24:9). „Настъпва дори време, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че пренася Богу служба” (Йоан. 16:2). Спасителят казва направо на своите последователи: „В света скърби ще имате” (Йоан. 16:3).

Думите му се сбъдват буквално още при първите Му ученици – апостолите. Всички те до един са мразени, преследвани, измъчвани и повечето – убити. Св. апостол Павел описва живота на най-любимите Христови ученици: „изпитваха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избивани, с трион рязани; на мъки подлагани; умираха с меч убити” (Евр. 11:36-37).

Почти цялата история на християнството говори за омраза и насилие към вярващите в Христа: през първите векове от иудеите и езичниците; в Римската империя от овластени еретици след обявяването на християнската религия за официална през 313 година, през османското нашествие, Втората световна война и накрая през комунистическия режим. Дори в мирни за Църквата времена най-верните Христови последователи също са мразени, преследвани, убивани. Както днес мнозина, които искат да бъдат християни, но не се отказват от удобния, безпроблемен живот.

Какво предизвиква омразата към Христос?

Сам Той казва: „Светът ме мрази, защото Аз свидетелствам за него, че делата му са лоши (Йоан. 7:7). Св. ап. Павел пише до ученика си Тимотей: „… и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени” (2 Тим. 3:12).

Именно това свидетелство на Христос и Неговите последователи, ще дразни и ожесточава противниците на Бога. Благочестивият живот на християните, благодатно подпомаган свише по един неразбираем за богопротивниците начин, сам по себе си ще изобличава греховното им съществуване. Затова те ще скърцат със зъби, ще хулят, клеветят, преследват и убиват всеки, дръзнал гордо да носи името на Христос. И всеки път, когато виждат себе си като победители, ще виждат как християнството с нова сила възкръсва. Хулените и преследваните ще трябва да носят своя кръст Христов, да търпят, прощават и обичат враговете си. Те ще бъдат като кротки агнета сред хищни вълци, но как иначе ще свидетелстват за любовта. Как изобщо ще съществува любовта, ако и те отговарят на злото със зло? Победата на християнството е любовта.

Перспективата за такава саможертва изглежда страшна, но Христос ясно заявява, че всеки ще бъде изправен пред избора да бъде Негов последовател, или Негов противник и че друга позиция – на неутралитет или безразличие няма да бъде възможна: „Който не е с мене, е против мене и който не събира с Мене, разпилява”, заявява Спасителят (Мат. 12:30). И още: „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре” (Мат. 6:24).

Едни от най-мразените във всички епохи са свещенослужителите, защото именно те вече трето хилядолетие разказват на човечеството за Христос: за Неговото идване на земята като човек, за Неговото учение за любовта, за земния Му път, за чудесата Му, кръстната смърт и възкресение. Трето хилядолетие те възнасят молитви сутрин и вечер към небесния Отец за целия свят, потапят младенеца в кръщелния купел и го водят по пътя на спасителното християнство, съчетават го в една плът с избраницата на сърцето му и го изпращат в последния му път, като продължават да се молят за душата му и след неговата смърт. Ако не бяха проповедниците на Христа, човечеството нямаше да знае за Спасителя на света, за саможертвата и любовта Му. Именно проповедта им е причина за ненавистта към тях – защото „цял свят лежи в зло” (1 Йоан. 5:9) и той не може да търпи противоположното – доброто.

Не трябва да се търси героизъм в общоприетия смисъл на думата при репресираните свещенослужители, защото светският героизъм търси популярността и светлината на прожекторите. Героизмът на Божиите служители и на християните изобщо има съвсем друго измерение. Негова основна характеристика е, че се стреми да остане незабелязан. Подвигът на свещенослужителя и на всеки християнин, който изпълнява на дело думите на Христос, че човекът е създаден от Бога да бъде добър и да твори добро, е неговото естествено състояние.

Изборът да си свещеник означава позиция „с Христа” и готовност за страдание и саможертва. Ръкоположението на свещеника става след дълга подготовка. Самото тайнство е тихо и усърдно моление на клир и миряни в храма. Затова архиереят непременно пита ръкополагания свещеник дали е готов да понесе човешкото презрение, хули и гонения.

Свещеникът се подготвя в най-лекия случай за охулване, а в най-тежкия – за смърт. Той има право само да се надява, че: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих” (2 Тим. 4:7).

