Султанка обявява Неофит Бозвели за син

Някъде около 1810 г. котленецът Неофит Петров се замонашва в Хилендарския манастир на Атон. Закърмен с идеите на "История Славянобългарска", чиито два преписа са направени тъкмо в родното му градче, той тепърва ще заслужи прозвището "Бозвели" /т.е. "непокорен“, "буен"/ в борбата за църковни свободи. В Свищов 28-годишният монах Неофит идва като таксидиот на Хилендарския манастир, ала остава тук над 20 години, отдавайки се на проповедническа, учителска и книжовна дейност. През 1835 г. в Сърбия издава книгата си „Славянобългарско детеводство". Три години обикаля Търновската епархия, разнася своите училищни помагала и буди с патриотични проповеди националното съзнание. Хилендарецът застава начело на протестното движение срещу търновския митрополит Панарет. През 1839 т. той е в Цариград с мисия – да надвие гърците и да заеме мястото на отстранения вече Панарет. Спечелва за каузата българската занаятчийска общност, влиза в контакт и с турското правителство, ала това се оказва недостатъчно – нужно му е по-висше ходатайство. Тук на помощ неочаквано му идва един свищовлия, който по това време е кочияш на султановата майка.

Името на тоя човек е Илия. Изпърво той служи като кочияш на самия султан и в една драматична ситуация успява да спечели доверието му. Веднъж Махмуд II, намирайки се в Одрин, получава известие за размирици в столицата. За да се върне там, трябва да мине по изпълнени с разбойници пътища, а няма доверие дори в собствената си охрана. Илия обаче се наема да го преведе безопасно, като моли само за още трима верни придружители. Петимата тръгват в късна доба и по потайни пътеки стигат благополучно в Цариград. В знак на благодарност Махмуд II подарил Илия на майка си, която искрено се привързва към свищовлията и го обсипва с щедрости.

В онези дни "валиде султан", както наричат султановата майка, се ползва с безгранична власт в двореца и със солидно влияние навън – с волята й се съобразяват всички, включително и гръцкият патриарх. За да помогне на Неофит, Илия прави нещо много дръзко – моли я да приеме сънародника му и да му помогне. На аудиенцията, очарована от нашия духовник, султанката му подарява един абаносов бастун с филдишена глава, казвайки: "Ето от моите ръце ти ставаш владика на Търново. Да го носиш и да ме поменуваш." След което привиква един от съветниците на патриарха, праща му по него много здраве, както и заръката при определянето на новия търновски владика да не забравя "един неин приятел българин".

Смутен от желанието на валиде султан, патриархът свиква синодалните старци, които никак не искат да дадат владишки престол на българин. Два дни умуват и накрая чрез същия съветник пращат на султановата майка отговор: "Сега вие нали правите от циганите мохамедани и то не е нищо – всяка вяра така си прави размножението и до толкоз простено е да бива. Ами ако иска някой циганин да стане кадия, направяте ли го? Такваз е "работата между гърци и българи". Разгневената жена се нахвърля на съветника и тропва с крак: "Аз ако искам да го направя владика, знам где стават владиците! И не ми е чужд, син ми е!"

За да постави султанката пред свършен факт, Патриаршията светкавично избира за търновски владика гърка Неофит Византиот, а нейното протеже назначава за протосингел – пръв негов заместник. Подплашеният патриарх все пак приема архимандрит Неофит Бозвели и направо го пита като иска да става владика, има ли пари. Отговорът е отрицателен. "Който иска да си отвори пътя за владика, трябва да събира пари от малък или да става приятел с хора, които имат пари и могат да му дадат назаем," казва поучително гъркът. И бащински съветва нашенеца ако има пари, да изчака малко – ще му намерят колая. Ако пък няма, хич да не си губи ума по такива работи – да си заема протосингелския пост.

Бозвели така и прави. Ала нали е с горещо сърце, не изтрайва издевателствата и злоупотребите, на които става свидетел и се оттегля в Лясковския манастир. Тук през април 1841 г. е арестуван и заточен първо в Хилендар, после в Зограф и накрая в гръцки светогорски манастир. През август 1844 г. успява да избяга оттам и се озовава отново в Цариград. Скоро котленецът става сърце и душа на борбата за църковни свободи. През 1848 г. отново е въдворен в Хилендар, а сетне във Великата атонска Лавра. Тук на 4 юни 1848 г. в мизерия и духовен тормоз склопява очи.