Синай и България

Въведение

Най-старият действащ православен манастир и седалище на най-малката православна архиепископия в света е Синайската обител, която е разположена под хребета Джебел Муса в Синайския полуостров на Египет. Предшественици на Синай са разположените в същия регион епископии във Фаран и Раиту. Произведения на презвитер Теодор Раитски, виден богослов от VІІ в., са преведени в Преславската школа на цар Симеон І през ІХ-Х в. и са включени в неговия енциклопедичен сборник, сега запазен в руски преписи [1]. Синайски автори, известни в българската литература, са Нил Синайски (V в.), Йоан Мосх, написал “Синайски? патерик” с друго заглавие “Духовна ливада” (поч. 619), Йоан Лествичник (поч. ок. 649) – автор на прочутия труд “Стълба”, Анастасий Синайски (поч. сл. 700) – борец срещу ересите на юдействащите, монофизитите и монотелитите, Нектарий, патриарх Йерусалимски и др.

Библиотеката на Синайския манастир съхранява над 3300 изключително ценни ръкописи и книги на 11 езика [2]. Оттук немският учен Константин Тишендорф изнася Синайския кодекс – една от 50-те Библии, създадени за новата столица Константинопол по заповед на император Константин Велики и редактирани от първия църковен историк Евсевий Кесарийски. Император Юстиниан подарява на монасите една от тези Библии. Остава изолирано мнението на архимандрит Порфирий (Успенски), че Синайският кодекс трябва да се датира след ІV в. Гръцките ръкописи в манастирската библиотека наброяват 2319, а латинските 284. Много от тях са уникални. Например Gr. 213, Евангелие от ІХ в., е най-ранният запазен паметник с екфонетична невмена нотация, която излиза от литургическа употреба през ХІІІ-ХІV в. [3].

Славянската колекция включва 48 паметника от ХІ до ХVІІІ в. Тяхното проучване е започнато от архимандрит Порфирий (Успенски) през 1845 и 1850 г. [4] При ремонт в криптата на църквата “Св. Георги” през 1975 г. са открити нови ръкописи, от които 41 са славянски (български, руски и сръбски) [5]. Най-ценни за нас са старобългарските глаголически ръкописи: Синайски псалтир (No 38), Синайски молитвеник (No 37) и Синайски требник (No 5) от ХІ в., откъс от Миней (No 4) от ХІ-ХІІ в., Псалтир на Димитри Олтарник (No 3) от ХІІ в. и др. Заслужават внимание и кирилските паметници като Псалтир на Бичков (No 6) от ХІ в., Добромирово евангелие (No 43) от ХІІ в., Синайски палимпсест (No 34) от ХІІІ в., Октоих (No 19) от ХІV в. на йеромонах Методий, Постен и цветен триод (No 23 и 24), подарени от митрополит ?ков Серски през 1360 г., Празничен миней (No 25) от ХІV в. на търновски? книжовник Дионисий и др. Славистите свързват със Синайския манастир и други древни ръкописи като Киевските глаголически листове от началото на Х в., Асеманиевото евангелие от ХІ в., Пражките глаголически фрагменти. Вероятно през Средновековието в Синайската обител български монаси работят като преписвачи, илюстратори и преводачи, но конкретни доказателства за това липсват. През 1950 г. американска научна експедиция начело с изкуствоведа Кенет Кларк засне най-ценните 3 000 синайски ръкописи. С копия от тези микрофилми разполага и библиотеката на Българската академия на науките.

Росина Костова предлага хипотезата, че графитите на ботуши в България през ІХ-Х в. копирали свалените обувки на Мойсей по време на теофанията от горящия храст на Хорив и отразявали библейската символика на обувката като алегория за пътя към Бога. На някои изображения ботушът е фланкиран от лъв и кръст, а на други на него е написано име МАРИНА или инициалите на св. Богородица. Според нея графитите на ботуши са оставени от поклонници или монаси в Синай [6]. Тази хипотеза е трудно доказуема. Поклонниците в Близкия Изток никога не носят ботуши. По-скоро те може да се свържат с прабългарските шамани, понеже влизат в аксесоарите им по време на обредите.

През Средновековието Синай е толкова известен, че става топос в апокрифната книжовна традиция. Българският поп Йеремия пише през Х в. произведението “Сказание за трясавиците”, според който св. Сисиний, който седи “на горе Синайстей”, се противопоставя на седем демонични същества във вид на жени. Йеремия използва древен (вероятно манихейски) образец, който преработва във фолклорен дух [7].