Репресиите срещу свещенослужителите от Българската православна църква през комунистическия режим е факт, който трябва да бъде разгледан в контекста на отношенията между държава и Църква. Проследявайки тези взаимоотношения през вековете откриваме, че по-богоборческа и антихристка власт от комунистическата не е имало през цялата история на човечеството досега. Тя се стреми да унищожи не само вярата на човека, но и самата идея за съществуването й в човешкото съзнание – нечуван опит да се премахне и заличи напълно Бог и вярата в него. Подобна хула не е имало дори по времето на най-големите гонения срещу християнството през първите векове от неговото съществуване и по време на турското робство. Тогава християните са насилвани да сменят своя Бог, но не и да отрекат, че Той съществува. За съжаление българското общество, поради дългогодишното възпитание в безбожие, все още не е узряло да си даде точна сметка до какви печални последици е довел атеизмът у нас. Преобладава мнението, че всички национални и лични катаклизми, които доведоха до нихилизъм са плод на случайност, зла съдба, лошо управление. Все още твърде малко хора съзнават окаяното ни духовно състояние, вследствие на отдалечаването ни от Бога, като причина за тежкия упадък на нацията. Посочват като пример просперитета на западни държави като Германия, но не се обръща внимание на факта, че икономиката в тези държави се развива от активно участващи и в живота на Църквата, за която плащат данъци наравно с другите налози.

Християните проповядват, че всяка власт е от Бога и трябва да й отдаваме дължимото. Самият Иисус Христос учи: „Отдавайте кесаревото кесарю, а Божието – Богу” (Мат. 22:1). От думите на Спасителя към Пилат Понтийски ние разбираме: „Ти не би имал над Мене никаква власт, ако това не бе дадено свише (Йоан. 19:11).

Св. ап. Павел пише: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога… Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба” (Рим. 13:1-7). На същото учи и св. ап. Петър.

Държавата се грижи за материалното благосъстояние на своите поданици, здравето и живота им, а Църквата – за духовното им спасение. Държавата гарантира ред, а поданиците му се подчиняват. Тъй като областите на влияние на Църквата и държавата са различни, това предполага равноправие в отговорностите и задълженията. Затова, когато държавната власт направи опит да превиши правата си, намесвайки се във вътрешните църковни дела, Църквата има право да не се подчини. Така, когато свещениците при Йерусалимския храм заплашили и заповядали на св. ап. Петър и св. ап. Йоан да не поучават в името Иисусово, те отказали да се подчинят и заявили: „… съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога” (Деян. 4:19).

В заповедта за подчинение на върховните власти е скрит подтикът към една от най-възвишените страни на християнството – борбата със злото чрез личния пример на жертвоготовност. Християните от първите векове с радост отивали на смърт и се молели за враговете си. Да не отвръщащ на злото със зло, а да се бориш с него с добро, прави християнството най-възвишената религия.

Когато християнството става официална и единствена държавна религия във Византия, Църквата развива учението за т. нар. „симфония” между светската и духовната власт. Съгласно него, държава и Църква имат различни сфери на действие, но обща цел – доброто на човека, следователно взаимно се подпомагат. Пресечната точка в двете дейности е обществената нравственост. Това е условието, за да може държавата да бъда вътрешно силна, а от друга страна, съставлява част от църковното дело за спасението на хората. Освен като възпитава, Църквата подпомага устойчивостта на държавата, като се моли за Божието благословение над нея. Държавата пък улеснява извършването на църковните дела: изграждане на храмове, манастири, училища, просветна дейност.

Най-ярко учението за симфонията е изразено в Епанагогата (ІІ половина на І в.): „Светската власт и свещеничеството се отнасят помежду си, подобно тялото и душата и са необходими за държавното устройство точно така, както тялото и душата в живия човек. В тяхната връзка и съгласуваност се състои благоденствието на държавата”.

Църквата възпитава своите членове в зачитане на държавните закони и подчинение на властите, дори когато държавата дискриминира християните. Макар, че Църквата е основана непосредствено от Господ Иисус Христос, а държавата индиректно, опосредствана от историческия процес, но и това става по волята на Твореца и Промислителя Бог. Ето защо, независимо от характера на властта, християнинът е длъжен да й се подчинява.

