Една беседа, една книга, много въпроси

За книгата „Кратка апология на православното християнство“ на йеромонах Висарион (Зографски)

В края на август официалният сайт на Българската православна църква съобщи, че в навечерието на празника Успение Богородично (посочен по нов и стар стил) е излязла поредната книга на йеромонах Висарион (Зографски) „Кратка апология на православното християнство“. Посочва се, че авторът анализира икуменическото движение в светлината на светоотеческата богословска, изповедническа и мъченическа традиция. Самата книга бе представена от автора в беседа в енорийския център на столичния храм „Св. св. Кирил и Методий“ под надслов „Борбата срещу Православието днес – икуменизмът като глобална всеерес“. Запознаването с този труд и изложението на йеромонах Висарион по време на беседата предизвикаха в мен много повече въпроси, отколкото отговори. Поради тази причина реших да споделя впечатления от посочения труд и неговото представяне.

Книгата „Кратка апология на православното християнство от клопките на икуменическия синкретизъм“ е пета поредна книга на йеромонах Висарион от 2011 г. насам и четвърти труд с апологетическа насоченост. Докато предишните трудове са насочени към различните суеверия и нехристиянски култове, които се опитват да бъдат припознати като християнски, а в случая с Ванга дори като православни, този път йеромонах Висарион спира вниманието ни върху инославните изповедания и някои други религии (ислям и юдаизъм), с оглед на участието им в икуменическото движение. По този начин той се стреми да отговори на актуални църковни въпроси, които често пъти не получават еднозначен отговор от висшия клир на Църквата или от духовенството изобщо.

Търсенето на конкретно и авторитетно църковно мнение по посочената проблематика насочва вниманието на по-широк кръг публика, на читатели, които често пъти са незапознати с дълбочината на проблема или имащи косвено отношение към него. Отговаря ли обаче този труд на научно-богословските и църковни критерии и дали личната препоръка на главния редактор на синодалния сайт може да се тълкува като представяне на официалната позицията на Българската православна църква и Св. Синод, или това е частно богословско мнение на зографския йеромонах без благословението на епископата на БПЦ? Отговорът на този въпрос ще потърсим съобразно изложението и представянето на самия труд.

Запознавайки се с книгата на йеромонах Висарион, неминуемо впечатление правят множеството посочки под линия, което подсказва за стремеж към научен подход на изложението. Техният брой е 298, но голяма част от тях не представляват цитати в научен смисъл, а пояснителни бележки [1] и препратки към църковната история, без да се цитира конкретен извор [2], цитати от Библията [3], въвеждане на понятия [4], тълкувание на изказвания и „пророчества“. Научният апарат, който се използва, е твърде оскъден, а в много от случаите – научно неприемлив. Някои от цитатите [5] са от блогове [6], от Уикипедия [7], цитиране на начална интернет страница, а не на конкретна статия (114), от официалния сайт на разколническата старостилна църква на еп. Фотий (160, 223, 284, 292) и от други сайтове за анализи и коментари на старостилни общности (напр. budiveren.com, orthclass.com и техният руски еквивалент antimodern.ru) [8], от непредставителни онлайн новинарски агенции като Фактор.бг, новини на dir.bg и др.

Впечатление прави неточността на цитиране – например, когато се цитират думи на определен светец, учител на Църквата или свети отец, се използват препратки към други статии или се цитира по чужди цитати [9], където същите думи са цитирани или интерпретирани, а не към изворова литература. Също така някои от цитатите са директно от Patrologia Greaca, а в други случаи автори се цитират от преводни издания на руски, украински и др. езици. Някои автори като св. Юстин Попович са цитирани ту на сръбски, ту на български. Това навежда на мисълта, че авторът е използвал вече ползвани цитати от други автори и материали (най-често от интернет) и не е имал личен досег с цитираната от него литература, т.е. плагиатствана е цитирана литература, а не е правен обстоен анализ на въпросните произведения. По друг начин не можем да си обясним защо например не се цитира само Patrologia Graeca, като най-авторитетен източник, а се посочват нейни преводи на други езици, различни от български, или защо един и същи автор се представя в оригинални и преводни варианти. Също така необяснимо е защо на места авторът следва стриктно критериите за цитиране, а на други допуска сериозни пропуски [10] (недопустимо е да се цитира, без да се посочва автор на цитата).

Решихме да проверим дали наистина става въпрос за плагиатстване на цитирана литература и въобще на текст. Произволно проверихме някои от цитираните места в интернет и видяхме следното: посочка 36 от гръцки текст, издаден в Париж, съвпада с текст от сайта на Старостилната църква на еп. Фотий, като цитатът и целият предходен абзац с малки корекции са преписани от труда на Александър Каломирос „Камък за препъване“. От същата книга, качена в същия сайт, са думите на преп. Теодор Студит, цитирани не според сайта и книгата, а според Рatrologia Greaca (PG) (посочка 48). В посочка 57 авторът посочва книгата на архим. Серафим „Позволеното осъждане“ (от интернет), а след като я цитира, започва да преписва и преразказва цели абзаци от нея, но вместо да посочи, че това са цитати, интерпретирани от архим. Серафим, ги посочва като своя цитирана литература под черта (58, 64). Посочка 59 е от същата книга и същата страница (следващ абзац от предходния текст), но авторът е съобразил да прикрие плагиатството си, посочвайки българското издание, а не руското, което ползва архим. Серафим. От книгата „Православие и икуменизъм“ на архим. Серафим и архим. Сергий, качена в сайта на Старостилната църква на Фотий, е плагиатстван преводът на цитат от книгата на свети Юстин Попович (със съкращения, но при спазване на същите многоточия, използвани от авторите, в същия порядък от страници) – посочка 72. Посочки 70 и 73, в които се цитират думи на св. Марк Ефески, са плагиатствани отново от интернет, от статията на йеродякон Елизар „Католиците – еретици или църква-сестра“ (публикувана в няколко сайта), това е видно от сходството на многоточията при цитиране и съвпадението на посочката на цитата, при която липсва място и година на издаване, или препратка към PG.

