Право на отговор срещу една необоснована критика*

„…на кого да оприлича тоя род? Той прилича на деца, които седят по тържищата, викат на другарите си и казват: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте“ (Мат. 11:16-17)

Наскоро прочетох статията на г-н Пламен Иванов, „Една беседа, една книга, много въпроси“ в сайта Православие.БГ, представляваща критика към книгата ми „Кратка апология на православното християнство от клопките на икуменическия синкретизъм“. За съжаление, след прочита на тази критика най-напред си припомних думите на Господа Иисус Христос за онези, които прецеждат комара, а поглъщат камилата (Мат. 23:24); възхищават се на „научното“, а пренебрегват спасителното.

Доколкото критиката на г-н Иванов е насочена не само към личността ми, а и към самата книга, то считам за свое духовно задължение да дам отговор по някои от по-важните теми, които разглежда горепосочената статия. Още повече, че г-н Иванов ме обвинява в съзнателна манипулативност в интерпретацията на някои изказвания на патр. Вартоломей [1], които изказвания обаче понастоящем биват интерпретирани тъкмо по „моя манипулативен начин“ и от шестима канонични митрополити на Гръцката православна църква [2] (положили подписите си под богословски текст от ноември 2014 г., съдържащ категорично несъгласие с новата еклесиология на патр. Вартоломей [3]), както и от видни професори по богословие като Г. Металинос и Т. Зисис. След малко ще се спра малко по-подробно и на други „манипулации“, извършени (не) от мен. Но нека започна с най-важните според мен въпроси.

На първо място, по принципност на обвиненията г-н Иванов счита, че не е ефективен „радикализмът на модела истина-лъжа, на който авторът построява някои от тезите си“. Нещо повече, след като дава пример с дохалкидонските църкви, г-н Иванов риторично ме пита дали те са в истината или лъжата, при положение, че през 1959 г. представители на Коптската църква били казали, че те не изповядвали и никога не били изповядвали монофизитството [4].

Относно „моя“ радикален модел истина-лъжа – всъщност Църквата не познава друг модел по отношение на истините на вярата, и това се вижда ясно от думите на св. ап. Павел „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8), които думи Църквата винаги е следвала. Тъкмо в този контекст е и категоричното наставление на св. Марк Ефески: „никога, о човече, това, което се отнася до Църквата, не се поправя чрез компромиси; няма нищо средно между Истината и лъжата… И макар да е възможно да се каже, че между светлината и тъмнината има средина, наричана вечерен или утринен сумрак, то между Истината и лъжата, колкото и да се стараят някои, не може да се измисли нещо средно“ [5].

В момента тече активен икуменически процес по подмяна и релативизация именно на този „остарял догматически начин на мислене“, но за човек, който действително иска да следва апостолското учение, подобна подмяна е недопустима. Конкретно на наивния въпрос на г-н Иванов за коптите, нека той знае, че според учението и практиката на Църквата, ако те искрено биха поискали да се върнат в Православието, първо трябва без всякакви уговорки да признаят вероопределенията на IV Вселенски събор и на последващите Вселенски събори, а също изрично да прокълнат монофизитската ерес, както и своите ересиарси-монофизити Евтихий, Диоскор, Севир, Тимотей и други еретици (много от които монофизитите и досега почитат като „свети отци“). Но доколкото няма информация коптите да са сторили всичко това, следователно и досега те пребивават вън от Христовата Църква, „стълб и крепило на истината“, а след като са вън от истината, очевидно се намират в заблуда.

На второ място, г-н Иванов ме обвинява в това, че „авторът въвежда и определени речи на духовници и светци, като ги дефинира и тълкува в пророчески аспект. Този чужд на Православието, но не и на католицизма и крайното протестантство, способ подпомага автора в идеята му да опонира на своите идейни противници (конкретно на Вселенския патриарх), но на места това придобива дори нелеп характер. …Православната църква никога не е подхождала към предварително тълкуване на пророчества и пророчески книги. Неслучайно в нашата литургична практика не присъстват текстове от Откровението на Йоан Богослов (за разлика от католическото богослужение), защото православният възглед почива на тълкувание и анализиране на пророчествата във и след момента на тяхното изпълнение (така се тълкуват от Спасителя, апостолите и евангелистите).“

Понеже г-н Иванов сам споменава за Откровението на св. Йоан Богослов, бихме желали да му напомним, че съществуват многобройни тълкувания на части от Апокалипсиса от страна на велики светци като св. Иполит Римски, св. Ириней Лионски, преп. Ефрем Сирин, св. Василий Велики и т.н. [6] Препоръчваме му да прочете и книгата „Тълкувание на Апокалипсиса“ от св. Андрей, архиеп. Критски, издадена от Зографския манастир през 2003 г. И доколкото поне твърдението му, че „в православната литургична практика не присъстват текстове от Откровението“ е вярно, то нима в конкретния случай моята книга има претенциите да се използва в литургичната практика?! Добре е г-н Иванов да обмисля по-добре нещата, които критикува.