На Запад се оформя доктрината на двата меча, т. е. светската и църковната власт се съсредоточават в лицето на папата и това често се отстоява с меч в ръка. Днешната теократична държава е пример за това. Реформацията довежда до така наречената „държавна църковност”, която дава предимство на религията, към която принадлежи държавният глава, официално наречен глава на Църквата. Неговата религия се издига в ранг на държавна църква, като силно се ограничават правата на останалите религиозни общества.

Принципът на отделяне на Църквата от държавата се появява най-напред в САЩ като многоконфесионална държава. Тази нова формула предполага невмешателство в делата на всяка от страните. На всяка държава се налага да се съобразява с религиозната принадлежност на своето население, като в САЩ това е християнството.

В Европа отделянето на Църквата от държавата се явява като следствие от антиклирикалната и антицърковна борба по времето на Френската революция (1789-1794 г.). В ХХ век има много примери на антицърковна политика в света, при които държавата преследва Църквата, поради това, че се свързва с една или друга антирелигиозна идеология. България се нарежда сред тези държави след 9.ІХ.1944 г.
С приемането на християнството от Византия (864 г.) младата българска държава възприема и модела на симфония между държавата и духовната власти. На практика обаче държавата има ръководно начало. Църквата по-скоро се явява като нейна функция. Въпреки уникалните заслуги на Църквата ни не само за България, но и за целия славянски свят, във вътрешно-държавен план тя е използвана от владетелите за укрепване на тяхното вътрешно и външно политическо влияние. Това не означава, че между тях винаги е имало непременно антагонизъм, но все пак в нашата история се утвърждава закономерността: Църквата да следва съдбата на държавното развитие. БПЦ винаги се е грижила за укрепване на българската държава – т. е. била е национално-отговорен фактор. Заемайки позиция на ненамеса в държавните дела, тя е оставала лоялна към богоустановените власти, очаквайки също така сътрудничество и подкрепа.

През петвековното робство Църквата и държавата ни изчезват като институции. Може да се каже, че през периода на Възраждането Църквата изпълнява функциите и на държавата, тъй като борбата за независима Църква олицетворява и стремеж към държавна независимост. От Освобождението до 9.ІХ.1944 г. Църквата и държавата у нас търсят нов модел на взаимоотношение, заради националната разпокъсаност на българите. Държавата покровителства Църквата в нейната религиозна дейност и усилията й за съхраняване на християнските ценности.

Когато на 9 септември 1944 г. се извършва превратът, взаимоотношенията, които Църквата желае и предлага са на взаимно сътрудничество, за което прави редица стъпки. Желанието обаче на комунистическите ръководители е да има една изцяло подчинена, поставена на колене Църква, която да служи на нейната пропаганда и политически интереси. Всъщност, откровеното й желание е да я унищожи напълно, но това не е възможно в средата на 20-ти век, поради религиозните чувства на народа и международното положение. Българските комунистически ръководители вече имат опита и примера на съветската Компартия с руската Църква, в която дейността, идеологията и кадрите са промити, обезопасени и започват да го прилагат. Докато властта още не е спечелена напълно, репресивният апарат настъпва бавно, за да има време действията му да се представят под благовидна форма пред електората. Референдумът и окончателното смазване на опозицията през 1948 г. развързват напълно ръцете на комунистическата власт, която започва постъпателни мерки за пълното откъсване на Църквата от държавата и нейното обезличаване. В продължение на няколко години 1944-1949 г. последователно се премахва вероучението от училищата. Още на 6.Х.1944 г. Министерството на народното просвещение издава Окръжно № 396, с което изважда вероучението от учебната програма, както и четенето на молитва преди и след часовете. След енергичните протести на Светия Синод е разрешено факултативното изучаване на вероучението, но тази форма се оказва безуспешна, поради многобройните спънки и провокации от страна на новата власт на всички нива. С приемането на Закона за вероизповеданията през 1949 г. юридически е оформена забраната за преподаване на вероучение под каквато и да е форма. Оттук започва пълната изолация на Църквата от българското общество и контролът на тоталитарната власт над младото поколение.