Като цяло може да се направи изводът, че научният апарат не почива на научните методи за цитиране, изключително беден е на изворов, богословско-аналитичен и критичен материал, а същият често е предаван в различни преводи, интерпетации и чужди цитати, цели плагиатствани отрязъци, неточни или неавторитетни източници. Авторът използва основно интернет като извор на информация (макар и да прикрива това, посочвайки библиографските справки в интернет), а не библиотечни и други фондове, не прилага научен апарат, научни патрологични и апологетични изследвания, а предимно житийна литература, без посочено авторство, автентичност и авторитетност на нейното издание (Синодално, манастирско или друго издателство) [11]. Следователно изданието на йеромонах Висарион не може да претендира за научно-богословска издържаност и коректност на посочения цитиран и изворов материал.

Впечатление прави и желанието на автора да представи своите разсъждения по темата като единствено правилния възможен прочит на Декларацията на патриарх Вартоломей и папа Франциск от 25 май 2014 г. на цялото икуменическо движение, на въпросите за положението на западните християни и други неправославни общности на Изток, и изобщо на Православието.

Йеромонах Висарион посочва, че се стреми да защитава „автентичното Православие“, възприемайки себе си като негов изразител и проводник, и изглежда уверен, че не е повлиян от нито едно духовно течение или дори нездраво влияние. На някои места авторът се стреми да се разграничи от крайния зилотизъм, но неговите интерпретации и тълкувания на канони, събития и личности, показват тъкмо обратното. На други места авторът не просто симпатизира на разколнически общности, но изразява мнение за нормалност на каноничното отделяне. Той е силно повлиян от старостилни общности и препоръчва календарно разграничаване от каноничната Църква, без прекъсване на общението. Подобна категорична препоръка подсказва изявена самоувереност, типична за явлението младостарчество. В разсъжденията на автора липсва определена доза хипотетичност, вместо това откриваме фанатична категоричност.

Йеромонах Висарион посочва, че се стреми да опази Истината, и че всичко, което не е Истина е лъжа. В действителност всеки православен християнин възприема Православието като истинското и правилно учение на Богочовека Христос и това не можем да поставяме под въпрос. В същото време и в Православието съществуват различни течения и виждания, някои от които са напълно противоположни. За да не излизаме от темата, ще дадем само един пример – учението за митарствата, възприемано от различни духовници или като реалност, или като гностическа ерес. В същото време непознаването на другите християнски култове и традиции извън Православната църква не дава основание непременно да ги определяме като лъжа или ерес. Например в изследването на дохалкидонските църкви се вижда силното политическо влияние, оказвано над местното духовенство за неучастие в Четвъртия вселенски събор, както и политически стремеж за отделяне от Византийската църква. Едва през 1959 г. на междуконфесионална среща представители на Коптската църква заявяват, че не изповядват и никога не са изповядвали монофизитството. Следователно те в лъжата ли са (по думите на йеромонах Висарион) или в Истината, ако наистина не изповядват ереста, в която са обвинявани? Радикализмът на модела истина-лъжа, на който авторът построява някои от тезите си, явно не е ефективен и е необходимо по-скоро установяване на фактическо догматическо положение, отколкото да се правят изводи на база на неточен исторически и апологетически материал.

Самото издание не следва научно-богословска методология и в голямата си част представлява авторска интерпретация на чужди мисли и намерения, които гравитират в сферата на общата вероятност, без да се привеждат доказателства, които да потвърждават изведените изводи. На някои места авторът си позволява да допълва чужди речи с идеи и мисли, които трудно можем да свържем с конкретния контекст. Като цяло авторът не прави задълбочен богословски анализ на понятия като ерес, икуменизъм, римокатолицизъм, а ги въвежда в логическа свързаност. Не се изяснява критерият, по който икуменизмът и римокатолицизмът са определени като ереси, което би било много по-полезно в структурирането на тезата (не отричаме, нито потвърждаваме тезата за ерес в икуменизма и римокатолицизма, а констатираме, че авторът не посочва ясен критерий за това), а се прилагат единствено отрязъчни цитати извън техния смислов и фактически контекст на съвременни светци, патриарси, духовници и църковни писатели, които ги характеризират по този начин.

Няма богословска обоснованост на твърденията, а те се въвеждат аксиоматично, без нужда от доказване и богословска аргументация. Това създава впечатлението, че авторът прилага римокатолическото учение за непогрешимост по въпросите на вярата към определени съвременни светци и духовници, и не различава светостта от непогрешимостта. Канонизирането в Православната църква не означава непогрешимост. Често вижданията на някои светци по въпроси на вярата са възприемани като частно богословско мнение без стойност на църковно учение, особено в случаите, когато нямаме санкцията на Вселенски или Всеправославен събор. Типичен пример за това е св. Августин Ипонски, върху чиито богословски виждания се основават някои отклонения и погрешни учения (с характер на ереси) в западното богословие. Въпреки това Православната църква не отрича неговата святост и празнува паметта му два пъти в годината – на 15 юни и 28 август.