Но богословските грешки по въпроса за пророчествата не спират дотук. Целият този абзац завършва по следния странен начин: „Не бива да забравяме, че ако това е истинско пророчество, а не плод на погрешна интерпретация, то със сигурност трябва да се осъществи, и нашите усилия да го предотвратим ще бъдат безплодни.“

Сам Бог обаче казва, че често пъти пророческите Му думи имат предупредителен характер [7]:

„Кога Аз кажа на праведник, че той ще бъде жив, а той се уповава на праведността си и извърши неправда, то всичките му праведни дела не ще се спомнят, – и той ще умре от неправдата си, която е извършил. А кога кажа на беззаконник: „бездруго ще умреш“, и той се отвърне от греховете си и върши съд и правда, … той ще живее, няма да умре.“ (Йезек. 33:13-15).

Ето защо и аз на много места в книгата си ясно подчертавам, че бъдещето е в Божии ръце, а ние трябва да пазим Божиите заповеди, като разпознаваме знаците на времето според Христовите и светоотеческите указания.

На трето място, г-н Иванов очевидно е доста затруднен да си обясни, защо икуменизмът или римокатолицизмът трябва да бъдат квалифицирани като ереси, и ме обвинява, че „римокатолицизмът е наречен ерес, без самото понятие римокатолицизъм да се изясни. Къде и как се дефинира като учение, кой Вселенски или Всеправославен събор го определя като ерес?“ Същите странни обвинения и относно икуменизма.

За съжаление, г-н Иванов или е много незапознат с историята на Църквата, или просто е некоректен. Изненадан съм, например, че той е пропуснал да прочете Приложението към моята книга (написано като отворено писмо от 10 април 2014 г. към папа Франциск от митрополитите Серафим Пирейски и Андрей Дриинопулски), което е посветено точно на въпросите, които г-н Иванов повдига. В това Митрополитско послание се разглежда и новата папска икуменическа еклесиология (приета на Втория Ватикански събор през 1965 г.), която допълнително се отдалечава от православната. Икуменизмът ясно е наречен еклесиологична и синкретична ерес, като са цитирани и догматичните основания за това. В книгата си аз не се спирам подробно на решенията на Втория Ватикански събор, понеже това е направено отделно, в митрополитското послание. Дали г-н Иванов би желал всичко, което гръцките митрополити са писали в Приложението, да бъде повторено още веднъж и в моята книга, за да може той по-лесно да възприеме някои неща, които явно той не желае да чуе?

На четвърто място, г-н Иванов ме обвинява в съзнателно скриване на факти или погрешни интерпретации (като най-често използваната дума е „манипулация“). За да видим доколко основателни са неговите твърдения, ще разгледаме още едно конкретно обвинение към мен:

„Йеромонах Висарион пропуска и друг момент, а именно, че след прочитане на декларацията от срещата от 25 май 2014 г. папа Франциск прави един нетрадиционен жест към Вселенския патриарх, целувайки десницата му. Акт, който в Църквата не се тълкува като жест между равнопоставени предстоятели на църкви (по смисъла на Декларацията), нито като жест от висшестоящ към нисшестоящ (по смисъла на католическия догмат). Това може да се възприема както като лицемерна показност, така и като фактическо отхвърляне на необходимостта от първенство от страна на папата (идеята за главенство). Тези два момента са пропуснати в изложението на автора, което ни въвежда на сериозен размисъл, дали това се прави от неинформираност или целенасочено се пропускат факти, които не са в полза на общата теза.“

Не бих предположил, че дребнавите заяждания на г-н П. Иванов ще го принизят дотам да ме разпитва, защо не искам да придам едва ли не догматическа тежест на една папска целувка [8]. Но след като той самият придава такава важност на папските целувки, ще ни бъде интересно той „догматически“ да ни разясни какво означава това, че папа Франциск е целувал десницата и на равин [9], и на свещеник, активно защитаващ правата на хомосексуалистите [10]? Заяжданията на П. И. биха могли да бъдат смешни, ако не бяха тъжни.