На 12 май 1945 г. е издадена Наредба-закон за брака, според която гражданският брак е задължителен и има юридическа стойност. Желаещите да се венчаят трябва да представят препис-извлечение от общинските власти за сключен граждански брак. През март 1946 г. в Народното събрание е внесен законопроект, според който кръщелното свидетелство престава да бъде официален документ, а за такъв се счита препис от акта за раждане. Бракоразводните дела се предават от архиереите на гражданските съдилища.

Деветосептемврийският преврат заварва БПЦ със слаборазвити традиции в благотворителността, но все пак Църквата е създала мрежи от сиропиталища и старопиталища, детски ясли, млечни кухни за родилки, столове и трапезарии, занаятчийски училища, детски и юношески лагери към епархийските манастири и др. Чрез Закона за бюджета през 1946 г. новата власт спира средствата, получавани от Църквата за благотворителност като сумата е поделена между областните инспектори. По-късно от ръководствата на сиропиталищата са изолирани представителите на Църквата и на християнските братства. Димитровската конституция от 1947 г. слага окончателно край на благотворителната дейност на БПЦ, като я обявява за свой монопол.

Следващата стъпка за обезсилването на БПЦ е премахването на нейната икономическа независимост чрез отнемане на огромна част от недвижимите имоти и ограничаване на финансовите й възможности. Всичките 363,611 дка гори и 65% от поземлената собственост са отнети.

В последна сметка, в края на 1947 г. Църквата е отделена от държавата, а със Закона за вероизповеданията се легализира контролът на държавата върху Църквата. Законът дава право на държавните органи да се намесват във вътрешния живот на Църквата – в нейната организация, управление и религиозна дейност. От 4 средни духовни училища с около 600 ученици в тях остава само една семинария със 120 семинаристи. От 21 периодични религиозни издания остават само 3. Екзарх Стефан, който отстоява вътрешната самостоятелност и самоуправление на Църквата е отстранен през 1948 г., чрез подготвен от комунистите преврат.

Репресиите срещу православното духовенство са част от политиката на комунистическата власт за установяване на контрол върху Църквата. Под една или друга форма е репресиран всеки пети свещенослужител, като се има предвид, че на 9-ти септември 1944 г. само свещениците са 2486. В първите дни след преврата са арестувани, малтретирани и убити без съд и присъда духовници, чийто брой трудно може да се определи. Според преписките на Св. Синод, 45 духовни лица са задържани без заповед. От тях 35 се считат за безследно изчезнали, а 4 са убити. До края на Втората световна война (1945 г.), репресиите срещу православното духовенство намират законово основание в наредба-закон за съдене от народен съд на виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзните народи и злодеянията, свързани с нея. По тази наредба са обвинени 152 духовници. От тях 13 са осъдени на смърт, като присъдата е изпълнена веднага, а други 13 – на доживотен затвор.

В последвалия период до 1949 г. репресираните свещеници са подвеждани под отговорност за противонародни и противодържавни прояви. Част от духовенството капитулира и приема да сътрудничи на властта. Служителите от ръководните постове на всички нива в Църквата са подменени с други, декларирали подчинение на новата политика. С тези и редица други дискриминационни мерки БПЦ е почти напълно изолирана от българското общество. Тя престава да бъде фактор в социалния живот на страната и нейната дейност се свива предимно до култова. На свещенослужителите е забранено да проповядват, т. е. да свидетелстват за Христос извън прага на храмовете, а миряните, които влизат да се черкуват са притеснявани. Пастирите са уплашени, а стадото е разгонено. Остава да мъждука само мъничка искра от Христовата вяра. Мнозинството български семейства поради страх от репресии не само, че скъсват връзката си с Църквата, но прекъсват и традиционното възпитание в Христовата вяра на своите деца. В душите на няколко поколения българи вместо да изгрее Божията премъдрост, се настанява мракът на безбожието, което връща България хилядолетия назад – във вековете на езичеството.

В книгата „Агнета сред вълци” са разказани съдбите на единадесет свещеници от Сливенска епархия, пострадали заради Христа в периода от 1944 до 1989 г. Тяхната „вина” е в това, че са обичали повече от всичко кроткия Княз на мира, Богочовека и Спасителя на човечеството Иисус Христос, служили са Му и са му останали верни до смърт. Това са безследно изчезналите свещеник Атанас Янев, отец Петър Русков, свещениците-земеделци – Георги Коджабашев, Димитър Славов, осъдените от Народния съд – Иеремия Хранков и Константин Русков; осъдения на смърт в името на народа – свещеник Димитър Славов Георгиев; при опит за преминаване на границата: свещениците Матей Матеев и Стоян Златков; без обяснение – отец Димитър Сотиров и ставрофорен иконом Димитър Сотиров.

