По плодовете им ще ги познаете

Откъс от книгата „Българските църковни общини в Америка и Чикаго”

Създаването на български църковни общини в Америка и тяхната дейност е резултат от желанието на нашите предшественици да практикуват православната си вяра на родния език и от стремежа за съхраняване на българската национална идентичност – език, култура, бит, традиции, етническа принадлежност.

От наличните документи стана достояние, че Светият Синод на Българската православна църква в заседанието си от 12 юли 1907 взема първото си решение по отношение на духовното групиране и непосредственото единение на преселниците-българи в Америка с родината им, както и за удовлетворението на техните религиозни нужди. За тези цел изпраща и духовници в Новия свят.

Повече от стогодишната история на българските църкви в САЩ и Канада е минала през различни периоди. В тях църковността често е била измествана. На преден план са излизали политически, етнически и идеологически елементи и личностни интереси. Важно място е заемала и политиката на българската държава по македонския въпрос – както преди 9 септември 1944 г., така и след това.

През всичките тези години много духовници са дали своя принос за църковно-народното дело. Един от тях е Кирил Йончев – архимандрит на Българската православна църква и епископ и митрополит на Руската православна църква в изгнание и впоследствие – на Православната църква в Америка. Неговата роля и място в историята на българските църкви в САЩ, Канада и Австралия, вероятно ще бъде обект на нечие специално изследване. Това, което е коментирано за него досега, е доста противоречиво. Главното, с което се свързва неговият живот и дейност е разколът от 1963 г. Някои оправдават този разкол със стремежа за „запазване чистотата на църквата от комунизма” и отдават незаслужено кредит за това на еп. Кирил. От достъпните вече документи, писма и спомени на негови близки сподвижници, свещеници и хора, общували с него, както и от агентурните донесения, намиращи се в архивите на Държавна сигурност и МВнР, не може да се направи такъв извод. Нещо повече, голяма част от съвременниците му го осъждат и намират дейността му за анти-национална.

В края на тази документална хроника ще се опитам да резюмирам най-характерното от историята на българските църковни общини, което определя различните периоди в тяхното развитие и дейност. Надявам се това ще улесни читателя да се види докъде стигнаха онези от тях, на които митрополит беше еп. Кирил Йончев. И да се оцени по-обективно неговата роля и принос към Българската православна църква – градивна или рушителна.

Първият период (1907-1922) е периодът на истинското родолюбие, патриотизъм и идеализъм. Това е периодът, в който нашите предшественици осъзнават ролята на църквата за обединяване на емиграцията от свободното Отечество и поробена Македония и съхраняване на българското национално самосъзнание. Липсват политически, идеологически или етнически противоречия между тях. Ентусиазмът за строеж на църкви, в които да се служи на майчиния език е голям. Ръководител на Българската църковна мисия е архимандрит Теофилакт. Той като апостол кръстосва българските колонии в САЩ и Канада и организира църковни общини.

Вторият период (1922-1937) е времето, когато Македонската патриотична организация (МПО) поставя под свой контрол мнозина от свещениците, църквите и духовния живот на нашата емиграция. Голямо място се отделя на патриотичното възпитание на роденото в САЩ и Канада поколение. Няма църква, в която да не се изучава български език, да няма ансамбъл за народни песни и танци, оркестър. В салоните на църквите са изложени национални носии, окачени са портретите на националните ни герои и народни будители. Изнасят се панихиди за загиналите за освобождението на Отечеството. Съхраняването на българския национален дух е най-важната задача, която МПО възлага на църквата. Православната вяра не подлежи на съмнение. Част от свещенослужителите са бивши членове на ВМРО или синове на загинали революционери. Неколцина от тях са били в състава на въоръжените чети, които са воювали за освобождаването на Македония. Други са изпратени от България с личната препоръка на Иван Михайлов. За всички тях няма нищо по-свято от съхраняването на българския национален дух и родолюбие. През този период ръководител на църковната ни мисия е протопрезвитер Кръстьо Ценов. Той се съобразява с ръководната роля на МПО. По тази причина църковният живот протича без особени катаклизми.