Единствената донякъде основателна критика на г-н Иванов към книгата ми е недостатъчно прецизното, на моменти, цитиране. Само че целта на книгата ми е била не толкова да бъде издържана в „научно“, колкото в духовно отношение, и затова аз съзнателно съм използвал и някои текстове, които просто съм счел за душеполезни, въпреки че те може и да не отговарят на „високите научни изисквания“. Но дори и в тази си критика моят обвинител стига до крайност, обвинявайки ме в „плагиатство на цитатите“ [11] (странно словосъчетание и критика!), съзнателни изкривявания и т.н. Но ако г-н Иванов наистина е видял някъде смислово изкривяване, нека точно да го посочи, вместо да си служи с обвинения на общо основание. Има ли някакъв конкретен текст, който да е неверен или неточен? Всъщност вече видяхме (а и отново ще забележим), че при опитите на П. И. да посочи конкретни „манипулирани интерпретации“ в книгата, манипулатор се оказва самият той.

Но да продължим с изложение на други погрешни разбирания в критиката. Говорейки за „свалянето на анатемите“ между Рим и Константинопол от 1965 г. и снизходително омаловажавайки думите на Руския патриарх Алексий I (който ясно заявява, че „за пълнотата на Православната Църква този акт няма богословско значение“ [12]), г-н Иванов пише:

„Дори и да приемем постановката, че никой никога не може да отхвърля анатема, това означава, че и Българската православна църква е все още безблагодатна, понеже анатемата от 1871 г. не може да бъде вдигната. (През 1871 г. българските духовници са отлъчени от Вселенската църква, поради изповядване на етнофилетизъм. През 1945 г. тази анатема е свалена.)“

За съжаление, Пламен Иванов продължава с произволните си изводи и за пореден път, съзнателно или несъзнателно, смесва някои богословски понятия. Нека поясня, че анатемата бива насочена към две различни неща: – 1) към съответното еретическо учение (и тогава тази анатема наистина е неотменима); и 2) към конкретни лица, изповядващи това еретическо учение (и тогава анатемата може да бъде отменена при положение, че тези лица се откажат от ереста си).

Специално в случая с българската схизма от 16 септември 1872 г., прекалено лесно г-н П. И. допуска, че е налице съзнателно изповядване на етнофилетизъм от българска страна. Повечето сериозни изследователи виждат една доста по-сложна картина, с многобройни грешки и от двете страни, в крайна сметка довели до печалната схизма. А за това, че самата Вселенска патриаршия е осъзнавала, че схизмата от 1872 г. няма реални догматически основания, свидетелства и фактът, че при вдигането на схизмата през февруари 1945 г., Патриаршията не изисква официално отказване и анатемосване на ереста на етнофилетизма от българска страна, както би следвало да се постъпи, ако Патриаршията наистина е поддържала подобно обвинение.

По-нататък г-н Иванов пише:

„Авторът въвежда погрешно термина „поменаване“, тълкувайки го едва ли не като израз на уважение или молитва за съответния епископ. В Православната църква „поменаването“ има доста по-различен характер. По време на всяко богослужение презвитерите, които служат, поменават неколкократно името на своя епископ не просто за да може цялата Църква да се моли за него, а защото самите те извършват това богослужение като пратеници на своя епископ, тоест от негово име, с негово благословение и под неговия омофор. В този контекст спирането на поменаването на епископ означава самоотлъчване от благодатното общение в Църквата. …Този алтернативен модел, който предлага йеромонах Висарион, съставлява теоретизиране и оправдаване на възможностите за нови разделения и разколи, а сам по себе си е чужд на православната еклесиология.“

И после продължава:

„…Цитираният канон 15 на Двукратния събор е съпътстван с тълкувания, които ясно говорят за отделяне и прекратяване на общение. Не става ясно как е възможно свещеници да прекратят общение със своя епископ, без да имат друг епископ. Не създава ли това предпоставка за възникването на православно презвитерианство (форма на протестантизъм)? Каква Литургия ще се служи без епископ? От една страна, авторът посочва: „…дори да се спре поменаването на предстоятеля, заради негово открито проповядване на ерес, това не дава автоматично право на непоменаващите бързо да сформират някаква нова паралелна структура с алтернативен архиерей“, от друга страна, той допълва: „Би трябвало християните, които не поменават отстъпващ от православието архиерей, да се събират около други, твърди във вярата йерарси и свещеници, принадлежащи към Христовата Църква.“. Коя е тази Христова църква, която е без епископ и е различна от каноничната Църква, и кои са тези йерарси, които не са свещеници, нито дякони (дяконите не могат да извършват сами богослужение), освен епископите. Двусмислиците на това чуждо на православната еклесиология учение за непоменаването на архиереи, ясно свидетелстват, че това е междинен етап към постигане на траен разкол.“