Авторът въвежда и определени речи на духовници и светци, като ги дефинира и тълкува в пророчески аспект. Този чужд на Православието, но не и на католицизма и крайното протестантство, способ подпомага автора в идеята му да опонира на своите идейни противници (конкретно на Вселенския патриарх), но на места това придобива дори нелеп характер. На с. 109 е посочено „пророчество“, което заклеймява всички възпитаници на училище в Халки, от което цялата бъдеща йерархия на Изток ще бъде въведена в лутерано-калвинистка ерес. Освен че самият цитат и половината предходен абзац са плагиатствани от книгата на архим. Серафим и архим Сергий „Православие и икуменизъм“, публикувана в сайта на БСПЦ на Фотий, те звучат двусмислено и нелогично. Православната църква никога не е подхождала към предварително тълкуване на пророчества и пророчески книги. Неслучайно в нашата литургична практика не присъстват текстове от Откровението на Йоан Богослов (за разлика от католическото богослужение), защото православният възглед почива на тълкувание и анализиране на пророчествата във и след момента на тяхното изпълнение (така се тълкуват от Спасителя, апостолите и евангелистите). На базата на неправилно тълкувание на Откровението на Йоан и книгата на прор. Даниил през XIX в. възниква адвентизмът, с всичките му разклонения и нови пророци. Анализирането по този начин на думи на светец, определянето им като пророчески с цел да се постигне някакво временно внушение, освен че не е православно (напомня явлението „болна мистика“), не е коректно и дори е манипулативно. Посочените примери не могат да се тълкуват като пророчески, защото отразяват съвременно положение или виждане за дадена ситуация, критично анализиране на бъдещи събития, според определени субективни симптоми (конкретно за предстоящия през 2016 г. Всеправославен събор, макар че авторът всъщност въвежда думи, отнасящи се до бъдещ Осми вселенски събор, без това да е посочено, т.е. отново имаме манипулиране на читателя). Преди да определим въпросните слова като пророчески, трябва да се замислим за тяхното авторство и автентичност. Не бива да забравяме, че ако това е истинско пророчество, а не плод на погрешна интерпретация, то със сигурност трябва да се осъществи, и нашите усилия да го предотвратим ще бъдат безплодни.

Замяната на дълбоката богословско-научна аргументираност с цитиране и анализиране на проповеди, статии, речи, „пророчества“ и виждания на различни светци, патриарси, църковни учители и писатели, условно превръща този труд от апологетичен в антология на някои вижданията върху проблема на икуменизма и диалога с римокатолиците. Подчертаваме – условно, тъй като не всички цитати и препратки, са точни, а някои, както казахме по-горе, представляват интерпретации на чужди интерпретации. Странно и неясно е и виждането на автора, че дадено послание на патриарси (конкретно Окръжното послание на източните патриарси от 1848 г.) може да има догматичен характер (с. 93).

Авторът не посочва и къде понятието икуменизъм е дефинирано като учение, защото за да бъде обявено за ерес, би следвало то да бъде характеризирано и изложено като учение. Не посочва кой е авторът на това учение, как възниква, нито дали става въпрос за учение, течение или движение. На каква каноническа санкция подлежи? Кой Вселенски или Всеправославен се е произнесъл по този въпрос и дали има необходимия авторитет за Вселенското православие (дали е каноничен или разбойнически събор)? Единственият посочен събор е на Руската задгранична православна църква от 1983 г., когато тя няма статут на автокефална църква, няма общение с всички поместни православни църкви и съществува на чужда канонична територия. Дори обединението с Руската православна църква от 2007 г. не се възприема еднозначно от цялото духовенство и все още има среди в задграничната църква, които считат Московската патриаршия за отпаднала от Православието и отхвърлят това обединение. Следователно решенията на РЗПЦ от този период нямат авторитета на Вселенското православие.

Вместо да направи богословски и исторически анализ на икуменизма, йеромонах Висарион въвежда общи понятия, общи фрази, квалификации и обобщения, посочвайки думи на съвременни светци и висши духовници извън техния контекст, според които икуменизмът е ерес и дори всеерес (по думите на Александрийския патриарх Николай VI без посочен извор). Ако това е движение, а не учение, то има своите етапи. Кой от тези етапи е ерес? Ако участието на православни духовници в икуменическия диалог (или движение) цели връщането на римокатолиците в Православието, това може ли да се нарече ерес?

Липсата на ясна дефиниция на икуменизма подпомага автора в идеята му да отрече самия икуменизъм, но това не почива на адекватно структурирана богословска аргументация. По същия начин се подхожда и към римокатолицизма. Той е наречен ерес, без самото понятие римокатолицизъм да се изясни. Къде и как се дефинира като учение, кой Вселенски или Всеправославен събор го определя като ерес? Посочва се послание на източните патриарси и някои поместни събори, на които йером. Висарион придава догматичен характер. Авторът не дефинира различие между схизма, анатема и ерес. Ако ние възприемаме сериозно подобен подход, то би следвало всичко, което се отнася към римокатолицизма, да бъде обявено за ерес – цялата триадология, христология, еклесиология, сотирология и т. н. По този начин логично за ерес се обявяват и всички православни учения, които са налични у римокатолиците, което е абсурдно. Би следвало да се дефинират самите ереси и учения в римокатолицизма, които са неприемливи и недопустими от православна гледна точка и богословски аргументирано да се обяснят.

Йеромонах Висарион предпочита, вместо да направи подобен анализ, просто да го обобщи като ерес, наричайки го „папизъм“, „папска ерес“, „папство“, църква в кавички, акцентирайки върху ролята на папата в него. Не се посочва същността на учението за папата (в случая на папизъм) и каква е разликата между папа и патриарх от еклесиологична гледна точка, т.е. защо можем да говорим за папизъм, но не и за патриархизъм.