Третия период (1937-1947) е този, в който еп. Андрей, изпратен от Светия Синод, пристига в САЩ. Това е и периодът, в който църковните ни общини са подложени на най-голями изпитания. Проблемите идват главно от политиката на България по македонския въпрос, която, след забраната на ВМРО (1934 г.) се приема като просръбска. Тази политика много скоро демонстрира и еп. Андрей. Тя е коренно противоположна от водената от МПО политика. В резултат идват основните противоречия между МПО и част от църковниците от една страна и еп. Андрей и Синода от друга. Тези противоречия водят до създаването на т. нар. „независима Църква“, в която влизат църквите под влиянието на организацията. Това става на конференция, проведена през февруари 1939 г. в Детройт, Мичиган. Този акт не е санкциониран от Синода в София.

Деветосептемврийският преврат в България от 1944 г. примирява враждуващите страни за продължителен период от време. Общият политически враг е комунистическата власт в Отечеството. Неговата атеистична политика и стремежът да заличи насилствено българската идентичност на македонците, обединява емиграцията около църквата. Много скоро еп. Андрей огласява несъгласието си с тази политика в България и отправя упреци към Георги Димитров. С тези си действия той става приемлив за всички. Премахнати са основните противоречия. Стига се до

Четвъртия период (1947-1963 г.) – учредяването на Българската епархия в САЩ, изборът на еп. Андрей за митрополит, регистрацията и приемането на Устав. Това е период, в който официалните връзки със Синода в София са преустановени.

Епископ Андрей има нужда от помощник в митрополията и в църковните дела в САЩ и Канада. Той се спира на завършващия обучението си в Швейцария монах Кирил Йончев. “Повярвах, направих свръхусилия да наредя идването му (в Америка) с надеждата да видя един сигурен и предан на Спасителя Христа служител…Излъгал съм се бил.” До идването му в САЩ, името на Кирил Йончев не е известно сред политическата емиграция. Не са известни никакви негови анти-комунистически изявления или действия.

Сприхавият и труден характер на еп. Андрей (виж разискванията от Синодалното съвещание проведено на 29 и 30 юни 1939 г. на стр. 48, и спомените на проф. Райкин), засилват опозицията на МПО и част от свещениците срещу него. Благовидният предлог да бъде махнат като митрополит, са неговата напреднала възраст и недобро здраве. Намерен е и негов заместник – архимандрит Кирил Йончев. Търсят се контакти и се очаква решение на този въпрос от Синода в София, независимо от „скъсаните” връзки и комунистическия режим на управление в България (виж писмото на о. Николов и срещите на о. Михайлов с Патриарх Кирил във Виена).

Задраскания текст в оригинала е: Уведомени са, че същият (Пимен) е сътрудник на нашите органи, обаче да не се свързват с него по време на пребиваването му, а само, че могат да се свъзват с него официално.

Идването на еп. Пимен в САЩ през 1963 г. (за неговото пристигане Държавна сигурност уведомява резидентурата във Вашингтон, че Пимен е сътрудник на нашите органи) се свързва с дългоочакваното от МПО и част от църковниците ограничаване властта на Андрей, последващото му отстраняване като митрополит и възлагане ръководството на епархията на Кирил Йончев. Отказът на еп. Пимен да ръкоположи в епископски сан архимандрит Кирил и последвалите събития могат да се определят като

Пети период (1963-1976) – времето на разкола и разделението на българските църковни общини в САЩ и Канада с образуването на нова българска епархия. Причините за разкола не са имали никакъв политически характер. Доказателства за това намираме в писменните документи, оставени ни от участници или близки съвременници на тези събития (виж о. Стамболджиев, проф. Райкин, покайното писмо, което Кирил изпраща до патриарх Максим, разговорите между Кирил и Пандо Младенов в присъствието на българския генерален консул в Торонто), както и в архивите на ПГУ-ДС и МВнР, приложени към съответните части на тази хроника. На фона на тези документи и исканата хиротония за Кирил от Пимен т.е. от Синода, политическите аргументи, представени впоследствие са несъстоятелни. Нека не забравяме, че първото отделяне на църкви в САЩ от Синода в София става през 1939 г., когато в България все още няма комунистически режим.