В началото г-н Иванов сам влага в устата ми някакви нелепи идеи за богослужебното поменаване като вид „израз на уважение и молитва за епископа“ и после сам ги опровергава. От думите му още излиза, че цяла Света Гора се е самоотлъчвала от „благодатното общение в Църквата“, когато е спирала поменаването на Вселенските патриарси Атинагор и Димитрий през 60-те и 70-те години на ΧΧ век заради икуменическите им действия. Освен това г-н Иванов смело критикува „моя“ алтернативен модел за поменаване, но той е предвиден от свещените канони – 15 Правило на Двукратния събор, 3 Правило на Третия Вселенски събор, 31 Апостолско правило (става дума за основателно, а не измислено изобличение на епископа). Прекратяването на поменаване на еретичестващ епископ е способ да не бъде християнинът съпричастен на ереста и да запази най-важното – православната си вероизповед, за която трябва да сме готови и да пострадаме, ако стане необходимо. Ето защо нито светите отци, нито правилата на Църквата позволяват да бъде следван епископ, отстъпващ от Православието. А за да преценим каква точно е ситуацията, трябва и самите ние добре да познаваме Христовата си вяра. Неслучайно св. Максим Изповедник, св. Стефан Нови, св. Марк Ефески и много други изповедници и мъченици са се оказвали в конфликт не само спрямо държавната власт, но и спрямо официалната църковна йерархия, която по тяхно време е отстъпвала от Православието.

За отбелязване е, че съвсем наскоро, от 19 ноември 2014 г., се появи авторитетен богословски текст, напомнящ именно за такова вероизповедно поведение, каквото и аз съм разгледал в книгата си (т.е. прекратяване на поменаването на епископ-икуменист, без напълно да се спира общението с цялата църковна йерархия), и който, както вече споменахме, понастоящем вече е подписан от шестима митрополити на Гръцката църква и други известни духовници. Ако желае, г-н Иванов може да се запознае с текста на това изповедание тук.

Но нека да разгледаме още един пример за нискокачествено и заядливо „богословие“ от страна на Пламен Иванов: „Обръщаме внимание също, че многократно авторът въвежда 26 Зографски мъченици като жертви на латинците и римокатолиците, а не на конкретни исторически личности или групи, с което приписва вина за тяхната смърт едва ли не на всички римокатолици. Това е ясна индикация за повлияването на автора от римокатолическото учение за първородния грях, според което вината се унаследява.“

Очевидно Пл. Иванов никак не е запознат с богослужебните текстове на Православната църква като цяло, и в частност с Акатиста към 26 Зографски преподобномъченици, където още в първия Кондак четем следното:

„Избраните 26 Божии угодници, преподобно живели в Зографската обител и мъжествено претърпели изгаряне от латинците за правоверието, достойно да възпеем с похвални песни…
Радвайте се, преподобни страдалци, изобличители на латинското суетно мъдруване.“

По-нататък в първи Икос четем:

„Ангелите на небесата се удивиха, гледайки как в безбожния си устрем латинците изгаряха заради благочестието преподобните, които пожелаха благочестно да умрат, и потъпкаха гордостта на мъчителя…“ и така до края на този акатист.

Ако пък г-н Иванов беше прочел цялата служба и двата канона на 26 Зографски преподобномъченици, приета в богослужебна употреба от Църквата, той сигурно и самата Православна църква би обвинил в „повлияване от римокатолическото учение за първородния грях“.

Очевидно е, че не всички латинци и римокатолици от всички краища на вселената вкупом са дошли на Света Гора, за да изгорят нашите мъченици. Но толкова ли е нужно да се казват неща, които и без това са ясни?

Що се отнася до това дали ЕС е християнска или нехристиянска организация [13], дали в даден момент Руската задгранична православна църква може или не може да бъде изразител на Вселенското Православие, дали наистина считам, че светостта означава непогрешимост [14], какво е отношението ми към съборността в Църквата, какъв е истинския контекст на изказването на патр. Вартоломей относно „предците, които ни предадоха в наследство разделението…“ [15] и т.н., аз мисля, че достатъчно ясно съм разгледал повечето от тези въпроси в книгата си. Специално за значението на църковната съборност съм написал няколко страници (184 -190 стр.), но странно как г-н Пл. Иванов е пропуснал да ги забележи. Той явно не забелязва и това, че Църквата учи на нетърпимост към лъжливите вери и учения, но не и към хората, попаднали в техните мрежи. Само че отхвърлянето на ереста, което е цел на книгата ми, се представя от г-н Иванов като отхвърляне на самия човек, което е доста некоректно от негова страна.