Синайски монаси живеят и проповядват на Запад, след като са привлечени от латинската църковна йерархия и феодална аристокрация. Смятаният приживе за светец отец Симеон Синаит е известен в Аквитания (сега Франция) през 20-те и 30-те години на ХІ в., както свидетелстват словата на Адемар Шавански. Някои автори предполагат, че подобни духовници са пренесли богомилството на Запад [8]. Ако в този трансфер на идеи участват монаси, те са български, а не синайски. Синайските отци винаги се отличават със строгото си православие.

За поклонничества на благочестиви българи в Синай свидетелствуват оставените и създадените тук ръкописи или бележки в в тях. На 22 март 2004 г. проф. Иван Йорданов ми съобщи за печат, датиран между ХІ и ХІІІ в., който е намерен от колекционер от Батак. Според надписа той е собственост на монаха Йоан Синаит. От ХІІІ в. е запазена приписка в руски ръкопис за възможността български монаси да посещават Синай [9]. През ХІV в. от Синайската обител излиза основателят на исихазма св. Григорий Синаит, който основава манастира Парория в планината Странджа между България и Византия. Исихазмът става официално учение на Българската църква.

Синайски монаси се намират в София през 1555 г. и засвидетелстват мъченическата кончина на св. Николай Нови Софийски. Поп Петър от Никопол гостува в обителта през 1568 г. при игумена епископ Евгений вероятно след като се покланя в Йерусалим. Той оставя спомен за това не в другоезичен, а в старобългарски ръкопис – Добромировото евангелие от ХІІ в. [10] Между 1527 и 1706 г. йеромонасите Михаил и Яков от Синай гостуват на Зографския манастир на Атон, в чийто поменик са отбелязани имената им [11]. Съставителите на новобългарските сборници със слова, наречени “дамаскини”, през ХVІІ в. включват и произведения на св. Нил Синайски [12].

Една печатна история на Синайската обител на гръцки език (Венеция, 1768) е запазена в софийската Народна библиотека. Неин собственик е “Йеремия, архимандрит Синайски” [13]. В притвора на синайската манастирска църква се намира скъп мраморен купел, подарен според надписа от “Герасим, протосингел Синайски, родом от Пловдив, 1783 г.” [14] В списъка на манастирските подвория от 1808 г. е споменатo и пловдивското. През 20-те години на ХІХ в. врачанският чорбаджия и начинател на църковната борба Димитраки Хаджитошев кореспондира с протосингела Даниил Синайски [15]. През 1835-1836 г. за синайски таксидиот в Северна България е упълномощен поп Стою, с когото събира милостиня младият Райко Блъсков [16]. В Пловдив през 1846 г. става спомоществовател на “Антология” синайският протосингел Макарий от Ефес [17]. В много български църкви през Средновековието и Възраждането след литургията са събирани дарения с дискос “за света Синая”. Когато се разгаря църковната борба и се налагат предубеждения срещу Божи Гроб и Синай като “гръцки”, българските общини започват да предават събраните за тях средства на своите училища. Такъв е случаят с 90 гроша, дарени в София през 1851 г. [18]. Синайският манастир се отбелязва, наред с Атон, в българските народни песни.

Покровителката на манастира св. великомъченица Екатерина е често срещан персонаж в християнското изкуство [19]. Тя е изобразена на български икони предимно от Южна България. Една икона от ХVІІ в. с 12 сцени от житието на светицата произхожда от с. Старо Железаре, Пловдивско [20]. Немалко от тях копират гръцки гравюри, посветени на манастира и светицата [21]. Твърденията, че иконографията на светицата имитирала тази на тракийската богиня Бендида-Артемида са дилетантски [22]. Хронологическият и идейният хиатус между тях не може да бъде запълнен с недоказани хипотези. В българските земи проникват украински старопечатни книги с гравюри на св. Екатерина като Празничния миней (2 издания – Лвов, 1638 и 1643 г.) [23] и сръбски щампи с нейни изображения, отпечатани от отец Митрофан Синаит (Виена, 1764 г.) [24].