Безследно изчезналите Атанас Янев от гр. Каблешково и свещеник Петър Русков от с. Първенец, Ямболско са задържани и зверски убити още в първите дни и месеци след деветосептемврийския преврат. Оттогава до днес истината за тези убийства се прикрива, макар, че местните жители я помнят и разказват. За да скрие незаконните убийства през превратната 1944 г., отначало новата власт обявява двамата свещеници за безследно изчезнали, а по-късно за починали и издава фалшиви смъртни актове на тяхно име. За съжаление години след промените у нас, тези изфабрикувани документи все още се считат за официални. Едва в тази книга истината за смъртта на отците е разкрита и изнесена пред обществото. Тези свещеници са изпълнявали своето служение в условията на ожесточена борба между тогавашната власт и т. нар. „антифашисти”. Тяхната присъда на „врагове и предатели” е издадена още преди преврата. Доказателство за това е бързата разправа с тях веднага след идването на ОФ на власт.

Първите жертви на терора след 9.ІХ.1944 г. са свещениците отец Атанас Янев и отец Петър Русков.

***
Според „Димитровската конституция” от 1947 г., в НРБ има свобода на вериозповеданията и тяхното изповядване, т. е. практика. Християните обаче са следени и притеснявани. На големите християнски празници пред храмовете стоят доброволни сътрудници на властта и записват имената на тези, които влизат. Вярващите след това са привиквани за обяснение и сплашване. На свещениците е позволено да проповядват само вътре в храма, до прага. Вярващите свещеници и миряни са уволнявани и оставяни без работа. Комунистите се стремят да изградят атеистично общество завинаги.

Именно тази е целта на репресиите срещу свещениците. Ето как околийският управник на Ямбол през 1951 г. – бивш партизанин Стоян Селинезов се обръща към отец Димитър Георгиев малтретиран по негова заповед, че уж притежава американска пушка: „Поне, знаеш ли какво, ние знаем, че ти нямаш никаква пушка, но сега идват избори, предстои референдум за монархия. Ти си влиятелен човек и искаме от тебе да агитираш твоите хора да гласуват не за монархия, а за република”.
Целта на комунистическата власт е следната: унищожавайки пастира, да остане наплашеното стадо, което тогава ще бъде лесно манипулирано. То заменя Бога – Твореца на всичко видимо и невидимо – с партията. Тя постепенно се обожествява, но в друг „бог” – едно събирателно, безлично и анонимно понятие, всяващо единствено страх. Той създава робска психика, послушни и изпълнителни пионки, които работят за облагодетелстването на управляващите. Ако страхът не е достатъчен, следват репресите към единствено истинската Христова църква – Православната. Има ги и днес и ще ги има до края на света. Така се създава робска психика, двуличие и подлизурство, които бележат една цяла епоха.

Семейството на отец Атанас Янев, Станка презвитера; Енчо, Йонка и Мария – са децата им.

Унищожаването на християнската вяра цели убиването на морала, на стремежа към доброто в душите и посяване на зло. Убива се в зародиш най-хубавото, най-доброто, което човек може да даде от себе си за полза на държавата чрез неговото творчество. Това е антипод на възвишеното Христово учение за любовта между хората и свободната човешка воля, което проповядват Божиите служители.

Възвишената християнска философия, оформяща свободни и творчески личности и вредна за обществото, което комунистическата власт иска да изгради.

Природата на комунизма е разкрил поетът-партизанин Атанас Манчев, командир на отряд „Народен юмрук”.

„Нека трепери земята като лист трепетликов!
Нека вместо слънце да свети пожар!
Нека като гейзери взривове бликат!
И нека човека е звяр!”

Това четиристишие и днес може да послужи за програма, но на съвременните терористи, е „вдъхновявало и изкривявало психиката на множество идеалисти, с които компартията си е служила за постигане на злокобните си цели.

По отношение на свещеничеството целите на компартията не стигат до подчинението. Стремежът е да осигури господството си над Църквата в бъдеще. Механизмът за постигането на тази цел е настройването на обществото срещу духовенството така, че то да отхвърли Божиите служители. Това е факт и днес.