Единствено на страница 57 авторът отбелязва „някои главни еретически учения на папството“, като ги тълкува неточно. Например той посочва догмата за главенство и непогрешимост на римския първосвещеник като учение, без да прави разлика между безгрешност и непогрешимост ex cathedra. Дори в беседата при представянето на книгата той отново посочва, че папата не може да бъде безгрешен. Това неправилно тълкуване на догмата всъщност ограничава неговото полемизиране, свеждайки проблема до личностен, обвързан с личните качества на самия папа. При тълкуване на догмата по смисъла на непогрешимост ex cathedra въпросът става от личностен – еклесиологичен, защото засяга съборното начало в Църквата и по-точно неговото отхвърляне, което е доста по-сложна и по-неприемлива за православните теза. В същото време обаче този догмат на практика не се ползва от римокатолиците и нещо повече – по време на Втория ватикански събор към папата е създаден съвет на епископи, с които папата е длъжен да се съветва и съобразява при взимането на решения.

Йеромонах Висарион пропуска и друг момент, а именно, че след прочитане на декларацията от срещата от 25 май 2014 г. папа Франциск прави един нетрадиционен жест към Вселенския патриарх, целувайки десницата му. Акт, който в Църквата не се тълкува като жест между равнопоставени предстоятели на църкви (по смисъла на Декларацията), нито като жест от висшестоящ към нисшестоящ (по смисъла на католическия догмат). Това може да се възприема както като лицемерна показност, така и като фактическо отхвърляне на необходимостта от първенство от страна на папата (идеята за главенство). Тези два момента са пропуснати в изложението на автора, което ни въвежда на сериозен размисъл, дали това се прави от неинформираност или целенасочено се пропускат факти, които не са в полза на общата теза.

Авторът посочва, че са налични други различия по отношение на евхаристийната жертва като употребата на безквасен хляб, вместо квасен, лишаване на деца от причастие, премахването на епиклезата, като пропуска друг много по-сериозен момент – причастяването само с хляб. Посочването само на част от различията, без изрично да се поясни, че има и други, показва непознаването както на същностни моменти от римокатолическото богослужение, така и на богослужебните реформи, които се предприемат след Втори Ватикански събор. Проф. Благой Чифлянов разглежда този проблем в студия, озаглавена „Римската литургия преди и след Втори Ватикански събор“ (в Годишник на духовната академия, Т., ХХ, 1972, 317-374), където се посочват именно възстановяване на епиклезата, разрешаване на причастяване по двата начина, допускане на квасен хляб като евхаристиен елемент. Проблемите, които йеромонах Висарион посочва, отговарят на практиката на римокатолиците преди Втория Ватикански събор, т.е. предлага ни се непълна информация, върху която се гради критиката.

Как авторът критикува римокатолицизма, след като не го познава в дълбочина, и как защитава Православието от западните отклонения, след като няма адекватна и актуална представа за тях? Самият факт, че избирателно се цитират решения на Втория Ватикански събор, е доказателство за твърде субективното поднасяне на информацията в апологетичния труд и стремежа към отричане на всяка цена.

Впечатление правят и други фрапиращи моменти от изложението на йеромонах Висарион. Авторът коментира реч на президента Росен Плевнелиев по повод мюсюлманския празник Рамазан, като всъщност цитира новинарска агенция dnes.dir.bg, а посочва, че това е съобщение от прессекретариата на президентството (с. 14). Става ясно, че авторът измества границата на цитата и превръща част от новината в авторско съобщение.

Странна е идеята да се направи църковно-апологетичен анализ на реч на светска политическа фигура в рамките на тържествено отбелязване на религиозен празник на друго вероизповедание. Логично е да отбележим, че България не е християнска теократична държава и че в нейните предели живеят и представители на други религии, към които светските държавни институции следва да проявяват еднакво отношение, както към основното вероизповедание, което също не е държавно.

Затова и изводите от тази реч – че президентът „извършва скрито отричане на нашия Господ Иисус Христос“, че вероятно не е чел жития на светци, където се казва, че ислямът е дяволска измама, а Мохамед – лъжепророк, че държавният глава е еретик, следващ ереста на Пелагий и множество други, са абсурдни. Добавените призиви за религиозна нетърпимост към мюсюлманите, към тяхната и към другите религии, произнесени по време на беседата в енорийския център доказват стремеж към открита верска конфронтация. Тези призиви напомнят поведението на мюсюлманските джихадисти, призоваващи за религиозна нетърпимост към християните. Дали зад подобно отношение на потъпкване на религиозния плурализъм в съвременното светско общество, не виждаме симптомите на зараждащ се християнски фундаментализъм?

Показателни са внушенията, които авторът прави по отношение на политически фигури, използвайки метафората „готови и с дявола да се прегърнат, само и само да получат шумните аплодисменти на Европейския Съюз и други нехристиянски организации“. Тук отново виждаме политическото противопоставяне Запад – Изток, като се подчертава, че Европейският съюз е в числото на нехристиянските организации. Това допълнение подсказва или крайно неразбиране на функционирането на съвременното общество, в което религиозните култове съществуват отделно от държавата, или опит да се внуши, че Европейският съюз не е религиозна организация (всъщност това е политическа и икономическа организация). Но авторът посочва не просто религиозна, а използва думата „нехристиянска“, което в контекста на противопоставяне с мюсюлманската религия (естествено ЕС не е мюсюлманска организация), следва да внуши, че Европейският съюз е всъщност антихристиянска организация. Ако следваме тази логика и принципност, то не би следвало БПЦ да има представителство в Европейския парламент, да участва в каквито и да е форми на финансиране по проекти и донорски програми на ЕС, след като това е нехристиянска организация. По този въпрос обаче не се дава становище. Не се посочва колко храмове и манастири се финансират и реконструират от тази и други нехристиянски организации.