Отляво надясно: свещениците Кирил Йончев, Кирил Антонов, Георги Николов, Васил Михайлов и Георги Недялков
извършват панихида за Тодор Александров на конгрес на МПО

Еп. Кирил не е вдъхновителят на разкола, нито основната фигура, която го провежда. Това са ръководството на МПО с благословията на Иван Михайлов и свещениците Георги Николов, Васил Михайлов (същите от 1939 г., виж част ІІ) и Георги Недялков. Затова за десетилетия църквите са наричани „църквите на МПО”, а не „на Кирил“ (Йончев). Той е единственият, който отговаря на условията да бъде въздигнат в епископски сан и мълчаливо чака своя час. Не бих искал да прокарвам конспиративни елементи в тази история. Но ако свържем факта, че Кирил Йончев е духовен син на епископ Пимен и годините около и след 9 септември 1944 двамата прекарват заедно в Бачковския манастир, както и някои събития от това време, можем да стигнем до многозначителни изводи. Известно е, че преди 9 септември в Бачковския манастир са отсядали партизани. Прикритие там е намирал и Антон Югов – първият министър на вътрешните работи в правителството на Отечествения фрон, по чието време новоустановената власт избива без съд и присъда няколко десетки хиляди българи. След 9 септември 1944 г. на Пимен се приписва участие в елиминирането на нелегалната антикомунистическа организация „Неутрален офицер.“ С неговото име се свързва и провала на заговора, подготвян от Дамян Велчев за сваляне на Отечествено-фронтовската власт. Там, в манастира, ген. Велчев се е срещал със съзаклятниците си. През 1946 г. с редовен паспорт и синодална стипендия Кирил Йончев заминава за Швейцария да продължи духовното си образование. Оттам – в САЩ. Защо митрополит Пимен не пожелава да го въздигне в епископ? Не мога да гадая. Може би е било по-добре да остане близко до МПО и далече от Синода в София. Така би бил по-полезен за нечии цели.

Осъзнал силата и влиянието на МПО върху емиграцията вече като епископ, Кирил става неотменен атрибут на конгресите им, участвува в техните провеждания и заема почетно място в техните президиуми (виж изданията на в-к Македонска Трибуна от това време, д-р Гаджев, Пандо Младенов). Той „громи” публично политиката на българската държава по въпроса за Македония. Това е, което патриотично настроенените емигранти искаха да чуят от устите на българските епископи тук – признание, направено от о. Гошо Николов при срещата му с пълномощния министър Любомир Попов, който нарича о. Николов „най-главния от поповете” (приложение ІІ-19). Тази позиция на Кирил му дава безрезервната подкрепа на МПО, а от там и властта върху църквите, подкрепяни от Организацията.

След 1970 г. започва нова „битка” за православните християни в Америка и тяхното обединяване под една юрисдикция. Този „битка”, водена дълги година от Московската патриаршия, сега е възложена на Православната църква в Америка (доклад на о. Леонид Кишковски, публикуван в сайта на ПЦА).