Когато избухва Гръцката завера през 1821 г., революционерите избират за своя небесна покровителка св. Екатерина [25]. През същата година зографът Иван Попрайков от Разград рисува цикъл от големи икони за църквата “Рождество Христово” в Арбанаси. Една от тях изобразява именно св. Екатерина [26]. Според нас съвпадението между сюжета и годината не е случайно. С тази икона най-вероятно са заклети местните хетеристи. Както съобщава даскал Тодор Пирдопски в бележките си за Заверата, заради революционната си дейност Търновският митрополит Йоаникий е умъртвен, а някои от дяконите му са заставени да приемат исляма [27].

В религиозното изкуство е известна композицията “Неопалимая купина”, която има синайски произход [28; 29]. Среща се в стенописите на български църкви като “Св. Богородица Перивлепта” в Охрид (ХІV в.), манастира Лесново, също в Македония (1349 г.) [30], “Св. Стефан” в Несебър (1593 г.) [31] и др. Но докато според книга Изход на Библията горящият храст в пустинята е теофания на Бог, Който говори на Мойсей, през Средновековието под влияние на литургиката смисловият акцент се измества и в храста се изобразява св. Богородица. Такава сцена е представена на известния чипровски дискос от 1644 г., който сега се пази в Бачковския манастир. Негов ктитор е българин от Пещера. Издателката на дискоса не отъждествява правилно сцената и търси в декорацията на дискоса римокатолически влияния, каквито тук липсват [32].

Началото на българското книгопечатане се свързва с името на архимандрит Теодосий (Теохар) Синаитски (края на XVIII в. – 1843) от Дойран [33]. Предполага се, че той със съдействието на даскал Камче отваря към 1836 г. печатница в с. Ватоша. Тя е пренесена в Солун, където работи в църквата “Св. Мина”. Първата отпечатана в нея книга е “Началное учение с молитви утрения славяноболгарския и греческия” (1838). Второто издание, вече с променено заглавие, излиза след три години. През 1840 г. печатницата на Теодосий Синаитски изгаря. Несъмнено това е дело на гръцките фанариоти, които виждат в нея средство за разпространението на българския език и книжнина. С материалната помощ на Кирил Пейчинович печатницата отново е възстановена, но към 1843 г. тя отново е опожарена. Душевно сломен и финансово разорен, Теодосий Синаитски се завръща в Дойран, за да стане воденичар в мелницата на своите синове. Там намира смъртта си под срутилия се покрив.

През 1855 г. отец Антоний Хилендарец публикува на български език описание на Синай, озаглавено “Описание кратко за Синайската гора чрез Александрия (Скендер) и Египет (Масър)”. То е приложение към “Книга, нарицаемая Митарства, издана от Петра Неделева из Копривщица” (Цариград, 1855, 115-125).

Друг известен синайски монах през нашето Възраждане е котленецът Поликарп със светско име Петър Цанков (ок. 1790 – февр. 1865) [34]. Таксидиотът архимандрит Михаил го отвежда в Синайския манастир, където Петър се замонашва и ръкополага. Служи в метосите на Цариград и Арбанаси и управлява имотите на манастира във влашкия град Ръмник. През 1852 г. Цариградската патриаршия го ръкополага за епископ при българската църква “Св. Стефан” с титлата Патаро-Ликийски. Поликарп се ползва с откритата поддръжка на Стефан Богориди, Гавриил Кръстевич и Христо Тъпчилещов. Очаква се да стане Търновски митрополит, но през 1859 г. той отива в Румъния, отказва се от Фенер и се установява като наместник на епископа на Бузъу. Там умира след шест години от инфаркт. Епископ Поликарп има богата лична библиотека и става спомоществовател на редица наши възрожденски книги.

Заключение

Докато през Средновековието Синай е предимно пасивна страна в общението си с българските земи, през Възраждането ролите се разменят. Икони на покровителката на манастира св. Екатерина въодушевяват българите, които участват в Гръцката завера през 1821 г. Синайци като Теодосий и Поликарп играят видна роля в културните и църковните процеси на тази уникална епоха на българската история, която Луи Леже нарече “чудото на ХІХ век”.

Литература

[1] Пейчев, Б. Уникален паметник на философската мисъл. – Списание на Българската академия на науките, 1975, No 3, 65-73.

[2] Kamil, M. Catalogue of All Manuscripts in the Monastery of St. Catharine on Mount Sinai. Wiesbaden, 1970, 10-213.

[3] Martani, S. The Theory and Practice of Ekphonetic Notation: The Manuscript Sinai Gr. 213. – Plainsong and Medieval Music, 2003, No 1, April, 15-42.

