Загадките в житието на свети Николай

За св. Николай може да разкаже всеки християнин. Почти всички знаят, че той помага на пътешестващите, помага на бедните девойки да се омъжат и донася подаръци на Рождество Христово под името Санта Клаус. Мнозина ще си спомнят за това, че той е ударил плесница на Арий на Първия Вселенски събор в 325 г., а броят на народните легенди и приказки, свързани с името на свети Николай, е толкова голям, че те сами по себе си биха съставили един твърде обемист том.

Впрочем житието на св. Николай ни кара да погледнем по нов начин на един от най-известните християнски подвижници. Оказва се, че най-разпространеният текст, посветен на светията, е текстът на Симеон Метафраст. Написан през Х век, почти 700 години след кончината на праведника, той представлява компилация от животописанията на двама светии с името Николай. Първият е живял в края на ІІІ век – първата половина на ІV век, а вторият свети Николай, Пинарски, е живял през VІ век и починал на 10 декември 564 г. Познатото ни житие на св. Николай, архиепископ Мирликийски, което може да се намери и у св. Димитрий Ростовски, назовава имената на родителите на праведника – Теофан и Нона. В действителност така се наричали бащата и майката на свети Николай Пинарски, за което още през ХІХ век пише архимандрит Антонин (Капустин). От житието на св. Николай, живял през VІ век, в житието на другия свети Николай попаднала и историята за пътешествието на младия свещеник в Палестина за поклонение на светите места. Старшият св. Николай е починал не по-късно от 337 г. Вече като епископ, той пострадал от гоненията на Диоклециан, които започнали през 305 г., а света Елена, майката на император Константин Велики, намерила Честния и Животворящ Кръст Господен не по-рано от 326 г.

Обединяването на житията на двама светии с еднакви имена, живели в различно време, неведнъж се е случвало в историята на християнството. До ХХ век изследователите обикновено съединявали образите на двама праведници в един, в резултат на което по-известният светия „поглъщал” своя не толкова знаменит събрат. Едва в началото на ХХІ век група руски учени издава житието на Мирликийския архиепископ, поправено според древните ръкописи. В резултат на това можем да научим много нови неща за живота на най-известния и обичан християнски подвижник. През ХХ век също са правени изследвания на мощите на светията, които потвърждават достоверността на житието на св. Николай дори и в онези откъси, които традиционно се смятат за агиографски топоси (общи места).

Древното повествование за светията започва с традиционната житийна формула за поста на младенеца: „Още от първите дни на живота на младенеца поведението му било необичайно: по време на кърмене Николай сучел мляко само от дясната гърда на майка си, а в сряда и петък се хранел само веднъж, и то вечер, в деветия час. Това знамение предопределило целия начин на живот на Николай. Така още от младенческите пелени до самата си смърт светията прекарвал сряда и петък в строг пост и въздържание”. Обикновено при коментарите на такива фрагменти говорят за традицията на подражанието на древните подвижници, и това обяснение има своите основания. Византийският и древноруският агиограф при съставянето на житията са се ориентирали към известните повествования за праведниците и към редица реторични похвати, които, взети заедно, са сформирали житийния канон. Във Византия канонът на житието на преподобен (bios) се е оформил към VІ век, и заключителен изпит за много оратори станало написването на пространна биография на светия. Въпреки че св. Николай е живял през ІV век, първите агиографски съчинения, посветени на него, са се появили няколко века по-късно (не по-рано от VІІ век), когато жанрът на житието вече бил окончателно оформен, така че агиографите изцяло са можели да използват житийните топоси, заимствани от по-древни текстове.

Но в случая със св. Николай антропологичните изследвания на мощите, проведени при отварянето на неговата гробница в Бари от професор Луиджи Мартино през 1953-1957 г., показват, че светията се е хранел само с растителна храна.

Заедно с това в поправеното житие на светията могат да се намерят и истински топоси, които описват идеала за поведение на детето във Византия: „У Николай не се забелязвали никакви привички, присъщи на младостта. По своя нрав младият праведник бил подобен на старец – всички го уважавали и всички му се удивлявали. Когато старият човек проявява юношески увлечения, той става за посмешище на всички, а ако юношата има нрав на старец, това предизвиква всеобщо уважение. В старостта е неуместно лекомислието на младостта, но старческата мъдрост у юношата е прекрасна и заслужава почит.”