В Църквата се внедряват агенти на ДС, които я рушат отвътре. В манастирите – сърцевината на св. Православие се вкарват хора с аморално поведение. Привидно те носят расо, но целта им е да злепоставят монашеството. Управляващите отделят интелигенцията от Църквата, тъй като тя е другият естествен духовен водач на народа.

Резултатът не закъснява и се вижда и днес: вече не се различава истината от лъжата, оригинала от имитацията. Църквата е поругана и осмяна от войнстващия атеизъм. Така от водещ фактор в развитието и напредъка на нацията и държавата, Църквата се превръща в промитите умове на две поколения българи в реакционен, в примитивен анахронизъм. Раждат се народните мъдрости: „Вържи попа, да ти е мирно селото”. Или „Предавам ти поп" (значи нещастие).

Какво е трябвало да направят българските духовници в условията на войнстващ, страшен и безмилостно убиващ атеизъм? Дали не е трябвало те доброволно да пострадат, но да не отстъпват от позициите си, или да направят компромиси, за да оцелеят и все пак да има клир, богослужебен живот, Църква?

Един от репресираните отец Димитър Георгиев отговаря така: „На нашата Църква й рязаха краката, ръцете, остана само главата. Добре, че се намериха умни хора да й наведат главата, за да не я отрежат. И ако сега имаме недостатъци, то е защото Църквата в момента лекува раните си”.

Албанската Църква, която проявява твърдост, е почти изцяло унищожена; разправата е страшна, т. е. нужен е разумен компромис, а не предателство.

На каква цена е оцеляла БПЦ? Този въпрос ще смущава умовете на обществото и особено на вярващите, които имат право да знаят истината за Църквата, към която принадлежат и с чийто клир са в евхаристийно общение. Но това няма да стане, докато някои от висшите клирици не се реши да открие каква е била действителността от близкото минало. Обществото има усет за истината, може да прости и да забрави, но никога няма да приеме мълчанието или лъжата.

Докато светът светува, Христовата църква ще пази спомена за свещенослужителите, пострадали заради Христа, спряна завинаги с тяхната проповед. Причинени са страданията на хиляди техни близки. Правителствата след 10-ти ноември 1989 г. са длъжници към паметта на репресираните свещенослужители и на техните семейства. И след т. нар. „демократични промени”, продължава заглушаването на Българската православна църква. Още по времето на първото, демократично избрано правителство след 10-ти ноември 1989 г., се позволи масовото нахлуване на едни от най-опасните секти, които нямат нищо общо не само с християнството, но и с религията изобщо. Те свършиха своята антихристова работа като откъснаха от ранената плът на БПЦ още много парченца.

Според бившият президент д-р Желю Желев, правителството на Филип Димитров, което дойде на власт през 1991 г. е виновно за разделянето на двата Синода, т. е. разколът бе политическа поръчка.

Нито едно правителство досега не прояви воля да въведе вероучението в училищата като задължителен предмет, оправдавайки се с европейското законодателство и уж липсата на кадри. Въпросът бе да не се допуснат свещеници в училищата, защото расото само по себе си възпитава. Главната причина е свързана с това, коя идеология ще владее мозъците на бъдещите български поколения. И отговорът не закъсня – съвременни български политици обявиха, че нашите деца ще бъдат възпитавани в европатриотизъм. Европа, към която се стремим вече се отрече от християнството. В новата европейска конституция, подписана от 28 държави, не влезе текстът, че културно-исторически ценности на стария континент са на основата на християнството. Европейската цивилизация според новата конституция на континента се гради на ценностите от езическата епоха!

Преподавателите по религия у нас са дискриминирани. Всяка година от висшите учебни заведения у нас излизат не по-малко от 100 души богослови с квалификация на учители по религия. В цялата страна обаче няма нито един от тях, който да работи по специалността си. Това е така, защото предметът „Религия” едновременно е и позволен, и поставен в невъзможност да се преподава. В решението на МС от 2005 г. религията ще се преподава в часовете по история, като страница от славното ни минало. Християнството обаче не е история, а благодатен живот в Христа.