[4] Первое путешествие в Синайский монастырь в 1845 г. архимандрита Порфирия Успенского. СПб., 1856; Второе путешествие в Синайский монастырь в 1850 году архимандрита Порфирия Успенского. СПб., 1856.

[5] Tarnanidis, I. Тhe Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988.

[6] Костова, Р. За библейския смисъл на един ранносредновековен символ. – В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. ІІІ. Велико Търново, 1994, 81-99.

[7] Цухлев, Д. История на Българската църква. Т. І (864-1186 г.). С., 1910, 711-712 .

[8] Frasetto, M. The Sermons of Ademar of Chabannes and the Letter of Heribert: New Sources concerning the Origins of Medieval Heresy. – Revue benedictine, 109, 1999, p. 339-340.

[9] Tarnanidis, I. Op. cit., p. 147, No 18.

[10] Добромирово евангелие. Подг. Б. Велчева. С., 1975, 422-423.

[11] Иванов, Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 501.

[12] Мирчева, Е. Недамаскинови слова в новобългарските дамаскини от ХVІІ век. Велико Търново, 2001.

[13] Стоянов, М. Стари гръцки книги в България. С., 1978, с. 53, № 352.

[14] Второе путешествие.., с. 260.

[15] История на град Враца. Т. І. С., 1976, с. 176, бел. 21.

[16] Иванов, А., Блъсков, Р. Ил., Ненов, Ю. Автобиографии. С., 1979, 45-46.

[17] Стоянов, М. Цит. съч., с. 192, № 1603.

[18] Атанасов, Ж. Просветно дело. – В: София през вековете. Т. І. Древност, Средновековие, Възраждане. Отг. ред. П. Динеков. С., 1989, с. 141.

[19] Kaftal, G. St. Catherine in Tuscan Painting. Oxford, 1949, 3-133, Abb. 1-39.

[20] Тотева, П. Икони от Пловдивски край. С., 1975, ил. [12].

[21] Papastratou, Nt. Hartines eikones. 1665-1899. T. 2. Athinai, 1986, 367-381, eik. 400-413.

[22] Тотева, П. Иконата “Св. Екатерина” от с. Старо Железаре, ХVІІ-ХVІІІ в. – рядък пример на религиозен синкретизъм. – В: Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите. Ред. Стр. Димитров и Р. Попов. С., 2002, 123-126, обр. 51.

[23] Каменева, Т. Н., А. А. Гусева. Украинские книги кириллической печати ХVІ-ХVІІІ вв. Каталог изданий, хранящихся в Государственной библиотеке СССР им. В. И. Ленина. Вып. 1. 1574 – первая половина ХVІІ в. М., 1976, No 649.

[24] Давидов, Д. Српски бакрорези 18. века. Нови Сад, 1983, 367-368, сл. 268-269.

[25] Golescu, M. Saint Catherine or Prince Ypsilantes? – Ellinika, 1973, No 1, 121-125.

[26] Стефанов, П. Живот и дело на зографа Иван Попрайков. – В: Тревненска художествена школа. Ред. А. Божков. С., 1985, 83-89.

[27] Цонев, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Софийската Народна библиотека. Т. 1. С., 1910, 314-346.

[28] Pannet, R. Marie au buisson ardent. Paris, 1981, 3-189, pl. 1-10.

[29] Мороз, Й. За еволюцията на митологичния образ на “неопалимата купина”. – Култура, 1990, No 4, 68-80.

[30] Петкович, В. Преглед црквених споменика кроз повесницу српског народа. Београд, 1950, с. 171, 234.

[31] Марди-Бабикова, В. Ктиторский портрет экзарха Христофора в церкви св. Стефана в Несебре и роль Несебрской митрополии в художественной жизни города в ХVІ-ХVІІ вв. – Etudes balkaniques, 1978, No 4, с. 145.

[32] Сантова, М. Чипровският дискос. С., 1997.

[33] Аретов, Н. Теодосий Синаитски. – В: Радетели за просвета и книжнина. С., 1986, 29-36.

[34] Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия. Съст. Н. Генчев и Кр. Даскалова. С., 1988, с. 535.

За контакти:

Архим. доц. д-р Павел Стефанов, катедра “Теология”, Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”, тел. 054 830495, Е-mail: vladimir@shu-bg.net