За съжаление, оставам с впечатлението, че с напредването на времената и оскъдяването на истинската вяра (за сметка на кабинетното богословие, което се стреми да бъде „научно”, а не духовно) се увеличават хората, за които са писани думите: „с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите; защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря“ (Мат. 13:14-15).

И въпреки всичко, нека молитвено отново да си пожелаем Бог винаги да ни ръководи по пътя на Истината и Любовта! Амин.

Недостоен йеросхимонах Димитрий Зографски
Света Гора, Атон
28 ноември/11 декември 2014 г.

 

Бележки

1. Например изказването на патр. Вартоломей от 30 ноември 1998 г. пред представители на римокатолическата „църква“ начело с кардинал William H. Keeler, което е отпечатано в официалния вестник на Гръцката Църква „Еклисиастики алитиа“ бр. 461 от 16 декември 1998 г. и което се отнася до взаимното признаване на Православната и папската „църква“ като благодатни и спасителни църкви: „…след като едната църква признава, че другата църква е съкровищница на божествената благодат и подател на спасение, е изключен стремежът да се откъсват верни от едната (църква) и да се присъединяват към другата, тъй като последното противоречи на първото. Защото никоя поместна църква не се бори против другите поместни църкви, но е в едно тяло с тях и желае да преживява това свое единство в Христа и неговото възстановяване, което е било смутено в миналото; желае единство, но не и асимилация (поглъщане) от другата църква“.
2. Това са митрополитите Андрей от Дриинуполи, Серафим от Пирея, Павел от Глифада, Серафим от Китира, Козм от Етолия и Акарнаниа и Йеремия от Гортина.
3.Вж http://orthodoxinfo.com/ecumenism/Petition-Concerning-the-New-Ecclesiology-of-Ecumenical-Patriarch-Bartholomew.pdf и четвъртата бележка под черта, откъдето ясно се вижда, че не аз, а именно г-н Иванов се опитва да заобиколи и избяга от очевидния смисъл на съвсем недвусмислени текстове.
4. Интересно тук е дали г-н Иванов наистина е толкова незапознат с коптите и с практиката на Православната Църква при приемане на еретици обратно в Църквата, или просто не е очаквал, че все пак
ще му отговоря.
5. Свети Марк Ефески, из послание до Георги Схоларий, т.2.
6. Една от най-добрите изследвания по тази тема е „Апокалиптичната перспектива от края на времената в светоотечески синтез“ на Иван Марчевски, изд. Абагар, 1994 г.
7. Типичен пример за това е несбъдналото се пророчество на св. пророк Иона, че след 40 дни Ниневия ще бъде разрушена (вж Иона 3:4); ниневийците обаче се покаяли и останали живи.
8. Самият П. И. обаче никак не се смущава от явното и многократно съмолитстване на висши православни йерарси с представители на еретически общности, което представлява тежко канонично нарушение, за което санкцията е низвержение и отлъчване на православните клирици (апостолски правила 10 и 45).
9. http://www.euronews.com/2014/05/26/
10. https://www.lifesitenews.com/news/pope-kisses-the-hand-of-gay-activist-priest-allowed-to-concelebrate-mass
11. Според логиката на г-н Иванов, би трябвало човек въобще да не се възползва от вече направените преводи, а сам да започва да превежда всичко отначало. Но тогава за какво въобще да се правят преводи, ако после те не следва да се използват?
12. Вж ЖМП, 1966, No 2, стр. 4.
13. Всъщност дори и в самия сайт pravoslavie.bg могат да се намерят материали, посветени на нехристиянската, като цяло, политика на ЕС. Такава статия например е „Европа избра Дарвин пред Господ“ от 06/10/2007.
14. По този въпрос дори има съответните правила на Картагенския събор от 419 г. (правила 129 и 130), които предават на анатема хората, които считат, че светиите са непогрешими.
15. Вж по-подробно стр.75 от „Кратка апология …“, Света Гора, 2014 г.

 

Снимка: www.bg-patriarshia.bg
* Редакцията е запазила оригиналното авторово заглавие на статията.