Междувременно еп. Андрей умира (1972 г.). Синодът от София, къде по собствена инициатива, къде по внушения от Държавна сигурност експериментира с административни структури, епархии, епископи и свещеници за църквите ни в САЩ. Това не се отразява положително на позициите и авторитета на БПЦ. На сцената е и Македонската църква в САЩ и Канада, подкрепяна от Белград. Малко по малко влиянието на емигрантите от Пиринска и Егейска Македония с българско самосъзнание в ръководството на МПО намалява. Като следствие, позицията на Кирил Йончев в организацията също отслабва. Това налага бързо ориентиране в новосъздалата се обстановка. Той вижда по-добро бъдеще за себе си в Православната църква в Америка, отколкото в Руската православна църква в изгнание (писмото от еп. Ирений до Синода в София от 1972 г.), още по-малко в българската. Изгонен от руснаците-царисти, той еднолично влиза в преговори с ПЦА, към която преминава заедно с църквите през 1976 г. Това може да се отбележи като

Шести период (1976-1990). Както казва един от най-възрастните наши свещеници по това време, отец Васил Михайлов, „с преминаването на нашата епархия под юрисдикцията на Православната църква в Америка загубихме всичко. Загубихме нашата вярност към скъпото ни Църковно народно дело”. Това не смущава еп. Кирил. Много скоро ПЦА му възлага и управлението на диоцеза на Западна Пенсилвания, състоящ се от чисто руско-американски православни църкви, в които руското доминира. Техният брой надхвърля два пъти този на църквите от българския диоцез. Това му дава голяма сила и спомага за утвърждаването му като важна фигура в ПЦА. Той започва безпрецедентна атака към църквите, останали към Синода в София. Използва всякакви средства те да преминат под неговия омофор – интриги, полиция, съдебни дела, политически шантаж (писмото на патриарх Максим до еп. Теодосий, приложение V-31).

Еп. Кирил компенсира липсата на православни свещеници – българи, с такива, обърнати в православието от католическата или евангелските църкви. Тъй ги въвежда в православната вяра и ги назначава в няколко от българските църкви. Това поставя началото на обезбългаряването на тези църкви. „Щом американски протестантски свещеник се загнезди в наша църква, тя е загубена за българщината“, казва Пандо Младенов на срещата си с еп. Кирил в присъствието на българския консул в Торонто.

В тези си действия той е подкрепян от ПЦА и поощряван от политически лица, загубили вяра, че комунизмът в България някога ще падне от власт. Оттук насетне започва да се създава погрешното мнение, че Кирил Йончев спасява църквите ни в САЩ и Канада от влиянието на безбожническия комунистически режим в България. За щастие, намират се и такива, които, повярвали или не, че ще дойде края на комунизма в България, се противопоставят на безумието и успяват да съхранят голяма част от църквите от домогванията на еп. Кирил. Сред съхранените е и църковната община „Св. София“ в Чикаго, която остава вярна на майката – Българската православна църква.

Независимо от действията си, насочени срещу родната църква, еп. Кирил продължава да търси контакти с нейни представители и да моли за разрешение за съслужение, свещеници, свещено миро и други църковни атрибути. Доказателство за това са срещите му с проф. Събев и епископите Йосиф (Диков) и Симеон и желаната от него, но отхвърлена от патриарх Максим среща през 1978 г. (документите са приложени към част ІV). Накрая идваме до 1990 година, когато еп. Кирил изпраща покайното си писмо до патриарх Максим. Моли за прошка за всички сторени грешки, признавайки, че действията му са били плод на човешка слабост и малодушие.

Това събитие може да се определи като

Седми период (1990-2007). Светият Синод опрощава противоканоничните деяния на еп. Кирил. Очакванията, че с опрощението той ще се завърне към майката-Църква обаче не се оправдават. Покаянието му се оказва неискренно.

Започналият разкол в БПЦ предоставя нови възможности на еп. Кирил. Той се възползва от неосведомеността на новопристигащите емигранти и настъпилия смут сред вярващите. Със съдействието на някои шарлатани-авантюристи расоносци, преследващи лични цели и облаги, успява да създаде няколко нови църковни общини към своята епархия, т.е. към Православната църква в Америка. Това води до поредното обтягане на отношенията между БПЦ и ПЦА. Еп. Кирил отново е обявен за персона нон грата и общението с него е преустановено. Така се стига до осмия, последен период от историята на българския диоцез към ПЦА.