Макар и книгата да е насочена към Декларацията между патриарх Вартоломей и папа Франциск от 25 май 2014 г., самата декларация и нейният анализ заемат сравнително малка част от целия труд. Цитирането на пълния ѝ текст (на български и английски език) е съпътствано с посочки под линия и снимков материал. Впечатление прави, че много от тези бележки са субективни, манипулативни, а някои дори неверни. Например на с. 47 под снимката се казва, че „на интронизацията на папа Франциск през 2013 г.; за първи път след схизмата през 1054 г. православен йерарх присъства на такава церемония.“, което всъщност е невярно. Православни йерарси са присъствали и преди, но за първи път след схизмата Вселенският патриарх присъства на интронизация. Тази на вид дребна неточност цели да внуши висок интензитет на случващите се събития и необходимост от бързо разграничаване от ключовите фигури в този процес. Това може да се нарече неволна грешка, но всъщност е манипулативно твърдение с ясна цел. Тук следва и логичният въпрос: колко от цитираните и интерпретирани от автора за авторитетни критици на икуменическото движение в действителност са автентично предадени и дали навсякъде акцентът е правилно поставен? Необходимостта от изясняването на този въпрос възниква поради факта, че авторът не изгражда тезата си на богословски аргументи, а на интерпретиране на чужди мисли и трудове.

Неясно остава защо авторът цитира текста на декларацията на български и английски език, освен за да увеличи обема на книгата с още 7 страници. В същото време това помага при по-внимателно наблюдение да се открие още един опит за манипулация. Авторът повратно анализира края на точка 4 от декларацията, който явно не е преведен правилно от английски, поради което сравняването с библейската посочка в българския превод (Йоан 16:13) не звучи логично. Глаголът lead into означава „водя в“, а в българския вариант е преведен като „доведе до“, т.е. правилният превод е, че Св. Дух ще ни води в цялата истината (into e предлог за движение, който няма значение на до). Тогава и препратката към думите на Спасителя: „А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина…“ звучат в контекста на декларацията.

В посочка 82 йеромонах Висарион, ползвайки грешния превод, започва повратно да въвежда своя интерпретация, според която папа Франциск и патриарх Вартоломей продължавали да търсят (думата „търсят“ в случая не е употребена в декларацията) „цялата истина“, което се противопоставяло на думи на светите отци от VII Вселенски събор, които ясно заявили: „Оня, който, след като е намерена истината, продължава да търси още нещо, той търси лъжата“. Самите думи не са ясно цитирани и трябва да се търсят някъде „из деянията на VII Вселенски събор“, но при правилен превод е напълно нелогично да се отнасят към конкретната декларация.

Неправилно е тълкуванието на формулировката „единство в законно различие“. Авторът посочва декларациите, в които фигурира и е приета тази формулировка и я интерпретира като „практическа легализация на всички ереси“. Законно различие (legitimate diversity) в юридически план не би следвало да се тълкува като узаконяване на различията, а като законни различия, т.е. различия позволени от закона. Терминът legitimate означава законен, легитимен, допустим. Следователно цялата трактовка трябва да се разбира до постигане на единство в допустимите различия, което естествено означава, че там, където различията са недопустими, против Закона, би следвало да не може да се говори за единство.

В посочка 79 авторът въвежда изключителен субективизъм на своята теза. Той дава лични квалификации на историческо събитие – „свалянето на анатемите“ между Константинополската патриаршия и Рим като „беззаконно и самочинно деяние“. Отново не се прави исторически, догматичен или каноничен анализ на допустимостта на това събитие, а се привеждат думи на руския патриарх Алексий I, който не го припознава. Йеромонах Висарион отделя цяла глава в своята книга на този въпрос, като въвежда думи на св. Паисий Величковски, цитирани не от изворова литература, а предавани според архим. Лазар Абашидзе, като от тях ясно си личи, че става въпрос не за обявяване от името на патриарх или няколко патриарси на някого за схизматичен и отпаднал от Църквата (в случая с папските легати от 1054 г.), а за анатема, провъзгласена от Вселенски събор.

Дори и да приемем постановката, че никой никога не може да отхвърля анатема, това означава, че и Българската православна църква е все още безблагодатна, понеже анатемата от 1871 г. не може да бъде вдигната. (През 1871 г. българските духовници са отлъчени от Вселенската църква, поради изповядване на етнофилетизъм. През 1945 г. тази анатема е свалена.) Останалата част от тази глава представлява съкратен цитат на „проникновена статия“ в рамките на 5 страници, без посочване какво всъщност е съкратено, кой е авторът, кога и къде е издадена публикацията. Единствената информация е линк към вече несъществуващ домейн. Подобен „апокрифен“ текст не може да има апологетичен авторитет, от който да очакваме, че правилно оценява тази дълбока проблематика.

Посочка 83 представлява опит за омаловажаване на 4 точки от декларацията, представени като подмяна на духовното „със социално-екологическо-политическа проблематика и нямащи реално отношение към придобиване на небесното царство“. От подобно тълкуване може да се изведе заключението, че Църквата не трябва да се интересува от положението на християните в света, от свободното изповядване на вярата, от Божието творение в неговата цялост, от мира в света. Тогава остава въпросът защо Православната църква във всяка една своя служба и на всяка Литургия призовава да се молим за „чист въздух, изобилие на земните плодове, мирни времена… за онези, които… боледуват, страдат, за пленените и за тяхното спасение… за този град и всеки град и страна… за правителството, войнството… “. Защо тази „социално-екологическо-политическа проблематика“ е вложена във всяко едно богослужение, след като няма общо с придобиването на небесното царство? Отхвърлянето на материалното в света (сътворен от Бога), на социалния и политически строй не се ли припокрива с някои гностически и дори богомилски представи, които отхвърлят Бога като Творец (твори Демиург), определят материята като зло и незачитат политическия строй?