Голяма част от имотите на БПЦ не са върнати, нарушен е и монополът върху производството на църковни свещи. Милосърдната дейност продължава да бъде в ръцете на държавата, църковният брак, св. кръщение, опелото нямат юридическа стойност. Държавата продължава да дискриминира Църквата.

Все по-голяма става обаче нуждата от християнска просвета и все по-ясно става, че тя няма да бъде позволена от определени политически кръгове и други традиционни религии за нашата страна. Връщането към езичеството е вече факт със застрашителни размери за тези, които имат очи да го видят и оскотява духовния облик на нацията. В самия център на София – единствената столица в света, носеща знаково името на Божията премъдрост, бившият кмет Софийски постави езическа статия с недотам изяснени символи. Пак в самия център на минералните извори бе поставена друга езическа статуя така, че който се навежда да пие или да си налее вода, все едно, че се покланя на истукана. Това е гавра над християнска България и едва ли е случайна, но никой не протестира срещу нея.

Липсата на християнско и гражданско възпитание се отразява фатално при формиране на личността на подрастващите, сред които особено в последните години се появиха убийци, садисти, хулигани. Застрашително расте броят на децата с противообществени прояви, ежедневие стана насилието в училище. Все по-нисък остава прагът на проституцията и наркоманията, обхваната е вече и детската възраст. Затова като че ли умишлено помага телевизията, която убива детското чрез предаванията почти по всички канали за батмани, чудовища, рейнджъри, убийства. Забравени са прекрасните детски филми по приказки от световната класика. Почти изчезнаха телевизионните предавания на християнска тематика за деца и юноши. Откриват се нощни дискотеки за подрастващите, частните кафенета и барчета безогледно им продават алкохолни концентрати, цигари. Всеки ден по телевизията показват деца и юноши натровени с алкохол. Обществена тайна е, че методично се унищожава младото поколение на нацията ни.

Тази страшна ежедневна картина, обаче не стряска хората от висшия ешелон, някои от които открито и без свян се афишират като масони. Платени медии пък услужливо прокламират колко „хубаво” нещо е да си масон. Напоследък често се заговори и за илюминатите, което също не носи нищо добро за подрастващите. Липсата на здрава морална християнска основа, върху която да стъпи нацията се вижда много ясно от цялото общество, но това не вълнува властимащите. И днес върху свещенослужителите се сипят хули, че звучи еретично, ако някой каже добра дума за тях. Все по-рядко управляващите посещават Църквата. Интересът на медиите към църковния живот свършва в повечето случаи до провокираните скандали. Рядко някои журналист си прави труда да каже нещо положително за Църквата, обикновено свързано със строителството на храм. Умишлено освободеното от св. Православие духовно пространство се зае от окултна, езостерична, сектантска и още каква ли не антихристиянска литература. Медиуми, врачки, лечители до такава степен се прикриха зад Църквата, служейки си с вековни нейни светини, че православно-невежият съвременен човек в повечето случаи не прави разлика между това откровено вече магьосничество и християнството (Второзаконие 18:10-12). Даже вече започва да звучи еретично и архаично да кажеш, че си православен християнин, а това е страшно, защото означава края на нацията. Безсмъртните думи на митрополит Климент – Васил Друмев (приписвани от някои и на екзарх Йосиф) започват да се сбъдват пред очите ни: „Има Православие – има България, няма Православие – няма България”.

Стотици примери можем да намерим в нашата история и в преследване на видни интелектуалци, представители на интелигенцията, учители през целия труден, противоречив и често драматичен живот на българския народ.

Ето какъв пример за необходимост от помирение ни дава един хулен, преследван и несправедливо осъден българин, имащ всичките основания да мрази и да иска възмездие отец Димитър Георгиев: „Чеда мои от висотата на моите 80 години, горчивини и теглила ви казвам: Обичайте се едни други и си простете. Само така България може да тръгне напред”.

Победата на християнството е любовта. Истинна любов и духовен и национален възход извън християнството и родолюбието няма, което означава, че без тях ще загинем и ще се загубим като нация. А факелът на християнството и родолюбието се носи не от „вълци”, а от „агнета”.

Използвана литература:

Димитрина Станева. „Агнета сред вълци”, Бургас, 2005. (Репресирани свещенослужители от Сливенска епархия в периода 1944-1989 година).

Откъс от подготвяната за печат книга "Православие и образование". Авторката е доктор на педагогическите науки