Осмият период (2007-2011). Еп. Кирил почина през 2007 г. След неговата смърт ПЦА суспендира Устава на епархията и нейното ръководство фактически беше узурпирано. През м. ноември 2010 г. на специална епархийска конференция беше приет нов устав. На конференцията са присъствували двама или трима низвергнати български свещеници, които са дали своя глас за промените, предавайки българските национални църковни интереси. Променени са всички членове от стария устав, в които изрично е записано, че не подлежат на промяна. Подменена е била волята на създателите – всички онези българи, чиито патриотизъм и любов към Отечеството не подлежат на съмнение. Променени са били членовете от устава, отнасящи се до българската принадлежност и духовната връзка на диоцеза с България; богослужението да се извършва на български език, както и условието митрополитът да бъде българин или американец от български произход (приложение V – 42 стария устав и 43 новия устав). Пъпната връв на църквите, създавани и строени от нашите предшественици и нас с майката-Църква е отрязана.

Броят на църквите в т. нар. Български диоцез към ПЦА, които Кирил Йончев отдели през 1963 г. от Българската православна църква заедно с няколкото, създадени по късно е 18. В тях само трима или четирима от свещениците са с български произход. Пръснати са из целите Щати – на Източното и Западно крайбрежие, на Север и Юг. Съгласно каноните на Православната църква, епархиите се организират на географски принцип. Следвайки този принцип, наличието на епархия, в чийто състав влизат църкви, пръснати като тези, намиращи се сега под юрисдикцията на Българския диоцез, не е нормално. Трябва да се очаква в най-близко бъдеще тези църкви да преминат към тези епархии на ПЦА, в чиито географски райони се намират. Това ще доведе до закриване на Българската епархия от регистрите на Православната църква в Америка. Докато това време дойде, трябва да има избран митрополит на мястото на покойния еп. Кирил. За избори се съобщава в броя от 15 юни 2011 г. на излизащият във Форд Уейн, Индиана Ft. Wayne Journal-Gazette. Публикуваното съобщение гласи, че на 7-9 юли (2011 г.) ще се проведе избор на митрополит на Българския диоцез към Православната църква в Америка. Посочени са двамата кандидати – о. Александър Голицин и о. Пол Гасиос. В сайта могат да бъдат гледани и видео-записи, в които двамата кандидати разказват за себе си и вижданията си за бъдещето на Българската епархия.

Архимандрит Александър Галицин е роден в Сан Франциско, Калифорния. Казва, че прародителите му са руски емигранти, избягали по време на Октомврийската революция. Баща му е раждан в САЩ. Майка му е американка от мормонско семейство. От дете е свързан с Руската църква, а впоследствие – с Православната църква в Америка. Високо образован, с докторска степен от Оксфорд, Англия. Специализирал в Гърция. Няма практика на свещенослужител. Преподава повече от 20 години в Milwaukee’s Marquette University, в катедрата по богословие. Не е много сигурен, че иска да замени академичната си кариера с такава на администратор в църковна организация. За бъдещето на Българския диоцез няма конкретно виждане. Смята, че в близко бъдеще ПЦА ще обедини православните църкви на континента. Тогава етническите (в т. ч. българските) църкви ще изчезнат.