Декларацията между патриарх Вартоломей и папа Франциск не се разглежда в богословска дълбочина, в исторически и догматически контекст, а се търси залавяне за думата. В крайна сметка от посочените бележки под черта се прави анализ на 6-7 думи и пасажи, като явно се вижда нагласяне на превода според тезите на автора. Този книжнически подход показва едно твърде повърхностно разбиране на изследваната проблематика, и както казахме по-рано, стремеж за налагане на личната теза, като единствено правилната.

Ще спра вниманието ви и върху две доста обезпокоителни тенденции в изложението на йеромонах Висарион. Това са преди всичко 1) опитът за омаловажаване функцията на църковния събор и на съборността изобщо, и 2) нескритото приканване към незачитане на върховната власт в Църквата, чрез неспоменаване на съответния епископ, както и призиви за канонично отделяне. Макар авторът да се разграничава от съществуващите разколи, той едва ли не дава теоретичните основи за възможно и допустимо отделяне от каноничното единство.

Логическата последователност в този апологетичен труд представлява целенасочен стремеж към полагане основите на незачитане на решенията на Всеправославния събор, който предстои да се проведе през 2016 г. Това е странно поради факта, че същите не са обект на подробен анализ. Посочени са само две точки от дневния ред: т. 8. Връзки с другите християнски конфесии и т. 9. Икуменическо движение. Нито техният проект или съдържание, нито самата програма на събора са изложени в книгата. Вместо това те се отхвърлят категорично и се прилагат „пророчества“ (които не се отнасят до Всеправославен, а до Вселенски събор), тълкувания и извадки от църковната история. Внушава се, че в историята на Църквата има много разбойнически събори и че този със сигурност ще бъде един от тях, без ясни доказателства за това. В допълнение отново влизат думи на светци – преп. Теодор Студит (с. 9), като неясната посочка на неговото произведение съвпада с посочка в сайта „Бъди верен“. Оказва се обаче, че йеромонах Висарион не просто ги плагиатства оттам, без да посочи техния произход, но в допълнение разширява цитата, приписвайки думи на преп. Теодор Студит, които всъщност са на архиепископ Теофан и се отнасят до вселенски събор („Дали един събор е вселенски зависи не от количеството на събралите се епископи, а от това дали той ще разсъждава и учи православно.“), т.е. авторът внушава, че Теодор Студит говори за вселенски събор, а не за съборността изобщо.

Само по себе си отричането на легитимността на събор, в който ще присъстват равен брой епископи от всички православни църкви и решенията ще се взимат при пълно единогласие, в известна степен противоречи на идеята за съборност и създава впечатлението, че най-авторитетните представители на православния свят биха взели решения, които да водят в ерес. Това автоматично повдига въпроса за фактическото канонично и догматично състояние на поместните православни църкви. Ако техните патриарси, митрополити и епископи в единогласие биха въвели ерес, то те самите са еретици. Следователно православният свят в момента е безблагодатен, с прекъсната апостолска приемственост. Тази констатация е повече от абсурдна.

Следвайки тази логика, постепенно стигаме и до втория проблем. Авторът, критикувайки многократно последните трима предстоятели на Вселенската патриаршия, въвежда идеята за оправдано спиране на поменаването на епископ, митрополит, патриарх, който изповядва ерес или се намира в общение с еретик. Това може и да звучи логично, но какъв е критерият, по който определяме дали някой наистина изповядва ерес в нашето съвремие (освен чрез събор). Проблемът се задълбочава и от литургична гледна точка. Авторът въвежда погрешно термина „поменаване“, тълкувайки го едва ли не като израз на уважение или молитва за съответния епископ. В Православната църква „поменаването“ има доста по-различен характер. По време на всяко богослужение презвитерите, които служат, поменават неколкократно името на своя епископ не просто за да може цялата Църква да се моли за него, а защото самите те извършват това богослужение като пратеници на своя епископ, тоест от негово име, с негово благословение и под неговия омофор. В този контекст спирането на поменаването на епископ означава самоотлъчване от благодатното общение в Църквата. Каноните на Православната църква ясно са посочили какво е отношението към епископи-еретици. Те следва да бъдат подложени на църковен съд и лишени от сан, дори и от евхаристийно общение, докато не се отрекат от ереста, която изповядват. Този алтернативен модел, който предлага йеромонах Висарион, съставлява теоретизиране и оправдаване на възможностите за нови разделения и разколи, а сам по себе си е чужд на православната еклесиология.

Продължение на тези виждания откриваме във възгледите на автора за разколите в православния свят, от които той се разграничава, но в същото време приема за благодатни и естествени. Не се прави дълбок анализ на това, че съвременните разколи имат изначална неправилна еклесиология, често пъти са повлияни от римокатолицизма и протестантизма, които яростно отхвърлят, превръщат календара в култ, придават догматичен характер на определени традиции (от изложението на автора виждаме, че той споделя сходни виждания). Цитираният канон 15 на Двукратния събор е съпътстван с тълкувания, които ясно говорят за отделяне и прекратяване на общение. Не става ясно как е възможно свещеници да прекратят общение със своя епископ, без да имат друг епископ. Не създава ли това предпоставка за възникването на православно презвитерианство (форма на протестантизъм)? Каква Литургия ще се служи без епископ? От една страна, авторът посочва: „…дори да се спре поменаването на предстоятеля, заради негово открито проповядване на ерес, това не дава автоматично право на непоменаващите бързо да сформират някаква нова паралелна структура с алтернативен архиерей“, от друга страна, той допълва: „Би трябвало християните, които не поменават отстъпващ от православието архиерей, да се събират около други, твърди във вярата йерарси и свещеници, принадлежащи към Христовата Църква.“. Коя е тази Христова църква, която е без епископ и е различна от каноничната Църква, и кои са тези йерарси, които не са свещеници, нито дякони (дяконите не могат да извършват сами богослужение), освен епископите. Двусмислиците на това чуждо на православната еклесиология учение за непоменаването на архиереи, ясно свидетелстват, че това е междинен етап към постигане на траен разкол.

