Съкровищата от Драма и Серес са български

Така че случаят е повод да разгледаме историята на налагането на българската народност в равнините край северния бряг на Бяло море. Първи се появяват славяните. Те още през VI век помитат византийските отбранителни линии и населват плътно тези земи. Славянските княжества наричани Славинии, си разпределят земите, сключват федеративни договори с Византия, които често нарушават в VII век, за да организират обсада за превземане на Солун. Крепостта обаче издържа. Не успяват да я превземат и българите на хан Кубер, които пристигат тук през 680 г. и създават своя държава. Император Юстиниан тръгва да ги усмирява, но е разбит през 688 г. край Серес и губи и Серско-драмското поле.

През 811 г. двете български държави се сливат и обединяват в една. През 904 г. арабите превземат, плячкосват и разрушават Солун, след което се оттеглят. Цар Симеон Велики потегля към града, но по неизвестни причини отказва да го заеме. От две гранични колони, открити на 18 км северно от Солун, обаче става ясно, че България владее вече цялата територия на Северноегейското крайбрежие до линията Солун – Костур, без една малка част около морския град. Българското присъствие става преобладаващо след дългите управления на царете Симеон, Петър, Роман и Самуил. Гърци има само в крайбрежните селища. Византия запазва по договор с България една тънка ивица по крайбрежието, за да има сухопътна връзка на столицата Константинопол с втория по големина град на империята Солун и старата Елада. Средновековна България отбранява яростно района на плодородните Серско-драмски полета. Давид, братът на Самуил, е убит в сражение край Серес. Градът е укрепен наново при цар Калоян (1197-1207) заедно с околните крепости. Един надпис, изсечен в скалите край с. Ахладохорион (Крушево), гласи "Аз, Дук Врана, възстанових крепостта Крушево по заповед на цар Калоян".

Турското владичество не променя демографското съотношение между етносите. В началото на ХХ век, по данни на Гръцкото министерство на външните работи от 49 села в Серско 45 са български и четири турски (всъщност българомохамедански). Гърци има само в Серес, но там има и голям български квартал. Именно тези хора изграждат двата големи манастири "Св. Богородица Козиница" и "Св. Иван Предтеча". Разбира се, те са дарявани отвреме-навреме от български царе и сръбски крале, женени за българки, от византийски императори и влашки войводи. Но основните им доходи идват от местното българско население. С техните пари са поръчвани и изпълнявани прекрасната утвар, изложена сега в Националния исторически музей.

Трагедията на българите започва през 1913 г. по време на Междусъюзническата война, когато гръцката армия окупира този край. Българското население на Серес е събрано в едно от училищата и изклано. Изгорени са и много села, а населението им бяга в майката родина. Гръцките власти заграбват всички църкви и манастири в Серско-драмския регион, унищожават българските надписи. Населението е обявено за гръцко и който говори български език, е арестуван и депортиран със семейството си по голи и безлюдни острови в Егейския архипелаг. Нови депортации стават, вече в посока България, по спогодбата "Моллов – Кафандарис" от 1924 г. И въпреки това и днес между долното течение на Марица на изток, албанската граница на запад и река Бистрица на юг между 250-300 хиляди "гърци" говорят на български език въпреки страшните репресии, продължили допреди 15-20 години. Атина срамежливо нарича това население "славяногласни елини".