Протопрезвитер Пол Гасиос е роден и израснал в Детройт, Мичиган. Родителите му са гърци. Естествено е принадлежал към Гръцката православна църква. Много млад преминава към ПЦА. Има магистърска степен по социални науки. От около 15 години е практикуващ свещенослужител. Застъпник е на тезата, че в църквите към българския диоцез, и не само, единственият език на богослужението трябва да бъде английският – така и така богомолците не разбират църковно-славянски, казва той. Няма нищо против етническата принадлежност и предпочитанията на хората към културното им наследство, но не споделя практиката църквата да бъде място за социални контакти и нецърковни прояви т. е. отрича функциите на църковните общини във вида и целита, за които са били създавани. Да му припомня думите на екзарх Йосиф: „Българските църкви не са място като другите църкви, място само да се кръстиш. Те са място за народна съпротива”. В наши дни, далеко от Отечеството, църквите ни са място за родолюбие! Отец Пол очаква в следващите няколко години църквите от епархията да се реорганизират като епархийски наместничества, ръководени от старши свещеник и да бъдат на подчинение на епархийски архиерей от ПЦА, на чиято територия се намират (георграфския принцип). С това той вижда и закриването на Българския диоцез. Изразява тревога за не много ясния статут на ПЦА. (Има сериозно напрежение в Православния свят по отношение на дадената от Московската патриаршия автокефалност на Православната църква в Америка – бивша руска митрополия). Казва, че ако се случи последната да възстанови подчиненото си положение на Митрополия към Московската патриаршия както преди, то той ще напусне ПЦА и ще се върне отново към Гръцката православна църква. Основание за това бил фактът, че повече е грък, отколкото руснак, допълва отец Пол. А ние, които се чувствуваме ни повече, ни по-малко, само българи (- американци) и сме построили или сме се грижили за вече построените от нашите предшественици църкви, които сега той може да оглави, нямаме ли право да ги запазим като български преди той да реши за себе си накъде да върви?

Кой от нямащите нищо общо с българския народ, Българската православна църква, българската история и българската култура, ще бъде новият митрополит на т. н. Български диоцез? Архимандрит Александър – американец от руски произход, или протопрезвитер Пол – американец от гръцки произход? Отговорът беше даден на 9 юли 2011. Избран е архимандрит Александър. Скоро след избора си, той дава интервю. На въпроса откъде се взе този така наречен Български диоцез към Православната Църква в Америка, проф. д-р Александър Голитцки отговаря: „Аз не зная откъде тази група (!), тази, на която аз наскоро бях избран за митрополит, идва. Наименованието е „български”, но фактически повечето от хората, или техните родители или прародители, идват от там, където сега е Северна Гърция. Те са славяно-говорещи от Северна Гърция.” Да се смее ли човек, или да плаче?

С този избор на митрополит се слага край на българщината в тези църкви. Оттук нататък трябва да се очаква подмяна и на малкото останали свещеници от български произход, въвеждане на английския език и песнопение в свещенослуженията, отслабване и изчезване на българският етнически елемент и език от църквите. Не съумяхме да се противопоставим на чуждите посегателства. Някои българи дори съдействуваха това да се случи, други гледаха с безразличие, а трети аплодираха възторжено късането на жива плът от снагата на Българската православна църква! (виж в-к България, брой 7-14 юли, 2011). Не е ли тъжно! Какво ли са имали предвид авторите на публикацията, отпечатана в „Македонска трибуна” – броя от 4 април 1963 г. (приложение V-4.1,2)? Прочетете го: На 25 март в Дитроит още веднаж бе подчертано родолюбието на нашата емиграция и готовността да се бранят църквите ни от всякакви чужди посегателства… На втората страница: Църква и народ единни в решителния момент. Този призив дали не е отправен към нас? Къде сте сега майко-Църква, родолюбиви народе, Отечество?

Проследявайки всички тези факти и документи, не следва ли да се запитаме: Ако Кирил Йончев е запазил „чистотата на (Българските) църквите от комунизма”, то къде са тези църкви сега? Къде и какви са тези църкви повече от двадесет години след края на безбожния режим в България? Няма ги. Те вече не са български! В повечето от тях Божествената света литургия се служи на английски, не се споменават българските светии, войнство, народ и Патриарх. Не се празнуват българските религиозни и национални празници. Българската църква, българската държава и българската диаспора в САЩ загуби материални, културни и исторически ценности – църковните сгради, икони, иконостаси, църковна утвар, свещени книги.

Какво е спасил Кирил Йончев? Спасил или предал? И ще успеем ли да запазим каквото е останало?