Не бива да забравяме и българската история, в която непоменаването на Вселенския патриарх, изграждането на паралелна структура в каноничната територия на Вселенската патриаршия и изповядването на етнофилетизма довеждат до повече от 70-годишна схизма. Напълно неуместно и недопустимо е твърдението на автора, че Вселенският патриарх трябва да допуска евхаристийно общение с разколници (вместо с еретици, каквото на практика не се допуска) и да го приема като нещо естествено, защото това противоречи на каноните на Църквата. Не може в една епархия да има повече от епархийски архиерей (както това се случваше по времето на разкола в БПЦ или днес при старостилния разкол на еп. Фотий).

Тъй като основно трудът на йеромонах Висарион е насочен срещу Вселенския патриарх Вартоломей (всички останали епископи-икуменисти са посочени с общи фрази и в крайна сметка остават анонимни), решихме да коментираме и две открити преиначавания на негови думи. Авторът коментира думите „Предците, които ни предадоха в наследство разделението…“ (с. 17), като отнесени не към виновниците за това разделение, не към онези, които са отстъпили от светоотеческото Предание, а към папи, патриарси и православни светци. Този извод обаче не можем да изведем контекстуалната рамка на речта на патриарх Вартоломей, т.е. йеромонах Висарион съчинява мисли и идеи, които приписва на Вартоломей, за да го противопостави на посочените светци. Светите 26 Зографски мъченици, св. Марк Ефески, св. Фотий Константинополски, св. Григорий Палама и др. са отстоявали православното учение, а не са разделители на Църквата. Не е ясно по какъв начин авторът заключава, че патр. Вартоломей ги определя като причинители на разделението. Обръщаме внимание също, че многократно авторът въвежда 26 Зографски мъченици като жертви на латинците и римокатолиците, а не на конкретни исторически личности или групи, с което приписва вина за тяхната смърт едва ли не на всички римокатолици. Това е ясна индикация за повлияването на автора от римокатолическото учение за първородния грях, според което вината се унаследява.

Също така речта на патриарх Вартоломей относно прекратяването на прозелитистки дейности (с. 77) се тълкува като забрана на католиците да стават православни. Контекстовата рамка на изказването обаче е насочена към друг момент, който авторът манипулативно пропуска. Православната църква никога не е извършвала открит прозелитизъм към западните християни, а тъкмо обратното. Западът под различни форми се е опитвал през тези 1000 години да откъсва канонични територии от православните църкви и да ги превръща в католически или униатски. В българските територии множество западни мисионери са осъществявали прозелитизъм и през периода на османското владичество (най-вече сред павликяните) и след Освобождението. С тази договореност между Вселенската патриаршия и Рим се постига прекратяване на политиката на прозелитизъм на Запада към Православието, а не забрана на индивидуалното самоопределяне. Манипулативността на тези два примера доказва явния субективизъм на автора.

В края на този анализ искаме да обърнем внимание и на стилистиката на апологетичния труд. Той изобилства от множество художествени средства (най-често метафора и ирония), които целят на подсъзнателно ниво да внушат позитивно отношение към позицията на автора и негативно към неговите опоненти. Подкрепящите авторското виждане цитати са винаги „светоотечески“ (авторът не разграничава св. отци на Църквата от светци, а православната патрология и еортология възприемат и почитат като св. отци само отците от седемте вселенски събора), „авторитетни“, „мъдри“ и „богомъдри“, „дивни“, „проницателни“, „трогателни“, личностите, които изказват твърденията – „велики“, „изповедници“, „чудотворци“, а тези, които се отнасят до противоположното мнение са „тягостни“, „лукави“, „лицемерни“, „с невярна представа“, те се събират в „сборища на безбожници“, подиграват се със православното богословие и Свещеното Предание. Авторът излага неизказани твърдения и „довършва“ чужди мисли: „И за капак, тази объркваща статия се предлага на читателя в рубриката „Живо Предание“ на сайта Двери. Но предполагаме, че за тях светоотеческото предание е „Мъртво Предание“; „Дали и патриарх Вартоломей разбира търсеното единство по този униатски начин? Най-вероятно да…“; „Колко биха се изумили древните свети отци на лукавия език на съвременните икуменисти!“ и др.

В заключение ще обобщим, че въпросният труд на йеромонах Висарион не може да претендира за своето гръмко заглавие „Апология на Православното християнство“, по своята същност не представлява научно-богословски анализ или авторитетен извор на светоотеческо, изповедническо или мъченическо предание. Научният подход, който тук не е постигнат (заменен от неясно и неточно интерпретиране на духовен опит), е ключов за цялата светоотеческа литература. Свети отци на Църквата са били не само практици, но и най-образованите сред своите съвременници в светските и духовни науки. Това им позволява успешно и трайно да защитават православното учение на Църквата. Ясно е, че то не може да се представя и защитава чрез плагиатстване, манипулиране на факти, неточни преводи, субективни анализи или общи фрази и клишета. Оценката, която Православната църква трябва да даде на икуменизма и римокатолицизма, не може да почива на непознаване на инославните изповедания, процесите и явленията в тях. В същото време Православната църква е длъжна да има мисия сред инославните (римокатолици, униати, протестанти, древни ориенталски църкви) и да води диалог, за да спомогне за тяхното връщане отново в светоотеческото Предание. Това не може да стане чрез общи декларации, чрез публично и формално отричане от ереси и отклонения, а само и единствено чрез православно изповядване на вярата, православно богослужение и православен живот. Те обаче не могат да се постигнат мигновено, чрез издаване на отворени писма с унижаващо съдържание и призиви за покаяние, след като неправославните учения са натрапвани и теоретизирани в продължение на повече от хилядолетие и са вкоренени в психологията на изповядващите ги. Също така е редно да се установи фактическото догматическо положение, защото в много от случаите неправилни учения съществуват „на хартия“, но не се практикуват.