В една от своите статии, включени в книгата „Поетика на византийската литература”, Сергей Аверинцев точно е определил, че Византия възприемала идеалното дете като „малък разсъдлив старец”. Древноруските автори пренесли тази гледна точка, и в резултат на това преподобният Теодосий Печерски и много други светии започнали да избягват детските игри и да се държат като умъдрени от опита тихи старци. Разбира се, не е възможно да проверим историческата достоверност на такива сведения. Само в животописанията на двама велики светии на ХІХ век – преподобните Серафим Саровски и Амвросий Оптински – можем да намерим разкази за тяхната живост и детска непосредственост, но при праведниците, живели по-рано, можем само да гадаем каква е била истинската история на тяхното детство.

Но да се върнем към св. Николай. Авторите на поправеното житие на светията опровергават разпространената през ХІХ и първата половина на ХХ век идея, че за истинския живот на праведника на практика не знаем почти нищо. Новият агиографски текст за любимия руски подвижник по-скоро дава положителен отговор на въпроса участвал ли е св. Николай в Първия вселенски събор, състоял се през 325 г. в Никея. Още в средата на миналия век известният църковен историк Антон Карташев говори за това, че едва ли на Вселенския събор би могъл да присъства скромният Мирликийски архиепископ и още повече, да се осмели да удари плесница на константинополския презвитер Арий. Изучаването на древните ръкописи, разказващи за св. Николай, сега не ни дават основания за толкова категорични отговори. Авторите на текста на житието и бележките към него А. В. Бугаевски и архимандрит Владимир Зорин казват следното за причините, поради които не се е запазил пълният списък на участниците в Първия вселенски събор: „Според църковното предание, на Първия вселенски събор присъствали 318 архиереи. В достигналите до наше време различни списъци на участниците в Събора на гръцки, коптски, сирийски, арабски и други езици се съдържат до 220 имена. Но по достоверни свидетелства на участници в Събора на неговите заседания са присъствали значително по-голям брой архиереи. Св. Атанасий Велики, папа Юлий и Луцифер Калабрийски говорят за 300 делегати. Император Константин назовава поименно повече от 300. В процеса на работата на Събора съставът и броят на неговите участници се променял. Някои епископи заминавали по неотложни дела в своите епархии, други, обратно, пристигали (Карташев А. В. Вселенские Соборы. М., 1994. С. 31-32). Възможно е поради тази причина да няма пълен списък на архиереите, присъствали на всички заседания. Не можем да уточним списъците на участниците в Събора и по неговите протоколи. Императорът забранил да ги водят, тъй като му били омръзнали безкрайните спорове на афринаските фанатици-донатисти по всяка буква от записите. Константин предложил да се фиксират само точно формулираните окончателни решения на Събора. Името на св. Николай не присъства в повечето списъци (което, както виждаме, лесно може да се обясни с тяхната непълнота), но то присъства в два гръцки списъка на участниците в Никейския Събор, единият от които бил съставен около 500 г. от църковния историк Теодор Четец”.

С други думи, не по-късно от VІ век преданието за това, че св. Николай е бил на Събора, толкова се разпространило, че попаднало в няколко списъка на неговите участници. Разбира се, това не означава автоматично, че св. Николай е бил на Първия Вселенски събор, но новите свидетелства не позволяват и категорично да отричаме неговото присъствие. Освен това, към 352 г. името на Мирликийския архиепископ би могло да бъде известно поне поради това, че той бил изповедник, пострадал по време на последното жестоко гонение срещу християните. Статутът на пострадалия за вярата в началото на ІV век бил толкова висок, че по свидетелството на църковния историк и съвременник на Първия вселенски събор Евсевий Памфил, император Константин Велики лично приветствал изповедниците на Събора и целунал повредените им телесни части. Въпреки че от житието на св. Николай знаем, че светията не е бил подложен на жестоки изтезания, антропологичните изследвания на мощите, за които вече споменахме, показват, че затворът не е останал без последици върху светията: „Анатомично-антропологичните изследвания на костите на гръдния кош и гръбначния стълб на св. Николай показват, че светията е страдал от артроза на гръбначния стълб и, може би, от анкилоза (неподвижност на ставите вследствие на срастване на ставните повърхности). Радиологичното изследване на черепа показва вътрешно костно уплътнение на черепната кутия, много обширно и ясно изразено. Професор Л. Мартино предполага, че посочените костни изменения могат да се обяснят с продължителното влияние на студа и влагата, на които светецът е бил подложен по време на дългогодишното мъчение в затворническите килии, в които е бил затворен на около 50-годишна възраст”. А в самото житие можем да намерим преки указания за това, че в напреднала възраст св. Николай не e можел да ходи бързо.

Това е само малка част от загадките, отговорите на които можем да намерим при внимателното четене на поправеното житие на един от най-почитаните в Русия светци, чиято икона присъства почти във всеки дом. I www.pravoslavie.ru

Превод: Татяна Филева