Похвално е желанието на йеромонах Висарион да отговори на насъщни за Църквата въпроси и проблеми. В същото време неговите оценки са прибързани, предварителни, субективни и неточни. Виждаме стремеж у самия автор на всяка цена да издава поне по една книга на година. Съдържанието на трудовете му обаче има повече характер на антология, примесено с явно плагиатстване. Макар че неговият труд е представян лично от главния редактор на официалния сайт на БПЦ в три поредни съобщения (в едно, от които се посочва като съобщение на Софийска митрополия) и в енорийския център на храм „Св. св. Кирил и Методий“, той не може да представлява официалната позиция на БПЦ и на Св. Синод (дори не можем да допуснем, че тези действия са съгласувани с български архиереи). Призивите за нетърпимост към мюсюлмани и представители на други религии, за канонично отделяне, спиране на поменаване на архиереи, самоволно преминаване към друг календар, за непризнаване на решения на събор, в който ще участват всички български митрополити и част от епископите, идеята за благодатни разколи и други подобни, са твърде чужди на вижданията и публичното поведението на Св. Синод. Въздържането от прибързани оценки за събития от страна на българските архиереи показва консервативна зрялост, което явно липсва в труда на йеромонах Висарион.

Не допускаме, че делегацията от български архиереи на Всеправославния събор през 2016 г. ще позволи отстъпление от Православието и светоотеческото Предание, затова и изводите в този труд намираме за несъстоятелни. Надяваме се, че екипът на официалния сайт на БПЦ ще бъде по-внимателен и предпазлив към онова, което препоръчва като полезно за четене от името на БПЦ, за да не се стига до крайности като тази – да се рекламират плагиатски трудове, прикрито призоваващи към разкол, отхвърляне на съборността в Църквата, спиране на поменаване на епископи, междурелигиозна нетърпимост и др.

 

Бележки 

1. Посочки 6, 7, 8, 17, 19, 38, 42, 89, 90 и др.
2. Посочки 131,144, 171, 193, 200, 290.
3. Посочки 3, 20, 34, 178, 179, 189, 243, 291.
4. Посочки 22, 30, 92.
5. Цитирането на онлайн ресурси, които в случая са преобладаващи, не отговаря на стандартите за цитиране, които изискват да се посочи и дата на последното им отваряне (9, 24, 55, 57, 60, 62, 74, 120, 164, 180, 219, 241, 242, 247-254, 264-274 и др.), като някои от тях дори не са вече активни (100, 114, 145). Няма единен критерии за цитиране, т.е. някои от цитатите са изписани в оригинал (Patrologia Greaca – 48, 206), а други са превеждани на български език (например Патрология Грека, Латина, Ориента са изписани на кирилица, а такива издания няма 113, 174 и др.), както и други цитати също са превеждани (27, 122, 163, 174). При някои от цитатите липсва пълна библиографска справка – без място на издаване (31, 86, 92, 108), без година (99), без автор и място на издаване (32, 33, 45, 46, 47, 95, 106, 115), без автор и година (28, 56), без година и място на издаване (70, 73, 84, 88, 132, 203, 205, 276), без автор, година и място на издаване (58, 100, 202, 221), при някои липсва посочване на страници на цитати или при цитирания от порядъка на няколко реда са посочени по-голям брой страници (36, 85).
6. Посочки 52, 96, 162, 173.
7. Посочки 67, а 227, 228 и 235 без конкретизиране на понятие.
8. Посочки 14, 195, 214, 218, 150 и др.
9. Посочки 21, 122, 159, 190, 201, 204, 207, 208, 210, 211, 213, 217, 234, 236, 237, 289.
10. Някои от цитатите представляват преводи на други преводи, напр. когато се посочват решенията на Втория ватикански събор, не се посочва източникът на латински или преводното издание на български, а текст, който е на гръцки, а самите решения – на български, от което излиза, че авторът ги е превел от гръцки, без това да е посочено. Би следвало да се използва официалният превод на български след като такъв е наличен. Това важи и за много други цитати и пасажи, които са преводни, без да се посочва кой ги е превел. На много места, когато се цитират думи на светец, в цитата не се посочва конкретен извор – издание на негово произведение, а житие (без пояснение за авторството на житието или конкретно негово издание) или просто се посочва датата, на която светецът се чества (по нов и стар стил – 40, по нов стил 38, 53, 61, 66, 98, 123, 127, 137, 138, 139, 140, 142, 161, 165, 170, 180, 225, 233, 245). Така читателят е насочен общо към Преданието на Църквата, без ясно да се разграничава кой всъщност го предава, какъв е неговият авторитет, нито какви източници и извори се ползват, т.е. без фактическо конкретизиране.
11. Например цитат 142: „Виж за Евдоксий, например, в житието на св. Мелетий Антиохийски, памет на 12 февруари“ или качени в интернет жития (18, 180, 183).

***

Редакцията на Православие.БГ ще предостави възможност за отговор на автора на книгата, както и на други мнения по поставените теми от статията.